Двор от рози и бодли

43.

За последното изпитание ми върнаха старата туника и панталоните – целите на петна, разкъсани, вонящи. Но въпреки вонята вървях с високо вдигната глава, докато ме водеха към тронната зала.

Вратите се отвориха и тишината, която цареше вътре, се стовари върху мен. Зачаках да започнат подвикванията и под­свиркванията, да видя как златните монети сменят местата си от ръка на ръка, докато елфите залагат, но този път всички просто ме гледаха – най-напрегнати изглеждаха погледите на маскираните елфи.

Съдбата на света им бе в моите ръце, каза Рис. Но не мисля, че онова, което изразяваха лицата им, беше само и единствено тревога. Преглътнах с мъка, когато неколцина допряха пръсти до устните си и после протегнаха ръка към мен – жест към падналите в бой, сбогуване с онези, посрещнали смъртта с чест. Нямаше нищо злонамерено в тези жестове. Повечето елфи в залата днес са част от дворовете на Великите господари – служили са в тези дворове дълго преди Амаранта да дойде и да отнеме земите на господарите им и животите на всички тях. Ако Тамлин и Рисанд играеха някакви игри, за да спасят живота на всички присъстващи...

Поех по пътеката, оформена в тълпата, право към Амаранта. Кралицата се усмихна, когато спрях пред трона ù. Тамлин седеше на обичайното си място до нея, но аз не го погледнах, не още.

– Две изпитания са вече зад гърба ти – каза Амаранта и махна една прашинка от кървавочервената си рокля. Косата ù блестеше, приличаше на мрачен облак, който всеки момент ще погълне златната ù корона. – Остава само още едно. Чудя се дали няма да се почувстваш по-зле, проваляйки се сега, когато си толкова близо до наградата.

Тя се нацупи и двете зачакахме елфите наоколо да се разсмеят.

Дочуха се обаче само няколко изпръхтявания от червенокожите пазачи. Всички други запазиха мълчание. Дори жалките братя на Люсиен. Дори Рисанд, където и да се намира в тълпата.

Премигнах, за да проясня погледа си. Очите ми пареха. Може би всички те, също като Рисанд, само се преструваха на верноподаници, може би залозите, че ще загубя живота си, и подигравателните усмивки бяха само предлог, поза за пред Амаранта. И може би сега, сега, когато краят е толкова близо, те са готови да посрещнат неизбежната ми смърт с цялото достойнство, което им е останало.

Амаранта ги изгледа гневно, но когато погледът ù падна върху мен, тя се усмихна широко, захаросано.

– Последни думи, преди да умреш?

Поне дузина проклятия, но вместо да ги изрека, погледнах Тамлин. Той не реагира, чертите му бяха отново каменни. Прииска ми се да зърна лицето му, поне за миг. Но всъщност онова, което наистина исках, е да видя зелените му очи.

– Обичам те – казах аз. – Без значение какво казва тя, без значение, че е само малкото ми глупаво, човешко сърце. Дори когато горят тялото ми, пак ще те обичам.

Устните ми потрепериха и погледът ми се замъгли, после няколко горещи сълзи се отрониха върху студеното ми лице. Не ги избърсах.

Той не реагира. Дори не стисна облегалките на трона си. Предположих, че това е неговият начин да се справи с болката, макар че сърцето ми се сви. Въпреки че мълчанието му ме убиваше.

Амаранта сладко каза:

– Ще извадиш късмет, скъпа, ако от теб остане достатъчно за горене.

Изгледах я продължително и съсредоточено. В гърдите ми бушуваше омраза. Думите ù не бяха посрещнати с радостни викове, усмивки или аплодисменти. Цареше мълчание.

Това мълчание беше дар, който ми вдъхна кураж и ме накара да свия юмруци, да прегърна мислено татуировката на ръката ми. Победих я досега, честно или не, и няма да се чувствам самотна, докато умирам. Няма да умра сама. Това е единственото, което исках да знам.

Амаранта подпря брадичка на ръката си.

– Така и не успя да разгадаеш гатанката ми, нали?

Аз не отговорих и тя отново се усмихна.

– Жалко. Отговорът е прелестен.

– Давай да приключваме! – изръмжах аз.

Амаранта погледна Тамлин.

– Последни думи към нея? – попита тя, повдигайки вежди. Когато той не отговори, тя ми се усмихна широко. – Ами доб­ре тогава.

Плесна два пъти с ръце.

Една врата се отвори и оттам неколцина пазачи извлякоха три фигури – две мъжки и една женска, с кафяви чували на главите. Фигурите започнаха да въртят глави под чувалите в опит да разпознаят шушуканията, които се надигнаха като вълна в залата. Коленете ми се разтрепериха при вида им.

