Двор от рози и бодли

16.

След като се киснах в банята почти час, се оказах седнала на стола с ниска облегалка пред огромната камина в стаята ми, примижала от удоволствие, докато Алис разресваше влажната ми коса. Макар че вечерята наближаваше, Алис ми донесе чаша разтопен шоколад и отказа да се захване с каквото и да било, преди да пийна няколко глътки.

Това беше най-вкусното нещо, което съм опитвала някога. Отпивах от тежката чаша, докато тя разресваше косата ми, и почти мърках от удоволствие, когато тънките ù пръсти докосваха главата ми.

Когато се уверих, че другите прислужници са слезли долу да помагат в сервирането на вечерята, сложих чашата в скута си.

– Ако още повече елфи продължат да минават границата и да нападат, ще започне ли война?

Може би трябва да дадем отпор, може би е време да кажем „Стига“. Така каза Люсиен на Тамлин през първата ми вечер тук.

Четката замръзна.

– Не задавай такива въпроси. Ще извикаш лошия късмет.

Размърдах се на стола и погледнах гневно маскираното ù лице.

– Защо останалите Велики господари не държат поданиците си под контрол? Защо позволяват на тези ужасни създания да ходят където си поискат? Някой... някой започна да ми разказва историята за някакъв крал в Хиберн...

Алис ме сграбчи за рамото и ме обърна към себе си.

– Не е твоя работа.

– О, напротив, мисля, че е – и се обърнах обратно, стиснала подлакътниците на дървения стол. – Ако всичко това прелее в човешкия свят... ако се стигне до война или тази болест отрови и нашите земи...

Опитах се да отблъсна надигащата се паника. Трябва да предупредя семейството си, трябва да им пиша. Скоро.

– Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Остави Великия господар Тамлин да се занимава с това. Той е единственият, който може да го направи.

И сюриелът каза така. Кафявите очи на Алис ме гледаха строго, безмилостно.

– Мислиш, че никой няма да ми каже какво си поискала да ти дадат от кухнята ли? Че няма да разбера какво си отишла да хванеш? Глупаво, неразумно момиче. Ако не беше хванала сюриела в добро настроение, щеше да си заслужиш смъртта, сполетяла те от ноктите му. Не знам кое е по-зле – това или идиотското ти поведение с пуката.

– А ти по друг начин ли би постъпила? Ако имаше семейство...

– Аз имам семейство.

Изгледах я от горе додолу. На пръста ù нямаше халка.

Алис забеляза погледа ми и каза:

– Сестра ми и мъжът ù бяха убити преди почти петдесет години и оставиха две деца. Всичко, което правя, всичко, към което се стремя, е свързано с тези две момчета. Така че нямаш право да ме гледаш по този начин и да ме питаш дали бих постъпила по друг начин, момиче.

– Къде са те сега? Тук ли живеят?

Сигурно затова има детски книжки в библиотеката. Може би онези две бляскави фигурки в градината... са племенниците на Алис.

– Не, не живеят тук – каза тя остро. – Другаде са, далече.

Замислих се над думите ù и наклоних глава на една страна.

– Децата на елфите по друг начин ли растат?

Щом родителите им са били убити преди петдесет години, едва ли вече са момчета.

– А, някои растат като вас и могат да се размножават редовно като зайци, но има някои... като мен, като Върховните елфи, които рядко успяват да създадат поколение. Онези, които се раждат от такива родители, растат доста по-бавно от хората. Всички се изненадахме, когато сестра ми забременя с второ дете само пет години след раждането на първото... което ще достигне зряла възраст едва когато стане на седемдесет и пет. Но те се раждат толкова рядко, с всички наши деца е така, затова са по-ценни за нас от златото или скъпоценните камъни.

Тя стисна зъби силно и аз си дадох сметка, че повече нищо няма да изкопча от нея.

– Не съм се съмнявала в отдадеността ти – казах тихо. Тъй като тя не отговори, добавих: – Разбирам какво имаш предвид... за това, че всичко, което правиш, е за тях.

Алис сви устни, но каза:

– Следващия път, когато онзи глупак Люсиен тръгне да ти дава съвети как да уловиш сюриел, ела при мен. Заклани пилета, виж ми задника. Достатъчно беше да му предложиш нова дреха и той ще започне да ти се умилква в краката.

* * *

Докато стане време да сляза за вечеря, успях да спра да треперя и във вените ми се разля някакво подобие на топлина. Велик господар на Притиан или не, нямаше да му се кланям, не и след всичко, през което минах днес.

