Двор от рози и бодли

38.

Опитах се да не поглеждам към лявата си ръка, докато търках пода на коридора. Мастилото, което на светлина всъщност изглеждаше синьо, но толкова тъмно, че по-скоро приличаше на черно, обгръщаше мислите ми като мрачен облак, а те бездруго бяха достатъчно мрачни, дори да не се замислях за това, че се продадох на Рисанд. Не смеех да погледна окото на дланта си – имах абсурдното, но упорито чувство, че ще отвърне на погледа ми.

Потопих голямата четка в кофата, която червенокожите пазачи ми пъхнаха в ръцете. Почти не разбирах какво говорят, заради огромните им жълти зъби, но когато ми връчиха четката и кофата и ме избутаха в дългия коридор, настлан с бели мраморни плочи, разбрах какво искат от мен.

– Ако не блесне, докато стане време за вечеря – каза единият и зъбите му бяха лъснали, когато се ухили широко, – ще те завържем на шиш и ще те повъртим над огъня.

С тези думи двамата си отидоха. Нямах представа кога е времето за вечеря, така че започнах да търкам с всички сили. Гърбът ми вече пламтеше от болка, а чистех само от половин час. Но водата, която ми дадоха, беше мръсна и колкото повече търках мрамора, толкова по-мръсен ставаше. Когато се приближих към вратата, през която излязоха, за да помоля за чиста вода, открих, че е заключена. Нямаше да получа помощ.

Задачата е невъзможна и целта е да ме изтезават. Споменаха шиш – сигурно от него долитаха постоянните писъци в подземието. Дали няколко завъртания на шиша ще стопят плътта ми, или просто ще ме изгорят достатъчно сериозно, за да се принудя да приема още една сделка с Рисанд? Ругаех и търках с всички сили – грубата четина на четката скърцаше и шептеше по плочите. След нея оставаше кафява следа и аз изръмжах, когато за пореден път потопих четката във водата. Извадих я подгизнала от мръсна вода, която закапа по пода.

Мръсната следа се увеличаваше с всеки мой замах с четката. Дишайки накъсано и учестено, аз захвърлих четката и покрих лице с мокрите си ръце. Свалих лявата, когато осъзнах, че окото на дланта ми се притиска към бузата ми.

Започнах да дишам по-дълбоко, за да се успокоя. Трябва да има разумен начин да се справя със задачата, трябва да има някаква хитрина, нещо, което опитните съпруги са правили и е останало във времето. Шиш – привързана на шиш като прасе за печене.

Грабнах четката и затърках отново пода, докато не ме заболяха ръцете. Подът изглеждаше така, сякаш някой е разливал кал по него. И колкото по-силно търках, толкова по-бързо мръсотията се превръщаше в кал. Сигурно ще моля за милост и пощада, докато ме въртяха на шиша. По голия труп на Клер имаше червени следи – от какъв ли инструмент за изтезания са причинени? Ръцете ми се разтрепериха и аз оставих четката. Можех да се справя с гигантски червей, но да измия пода се оказа невъзможно.

Някъде по-надолу по коридора се чу отварянето на врата и аз веднага скочих на крака. Една червенокоса глава надникна иззад вратата. Въздъхнах от облекчение. Люсиен...

Не беше Люсиен. Лицето, което се обърна към мен, беше женско и не носеше маска.

Жената изглеждаше малко по-възрастна от Амаранта, но порцелановата ù кожа бе запазила младежката си руменина – съвсем деликатен розов оттенък по бузите. Червената коса подсказа коя може да е жената, а когато кафявите ù очи срещнаха моите, нямах вече никакво съмнение.

Сведох глава пред Великата господарка на Двора на Есента и тя също кимна леко. Предположих, че това е достатъчно голям знак за внимание.

– За това, че ù каза името си, за да пощадиш живота на сина ми – каза тя с глас сладък, напомнящ зрели ябълки, погалени от слънцето. Явно е била сред тълпата в онзи ден. Тя посочи към кофата с дълга, изящна ръка. – Дългът ми е платен.

После изчезна зад вратата, а аз мога да се закълна, че след нея остана аромат на печени кестени и звук като припукване на огън.

След като вратата се затвори осъзнах, че съм пропуснала да ù благодаря, и едва след като погледнах в кофата, видях, че съм скрила лявата си ръка зад гърба.

Коленичих до кофата и потопих пръсти във водата. Извадих ги чисти.

Потръпнах, отпуснах за момент ръце върху коленете си и после излях водата на пода и загледах как отмива мръсотията.

* * *

За неудоволствие на пазачите, бях изпълнила невъзможната им задача. Но на следващия ден те с усмивка ме вкараха в огромна, тъмна спалня, осветена едва доловимо от няколко свещи, и посочиха към зейналата камина.

– Една слугиня разсипа леща в пепелта – изгрухтя единият от пазачите и ми подхвърли дървена кофа. – Разчисти я преди собственикът на стаята да се върне, иначе ще ти обели кожата на ивици.

Последва затръшване на вратата, превъртане на ключа в ключалката и аз останах сама.

