Двор от рози и бодли

2.

Докато изляза от гората, слънцето беше залязло, а коленете ми трепереха. Ръцете ми, вкочанени от стискането на сърната, отдавна бяха станали напълно безчувствени. Дори трупът на животното не можеше да ме опази от вледеняващия студ. Светът беше потънал в нюанси на тъмносиньото, нарушавани само от редки лъчи приглушена светлина, процеждаща се иззад спуснатите кепенци на порутената ни колиба. Сякаш се движех в жива картина – миг на покой, още по-красив заради бързината, с която тъмносиньото е превръщаше в пълен мрак.

Когато поех по пътеката към вкъщи, единственото, което ме караше да продължавам да движа краката си, беше зашеметяващият глад. Първият звук, който ме посрещна, бяха гласовете на сестрите ми. Нямаше нужда да различавам думите, за да се сетя, че си говореха за някой младеж или за панделките, които са видели в селото, когато е трябвало да секат дърва. Въпреки това се усмихнах.

Ритнах няколко пъти по каменната каса на вратата, за да изчистя снега от ботушите си. От сивите камъни се посипаха люспици лед и разкриха полуизтритата защитна резба около прага. Веднъж баща ми убеди един пътуващ шарлатанин да размени резбата, която трябваше да пази от елфи, срещу една от неговите собствени дърворезби. Нещата, които баща ни можеше да прави за нас, бяха толкова малко, че сърце не ми даде да му кажа, че от резбата няма никаква полза и без съмнение е измислена. Смъртните нямаха магия, нямаха нито силата, нито бързината на нисшите и Върховните елфи. Онзи човек твърдеше, че във вените му тече малко кръв от Върховни елфи и просто издяла няколко завъртулки, спирали и руни около вратата и прозорците, измърмори няколко безсмислени думи и продължи по пътя си.

Отворих дървената врата, замръзналата метална дръжка захапа ръката ми като змия. Пристъпих вътре, заслепена от топлината и светлината.

– Фейра! – чух сепнатия глас на Илейн и премигнах срещу ярките пламъци на огъня, за да видя по-голямата си сестра. Беше увита в одеяло, но златистокестенявата ù коса – същата, която имахме и трите, беше безупречно навита около главата ù. Осемте години бедност не бяха убили желанието ù да изглежда добре.

– Откъде взе това?

Дълго потисканият глад накара думите ù да прозвучат остро. Не спомена кръвта, с която бях изплескана. Всъщност вече спрях да се надявам, че забелязват дали се прибирам от гората всяка вечер. Нямаше да забележат, докато не огладнеят. Не тях майка ми накара да положат клетва на смъртния ù одър.

Поех си дълбоко дъх и свалих сърната от раменете си. Тя тупна на дървената маса с глух удар и разклати една керамична чаша в другия ù край.

– Откъде мислиш, че съм го взела? – гласът ми беше дрезгав.

Свалих вълчата кожа от тялото на сърната и след като си събух ботушите и ги оставих до вратата, се обърнах към Илейн.

Кафявите ù очи, очите на баща ни, не се откъсваха от сърната.

– Много време ли ще ти трябва да я почистиш?

Аз. Не тя, не другите. Нито веднъж не видях ръцете им полепнали с кръв и козина. Сама се научих да одирам и почиствам улова си, следвайки съветите на чужди хора.

Баща ми и Неста седяха край камината и си грееха ръцете. Най-голямата ми сестра, както обикновено, не обръщаше внимание на баща ни. Илейн продължи да се взира в трупа, притиснала ръка към корема си, който сигурно беше също толкова празен и я болеше колкото моя. Не че Илейн беше жестока. Не приличаше на Неста, която сякаш се е родила с подигравателна усмивка на устните. Просто Илейн понякога... не разбираше нещата. Не от злоба отказа да помогне. Изобщо не ù хрумваше, че може да си изцапа ръцете с някаква работа. Така и не разбрах дали тя въобще съзнава, че сме истински бедни, или просто отказва да го приеме. Това обаче не ме спираше да ù купувам, когато можех да си го позволя, семена за цветната градина, която поддържаше през по-топлите месеци.