С грубо блъскане и бутане червенокожите пазачи принудиха тримата да коленичат пред подиума с троновете, но с лице към мен. Телата и дрехите им не разкриваха кои са.

Амаранта отново плесна с ръце и трима прислужници в черно се появиха до всеки от тримата на пода. В дългите си бледи ръце всеки държеше възглавничка от тъмно кадифе. Върху всяка възглавничка лежеше остър дървен кинжал. Вместо от метал, остриетата бяха от ясен. Ясен, защото...

– Последната ти задача, Фейра – проточи Амаранта и посочи коленичилите елфи. – Пронижи всяка от тези злощастни души в сърцето.

Втренчих се в нея. Устата ми се отваряше и затваряше.

– Те са невинни... Не че това трябва да има значение за теб – продължи тя. – Както нямаше значение в деня, когато уби клетия страж на Тамлин. И както нямаше значение за скъпия Юриан, когато закла сестра ми. Но ако ти представлява проблем... е, винаги можеш да откажеш. Разбира се, в замяна ще отнема твоя живот, но сделката си е сделка, нали така? Ако питаш мен обаче, предвид опита ти в убиването на елфи, струва ми се, че ти предлагам истински дар.

Откажи и умри. Убий трима невинни и живей. Да заменя три невинни живота за моето собствено бъдеще. За собственото ми щастие. За свободата на Тамлин и целия му двор, за свободата на един цял свят.

Дървото на острите кинжали беше наострено толкова старателно, че остриетата блестяха на светлината на многоцветните стъклени полилеи.

– Е? – подкани ме тя. Вдигна глава и накара окото на Юриан да огледа добре мен и дървените кинжали, а после му каза с мъркащ глас:

– Не ми се иска да пропуснеш гледката, стари приятелю.

Не мога. Не мога да го направя. Това не е като лова – не е оцеляване или самозащита. Това е хладнокръвно убийство – убийството на трима коленичили елфи и на собствената ми душа. Но за Притиан... за Тамлин, за всички в залата, за Алис и нейните момчета... Иска ми се да си припомня името на някой от забравените ни богове, да го помоля да се намеси. Иска ми се да знам молитви, за да умолявам за помощ, за опрощение.

Но не знаех молитви или имена на забравените ни богове – знаех само имената на онези, които ще останат поробени, ако не направя нещо. Започнах да си повтарям наум тези имена, докато ужасът от онова, което се готвех да направя, ме поглъщаше. За Притиан, за Тамлин, за техния свят и за моя... Трите отнети живота няма да бъдат отнети напразно, макар че аз ще бъда прокълната навеки.

Пристъпих към първата фигура на пода и това беше най-дългата и трудна стъпка, която някога съм правила. Три живота в замяна на освобождението на Притиан, три живота, които няма да бъдат отнети напразно. Мога да се справя. Мога, дори и пред погледа на Тамлин. Ще принеса тези жертви, ще ги пожертвам... мога да се справя.

Пръстите ми трепереха, но успях да хвана първия кинжал и усетих гладката му хладина. Острието беше по-тежко, отколкото очаквах. Три кинжала, за да изпитам агонията, посягайки към всеки един от тях, както иска тя. Иска да се увери, че съм сигурна и ще го направя.

– Не бързай толкова – изкиска се Амаранта и пазачите, които държаха първата фигура, смъкнаха чувала от лицето му.

Млад Върховен елф. Не го познавах, никога не съм го виждала, но сините му очи се извъртяха към мен, изпълнени с молба.

– Така е по-добре – рече Амаранта и отново махна с ръка. – Продължавай, Фейра, скъпа. Забавлявай се.

Очите на момчето бяха като небето, което никога няма да видя отново, ако откажа да го убия, цвят, който никога няма да се заличи в съзнанието ми и никога няма да забравя, независимо колко пъти ще го рисувам. Той поклати глава, а очите му се разшириха толкова, че сините ириси бяха изцяло заобиколени от бялото на роговицата. И той никога повече няма да види това небе. Нито някой от останалите в залата, ако се проваля.

– Моля те – прошепна той, прехвърляйки поглед от кинжала към лицето ми и обратно. – Моля те.

Кинжалът затрепери в ръцете ми и аз го стиснах по-здраво. Трима елфи – това е единственото, което стои между мен и свободата, преди Тамлин да бъде освободен и да се справи с Амаранта. Ако успее да я убие... Няма да е напразно – казах си. – Няма да е напразно.

