Двор от рози и бодли

18.

На следващия ден, докато закусвах, къпех се и се обличах, кръвта на елфа беше почистена. Не бързах и стана почти обяд, преди да застана отново на площадката над стълбището и да надникна надолу към масата във фоайето. Просто да се уверя, че наистина го няма.

Бях решила да намеря Тамлин и да му обясня – да се опитам да обясня колко много съжалявам за Андрас. Щом ще живея тук, с него, поне мога да се опитам да оправя онова, което съсипах. Хвърлих поглед към големия прозорец зад гърба ми – денят беше ясен и аз виждах чак до декоративното езерце отвъд градината.

Водата беше толкова спокойна, че отразяваше безупречно яркото небе и пухкавите бели облаци. Сигурно ще е невъзпитано да питам за боите си, но ако наистина пристигнат, ще се опитам да нарисувам гледката.

Можех да стоя така и да се взирам в пиршеството от цветове, светлина и текстура, ако от едно странично крило на къщата не се бяха появили Тамлин и Люсиен, обсъждайки поредния граничен патрул или нещо подобно. Замлъкнаха, когато слязох при тях, а Люсиен направо тръгна да излиза, без дори да каже „Добро утро“. Само ми махна небрежно. Жестът му не беше злонамерен, но очевидно нямаше намерение да остава за разговора, който ни предстоеше с Тамлин.

Огледах се с надеждата да видя какъвто и да е намек за бои, но Там посочи към отворената входна врата, през която току-що излезе Люсиен. Отвън видях конете ни, оседлани, чакащи. Люсиен тъкмо се качваше на трети кон. Обърнах се към Тамлин.

Остани с него, той ще те пази и всичко ще се оправи. Хубаво. С това мога да се справя.

– Къде отиваме? – попитах глухо.

– Боите ти и другите неща ще пристигнат едва утре, галерията е почистена, а пък... срещата ми се отложи.

Несвързано ли говореше?

– Помислих си, че може да пояздим – никакво убиване. Нито пък наги, за които да се тревожиш.

Макар че се поусмихна, очите му продължаваха да са тъжни. Наистина, и на мен ми стигаше толкова смърт последните два дни. Не исках да убивам повече елфи. Не искам да убивам нищо. Той също не носеше оръжия – нито на колана, нито на кожения ремък... но от ботуша му се подаваше дръжка на нож.

Къде ли е погребал елфа? Един Велик господар да копае гроб за непознат. Сигурно нямаше да го повярвам, ако някой ми го разкаже. Нямаше да го повярвам, ако той не ми предложи убежище вместо смърт.

– Накъде? – попитах.

Той само се усмихна.

* * *

Думите замряха в гърлото ми, когато стигнахме. Знаех, че дори да успея да нарисувам това място, няма да мога да предам цялото му великолепие. Не защото беше най-красивото място, което някога съм виждала. Не и защото ме изпълваше копнеж и радост едновременно. Просто... изглеждаше правилно. Сякаш всички цветове и цялата светлина на света се бяха събрали, за да създадат едно идеално късче земя, една истинска красота. След снощи точно от това имах нужда.

Седнахме на един тревист хълм, който гледаше към поляна, около която растяха дъбове – толкова дебели и високи, че изглеждаха като кули на древен замък. Из въздуха танцуваха проблясващи пухчета на глухарчета, а поляната бе обсипана с полюшващи се минзухари, кокичета и камбанки. Докато стигнем, стана един или два часа след обяд и светлината беше тежка, златна.

Въпреки че тримата бяхме сами, мога да се закълна, че чух някой да пее. Седнах, прегърнах коленете си и започнах да поглъщам с очи гледката пред себе си.

– Донесли сме одеяло – каза Тамлин. Аз погледнах през рамо и той посочи с глава към виолетовото одеяло, постлано на няколко метра. Люсиен се отпусна тежко на него и си опъна краката. Тамлин остана прав, в очакване на отговора ми.

Аз поклатих глава и обърнах глава напред. Прокарах пръсти през меката като перушина трева и се опитах да запаметя цвета и структурата ù. Никога не бях докосвала подобна трева и със сигурност нямаше да се лиша от удоволствието, като седна на някакво си одеяло.

Зад мен се размениха няколко напрегнати прошепнати реплики и преди да успея да се обърна, за да разбера какво става, Тамлин дойде да седне до мен. Беше стиснал зъби така силно, че веднага отклоних поглед от него.

– Какво е това място? – попитах, без да спирам да прокарвам пръсти през тревата.

Виждах Тамлин с периферното си зрение, в което той изглеждаше като позлатен силует, но сега мернах белотата на зъбите му.