Не спря и нея да ми купи три малки бурканчета с боя – червена, жълта и синя, през същото онова лято, когато имах достатъчно пари за ясеновата стрела. Това беше единственият подарък, който някога ми е правила, и в къщата още личаха следи от него, нищо, че на много места боята беше напукана и избеляла. Мотиви с лози и цветя около прозорците, праговете и разните други ръбове, пламъчета по камъните пред камината. Използвах всяка свободна минута през онова лято, за да украся къщата, понякога криех малки рисунки във вътрешността на чекмеджета, зад прокъсаните завеси, под столовете и масата.

Оттогава не сме имали толкова спокойно лято.

– Фейра – долетя дълбокият глас на баща ми откъм камината. Тъмната му брада беше подстригана, а лицето чисто и гладко като тези на сестрите ми. – Голям късмет си имала днес, това е цяло пиршество.

Неста изсумтя от мястото си до него.

Не се изненадах. Всяка добра дума за някого – за мен, за Илейн, за някой от селяните, най-често предизвикваше пренебрежението ù. А всяка дума на баща ни обикновено предизвикваше и присмех от нейна страна.

Изправих гръб, макар че едва се държах на краката си, подпрях се на масата и изгледах Неста враждебно. От всички нас Неста най-тежко преживя загубата на богатството ни. Намрази баща ни от момента, в който избягахме от имението, след онзи ужасен ден, когато ни посети един от бащините ми кредитори, за да покаже точно колко е недоволен от загубата на инвестицията си.

Но поне Неста не ни пълнеше главите с безсмислици за това как ще си възвърнем богатството, за разлика от баща ни. Не, тя само харчеше всички пари, които не успеех да скрия от нея, и рядко си правеше труда да забелязва присъствието на сакатия ни баща. В някои дни ми беше трудно да реша коя от нас е най-нещастна и озлобена.

– Можем да изядем половината месо тази седмица – казах аз и хвърлих поглед към сърната. Тя заемаше цялата паянтова маса, която ни служеше за място за хранене, за работна маса и за кухня.

– Другата половина можем да изсушим – продължих, с ясното съзнание, че без значение колко мило ще го кажа, пак аз ще свърша повечето работа. – А утре ще отида до пазара, за да видя колко ще ми дадат за кожите.

Последното казах повече на себе си, отколкото на тях.

Сакатият крак на баща ми беше изпънат напред, възможно най-близо до огъня. Студът, дъждът и всяка промяна в температурата влошаваше състоянието на кошмарните, болезнени рани около коляното му. Бастунът му стоеше подпрян на стола му – понякога Неста нарочно оставяше бастуна там, където баща ни не можеше да го стигне.

Може да си намери работа, ако не се срамува толкова, казваше Неста винаги когато ù изсъсквах, че не бива да го прави. Тя го мразеше и заради раните му – за това, че не отвърна на онзи кредитор и неговите биячи, когато нахлуха в къщата ни и не спряха да чупят коляното му отново и отново. Тогава Неста и Илейн избягаха в спалнята и барикадираха вратата. Аз останах, плачех и ги умолявах да спрат, а баща ми пищеше, докато трошаха костите му. Изпуснах се в гащите, а после повърнах върху камъните пред камината. Едва тогава онези си тръгнаха. Никога повече не ги видяхме.

Огромна част от парите, които ни бяха останали, отидоха тогава за лечител. На баща ми му отне шест месеца да проходи отново и цяла година, преди да е в състояние да измине километър. Медните монети, които носеше, когато някой го съжалеше достатъчно, че да купи някоя от дърворезбите му, не стигаха, за да живеем. Преди пет години, когато парите окончателно свършиха и баща ми продължаваше да не може или да не иска да се движи, той не възрази на плановете ми да стана ловец.

