Двор от рози и бодли

31.

Балът беше мъгла от танцуващи и перчещи се хора, обсипани със скъпоценности аристократи, вино и тостове в моя чест. Стоях до Неста, защото тя, изглежда, се справяше добре в отпъждането на твърде любопитните кандидати за сърцето ми, интересуващи се от наследеното богатство. И все пак се усмихвах, макар и само заради Илейн, която пърхаше из залата, лично поздравяваше всеки гост и танцуваше със синовете им.

Не спирах да мисля за онова, което каза Неста – какво съм готова да направя, за да спася Тамлин.

Знаех, че нещо не е наред. Знаех, че има неприятности не само с болестта в Притиан. Знаех, че силите, които искат да го унищожат, са смъртоносни и въпреки това... Въпреки това спрях да търся отговори, да се боря, доволна, толкова егоистично доволна да изоставя онази дива, примитивна част от мен, която живее само час за час. Оставих го да ме изпрати у дома. Не положих усилия да обмисля нещата, които научих за болестта или за Амаранта. Не се опитах да го спася. Дори не му казах, че го обичам. А Люсиен... Люсиен го знаеше и го показа с горчивите си думи в деня на заминаването ми, показа ми разочарованието си.

Стана два сутринта, а партито не даваше признаци, че ще свърши скоро. Баща ми разговаряше с няколко други търговци и аристократи, с които ме запознаха и чиито имена веднага забравих. Илейн се смееше, заобиколена от красиви приятелки, зачервена, грейнала. Неста се беше оттеглила безмълвно в полунощ и аз също не си направих труда да кажа „Лека нощ“, когато най-сетне се отправих към стаята си.

На следващия ден следобед, недоспали и изморени, всички се събрахме на масата за обяд. Благодарих на сестра си и баща си за партито и отклоних въпросите на баща си дали някой от синовете на приятелите му ми е хванал окото.

Летният зной бе дошъл и аз си повях с ръка, подпряла глава на другата. Не спах добре заради жегата предишната нощ. В имението на Тамлин никога не беше прекалено топло или прекалено студено.

– Мисля да купя земята на Бедор – казваше баща ми на Илейн, която единствена от нас го слушаше. – Чух слух, че скоро ще я предложат за продажба, понеже никой от семейството не оцеля. Добра инвестиция е. Може някоя от вас, момичета, да си построи къща там, когато сте готови.

Илейн кимна с интерес, а аз премигнах.

– Какво се е случило със семейство Бедор?

– О, истински ужас – каза Илейн. – Къщата им изгоря и всички загинаха в пожара. Е, не можаха да открият тялото на Клер, но...

Илейн сведе очи към чинията си.

– Станало е посред нощ. Загинаха всички, и семейството, и прислугата, всички. Стана в деня, преди да се върнеш всъщност.

– Клер Бедор – казах бавно.

– Беше ни приятелка, помниш ли? – попита Илейн.

Кимнах. Усещах погледа на Неста върху себе си.

Не... не, не беше възможно. Трябва да е съвпадение, съвпадение, защото другото обяснение...

Аз дадох това име на Рисанд.

И той не е забравил.

Стомахът ми се обърна и аз се насилих да преборя призляването.

– Фейра? – повика ме баща ми.

Закрих с трепереща ръка очите си и започнах да дишам дълбоко. Какво се е случило? Не само със семейство Бедор, а и у дома, в Притиан.

– Фейра – повтори баща ми и Неста му изсъска:

– Млъкнù!

Опитах се да пропъдя вината, отвращението и страха, които ме завладяха. Трябваше да търся отговори – трябваше да разбера дали е било съвпадение, или все още имам възможност да спася Клер. И щом нещо се е случило тук, в света на смъртните, тогава Дворът на Пролетта... Тогава онези създания, от които Тамлин толкова се боеше... Болестта, която разрушаваше магията им и покосява земите им...

Елфи. Дошли са отвъд стената, без да оставят следи.

Свалих ръка от очите си и погледнах баща си и Неста.

– Слушайте ме много внимателно – обърнах се към нея и преглътнах мъчително. – Всичко, което ви кажа, трябва да си остане тайна. Няма да тръгвате след мен. Няма да споменавате името ми пред никого.

– За какво говориш, Фейра? – баща ми, седнал на другия край на масата, зяпна. Илейн прехвърляше поглед от него към мен колебливо. Размърда се на стола си.

Неста обаче не откъсваше очи от мен. Без да помръдне.