– Недей – продължи да умолява младежът, когато вдигнах ножа. – Недей!

Поех си дъх на пресекулки, устните ми трепереха. Ако кажа „Съжалявам“, няма да е достатъчно. Така и не успях да го кажа на Андрас... а сега... сега...

– Моля те! – повтори той и очите му се обрамчиха в среб­ристо.

Някой в тълпата заплака. Отнемах това момче от някого, който сигурно го обича така, както аз обичам Тамлин.

Не бива да мисля за това, не мога да мисля за това кой е той или за цвета на очите му, или за каквото и да е друго. Върху лицето на Амаранта цъфтеше дива, триумфална усмивка. Убий елф, влюби се в елф, а после убий елф отново, за да съхраниш любовта си. Беше блестящо и жестоко и тя го знаеше.

Покрай трона се завихри мрак и Рисанд се появи, скръстил ръце. Сякаш се премести, за да вижда по-добре. Лицето му бе маска на скуката, но аз усетих гъделичкане в ръката. Направи го, казваше това гъделичкане.

– Недей – простена младежът пред мен. Започнах да клатя глава, не можех да го слушам. Трябваше да го направя веднага, преди той да ме убеди.

– Моля те! – гласът му се извиси до писък.

Звукът ме сепна и аз подскочих.

Ридаейки, забих кинжала в сърцето му.

Той изпищя и се замята в ръцете на пазачите, когато острието прониза плътта и костите му, толкова гладко и лесно, сякаш беше от метал, а не от ясеново дърво и кръвта – гореща и хлъзгава, обля ръката ми. Заплаках и издърпах обратно кинжала, чието плъзгане в костите опари ръката ми.

Очите му, изпълнени с изненада и омраза, не се отделиха от мен, докато падаше на земята, осъждайки ме на вечни мъки. Плачещият в тълпата избухна в силни ридания.

Окървавеният ми кинжал падна на мраморния под, а аз с олюляване отстъпих няколко крачки назад.

– Много добре – каза Амаранта, докато аз се взирах пред себе си, неспособна да мисля, да чувствам или да извикам.

Исках да изляза от тялото си. Да избягам от петното на онова, което току-що извърших. Да се отърва от кръвта по ръцете си, от лепкавата ù топлина между пръстите си.

– А сега следващият. О, недей да гледаш толкова нещастно, Фейра. Не ти ли е забавно?

Обърнах се към втората фигура, все още с чувал на главата. Жената. Елфът в черно до нея протегна към мен възглавничката с чистия кинжал, а пазачите, които държаха жената, свалиха чувала.

Лицето ù бе обикновено, косата златисто-кафява като моята. По закръглените ù бузи се търкаляха сълзи, а бронзовите ù на цвят очи проследиха окървавената ми ръка, докато взимах поредния кинжал. Чистотата на дървеното острие сякаш се подиграваше на кръвта по пръстите ми.

Исках да падна на колене и да я помоля за прошка, да ù кажа, че смъртта ù няма да е напразна. Исках, но в мен зееше такава дупка, че едва усещах ръцете си или разбитото на къс­чета сърце. Какво правя...

– Котелът ще ме запази – започна да шепне тя. Гласът ù беше прекрасен, като музика.

– Майката ще ме прегърне – продължи тя – думи на молитва, която чух веднъж, когато Тамлин изпращаше в последния му път елфа, умрял във фоайето на имението. Още една от жертвите на Амаранта.

– Поведи ме по пътя.

Не мога да вдигна кинжала, да направя крачката, която ме дели от жената пред мен. – Нека мина през портите. Нека усетя аромата в безсмъртната земя на меда и млякото.

Сълзите се ронеха по бузите ми и се стичаха към шията ми, попивайки в мръсната яка на туниката. Докато тя говореше, аз осъзнах, че тази безсмъртна земя завинаги е затворена за мен. Знаех, че Майката никога няма да прегърне мен. Спасявайки Тамлин, се обричах на вечно проклятие.

Не можех да го направя. Не можех да вдигна кинжала отново.

– Не се боя от зло – продължи да шепне тя, без да сваля поглед от лицето му – взираше се дълбоко в мен, в душата, която се разкъсва на парчета. – Няма да изпитам болка.

От устните ми се откъсна ридание.

– Съжалявам – простенах.

– Ще вляза във вечността – завърши тя, все така тихо.

Разплаках се, когато разбрах. Убий ме веднага – казваше тя. – Направи го бързо. Не ми причинявай болка. Убий ме веднага. Бронзовият ù поглед не трепваше, изпълнен с тъга. Това беше несравнимо по-лошо от молбите за пощада на младежа до нея.