Не се опита да стане от мястото си край огъня или да вдиг­не поглед от поредната дърворезба. Просто ме остави да ходя в смъртноопасната, призрачна гора, от която страняха дори опитните ловци. Напоследък стана малко по-чувствителен – понякога ми благодареше, понякога докуцукваше чак до града, за да продава дърворезбите си, но рядко.

– Много искам ново наметало – каза Илейн с въздишка в същия момент, в който Неста се изправи и заяви:

– Трябват ми нови ботуши.

Аз замълчах, тъй като не желаех да се намесвам в поредния им спор, но погледнах към все още лъскавите ботуши на Неста до вратата. До нейните, моите твърде малки ботуши бяха готови да се разпаднат по шевовете, които едва ги задържаха цели.

– Но аз замръзвам с това парцаливо наметало – оплака се Илейн. – Ще замръзна от студ.

Тя впери огромните си очи в мен и каза:

– Моля те, Фейра.

Удължи двете срички на името ми и ги превърна в най-отвратителния хленч, който съм чувала, но тогава Неста цъкна с език и я накара да млъкне.

Спрях да ги слушам, докато се препираха коя ще получи парите от продажбата на кожите утре и открих, че баща ми е застанал до масата, подпрян с една ръка на нея, и разглежда сърната. Напрегнах се, когато вниманието му се пренесе върху вълчата кожа. Пръстите му, все още гладки и аристократични, обърнаха кожата и опипаха кървавата ù долна страна.

Тъмните му очи се стрелнаха към мен.

– Фейра – промърмори той, а устните му се свиха на тънка черта. – Откъде взе това?

– От същото място, откъдето взех сърната – казах също толкова тихо, с хладни, остри думи.

Той огледа лъка и колчана на гърба ми, и ловджийския нож с дървена дръжка, който висеше на колана ми. Очите му се навлажниха.

– Фейра... Такъв риск...

Вирнах брадичка към кожата и без да успея да скрия резкия тон в гласа си, отвърнах:

– Нямах избор.

Онова, което всъщност исках да кажа, бе: Ти дори не се преструваш, че правиш опит да излезеш от къщи през повечето дни. Ако не съм аз, ще умрем от глад. Ако не съм аз, ще сме мъртви.

– Фейра – повтори той и затвори очи.

Сестрите ми мълчаха и когато вдигнах глава, успях да видя как Неста сбръчква нос и изсумтява. Погледна наметалото ми.

– Вониш като прасе, покрито със собствените си нечистотии. Не може ли поне да се преструваш, че не си невежа селянка?

Не ù позволих да види обидата и болката, които ми причини. Бях твърде малка и необразована, когато семейството ми изгуби богатството си, и Неста не ми позволи да го забравя.

Тя отстъпи крачка назад и прокара пръст по дебелите си кестенявозлатисти плитки.

– Свали тези отвратителни дрехи.

Аз не помръднах, преглъщайки думите, които исках да ù изкрещя. Беше по-голяма от мен с три години, но изглеждаше по-млада от мен, с винаги поруменели, златисти бузи.

– Можеш ли да затоплиш един чайник с вода и да сложиш още дърва в огъня?

Още преди да довърша, видях мястото, където държахме дървата. Беше останало само едно дебело парче.

– Мислех, че днес ще насечеш дърва.

Неста зачопли дългите си чисти нокти.

– Мразя да сека дърва. Все ми влиза по някоя треска в пръста.

Тя ми хвърли поглед иззад гъстите черни мигли. От всички нас, Неста най-много приличаше на майка ни.

– Освен това, Фейра – нацупи се тя, – ти се справяш много по-добре! Насичаш ги за двойно по-малко време от мен. Ръцете ти са по-подходящи – вече са толкова загрубели.

Стиснах зъби,

– Моля те – казах, борейки се с гнева си, съзнавах, че един спор е последното, което ми е нужно точно в момента. – Моля те, стани на зазоряване и иди да насечеш дърва.