Люсиен и Тамлин вече ме чакаха на масата.

– Добър вечер – поздравих и се насочих към обичайното си място. Люсиен наклони глава настрани с въпросително изражение и аз му кимнах леко, докато сядах. Тайната му беше опазена, макар да заслужаваше бой задето ме прати толкова неподготвена при сюриела.

Люсиен се отпусна в стола си.

– Чух, че вие двамата сте прекарали доста вълнуващ следобед. Де да бях там да ви помогна.

Това вероятно бе прикрито, неохотно извинение, на което аз отново кимнах.

После той продължи с пресилена безгрижност:

– Е, изглеждаш все така прелестна въпреки преживелиците.

Аз изсумтях. Никога не съм изглеждала прелестно.

– Мислех, че елфите не могат да лъжат.

Тамлин се задави с виното си, а Люсиен се ухили, от което белегът му стана още по-стряскащ.

– Кой ти каза това?

– Всеки го знае – казах аз и започнах да трупам храна в чинията си, като в същото време се замислих за всичко, което те двамата са ми казали досега и което аз приех за неподправена истина.

Люсиен се облегна със самодоволна котешка усмивка на устните.

– Разбира се, че можем да лъжем. За нас лъжата е изкуство. Излъгахме, когато казахме на онези човеци преди стотици години, че не можем да произнесем неистина. Как иначе да спечелим доверието им и да ги накараме да вършат каквото искаме?

Устата ми се превърна в тънка, стегната линия. Казваше истината, защото ако лъжеше... от логиката ми се зави свят.

– А желязото? – успях да продумам.

– Нищо лошо не може да ни направи. Само ясеновото дърво, както сама знаеш.

Лицето ми пламна. Бях приемала всяка тяхна дума за истина. Може би сюриелът ме е излъгал днес, с подробните си обяснения за елфическата политика. Със съвета да стоя до Великия господар и за това, че всичко ще се оправи накрая.

Погледнах Тамлин. Велик господар. Това не беше лъжа – тази истина усещах дълбоко в себе си. Макар да не се държеше като жестоките Велики господари от легендите, които са принасяли в жертва девици и убивали хората, когато им скимне. Не. Тамлин беше... точно такъв, какъвто онези фанатизирани, смирени Деца на благословените описваха елфите, когато обрисуваха щедростта и удобствата на Притиан.

– Макар Люсиен да разкри някои от най-строго пазените ни тайни – започна Тамлин, отправяйки последната дума към Люсиен с ръмжене, – никога не сме те заблуждавали с думи.

Погледът му срещна моя.

– Никога не сме те лъгали умишлено.

Успях да кимна и отпих голяма глътка вода. Нахраних се в мълчание, толкова заета да разгадавам всяка дума, която чух от пристигането си тук, че не обърнах внимание кога Люсиен се е извинил и станал от масата, без да дочака десерта. Останах сама с най-опасното същество, което някога съм срещала.

Стените на трапезарията ме притиснаха.

– По-добре ли... се чувстваш?

Беше подпрял брадичката на юмрука си, а в очите му проблясваше загриженост и като че ли изненада от тази загриженост.

Преглътнах мъчително.

– Ако никога повече не срещна нага, ще се смятам за късметлийка.

– Какво правеше в западната гора?

Истина или лъжа, лъжа или истина... и двете.

– Чувала съм легенда за същество, което може да отговори на всички въпроси, които му зададеш, ако го уловиш.

Тамлин трепна и ноктите му изскочиха от плътта и порязаха лицето му. Само че раните се затвориха почти мигновено и останаха само няколко струйки кръв да се стичат по златистата му кожа, докато той не ги избърса с ръкав.

– Отишла си да уловиш сюриел.

– Улових сюриел – поправих го аз.

– И той каза ли ти каквото искаше да знаеш?

Не бях сигурна дали дишам.

– Нагите ни прекъснаха преди да успее да ми каже нещо съществено.

Той стисна устни.

– Бих ти се развикал, но мисля, че днешната случка е достатъчно наказание – той поклати глава. – Успяла си да уловиш сюриел. Едно човешко момиче.

Неволно, въпреки всичко, станало днес, устните ми се извиха нагоре.

– Да не би да се предполага, че е трудна задача?

Той се засмя и извади нещо от джоба си.

– Ако имам късмет, няма да се налага да ловя сюриел, за да разбера какво е това.

