Двор от рози и бодли

5.

Всяка стъпка към гората ми се струваше твърде бърза и лека, водеща ме прекалено бързо към мъченията и нещастията, които ме очакваха. Не посмях да погледна назад към колибата.

Навлязохме сред дърветата. Навсякъде цареше мрак.

До едно дърво търпеливо стоеше бяла кобила, незавързана, кожата ù блестеше като току-що навалял сняг на лунна светлина. Когато звярът я доближи, тя леко наведе глава – в знак на уважение преди всичко.

Той ми посочи с лапа да се кача на кобилата. Животното остана спокойно дори когато той толкова се доближи до него, че можеше да го изкорми с един удар. За последен път яздих преди години, при това пони, но ми стана приятно, когато усетих топлината на кобилата под измръзналото си тяло, докато се качвах на седлото. Тя бавно тръгна напред. Без светлина, която да указва пътя, оставих животното да следва звяра. Двамата бяха почти еднакви на ръст. Не се учудих, когато поехме на север, към земите на елфите, макар че стомахът ми се сви толкова силно, че изпитах болка.

Да живея с него. Вероятно ще живея до края на смъртния си живот в земите му. Може и да е проява на милост, но пък той не уточни точно как ще живея. Договорът забраняваше на елфите да ни поробват, но... това може би изключва хората, убили елфи.

Сигурно вървяхме към онази цепнатина в стената, през която е дошъл тук, за да ме отвлече. И щом преминем невидимата стена, щом стъпим в Притиан, семейството ми няма да може да ме намери. Ще бъда агне в царството на вълците. Вълци... вълк.

Убих елф. Ето това направих.

Гърлото ми пресъхна. Убих елф. Само че той изглеждаше и се държеше като вълк. Не мога да се насиля да съжалявам за стореното. Не и когато семейството ми остава там и ще умира от глад, не и когато това означава едно зло и кръвожадно чудовище по-малко на този свят. Звярът изгори ясеновата ми стрела, така че трябва да разчитам само на късмета си, за да намеря макар и една треска от ясен, която да ми даде възможност да го убия. Или поне да го забавя.

Знанието за тази тяхна слабост, за уязвимостта им към ясеновото дърво беше единствената причина хората да оцелеят по време на бунта им срещу Върховните елфи в миналото – тайна, разкрита на хората от елф, предал собствения си вид.

Кръвта ми съвсем се смръзна, докато се оглеждах напразно за тънките стволове и голямата корона от разперени клони, по които се научих да разпознавам ясените. Никога не съм виждала гората толкова притихнала. Каквито и животни да бродят из нея, явно изглеждат безобидни в сравнение със звяра, който крачи до мен въпреки видимото спокойствие на кобилата. Надявам се видът му да държи останалите елфи надалеч, когато навлезем в неговото царство.

Притиан. Думата отекваше като погребален звън в съзнанието ми, отново и отново.

Земи, той спомена, че има земи, но що за дом имаше в тези земи? Кобилата ми беше прелестна, а седлото – от качествена кожа, което означава, че звярът има някакъв досег с цивилизования живот. Никога не съм чувала подробности за начина, по който живеят Върховните елфи... всъщност не съм чувала кой знае колко за тях, освен за смъртоносните им умения и желания. Стиснах поводите, за да не позволя на ръцете ми да се разтреперят.

Малко от разказите за Притиан идваха от очевидци. Смъртните, които минаваха стената – или доброволно като дан от Децата на благословените, или отвлечени, никога не се връщаха. Повечето от тези легенди знаех от селяните, макар че и баща ми понякога разказваше по някоя не чак толкова страшна история във вечерите, когато се опитваше да си спомни, че със сестрите ми съществуваме.

Доколкото зная, Върховните елфи все още управляват северните райони на нашия свят – от нашия голям остров в тясното море, отделящо ни от внушителния континент, през бездънните фиорди, замръзналата пустош и пясъчните пустини чак до огромния океан от другата страна. Някои елфически земи са империи. Над други властват крале и кралици. А има и места като Притиан, разделени на няколко територии, управлявани от Велики господари – създания с такава невероятна сила, че според легендите могат да сринат цели сгради със земята, да унищожат армии и да те заколят преди да успееш да мигнеш. Не се съмнявах, че е вярно.

Никой никога не ми обясни защо хората са избрали да останат по нашите земи, където мястото, отредено за тях, е толкова малко и твърде близо до Притиан. Глупаци – онези хора, които са останали тук след Голямата война, трябва да са били истински самоубийци и глупаци да живеят толкова близо до Притиан. Въпреки Договора, сключен преди векове между царствата на хората и елфите, има пукнатини в защитната стена, разделяща земите ни, достатъчно големи дупки, през които онези смъртоносни чудовища се промъкват в нашата територия и се забавляват, изтезавайки ни.