– Просто горичка.

Зад нас Люсиен изсумтя.

– Харесва ли ти? – бързо попита Тамлин. Зеленото на очите му бе същото като на тревата между пръстите ми, а кехлибарените точици бяха с цвета на слънчевите лъчи, които се изливаха между клоните на дърветата. Дори маската му, странна и не на място, някак подхождаше на горичката, сякаш мястото е създадено специално за него. Представих си го в образа му на звяр, свит на тревата, дремещ.

– Какво? – попитах. Бях забравила въпроса.

– Харесва ли ти? – повтори той и се усмихна.

Поех си дъх на пресекулки и отново се загледах към гората.

– Да.

Той се засмя.

– Само това ли? Да?

– Искате да падна в краката ви от благодарност, задето сте ме довели тук, Велики господарю?

– Аха. Значи сюриелът не ти е казал нищо важно, а?

Тази негова усмивка запали дързост в гърдите ми.

– Освен това ми каза, че обичаш да те чешат и ако съм умно момиче, мога да те дресирам да правиш номера за лакомства.

Тамлин отметна глава към небето и избухна в смях. Противно на себе си и аз се засмях.

– Ще взема да умра от изненада – каза Люсиен зад мен. – Ти се пошегува, Фейра.

Обърнах се и го изгледах с високомерна усмивка.

– Не ти трябва да знаеш какво каза сюриелът за теб.

Повдигнах вежди многозначително и Люсиен вдигна ръце в знак, че се предава.

– Давам добри пари, за да чуя какво мисли сюриелът за Люсиен – рече Тамлин.

Чу се звук от вадене на тапа и после Люсиен надигна бутилката. След малко се изкикоти и каза „да го чешат“.

Очите на Тамлин все още блестяха от смеха, когато ме хвана за лакътя и ме изправи.

– Ела – каза той и посочи с глава към подножието на хълма, където течеше ручей. – Искам да ти покажа нещо.

Станах. Люсиен не се надигна от мястото си на одеялото, но вдигна бутилката с вино за поздрав. После отпи щедра глътка, отпусна се назад и впери поглед в зеления балдахин на дърветата.

Всяко движение на Тамлин беше прецизно и ловко, мускулестите му крака сякаш ядяха земята, докато вървяхме между огромните дървета, прескачахме малки ручейчета и катерехме стръмни могили. Спряхме на върха на един хълм и ръцете ми сами се отпуснаха от двете ми страни. Пред нас, насред малка полянка, заобиколено от стари, високи дървета, проблясваше сребристо езерце. Дори и оттук се виждаше, че не е пълно с вода, а с нещо много по-рядко и безценно.

Тамлин ме сграбчи за китката и ме задърпа надолу по хълма. Мазолите му леко драскаха кожата ми. Пусна ме, за да прескочи с лекота един огромен корен, а после продължи с все така лека стъпка към езерцето. Аз стиснах зъби и се запрепъвах след него.

Той приклекна до езерцето и загреба с шепа от течността. После изви длан и я остави да изтече.

– Погледни.

Сребристата течност, която изтече от ръката му, направи кръгчета в езерцето, всяко сияещо в множество цветове и...

– Това прилича на звездна светлина – прошепнах аз.

Той изсумтя весело и отново напълни и изпразни шепата си. Аз гледах втренчено многоцветната вода.

– Това е звездна светлина.

– Невъзможно – казах аз, борейки се с порива да пристъпя към водата.

– Това е Притиан. Според собствените ви легенди тук няма нищо невъзможно.

– Но как? – попитах, неспособна да откъсна очи от езерото – сребристо, но и синьо, и червено, и розово, и жълто, всякакви цветове, проблясващи под повърхността толкова красиво...

– Не знам. Не съм питал и никой не ми е обяснявал.

Аз продължих да зяпам езерото, докато той не се засмя, с което ме разсея. Когато погледнах към него, видях, че си разкопчава туниката.

– Скачай – каза той. В очите му танцуваше покана.

Да плувам. Без дрехи, сама. С Велик господар на притиански двор. Поклатих глава и отстъпих крачка назад. Пръстите му замряха над второто копче на туниката.

– Не искаш ли да усетиш какво е?

Не знаех какво има предвид: Да плувам в звездната светлина, или да плувам с него.

– Аз... не.

– Добре.

Той продължи с копчетата и после свали туниката. Под нея имаше само гладка, златиста кожа.

– Защо тук? – попитах и с усилие откъснах погледа си от гърдите му.

– Беше любимото ми място, когато бях малък.