Не можех да го направя.

Но тя задържа погледа ми – задържа го и кимна.

Когато вдигнах ясеновия кинжал, нещо в мен се прекърши окончателно, без надежда някога да се възстанови. Колкото и години да минеха, колкото и пъти да се опитах да нарисувам лицето ù, никога няма да бъда цяла отново.

Сега плачеха повече елфи – нейни роднини и приятели. Кинжалът натежа в ръката ми – ръката, обляна с кръвта на първия елф.

Ще е по-благородно да откажа, да умра, вместо да убивам невинни души. Но... но...

– Ще вляза във вечността – повтори тя, вдигнала глава. – Не се боя от зло – прошепна, само на мен. – Няма да изпитам болка.

Стиснах я за тънкото рамо и забих кинжала в сърцето ù.

Дъхът ù секна и кръвта заваля като дъжд по пода. Когато отново погледнах към лицето ù, очите бяха склопени. После тя падна напред и не помръдна.

Отидох някъде много далеч от себе си.

Елфите наоколо се размърдаха, запристъпваха от крак на крак, мнозина плачеха. Изпуснах кинжала и дрънченето на дърво върху мрамор отекна в ушите ми гръмовно. Защо Амаранта продължава да се усмихва, когато между мен и свободата стои само един елф? Хвърлих поглед на Рисанд, но неговото внимание беше изцяло погълнато от Амаранта.

Още един елф и всички ще бъдем свободни. Още само един замах с ръка.

А може би още един след това – още един замах, този път към собственото ми сърце.

Това ще ми донесе облекчение – облекчение сама да се лиша от живот, облекчение да умра, вместо да живея с това, което току-що извърших.

Третият прислужник ми поднесе последния кинжал и аз посегнах към него, когато пазачът до коленичилата фигура махна чувала от главата ù.

Ръцете ми паднаха, увиснаха безволно до тялото ми. Срещнах погледа на две зелени очи, изпъстрени с кехлибарени точици.

Всичко около мен започна да се руши с трясък, парче по парче. Всичко се разпадна на прах, докато се взирах в Тамлин.

Завъртях глава към трона до Амаранта, на който все така седеше моят Велик господар. Тя се засмя и щракна с пръсти. Тамлин до нея се превърна в Атора, ухилен злобно.

Изиграха ме – собствените ми сетива отново ме подведоха. Бавно се обърнах към Тамлин, докато душата ми се откъсваше от тялото. В очите му прочетох единствено вина и тъга. Опитах се да отстъпя назад, препънах се и почти паднах.

– Нещо не е наред ли? – поинтересува се Амаранта и наклони глава настрани.

– Не е... не е честно – успях да кажа.

Рисанд беше пребледнял... бял като платно.

– Честно ли? – рече Амаранта, без да спира да си играе с костта на Юриан. – Не ми беше известно, че вие, човеците, сте запознати с това понятие. Убиваш Тамлин и той е свободен.

Усмивката ù беше най-кошмарното нещо, което някога съм виждала.

– И целият е за теб.

Устата ми спря да се движи.

– Освен – продължи Амаранта, – ако не мислиш, че ще е по-редно да жертваш собствения си живот. В края на краищата какъв е смисълът? Да оживееш и да го загубиш.

Думите ù се сипеха върху мен като отрова.

– Представи си всички онези години, които щяхте да прекарате заедно... и изведнъж оставаш сама. Направо трагично. Макар допреди няколко месеца да мразеше нашия народ достатъчно силно, че да убиеш всеки един от нас безмилостно. Без съмнение ще успееш да преживееш и това – тя потупа пръстена си. – Човешката любовница на Юриан го преживя.

Очите на коленичилия Тамлин заблестяха силно, враждебно.

– И така – каза Амаранта, но аз не я погледнах. – Какво ще избереш, Фейра?

Да го убия и да спася народа му и своя живот или да се самоубия и да ги оставя да живеят като роби на Амаранта, да позволя на нея и на краля на Хиберн да започнат война, която ще унищожи човешкия свят. Няма сделка, която да ме спаси от този избор, нямам какво да предложа в замяна на някаква трета алтернатива.

Взрях се в кинжала, който лежеше на третата възглавничка. Алис се оказа права – никой човек не напуска В недрата на Планината жив. И аз няма да съм изключение. Няма как да се спася. Ако съм умна, ще пронижа собственото си сърце преди да успеят да ме хванат. Поне така ще умра бързо и няма да бъда подложена на изтезанията, които без съмнение ме очакват, може би дори съдба като тази на Юриан. Алис се оказа права. Но...