И той вдигна в ръка смачкания ми списък с думи.

Сърцето ми слезе в петите.

– Ами... – не можах да измисля подходяща лъжа, всичко беше толкова абсурдно.

– Необичайна? Опашка? Клане? Пожарище?

Четеше списъка. Идеше ми да се свия на кълбо и да умра. Това бяха думи, които не разчетох в книгите, думи, които сега звучаха толкова прости, толкова лесни за произнасяне, докато той ги казваше на глас.

– Това да не е стихотворение за това как ме убиваш и изгаряш трупа ми?

Гърлото ми се стегна и се наложи да стисна юмруци, за да не скрия лице в ръцете си.

– Лека нощ – едва продумах аз и се изправих с треперещи крака.

Почти стигнах до вратата, когато той заговори отново.

– Много ги обичаш, нали?

Обърнах се. Зелените му очи срещнаха моите, той стана и се приближи към мен. Спря на почетно разстояние.

Списъкът с думи, изписани с разкривени букви, все още беше в ръката му.

– Чудя се дали семейството ти си дава сметка за това – каза тихо. – Че всичко, което си правила за тях, не е било заради обещанието към майка ти или заради самата теб, а заради тях.

Не казах нищо, тъй като подозирах, че срамът ще проличи в гласа ми.

– Знам... знам, че онова, което казах по-рано, не прозвуча добре, но мога да ти помогна да се научиш да пишеш...

– Остави ме на мира – казах аз и тръгнах да излизам, но се блъснах в нещо. В него. Залитнах назад. Забравих колко бързо може да се движи.

– Не целя да те обидя – тихият му глас още повече влошаваше нещата.

– Нямам нужда от помощта ти.

– Виждам – каза той с крива усмивка, която бързо се стопи. – Смъртна, която може да се справи с елф в образа на вълк, да улови сюриел и да убие сама две наги...

Той се задави от смях и поклати глава. Отблясъците от огъня танцуваха по маската му.

– Те са глупаци. Глупаци, че не го виждат.

Потрепна, но погледът му беше искрен.

– Ето – рече и ми подаде списъка с думи.

Пъхнах го в джоба си. Обърнах се, но той нежно ме хвана за ръката.

– Жертвала си толкова много за тях.

Вдигна другата си ръка сякаш да ме погали по бузата. Аз се напрегнах в очакване на докосването му, но той свали ръка.

– Можеш ли изобщо да се смееш?

Отблъснах ръката му, неспособна да преглътна гневните си думи. Велик господар или не, проклет да е.

– Не ми трябва съжалението ти.

Изумрудените му очи блестяха толкова ярко, че ми се зави свят.

– А приятелство?

– Могат ли елфите да са приятели с хората?

– Преди петстотин години доста елфи бяха толкова близки приятели на хората, че се биха във войната на тяхна страна.

– Какво?

Това не съм го чувала. Нямаше го и на стенописа в кабинета.

Той сви рамене.

– Иначе как мислиш, че оцеляха човешките армии? Как мислиш, че успяха да нанесат такива поражения на моя народ, че да се стигне до искане за мирен договор? Само с ясеново дърво? Имаше елфи, които се биха и умряха на страната на хората за свободата им, които скърбяха, когато се оказа, че единственото решение на проблема е двата народа да се разделят.

– Ти един от тях ли беше?

– Тогава бях дете, твърде малък, за да разбера случващото се... или някой да ми го обясни – каза той.

Дете. Което значеше, че сега е на повече от...

– Но ако бях достатъчно голям, щях да се бия, да. Срещу робството, срещу тиранията и щях с радост да отида на смърт, независимо чия свобода защитавам.

Не съм сигурна дали бих постъпила по същия начин. Най-важното за мен щеше да е защитата на семейството ми... затова щях да избера страната, която ще им даде сигурност. Досега не бях мислила за това като за недостатък.

– Доколкото това има значение за теб – каза Тамлин, – семейството ти знае, че си в безопасност. Нямат спомен за звяр, нахлул в колибата им, а си мислят, че отдавна забравена, много богата ваша леля те е извикала да се грижиш за нея на смъртния ù одър. Знаят, че си жива, сита и в безопасност. Но знаят и че има слухове за... опасност в Притиан и са готови да избягат, ако видят някой от предупредителните знаци, че стената е започнала да се руши.

– Ти... ти си им променил спомените? – отстъпих крачка назад.

Каква арогантност, каква елфическа арогантност – да ни променят съзнанията, да ни насаждат мисли, сякаш това не е насилие...