– Което е било кога? – не се въздържах.

Той ми хвърли кратък поглед.

– Много отдавна.

Каза го толкова тихо, че пристъпих от крак на крак. Трябва наистина да е било отдавна, щом е бил дете по време на войната.

Е, вече започнах с въпросите, така че се престраших да задам още един.

– Люсиен добре ли е? След снощи, имам предвид.

Изглеждаше сякаш се е върнал към обичайното си саркастично, непочтително поведение, но пък беше повърнал при вида на умиращия елф.

– Той... не реагира много добре.

Тамлин сви рамене, но гласът му беше мек, когато каза:

– Люсиен... Люсиен е преживял неща, заради които случката от снощи му се отрази... зле. Не са само белегът и окото, макар да се обзалагам, че снощната случка е върнала и спомените за тях.

Тамлин потърка врата си и после вдигна очи към мен. В очите му, в стиснатата челюст прозираше древен, огромен товар.

– Люсиен е най-малкият син на Великия господар на Двора на Есента.

Изправих гръб.

– Има шестима по-големи братя. Дворът на Есента е... жестоко място. Красиво е, но братята му гледат един на друг единствено като на конкуренти, понеже най-силният от тях ще наследи престола, не най-големият. В цял Притиан е същото, във всеки двор. Люсиен никога не го е било грижа за властта, така че не очакваше той да стане Велик господар. Затова прекара младостта си, вършейки неща, които синът на един Велик господар вероятно не бива да върши. Обикаляше останалите дворове, сприятеляваше се със синовете на другите Велики господари – в очите на Тамлин проблесна пламъче при тези думи. – Освен това се събираше с женски елфи, които бяха далеч от аристокрацията на Двора на Есента.

Тамлин млъкна за момент и почти усетих тъгата му, когато продължи:

– Люсиен се влюби в една жена елф, която баща му смяташе за напълно неподходяща за негов наследник. Люсиен му каза, че не го интересува дали тя е Върховен елф, или не, сигурен е, че това е зовът на душата и съчетанието им е близо, той ще се ожени за нея и ще напусне двора на баща си и кроежите на братята си.

Въздъхна тежко.

– Баща му я уби. Екзекутира я пред очите на Люсиен, докато братята му го държаха и го накараха да гледа.

Стомахът ми се обърна и сложих ръка на гърдите си. Не можех да си представя какво е усещането при такава загуба.

– Люсиен си тръгна. Прокле баща си, отказа се от титлата и от Двора на Есента и си тръгна. Без титла на наследник, която да го защитава, братята му решиха да елиминират един от претендентите за короната на Велик господар. Трима от тях тръгнаха след него. Само един се върна.

– Люсиен... ги е убил?

– Той уби единия – каза Тамлин. – Аз убих другия, тъй като бяха навлезли на моя територия, а аз вече бях Велик господар и можех да правя каквото си пожелая с натрапниците, които заплашват мира в земите ми.

Това беше студено, лишено от емоция изявление.

– Приех Люсиен за член на собствения ми двор. Назначих го за посланик, тъй като винаги е бил добър в общуването, а пък аз... понякога срещам трудности. Оттогава живее тук.

– Като посланик в останалите дворове– започнах аз, – случвало ли се е да се среща с баща си? Или братята си?

– Да. Баща му така и не му се извини, а братята му твърде много се страхуват от мен, за да посмеят да му посегнат.

В тези думи нямаше високомерие, само безпристрастна истина.

– Но той още помни какво направиха с любимата му и какво се опитаха да направят с него. Макар да се преструва, че не е така.

Това не оправдаваше всичко онова, което Люсиен ми каза и причини, но... сега го разбирах. Разбирах стените, които без съмнение е издигнал около себе си. Гърдите ми се стегнаха, нямаше място да поемат болката, която се надигаше в мен. Погледнах езерцето със звездна светлина и въздъхнах тежко. Трябваше да сменя темата.

– Какво ще стане, ако пия от него?

Тамлин се напрегна за миг, после се отпусна, сякаш облекчен от споделянето на този мъчителен спомен.

– Според легендите ще бъдеш щастлива до края на дните си.

Помълча и добави:

– Май и двамата трябва да изпием по чаша.

– Мисля, че и цялото езеро да изпия, няма да ми е достатъчно – казах аз и той се засмя.

– Две шеги за един ден – чудо, пратено от Котела – каза той.

Аз се усмихнах широко. Той пристъпи към мен, сякаш с усилие оставя зад себе си мрачното, скръбно петно на случилото се с Люсиен. Звездната светлина затанцува в очите му, когато попита:

– А какво ще е достатъчно, за да те направи щастлива?