Разкопчах най-горните копчета на туниката си.

– Иначе ще ядем студена закуска.

Тя свъси вежди.

– Нищо подобно няма да правя!

Само че аз вече вървях към малката спалня, в която спяхме трите. Илейн каза нещо умолително на Неста и в отговор получи изсъскване. Погледнах през рамо към баща ми и посочих сърната.

– Приготви ножовете – казах му, без да се старая да звуча любезно. – Идвам след малко.

Без да чакам отговор, затворих вратата зад себе си.

Стаята беше достатъчно голяма да побере един скрин с разклатени крачета и огромното дървено легло, на което спяхме. Леглото беше последният остатък от предишното ни богатство, сватбен дар от баща ми за майка ми. В това легло се бяхме родили, в него умря майка ми. През всички тези години, когато рисувах навсякъде из къщата, не се осмелих да посегна на леглото.

Хвърлих връхните си дрехи върху скрина и се намръщих срещу теменужките и розите, които бях изрисувала около дръжките на чекмеджето на Илейн, пламъците по това на Неста и нощното небе с жълти вместо бели звезди на моето чекмедже. Изрисувах скрина, за да освежа иначе мрачната стая. Сестрите ми не казаха нищо. Не знам защо изобщо очаквах обратното.

Простенах от умора и едва се въздържах да не се строполя в леглото.

* * *

Тази вечер ядохме печено сърнешко. Макар да знаех, че е глупаво, не възразих, когато всички си сипахме по малко допълнително, преди да обявя, че остатъкът от месото няма да се пипа. Следващия ден щях да прекарам в разфасоване на останалото месо, а после да отделя няколко часа, за да обработя кожите, преди да ги занеса на пазара. Познавах няколко търговци, които може би ще ги купят, макар че нито един от тях нямаше да ми плати парите, които заслужавах. И все пак, парите си бяха пари, а аз нямах нито времето, нито средствата да пътувам до най-близкия град в търсене на по-щедро предложение.

Засмуках вилицата си, наслаждавайки се на остатъците от сърнешка мас по метала. Езикът ми се плъзна по разкривените зъбци – вилицата беше част от смесен комплект, който баща ми събра от помещенията на прислугата, докато кредиторите опустошаваха имението ни. Приборите ни един с друг не си приличаха, но беше по-добре, отколкото да ядем с пръсти. Сервизът, донесен от майка ми като част от чеиза ù, отдавна беше продаден.

Майка ми. Високомерна и студена към децата си, весела и чаровна към благородниците, които често гостуваха в имението ни, всеотдайна към баща ни – единствения човек, когото истински обичаше и уважаваше. Също толкова истински обичаше празненствата – дотолкова, че нямаше никакво време да се занимава с мен, като изключим случаите, в които размишляваше на глас дали обещаващите ми способности в рисуването ще ми помогнат да си намеря съпруг. Ако беше доживяла да види изчезването на богатството ни, това щеше да я съсипе, дори повече, отколкото съсипа баща ми. Може би смъртта беше милостив изход за нея.

Така поне имаше повече храна за нас.

В колибата нямаше нищо, останало от нея, освен леглото... и обещанието, което ù дадох.

Всеки път, когато поглеждах към хоризонта или се питах дали просто да не продължа да вървя напред и да не поглеждам назад, чувах обещанието, което дадох преди единадесет години, докато тя гаснеше на смъртното си ложе. Не се делете и се грижи за тях. И аз обещах, защото бях твърде малка, за да се запитам защо не поиска същото от по-големите ми сестри или от баща ни. Но се заклех, после тя умря, а в жалкия ни човешки свят, пазен единствено от обещанието на Върховните елфи отпреди пет века, в този наш свят, където не помнехме имената на боговете си – обещанието е закон. Обещанието е разменна монета. То е твоята гаранция.