Да се отделят зърната леща от пепелта и угасналите въг­лени – безумно, безполезно и...

Приближих се до тъмната камина и се сгърчих вътрешно.

Невъзможно.

Хвърлих бърз поглед на спалнята. Нямаше прозорци или друг изход, освен вратата, през която ме вкараха. Леглото беше огромно и застлано спретнато с чаршафи и завивки от... черна коприна. Освен него нямаше почти никакви мебели, нямаше и разхвърляни дрехи, книги или оръжия. Сякаш обитателят на спалнята никога не е спал в нея. Коленичих пред камината и задишах дълбоко.

Напомних си, че имам остро зрение. Можех да забележа зайците, скрити в гъстите храсти, и да проследя повечето създания, които се опитваха да останат незабелязани. Едва ли събирането на леща ще е чак толкова трудно. Въздъхнах, пропълзях напред и започнах.

* * *

Сбърках.

Два часа по-късно очите ми горяха от болка и макар да бях преровила всеки сантиметър от камината, все намирах още и още лещени зърна, които неизвестно как съм пропуснала. Пазачите не ми казаха кога ще се върне собственикът на спалнята, така че всяко цъкане на часовника върху полицата над камината ми звучеше като погребална камбана и всяка стъпка, която дочуех от коридора, ме караше да посегна към железния ръжен, подпрян на стената до камината. Амаранта не спомена нищо за отвръщане на удара – не каза изрично, че не ми е позволено да се защитавам, ако някой ме нападне. Ако ще умирам, поне да го направя с размах.

Ровех из камината отново и отново. Ръцете ми почерняха от пепелта, дрехите ми се покриха със сажди. Не е възможно да са останали още зърна, не може...

Ключалката изщрака и аз скочих на крака, посягайки към ръжена, след което се завъртях с лице към вратата, скрила желязната пръчка зад гърба си.

В стаята нахлу тъмнина, която разлюля пламъчетата на свещите като леден вятър. Стиснах по-здраво ръжена и се притиснах към каменната стена до камината, макар че тъмнината седна на леглото и след малко придоби позната форма.

– Колкото и да ми е приятно да те видя, Фейра, скъпа – каза Рисанд, просна се на леглото и подпря глава на ръката си, – искам ли да знам защо ровиш в камината ми?

Присвих крака в коленете, готова да побягна, да се сниша или да направя каквото и да е, за да стигна до вратата, която ми изглеждаше толкова далечна.

– Казаха ми да събера лещата от пепелта, иначе ще ми одереш кожата.

– Нима?! – попита той с котешка усмивка.

– На теб ли трябва да благодаря за идеята? – изсъсках аз. Не му е позволено да ме убива, заради сделката ми с Амаранта, но... има и други начини да ме нарани.

– О, не! – проточи той. – Още никой не е разбрал за нашата малка сделка, а ти умееш да си държиш устата затворена. Много ли те мъчи срамът?

Стиснах зъби и посочих с ръка към камината, без да пускам ръжена, който държах зад гърба си.

– Достатъчно ли е чисто?

– Защо изобщо е имало леща в камината ми?

Изгледах го безизразно.

– Предполагам, че събирането ù е една от дребните домакински задачи, възложени ми от любовницата ти.

– Хм – каза той и заразглежда ноктите си. – Изглежда, тя и приятелчетата ù си мислят, че мога да намеря начини да се позабавлявам с теб.

Устата ми пресъхна.

– Или пък те подлагат на изпитание – успях да промълвя. – Ти каза, че си заложил на мен в първата задача. Тя не изглеждаше особено доволна от този факт.

– И поради каква причина Амаранта ще иска да ме изпитва?

Не отместих очи от виолетовия му поглед. „Курвата на Амаранта“ го нарече Люсиен.

– Ти я излъга. За Клер. Знаеше много добре как изглеждам.

Рисанд се изправи до седнало положение с едно плавно движение и подпря ръце на бедрата си. Толкова грация в това толкова силно тяло. Колех наред по бойното поле много преди да се родиш, каза той на Люсиен. Не се съмнявах, че говори истината.

– Амаранта играе своите игри – каза той, – аз играя моите. След известно време става досадно тук долу.

– Тя те пусна за Огнената нощ. А после ти някак си успя да се измъкнеш, за да сложиш главата в градината.

– Тя ме накара да сложа главата в градината. А що се отнася до Огнената нощ... – той ме огледа от горе додолу. – Имах си свои причини да дойда. Не си мисли, Фейра, че не ми е струвало нищо – той отново се усмихна, но очите му не се смееха. – Ще оставиш ли ръжена, или да очаквам, че скоро ще започнеш да го размахваш?

Преглътнах ругатнята и извадих ръжена иззад гърба си, но не го пуснах.

– Храбър опит, но безсмислен – каза той.

Беше вярно, напълно вярно, щом даже няма нужда да вади ръце от джобовете, за да хване съзнанието на Люсиен в ноктите си.

– Защо ти имаш толкова сила, а другите не? Мислех, че тя ти я е отнела.