Изчервих се от шията до корените на косата си.

– Аз... не знам.

Вярно беше. Никога не съм се замисляла за това. Стигаше ми сестрите ми да се омъжат за подходящи мъже, да имам достатъчно храна за себе си и баща си и време, за да се науча да рисувам.

– Хммм – каза той, без да помръдне. – Какво ще кажеш за звъна на ето тези камбанки? Или панделка от слънчев лъч? Или гирлянда от лунна светлина?

Усмихна се палаво.

Велик господар на Притиан, да бе. Велик господар на Задявките, по-скоро. Освен това знаеше – знаеше много добре, че ще кажа не, че ще се притесня от самото му присъствие.

Не, няма да му позволя да ме засрами. Достатъчно ме засрамваха напоследък, достатъчно... достатъчно дълго се чувствах като затворена в клетка от лед и горчивина. Затова му се усмихнах сладко, като се постарах да не ми проличи, че стомахът ми се обръща от притеснение.

– Едно плуване ще ми се отрази чудесно.

Не губих време да обмислям решението си. Освен това изпитах голяма гордост от факта, че пръстите ми не трепнаха, докато си свалях ботушите, разкопчавах туниката и ги захвърлях в тревата. Бельото ми беше достатъчно скромно, че да не се вижда кой знае колко от тялото ми, но въпреки това се изправих пред Тамлин с високо вдигната глава и пристъпих към тревистия бряг на езерото. Въздухът беше топъл и приятен, духаше лек бриз, който сякаш нежно целуна голия ми корем.

Бавно, съвсем бавно очите му се спуснаха надолу, после се върнаха обратно към лицето ми. Сякаш изучаваше всеки сантиметър, всяка извивка на тялото ми. И макар че бельото ми с цвят на слонова кост остана на мястото си, този поглед ме накара да се почувствам напълно разсъблечена.

Очите му срещнаха моите и той ми се усмихна лениво, преди да съблече собствените си дрехи. Разкопчаваше копче по копче. Можех да се закълна, че очите му са придобили гладен, див блясък, който ме накара да гледам навсякъде другаде, но не и в тях.

Позволих си да се насладя на кратък поглед към широките му гърди, мускулестите му ръце и силните, дълги крака, преди да вляза в езерото. По никакъв начин не приличаше на Айзък, който, докато бяхме заедно, все още имаше издължените, недодялани форми на непораснал мъж. Не – великолепното тяло на Тамлин беше ваяно векове наред в битки и жестокост.

Течността беше приятно топла и аз повървях по дъното, докато не стана достатъчно дълбоко да поплувам и после да попляскам на място. Течността не беше като вода, беше някак по-гладка, по-гъста. Не беше и като масло, а по-лека и по-чиста. Като топла, течна коприна. Толкова бях заета да се наслаждавам на усещането, когато пръстите ми минаваха през нея, че забелязах Тамлин едва когато се озова до мен.

– Кой те научи да плуваш? – попита той и потопи глава под повърхността. Когато я извади, се усмихваше широко, а по маската му течаха блещукащи струйки звездна светлина.

Аз не си потопих главата. Не знаех дали се шегува, когато каза, че от течността ще се почувствам щастлива.

– Когато бях на дванайсет, гледах как селските деца плуват из едно езерце и после сама се научих.

Това беше едно от най-ужасяващите изпитания, които съм преживявала. По време на самообучението си изгълтах горе-долу половината езерце, но схванах как се плува и надмогнах заслепяващата си паника и ужас. Повярвах в себе си. Да мога да плувам ми се струваше жизненоважно умение – умение, което някой ден може да ми спаси живота. Но никога не съм очаквала, че ще доведе до това.

Той пак потопи глава под водата и когато се появи отново, прокара ръка през златистата си коса.

– Как баща ти загуби богатството си?

– Откъде знаеш за това?

Тамлин изсумтя.

– Не мисля, че хората, родени на село, се изразяват като теб.

Една част от мен искаше да се заяде с този снобски коментар, но... ами, прав беше и не можех да го виня за това, че е наблюдателен.

– Наричаха баща ми Принцът на търговците – започнах аз, без да спирам да се движа из копринената, странна вода. Почти не се налагаше да проявявам усилие – водата бе толкова топла, толкова лека, че сякаш се носех във въздуха и всяка болка в тялото ми се просмукваше навън и изчезваше.