Имаше моменти, в които я мразех за това, че поиска този обет от мен. Може би е била в делириум от високата температура и не е знаела какво иска. А може би приближаващата смърт е предизвикала трезва оценка на характерите на децата ù и мъжа ù.

Оставих вилицата и се загледах в пламъците на хилавия ни огън, които танцуваха около последните дърва, протегнала крака под масата.

Обърнах се към сестрите си. Както винаги, Неста се оплак­ваше от селяните – които нямаха възпитание, нямаха светски маниери и нямаха представа колко груба е материята на дрехите им, макар да се държаха, сякаш са облечени в коприна и шифон от глава до пети. Откакто загубихме богатството си, бившите приятели на сестрите ми до един започнаха да ги отбягват, затова двете се преструваха, че младежите в селото са нещо като второкласен социален кръг.

Отпих от чашата си с гореща вода – дори чай не можехме да си позволим напоследък, а тя продължи да говори.

– Така че му казах, „Ако си мислите, че можете да ме попитате толкова небрежно, сър, ще ви откажа!“ И знаеш ли какво каза Томас? – Неста говореше на Илейн, която я слушаше много съсредоточено.

Изгубен в поредната мозъчна мъгла или спомен, баща ни се усмихваше мило на скъпата си Илейн, единствената сред нас, която си правеше труда да разговаря с него.

– Томас Мандрей? – прекъснах я аз. – Вторият син на дърваря?

Синьосивите очи на Неста се присвиха.

– Да – каза тя и отново обърна глава към Илейн.

– Какво иска? – хвърлих поглед към баща ни. Никаква реакция – нито намек за тревога или какъвто и да е знак, че слуша какво се говори на масата.

– Иска да се ожени за нея – каза Илейн замечтано. Аз премигнах.

Неста наклони глава на една страна. Виждала съм същото движение при хищниците. Понякога се чудех дали стоманенотвърдият ù характер нямаше да ни помогне да оцелеем и дори отново да забогатеем, ако не беше толкова погълната от мисълта за изгубеното.

– Проблем ли има, Фейра? – тя произнесе името ми като обида, а мен ме заболяха челюстите от стискане.

Баща ми се размърда в стола си и макар да знаех, че е глупаво да се засягам от подигравките ù, казах:

– Значи не можеш да насечеш дърва за нас, но искаш да се омъжиш за сина на дървар?

Неста изпъна рамене.

– Мислех, че това, което най-много искаш, е да се махнем от тази къща – да омъжиш мен и Илейн, за да имаш достатъчно време да рисуваш великолепните си шедьоври.

Тя хвърли подигравателен поглед към мотива от камбанки, който бях нарисувала отстрани на масата. Цветовете бяха прекалено тъмни, прекалено сини, без белите петънца във венчелистчетата, но го направих с каквото разполагам, въпреки че бях отчаяна от липсата на бяла боя, и създадох нещо трайно, макар и несъвършено.

Направих се, че не забелязвам обидата, въпреки желанието да покрия рисунката с ръка. Може би просто утре ще я изстържа от дървото.

– Повярвай ми – казах ù, – денят, в който пожелаеш да се омъжиш за някого, аз лично ще те придружа до дома му. Но няма да се омъжиш за Томас.

Деликатните ноздри на Неста потрепнаха.

– Няма какво да направиш. Клер Бедор ми каза днес следобед, че Томас ще ми направи предложение всеки момент. И после няма да се налага да ям остатъци – тя замълча за малко и после добави с тънка усмивка – Поне не се въргалям в сламата с Айзък Хейл като животно.

Баща ми се прокашля смутено и погледна към леглото си край огъня. Никога не противоречеше на Неста или от страх, или от чувство за вина, и очевидно нямаше намерение да започва да я критикува точно сега, макар че за първи път чуваше за Айзък.

Положих длани върху масата и я изгледах враждебно. Илейн премести ръката си, която лежеше близо до моята, сякаш кръвта и мръсотията под ноктите ми можеше някак да се прехвърли върху нейната порцеланова кожа.

