Двор от рози и бодли

23.

Следобеда на следващия ден лежах по гръб на тревата и се наслаждавах на слънчевата светлина, която нахлуваше през дебелия балдахин, образуван от короните на дърветата. Обмислях как да изобразя всичко това в следващата си картина. Люсиен заяви, че има скучна посланическа работа и ни остави двамата с Тамлин сами да се оправяме. Великият господар ме заведе на поредното възхитително място в омагьосаната си гора.

Само че тук магии нямаше – нямаше езера със звездна светлина, нямаше водопади в цветовете на дъгата. Просто една полянка, над която се издигаше плачеща върба и където течеше малко ручейче. Лежахме, без да говорим, без никой от нас да се чувства неловко. Хвърлих поглед на Тамлин, който дремеше до мен. Златната му коса и маската сияеха върху изумруденозеленото на тревата. Изящната извивка на ухото му ме накара да затая дъх. Беше едно от многото неща, които непрекъснато ми напомняха колко сме различни. Какво друго беше различно? Копнеех да протегна ръка и да сваля маската му, да зърна лицето му, макар и само за секунда. Той, изглежда, беше свикнал с нея след толкова много години. Не бях сигурна, че ще издържа с маска на лицето толкова дълго, без да полудея – без да мога да усещам дъжда и вятъра върху лицето си.

Той отвори едно око и ми се усмихна лениво.

– Песента на върбата винаги ме приспива.

– Кое на кое? – попитах аз и се подпрях на лакти, за да видя по-добре дърветата.

Тамлин посочи върбата. Клоните ù сякаш въздишаха, полюшвани от ветреца.

– Тя пее.

– Предполагам, че мръсни войнишки песнички.

Той се усмихна, подпря се на лакът и се обърна към мен.

– Ти си човек – каза, а аз подбелих очи. – Сетивата ти все още са затворени за всичко наоколо.

Направих гримаса.

– Поредната от многото ми слабости.

Думата слабост някакси беше загубила отровното си жило.

Той махна стръкче трева от косата ми. Лицето ми пламна, когато пръстите му докоснаха за миг бузата ми.

– Мога да ти помогна да видиш – каза той. Пръстите му се спуснаха към плитката ми и се заиграха с нея. – Да видиш моя свят, да го чуеш и да го помиришеш.

Дишането ми се ускори, когато той се надигна и седна.

– Да го вкусиш – добави Тамлин, а очите му проблеснаха, когато се обърнаха към синината на шията ми.

– Как? – попитах аз, цялата сгорещена, когато той коленичи пред мен.

– Всеки дар си има цена.

Аз се намръщих, а той се ухили.

– Една целувка.

– В никакъв случай! – възкликнах, но кръвта ми кипна и се наложи да заровя ръце в тревата, за да не ги протегна към него. – Не мислиш ли, че не е честно да не мога да виждам всичко това?

– Аз съм Върховен елф. Ние не даваме нищо, без да получим нещо в замяна.

Изненадах себе си като казах:

– Добре.

Той премигна, явно очаквал да се противя малко повече. Скрих усмивката си и седнах изправена срещу него. Коленете ни се докосваха. Облизах устни, а сърцето ми запърха толкова бързо, сякаш имах колибри в гърдите си.

– Затвори очи – каза той и аз се подчиних, заровила пръсти в тревата.

Птичките чуруликаха, а клоните на върбата въздишаха. Тревата изшумоля, когато Тамлин се надигна на колене. Напрегнах се, когато целуна първо единия ми клепач и после другия. Отдръпна се и ме остави бездиханна, докосването на устните му остана дълго върху кожата ми.

Чуруликането на птичките се превърна в оркестър – симфония от клюки и веселие. Никога не съм чувала толкова много пластове музика, никога не съм долавяла вариациите и мелодиите, които се извиваха около трелите им. А отвъд птичата песен се чуваше неземна мелодия – женски глас, меланхоличен, скръбен... върбата. Поех си шумно въздух и отворих очи.