– Мисля, че в Притиан се случва нещо много лошо – казах аз меко. Така и не бях разбрала какви предупредителни знаци е заложил Тамлин в съзнанията им, за да ги накара да бягат, когато се наложи, но не смятах да рискувам, като разчитам само на тях. Не и след като Клер е отвлечена, а семейството ù избито... заради мен.

– Притиан! – възкликнаха баща ми и Илейн. Неста вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.

Продължих.

– Ако не искате да заминавате оттук, наемете стражи, наемете съгледвачи да наблюдават стената и гората. Селото също.

Изправих се.

– При първия знак за опасност, при първия слух, който чуете за стената, при първото странно нещо, се качете на някой кораб и тръгвайте. Заминете на юг, колкото по-далече, толкова по-добре. Някъде, където елфите никога няма да пожелаят да отидат.

Отстъпих от масата. Баща ми и Илейн започнаха да мигат срещу мен, сякаш прочистваха умовете си от мъгла, сякаш се будеха от тежък сън. Неста обаче тръгна след мен по коридора и нагоре по стълбите.

– Семейство Бедор – каза тя меко. – Трябвало е да бъдем ние. Но ти си им дала фалшиво име – на онези зли елфи, които заплашват твоя Велик господар.

Аз кимнах. Виждах как в момента измисля план.

– Ще има ли нашествие тук?

– Не знам. Не знам какво става. Казаха ми, че из земите им върлува болест, която отслабва или обърква силите им, болест, която е нарушила сигурността на границите им и може да е смъртоносна понякога. Те... казаха ми, че болестта е във възход, че... че се движи. Последното, което чух, бе, че не е достатъчно близо до стената, за да засегне нашите земи. Ако Дворът на Пролетта е на косъм да падне, това значи, че болестта приближава, а Тамлин... Тамлин е един от последните бастиони, които поддържаха контрол над останалите дворове, над жестоките Велики господари. Мисля, че в момента е в опасност.

Влязох в стаята си и започнах да си събличам роклята. Сестра ми помогна, после отвори гардероба, откъдето извади дебела туника, панталони и ботуши. Облякох се и започнах да си сплитам косата. Тя каза:

– Тук не ни трябваш, Фейра. Не поглеждай назад.

Дръпнах силно ботушите нагоре и отидох да взема ловджийските си ножове, с които тихомълком се сдобих, след като се върнах.

– Татко веднъж ти каза никога да не се връщаш – каза Неста – и аз ти казвам същото сега. Ще се погрижим за себе си.

Някога щях да приема подобни думи като обида, но сега разбирах – разбирах какъв дар ми предлага тя. Закачих ножовете си на колана и метнах колчана със стрели – нито една от ясеново дърво, на гръб, преди да се наведа да вдигна лъка си.

– Те могат да лъжат – казах ù с надеждата, че никога няма да се наложи да използва тази информация. – Елфите могат да лъжат, а желязото не ги притеснява изобщо. Но ясеновото дърво, изглежда, действа. Използвайте парите ми и купете цяла проклета гора от ясени. Илейн може да се грижи за нея.

Неста поклати глава и стисна китката си, на която все още носеше желязната гривна.

– Какво мислиш, че можеш да направиш, за да помогнеш? Той е Велик господар, ти си просто човек.

Това също не беше обида. Беше въпрос от хладен, пресметлив ум.

– Не ме интересува – признах аз, застанала до вратата, и я отворих със замах. – Но трябва да се опитам.

Неста остана в стаята ми. Нямаше да се сбогува – мразеше сбогуванията колкото мен.

Не знаех какво ми предстои, какви опасности ме дебнат. Но се обърнах към сестра си и казах:

– Има по-добър свят, Неста. Има по-добър свят, който чака да го откриеш. Ако някога успея да се върна, ако нещата се оправят, ако опасността отмине... ще те намеря.

Не можех да ù предложа нищо друго.

Неста обаче изпъна рамене.

– Не си прави труда. Не мисля, че елфите ще ми харесат особено.

Аз вдигнах вежда. Тя сви рамене и продължи.

– Опитай се да ни пратиш послание, когато всичко свърши. Ако изобщо свърши... Баща ни и Илейн могат да останат тук. Аз обаче мисля да видя какво може да предложи светът на една жена с достатъчно пари и добро име.

„Всичко“ – помислих си аз. Неста може да постигне всичко, да стане всичко, стига да намери мястото си в света. Помолих се да имам късмета някой ден да я видя отново.