Алис... Алис каза нещо – нещо, което може да ми помогне. Последната част от проклятието, част, за която не можеха да ми кажат, част, която ще ми помогне... Единственото, което успя да ми каже, е да слушам. Да се вслушам в онова, което чувам – сякаш вече рзполагам с всичко, което ми е нужно.

Бавно сведох очи към Тамлин. В съзнанието ми проблеснаха спомени, един след друг, мъгляви форми от цветове и думи. Тамлин е Велик господар на Двора на Пролетта – с какво ми помага това? Беше извършен Големият ритуал... не.

Той ме е лъгал за всичко – за причината, поради която ме доведе в земите си, за онова, което се случваше в тях. За проклятието – не му беше позволено да ми каже истината, но пък и не се преструваше, че всичко е наред. Не, беше излъгал и се опита да обясни възможно най-ясно, да ме накара да разбера по всякакви начини, че нещата никак, ама никак не са наред.

Аторът в градината – скрит от мен така, както аз бях скрита от него. Но Тамлин ме скри – каза ми да стоя зад храстите, а после доведе Атора до мен, позволи ми да подслушам разговора им.

Остави вратите на трапезарията отворени, когато разговаряше с Люсиен за... за проклятието, нищо, че тогава не го разбирах. Говореше на всеослушание. Искал е да подслушвам.

Защото е искал да зная, да чуя, защото това знание... Превъртях наум всеки разговор, обръщах думите на всички страни като камъни. Убягваше ми част от проклятието, която не съм разбрала досега, за която никой не може да ми каже открито, но която Тамлин иска да зная...

Господарката ми не сключва неизгодни сделки.

Тя никога няма да убие онова, което желае най-силно, не и Тамлин, когото иска толкова силно, колкото го искам и аз. Щом иска да го убия, или знае, че няма да мога да го направя, или играе много, много опасна игра.

Разговор след разговор отекваше в паметта ми, докато не стигнах до думите на Люсиен и всичко замръзна. Тогава разбрах всичко.

Не можех да дишам, прехвърляйки отново и отново спомена, докато си припомнях разговора, който подслушах един ден. Люсиен и Тамлин бяха в трапезарията, вратите отворени така, че всеки да чуе какво си говорят – така че да чуя аз.

Люсиен се бе засмял. За елф с каменно сърце, твоето е доста меко напоследък.

Погледнах към Тамлин, после към гърдите му, когато от паметта ми изплува още един спомен. Аторът в градината, как се смее.

Макар да имаш сърце от камък, Тамлин – каза той, – изглежда, че е изпълнено със страх.

Амаранта никога няма да рискува да го убия. Защото знае, че не мога да го убия.

Не и ако сърцето му не може да бъде пронизано от острие. Не и ако сърцето му е превърнато в камък.

Вгледах се в лицето му, търсейки потвърждение на заключенията си. Открих единствено непокорство в очите му.

Може би бърках, може би това за каменното сърце е просто някаква елфическа метафора. Но когато прегръщах Тамлин... нито веднъж не усетих биенето на сърцето му. За много неща оставах сляпа до момента, в който истината ми е удряла шамар, но не и този път.

Ето как контролира и него, и магията му. Как контролира всички Велики господари – това е поводът, на който ги държи, точно както държи душата на Юриан, вързана за окото и костта.

Не вярвай на никого, така ми каза Алис. Но аз вярвах на Тамлин. Още повече вярвах на себе си. Вярвах, че съм чула правилно, вярвах, че Тамлин е по-умен от Амаранта, и вярвах, че всички жертви, които съм направила, не са били напразни.

В залата се възцари мълчание, но моето внимание бе погълнато от Тамлин. Осъзнаването на истината трябва да се е изписало на лицето ми, защото дишането му се ускори и той вдигна глава.

Направих крачка към него. После още една. Права бях. Нямаше друг начин.

Поех си дълбоко въздух и грабнах кинжала от възглавничката. Може да бъркам, да допускам болезнена, фатална грешка.

Но на устните на Тамлин изплува лека усмивка, когато застанах над него с кинжала в ръка.

Има Съдба, защото именно Съдбата се погрижи да се намирам на място, откъдето да подслушам разговора с Люсиен, защото Съдбата е прошепнала на Тамлин, че студеното, дръпнато момиче, което е довел в дома си, е избраната, която ще развали проклятието му. Затова Съдбата ми помогна да остана жива – за да стигна дотук, да види дали съм слушала внимателно.

И ето го тук, моя Велик господар, моя любим, коленичил пред мен.

– Обичам те – казах аз и забих ножа в гърдите му.