Светът бе станал по-наситен, по-ясен. Ручейчето представляваше почти невидим поток, който обливаше гладките като коприна камъни, събрал всички цветове на дъгата. Дърветата бяха обгърнати от ефирно сияние, което сякаш идваше от сърцевината им и танцуваше по краищата на листата. Не усещах острия метален мирис – не, мирисът на магия напомняше аромата на жасмин, на люляк, на рози. Никога няма да мога да нарисувам всичко това, богатството му, самото усещане... Може би ще успея да пресъздам частица от него, но никога всичко.

Магия... всичко беше магия и това разбиваше сърцето ми.

Погледнах Тамлин и сърцето ми се пръсна на парчета.

Беше Тамлин, но и не беше той. Приличаше на онзи Тамлин, когото сънувам. Кожата му сияеше със златист отблясък, а около главата му блестеше ореол от слънчева светлина. А очите му...

Не бяха просто златистозелени, а съчетаваха всеки възможен нюанс на двата цвята, който можех да си представя, сякаш всички листа в гората се бяха слели в едно. Това е един от Великите господари на Притиан – убийствено красив, завладяващ, всемогъщ.

Дъхът ми замря в гърлото, когато докоснах ръба на маската му. Хладният метал впи зъби в пръстите ми, а изумрудите се плъзгаха под мазолестата ми ръка. Вдигнах и другата си ръка и хванах краищата на маската. Дръпнах леко.

Маската не помръдна.

Той започна да се усмихва, когато я дърпах повторно. Аз премигнах и отпуснах ръце. В следващия момент обвитият в златно сияние Тамлин изчезна и се появи отново старият Тамлин. Все още чувах песента на върбата, но...

– Защо не те виждам вече?

– Защото върнах омаята.

– Каква омая?

– Да изглеждам нормално. Или поне възможно най-нормално, предвид това проклето нещо – каза той и посочи маската. – Да си Велик господар, дори и с... намалели способности, върви заедно с определени физически признаци. Затова нямаше как да скрия от братята си, от никого в какво се превръщам. Така е по-лесно да се слея с тълпата.

– Но маската наистина не може да се махне... Тоест, сигурен ли си, че няма някой, който знае как да оправи онова, което магията е причинила в онази нощ, дори да е член на друг двор?

Не знаех защо маската ме притеснява толкова. Не ми трябваше да виждам цялото му лице, за да го опозная.

– Съжалявам, че си разочарована.

– Просто... Просто искам да знам как изглеждаш.

Зачудих се кога съм станала толкова повърхностна.

– Как мислиш, че изглеждам?

Наклоних глава настрани.

– Едър, прав нос – казах аз, като си представях образа, който веднъж се опитах да нарисувам. – Високи скули, които подчертават очите. Леко... леко извити вежди – завърших и се изчервих.

Той се усмихваше толкова широко, че виждах зъбите му – човешки, не зъби на звяр. Опитах се да измисля оправдание, че съм толкова директна, но устата ми се отвори в прозявка, а върху очите ми се спусна неподозирана тежест.

– Ами твоята част от сделката?

– Какво?

Той се наведе към мен, а усмивката му придоби палав оттенък.

– Целувката ми?

Сграбчих пръстите на ръката му.

– Ето – казах и шумно го мляснах по опакото на дланта. – Ето ти целувката.

Тамлин избухна в смях, но за мен светът се размъти, караше ме на сън. Върбата ме подканваше да легна и аз я послушах. Отдалече чух Тамлин да ругае.

– Фейра?

Да спя. Исках да спя. И нямаше по-подходящо място за сън от това, докато слушам върбата, птичките и ручея. Свих се и легнах на една страна, подвила ръка под главата си вместо възглавница.

– Трябва да те прибера вкъщи – измърмори той, но не направи опит да ме изправи на крака. Усетих леко тупване на земята и аромата на земя, на пролетен дъжд и прясна трева, който той излъчваше, нахлу в носа ми, когато легна до мен. По тялото ми се разля удоволствие, когато ме погали по косата.

Такъв прекрасен сън. Никога досега не съм спала толкова добре. Толкова ми беше топло и удобно до него. Толкова спокойно. Накрая гласът му проникна в дрямката ми.

– И ти изглеждаш точно така, както те сънувах – прошепна той, дъхът му погали ухото ми и тогава тъмнината ме погълна.