* * *

Илейн, за моя изненада, беше приготвила кон и торба с храна и други необходими неща за мен, когато слязох по стълбите. Баща ми не се виждаше никъде. Илейн се хвърли на врата ми, прегърна ме силно и каза:

– Спомням си – всичко си спомням.

Аз също я прегърнах.

– Бъдете нащрек. Всички.

Тя кимна с насълзени очи.

– Щеше ми се да разгледам континента с теб, Фейра.

Аз се усмихнах на сестра си, запаметих прелестното ù лице и избърсах сълзите ù.

– Може би някой ден ще го направим – казах аз. Още едно обещание, което щях да спазя само ако имам голям късмет.

Илейн още плачеше, когато пришпорих коня си и се понесох в галоп по алеята. Не намерих сили да се сбогувам с баща ми за втори път.

Яздих целия ден и спрях едва когато стана твърде тъмно, за да виждам накъде се движа. На север – това е посоката, която ще следвам, докато не стигна до стената. Трябва да се върна, да видя какво се е случило, да кажа на Тамлин всичко, което досега криех в сърцето си, преди да е станало твърде късно.

Яздих през целия втори ден, спах на пресекулки и потег­лих отново преди изгрев.

Напред, все напред, през лятната гора, пищна, гъста, шумна.

Изведнъж се спусна пълна тишина. Дръпнах юздите, за да забави конят ми ход, и огледах храстите и дърветата за какъвто и да е издайнически знак, за каквато и да е следа от стената. Нищо и тогава...

Конят ми се запъна и разклати глава, а аз едва се задържах на седлото. Животното отказа да продължи напред, а аз все така не виждах нищо. Но когато слязох, затаила дъх, и протегнах ръка напред, усетих, че там има нещо, което не мога да премина.

Точно там, насред гората, стоеше невидимата стена.

Само че елфите идваха и си отиваха през нея – през определени пролуки, така се говореше. Поведох коня успоредно на стената, като я почуквах от време на време, за да съм сигурна, че не съм се отклонила.

Минаха два дни, а нощта между тях бе по-кошмарна от всичко, което съм преживяла в Двора на Пролетта. Отне ми два дни да открия два големи, обраснали с мъх камъка, стоящи на известно разстояние един от друг, в които бе издялана едва видима завъртулка. Проход.

Този път, когато подканих коня да мине между камъните, той се подчини.

Миризмата на магия опари ноздрите ми, конят се опита отново да се запъне, но най-сетне минахме отвъд.

Познавах тези дървета.

Продължих да яздя в тишина, със зареден лък, насред спотайващи се заплахи, които бяха много по-сериозни от всичко, което би могло да ми се случи в човешката гора.

Тамлин сигурно ще се вбеси, може би ще ми нареди да обърна коня и да се върна вкъщи. Но аз ще му кажа, че ще му помогна, ще му кажа, че го обичам и ще се боря за него както мога, дори ако се наложи да го вържа, за да го накарам да ме изслуша.

Толкова се задълбочих в плановете си как да го убедя да не започне да реве от ярост, че не забелязах веднага колко тихо е наоколо – как няма чуруликащи птички, дори и когато приближих имението, и как живите плетове не са подкастряни скоро.

Докато стигна портите, устата ми пресъхна. Портите зееха, желязото бе огънато, сякаш нечия гигантска ръка ги е отворила насила.

Всяка стъпка на коня отекваше по чакъла прекалено силно, а когато стигнах до вратите на къщата, също отворени широко, сърцето ми слезе в петите. Едната врата висеше, откъсната от горната панта.

Слязох от коня, все така с готов за стрелба лък. Но нямаше нужда от това. Тук беше пусто, абсолютно пусто. Като в гробница.

– Там? – извиках аз. Хукнах по стълбите и нахлух в къщата. Подхлъзнах се на парче порцелан и изругах – останки от ваза. Бавно вдигнах глава и огледах фоайето.

Сякаш оттук бе минала цяла войска. Гоблените от стените висяха разкъсани, мраморния парапет на стълбището бе пукнат, а полилеите лежаха натрошени на пода, купчини натрошен кристал.

– Тамлин? – извиках отново, вече изпаднала в ужас. Нищо.

Прозорците бяха изпочупени.

– Люсиен?

Никакъв отговор.

– Там? – прошепнах. Гласът ми отекна из къщата, сякаш ехото ми се подиграваше.

Паднах на колене, съвсем сама насред останките на имението.

Той си беше отишъл.