– Семейството на Томас не е много по-заможно от нашето – заявих аз, като се стараех да не прозвучи като ръмжене. – За тях ще си просто още едно гърло за хранене. Дори Томас да не е наясно с това, то родителите му със сигурност го знаят.

Само че Томас знаеше... Веднъж се срещнахме случайно в гората. Забелязах блясъка на отчаяния глад в очите му, когато ме видя да нося двата заека, които бях уловила. Никога не съм убивала човек, но в този ден ловджийският нож на колана ми натежа силно. Оттогава се стараех да не се срещаме отново.

– Не можем да си позволим зестра – продължих, и макар тонът ми да беше решителен, гласът ми стана по-тих. – За нито една от вас.

Ако Неста искаше да се махне, хубаво. Добре. Щях да съм на крачка по-близо до онова безметежно бъдеще, в което ще разполагам с тих дом и достатъчно храна и време, за да рисувам. Но нямахме нищо, абсолютно нищо, с което да насърчим евентуалните кандидати за сестрите ми, които да свалят отговорността за тях от моите плещи.

– Ние сме влюбени – съобщи Неста, а Илейн закима в съг­ласие.

За малко да избухна в смях – кога минаха от пърхането с мигли пред благородниците към правенето на мили очи пред местните селяни?

– Любовта няма да напълни празния стомах – заявих аз, без погледът ми да трепне.

Неста скочи от мястото си сякаш съм я ударила.

– Ти просто ревнуваш. Чух да говорят как Айзък щял да се ожени за някаква селянка от Грийнфилд с доста добра зестра.

И аз така чух. Айзък ми се оплака последния път, когато се видяхме.

– Да ревнувам ли? – попитах бавно и задълбах дълбоко в себе си, за да погреба яростта, която постепенно ме обхващаше. – Ние не можем да им предложим нищо – нищо зестра, нито добитък, нищо. Дори Томас да иска да се ожени за теб, за тях ти си бреме.

– Ти пък какво знаеш? – изсъска Неста. – Полудив звяр, който знае само да раздава заповеди по всяко време на деня и нощта. Продължавай така и някой ден, някой ден, Фейра, няма да остане никой, който да те помни или да го е грижа, че някога си съществувала.

Тя се врътна и излезе от стаята, последвана от Илейн, която мърмореше нещо успокоително. Затръшнаха вратата към спалнята, която деляхме, достатъчно силно, та чиниите на масата да изтракат.

Чувала съм тези думи и преди – тя ги повтаряше само защото първият път, когато ги изрече, се свих като ударена. Все още ме болеше от тях.

Отпих голяма глътка от нащърбената чаша. Дървената пейка, на която седеше баща ми, изскърца, когато се раздвижи. Отпих още една глътка и казах:

– Трябва да ù влееш малко здрав разум.

Той огледа една следа от изгорено на масата.

– Какво мога да ù кажа? Ако е любов...

– Не може да е любов, не и за него. Не и с неговото противно семейство. Виждала съм как се държи в селото – той иска само едно нещо от нея и това не е ръката ù...

– Нуждаем се от надежда, както се нуждаем от хляб и месо – прекъсна ме той с рядко ясен поглед. – Имаме нужда от надежда, иначе няма да оцелеем. Затова нека запазим тази надежда, Фейра. Дай ù възможност да си представи по-добър живот. По-добър свят.

Станах от масата, стиснала юмруци, но нямаше къде да се скрия в тази двустайна колиба. Погледнах избледнялата рисунка с камбанки по ръба на масата. Външните цветчета бяха избелели и олющени съвсем, а стеблата им вече ги нямаше. След няколко години цялата рисунка ще изчезне и няма да има никакъв знак, че някога е съществувала. Че аз съм съществувала.

Когато погледнах баща ми, погледът ми беше студен.

– Такова нещо не съществува.