– Титлата, която е наследил от своя баща, а той от своя, беше лъжа. Беше ни останало само доброто име, което скриваше дългове, трупани три поколения. Баща ми години наред се опитваше да намери изход от положението и да изплати тези дългове и когато му се предостави такава възможност, той я пое, въпреки рисковете – преглътнах. – Преди осем години той качи богатството ни на три кораба, които щяха да отплават към Бхарат за редки подправки и платове.

Тамлин се намръщи.

– Наистина рисковано. Морето там е смъртоносен капан, освен ако не се мине по дългия път.

– Е, тези кораби не минаха по дългия път. Щеше да отнеме твърде много време, а кредиторите му дишаха във врата. Затова той пое риска да изпрати корабите направо към Бхарат. Но те така и не стигнаха до брега.

Наклоних глава назад и си потопих косата във водата. Опитах се да забравя изражението на баща ми в деня, когато съобщиха, че корабите са потънали.

– След това кредиторите се спуснаха към баща ми като вълци. Взеха му всичко, докато от него не остана само опозореното име и малко злато, колкото да купи колибата. Бях на единайсет. Баща ми... Просто спря да прави опити да се изправи на крака.

Не намерих сили да разкажа за онзи последен, отблъскващ момент, когато един от кредиторите дойде с биячите си да осакати крака на баща ми.

– Тогава ли започна да ловуваш?

– Не, дори и след като се преместихме в колибата, изминаха три години, преди парите наистина да свършат – казах аз. – Започнах да ловувам на четиринайсет.

В очите му заигра ново пламъче – не остана и следа от суровия воин, принуден да поеме отговорностите на Велик господар.

– И ето те сега тук. На какво друго се научи сама?

Може да беше от вълшебното езеро или от искрения интерес, изписан по лицето му, но се усмихнах и му разказах за всички онези години, прекарани в гората.

* * *

Изморена, но удивително доволна от няколкото часа плуване, хапване и лежане на тревата, загледах Люсиен, докато яздехме обратно към къщата. Тъкмо минавахме през една ливада, покрита със свежа пролетна трева, когато той улови десетия поглед, който му хвърлях. Подготвих се за сблъсък, щом той изостана от Тамлин, за да се изравни с мен.

Металното око се присви, а другото ме загледа предпазливо, равнодушно.

– Да?

Тази единствена дума ме убеди, че не е добра идея да споменавам миналото му. И аз не обичах да ме съжаляват. Да не говорим, че не ме познаваше, не и толкова добре, че да реагира с нещо различно от раздразнение, ако спомена нещо, макар знанието за това, което му се е случило, да ми тежеше и натъжаваше.

Почаках, докато Тамлин се отдалечи достатъчно, че дори и свръхразвитият му елфически слух да не може да долови думите ми.

– Така и не успях да ти благодаря за съвета, който ми даде за сюриела.

Люсиен се напрегна.

– О?

Погледнах напред, към безгрижната стойка на Тамлин и спокойния му кон, който сякаш не усещаше изобщо теглото на ездача си.

– Ако все още искаш да умра – казах тихо, – ще трябва да се постараеш повече.

Люсиен издиша.

– Нямах такова намерение.

Аз го изгледах продължително.

– Не че ще проливам сълзи, ако умреш – додаде той. Знаех, че е истина. – Но това, което ти се случи...

– Шегувах се – казах аз и му се усмихнах.

– Не е възможно да ми простиш, след като те изпратих в устата на звяра.

– Не съм ти простила. Част от мен не иска нищо друго, освен да те пребие, че не ме предупреди за сюриела. Но те разбирам – аз съм човекът, който уби твой приятел, сега живее в дома ти и с когото се налага да свикнеш. Разбирам те – повторих.

Той замълча. Мина време и аз реших, че повече няма да проговори.

Тъкмо щях да продължа напред, когато той каза:

– Там ми каза, че с първия си изстрел си спасила живота на сюриела. Не своя собствен.

– Стори ми се правилно.

Погледът, който ми отправи тогава, бе по-замислен отвсякога.

– Познавам твърде много Върховни и нисши елфи, които не биха и помислили да го направят.

Протегна ръка към нещо отстрани на тялото си и ми го подхвърли. Почти паднах от седлото, докато се протягах да го хвана – ловджийски нож, украсен със скъпоценни камъни. Хванах го с две ръце.

– Чух те да крещиш – каза той, докато аз разглеждах оръжието. Никога не бях виждала толкова изящно изработен нож, така добре балансиран.

– Поколебах се – продължи той. – Не много, но все пак се поколебах, преди да се втурна натам. Макар че Там стигна до теб навреме, аз все пак наруших думата си в секундите, през които се колебах.

Той посочи с глава ножа.

– Твой е. Не го забивай в гърба ми, моля те.