За тази страна на Притиан Децата на благословените не благоволяваха да говорят в проповедите си. Може би именно тази страна на Притиан ще видя съвсем скоро. Стомахът ми се обърна. Ще живея с него, напомнях си аз отново и отново. Ще живея, няма да умирам.

Макар че, предполагах, не е изключено да живея и в подземие. Сигурно ще ме заключи и ще забрави, че съществувам, ще забрави да ме храни, ще забрави, че хората се нуждаят от такива неща като храна, вода и топлина.

Звярът вървеше пред мен, усуканите му като спирала рога сочеха към нощното небе, а когато издишаше, топлият дъх се виеше на струйки от муцуната му. В някакъв момент ще се наложи да направим лагер, за да прекараме нощта – границата с Притиан беше на няколко дни път. Щом спрем, трябва да остана будна през цялата нощ и да не го изпускам от поглед. Въпреки че изгори ясеновата ми стрела, аз успях да скрия под наметалото си онзи втори нож. Може би тази нощ ще ми се открие възможност да го използвам.

Но не за собствената си съдба мислех, обхваната от ужас, ярост и отчаяние. Докато се придвижвахме напред и единственият звук идваше от скърцането на снега под лапите на звяра и копитата на коня, съзнанието ми скачаше от грозно самодоволство при мисълта как семейството ми ще гладува и ще разбере колко важна съм била за тях, до побъркваща агония, представяйки си как баща ми проси по улиците и как сакатият му крак отказва да върви, докато куцука от човек на човек. Всеки път, когато погледнех към звяра, виждах баща си, куцукащ из селото, умоляващ минувачите за някоя медна монета, за да не умрат от глад сестрите ми. И още по-лошо – на какво е готова Неста, за да не умре Илейн от глад. Ако баща ни умре, тя няма да има нищо против. Но би убила, крала и продала всичко заради Илейн, а и заради себе си.

Наблюдавах начина, по който създанието се движи, за да открия някаква, каквато и да е слабост. Не открих нищо.

– Какъв вид елф си? – попитах го, а думите ми почти не се чуха, мигновено погълнати от снега, дърветата и обсипаното със звезди небе.

Звярът изобщо не си направи труда да се обърне. Не си направи труда да каже каквото и да било. Е, разбираемо. Убих негов приятел.

Опитах пак:

– Имаш ли име?

Или каквото и да е название, с което да го ругая.

Звярът избълва облаче въздух, което можеше да е и ехиден смях.

– Това има ли значение за теб, човеко?

Не отговорих. Можеше и да си промени намерението да ме остави жива.

Но може би ще успея да избягам преди да е решил да ме изкорми. Ще взема семейството ми, ще се качим тайно на някой кораб и ще отплаваме далеч, далеч оттук. Може да се опитам да го убия, без значение колко малък е шансът ми за успех, без значение дали това ще се приеме като още едно непровокирано нападение над елф само защото точно той е дошъл да поиска живота ми – моя живот. Елфите смятаха човешките животи за толкова незначителни. Жената наемник е оцеляла, може и аз да успея. Да, може и аз.

Отворих уста отново да го попитам за името му, но в отговор се разнесе раздразненото му ръмжене. Нямах възможност да се бия, да отвърна на удара, когато ноздрите ми се изпълниха с остър мирис на метал. Изтощението ме надви и мракът ме погълна.

* * *

Друсането на коня ме събуди, още бях на седлото, обездвижена от невидими въжета. Слънцето беше високо в небето.

Магия...мирисът на метал, невидимите въжета, които ме държаха неподвижно върху коня и ми пречеха да стигна до ножа си. Усетих силата ù дълбоко в себе си, някаква родова памет за смъртна опасност и ужас. Колко време съм била в безсъзнание? Колко време ме е държал в безсъзнание, за да не разговаря с мен? Два дни – толкова беше пътят от нашата колиба до стената, която дели нашите земи от най-южните територии на Притиан. Наистина ли съм прекарала цели два дни в омагьосан сън?

Изскърцах със зъби. Можех да настоявам за отговор. Можех да му кресна, както си вървеше тромаво пред кобилата, без да ми обръща внимание. Но точно тогава покрай мен прелетяха чуруликащи птички и лек бриз погали лицето ми. Зърнах метална порта, оградена с жив плет.

Моят затвор или спасение, не можех да реша.

Портата се разтвори сама, не се виждаше нито вратар, нито страж, и звярът мина през нея. Исках или не, кобилата ми го следваше.