– Омаях спомените им, все едно ги покрих с було. Боях се, че баща ти може да дойде да те търси или да убеди селяните да преминат стената заедно с него и така да нарушат Договора.

Така всички щяха да загинат, ако попаднеха на създания като пуката, нагите или Боге. Тишина обви съзнанието ми. Бях толкова изтощена, че не можех да мисля, затова думите се изплъзнаха от устата ми:

– Ти не го познаваш. Баща ми нямаше да си направи труда да идва да ме търси.

Тамлин ме изгледа продължително.

– Напротив.

Само че той не би го направил, не и с неговото сакато коляно. Не и щом може да го използва за оправдание. Осъзнах това в момента, в който илюзията, създадена от пуката, се разпръсна.

Сита, спокойна и в безопасност... дори са предупредени за болестта, независимо дали са разбрали предупреждението, или не. Очите му бяха открити, искрени. Беше направил повече, отколкото изобщо съм предполагала, за да успокои притесненията ми.

– Наистина ли си ги предупредил за... за възможната опасност?

Кимна сериозно.

– Не директно, но... предупреждението е втъкано в омаята на спомените им заедно със заповед да бягат при първия знак за опасност.

Елфическа арогантност, но... но той е направил повече, отколкото аз въобще бих могла. Семейството ми може да не обърне никакво внимание на писмото ми. Ако знаех, че има такива способности, сигурно сама щях да помоля Великия господар да омае спомените им, ако не го беше сторил сам.

Наистина нямаше за какво да се тревожа, освен за факта, че ще ме забравят по-скоро, отколкото очаквах. Не мога да ги виня. Обещанието ми е спазено, задачата – изпълнена... Какво ми оставаше тогава?

Пламъците на огъня танцуваха по маската му, топлеха златото, караха изумрудите да искрят. Толкова цветове и нюанси – цветове, чиито имена дори не знаех, цветове, които исках да съхраня в паметта си и да смеся. Цветове, които нищо вече не ми пречеше да изуча.

– Бои – казах аз, по-скоро прошепнах. Той наклони глава, а аз преглътнах и изпънах рамене. – Ако... ако не е прекалено нахално, бих искала малко бои. И четки.

Тамлин премигна.

– Обичаш... изкуството? Обичаш да рисуваш?

Думите му не прозвучаха укорително или подигравателно. Насърчи ме достатъчно да кажа:

– Да. Не съм... изобщо не съм добра, но ако не е проблем... Ще рисувам навън, за да не цапам, но...

– Навън, вътре, на покрива – рисувай, където искаш. Не ме е грижа къде – каза той. – Но щом ти трябват бои и четки, ще имаш нужда и от хартия и платна.

– Мога да работя, да помагам в кухнята или в градината, за да платя за всичко това.

– Повече ще им пречиш. Може да отнеме няколко дни, но ще имаш бои, четки и платна. Цялото пространство тук е на твое разположение. Работù, когато искаш. Тази къща и бездруго е прекалено чиста.

– Благодаря ти! Наистина. Благодаря ти!

Той промълви тихо:

– Разбира се.

Обърнах се, но той продължи:

– Видя ли галерията?

– В къщата има галерия? – изтърсих аз.

Той се засмя, наистина се засмя, Великият господар на Двора на Пролетта.

– Затворих я, когато наследих имението.

Когато е наследил титла, която не му носи никаква радост.

– Струваше ми се загуба на време за прислужниците да я чистят.

Разбира се, че ще е загуба на време за един воин.

Той продължи да говори:

– Утре съм зает, а в галерията трябва да се почисти, така че... Вдругиден, нека ти я покажа вдругиден – той се потърка по врата, а по страните му плъзна лека руменина, която го накара да изглежда по-жив и топъл отвсякога. – Моля те, за мен ще бъде удоволствие.

И аз му повярвах.

Кимнах, без да продумам. Щом картините по стените в коридорите бяха толкова великолепни, онези в галерията сигурно надхвърляха и най-смелите полети на човешкото ми въображение.

– Много... много ще се радвам.

Той отново ми се усмихна, широко и без колебание. Айзък никога не ми се е усмихвал така. От Айзък дъхът ми никога не е спирал, дори и за малко.

Това чувство беше толкова изумително, че веднага излязох, стиснала смачкания лист хартия в джоба си, сякаш ако го стисках достатъчно силно, ще удържа усмивката, напираща на устните ми.