Той вдигна идеално оформена тъмна вежда.

– О, отне ми я. Това... – усетих милувката на нокът по съзнанието си. Дръпнах се назад и се блъснах в ръба на камината. Натискът върху съзнанието ми изчезна. – Това е само остатък. Огризките, с които ми е позволено да си играя. Твоят Тамлин има силата си на звяр и преобразяванията. Моят арсенал е от по-смъртоносно естество.

Знаех, че не блъфира – не и след като усетих ноктите му в главата си.

– Значи не можеш да се трансформираш? Не го ли могат всички Велики господари?

– О, можем го. Във всеки от нас се спотайва звяр и от време на време реве, за да бъде пуснат навън. Докато твоят Тамлин предпочита козината, аз намирам крилете и ноктите за по-приятни.

Мразовитият пламък на ужаса облиза гръбнака ми.

– Можеш ли да се трансформираш сега, или тя ти е отнела тази способност?

– За малко човече задаваш твърде много въпроси.

В следващия момент мракът около него започна да се вълнува, да се гърчи и усуква, когато той се изправи на крака. Премигнах и всичко свърши.

Неволно вдигнах ръжена, чийто връх досега сочеше към земята.

– Не е пълна трансформация, както виждаш – каза Рисанд и тракна с черни, остри като бръсначи нокти, които се появиха на мястото на пръстите на ръцете му. Под коленете краката му бяха обвити в тъмнина и завършваха отново с нокти вместо пръсти. – Не обичам особено да се поддавам изцяло на първичното си аз.

Наистина, беше запазил лицето си, атлетичното тяло, но зад гърба му се виждаха огромни, черни, ципести криле – приличаше на прилеп като Атора. Той ги прибра чинно, но острия нокът, който увенчаваше върха на всяко сгънато крило, се виждаше ясно. Образът беше ужасяващ, зашеметяващ – лицето на хиляди кошмари и сънища. Онази безполезна част от мен се развълнува при вида му от начина, по който светлината на свещите прониква през черната ципа на крилете, осветявайки вените, и как се отразява от ноктите му.

Рисанд обърна глава наляво и надясно и всичко изчезна за миг – крилете, ноктите, краката. Пред мен отново стоеше елегантно облеченият, невъзмутим мъж.

– Няма ли да се опиташ да ме ласкаеш?

Допуснах много, много голяма грешка, когато му обещах живота си.

Казах:

– Вече имаш достатъчно добро мнение за себе си. Съмнявам се, че ласкателствата на един малък човек имат някакво значение за теб.

Той се изсмя – смях, който прониза костите ми и стопли кръвта ми.

– Не мога да реша дали да те смятам за възхитителна, или за изключително глупава, заради дързостта, която проявяваш към един Велик господар.

Изглежда, че само в негово присъствие не мога да си държа езика зад зъбите. Затова се осмелих да попитам:

– Знаеш ли отговора на гатанката?

Той скръсти ръце.

– Ще мамиш, а?

– Тя не каза, че нямам право да ползвам помощ.

– А, да, но след като накара онези да те пребият, ни нареди да не ти помагаме.

Зачаках да чуя повече, но той поклати глава.

– Дори и да искам да ти помогна, не мога. Когато тя дава заповеди, ние се подчиняваме.

Той отърси някаква невидима прашинка от черния си жакет.

– Хубаво е, че ме харесва, нали?

Отворих уста да настоявам, да го умолявам. Ако това ще доведе до моментална свобода...

– Не си хаби дъха – каза той. – Не мога да ти помогна, никой тук не може. Ако тя ни нареди да спрем да дишаме, ще бъдем принудени да се подчиним.

Той се намръщи и щракна с пръсти. Саждите, мръсотията и пепелта изчезнаха от кожата ми и отново изгледах чиста, сякаш току-що съм се изкъпала.

Изгледах го безизразно, а той посочи камината.

Беше безупречно чиста, а кофата ми беше пълна с леща. Вратата се отвори сама и се появиха пазачите, които ме довлякоха тук. Рисанд размаха лениво ръка към тях.

– Тя си изпълни задачата. Отведете я.

Те посегнаха да ме сграбчат, но той оголи зъби в усмивка, която беше всичко друго, но не и дружелюбна, и те се заковаха на място.

– Повече никаква домакинска работа, никакви задачи – каза той. Гласът му звучеше почти еротично. Жълтите очи на пазачите се изцъклиха, с поглед зареян в пространството, а острите зъби лъснаха, когато устите им зейнаха. – Кажете и на другите. Няма да влизате в килията ù и няма да я докосвате. Ако я докоснете, ще вземете кинжалите си и ще се изкормите сами. Разбрано?

Последваха замаяни, объркани кимания, после пазачите премигнаха и сякаш се събудиха. Прикрих треперенето си. Омая, контрол над съзнанието – каквото и да им е направил, действаше. Те ме подканиха да се приближа към тях с жест, но не посмяха да ме докоснат.

Рисанд ми се усмихна.

– Няма защо да ми благодариш – измърка той, докато излизах.