Двор от рози и бодли

20.

След напрегнатата вечеря, по време на която Тамлин не продума нито на мен, нито на Люсиен, аз запалих всички свещи в спалнята си, за да прогоня сенките.

На следващия ден не излязох от къщата, а когато седнах да рисувам, на платното се появи образът на високо, слабо като скелет сивкаво същество с уши на прилеп и огромни ципести криле. Паста му бе зинала като за рев и разкриваше ред след ред остри зъби. Чудовището размахваше криле, за да полети. Докато рисувах, можех да се закълна, че усещам всеки негов дъх, вонящ на леш, че вятърът, който завихряха крилете му, обещаваше смърт.

Завършената картина беше толкова зловеща, че я прибрах в дъното на стаята и отидох да убеждавам Алис да ми позволи да помогна с приготвянето на храната за Огнената нощ. Бях готова да правя каквото и да е, за да не се наложи да излизам в градината, където може пак да се появи Аторът.

Пукна зората на деня преди Огнената нощ – Каланмаи, както го нарече Тамлин. Цял ден не видях нито него, нито Люсиен. Когато следобедът започна да преваля, отново се намерих пред централното стълбище в къщата. Прислужниците с птичи маски не се виждаха никъде. Кухнята беше празна – нямаше ги и готвачите, и храната, която бяха готвили през последните два дни. Дочух биене на тъпани.

Звукът идваше отдалече – тъпаните бяха оттатък градината, отминавайки парка, в гората, която е отвъд. Биеха бавно, дълбоко. На всеки един удар отговаряха два други. Призоваваха.

Стоях до вратите към градината и се взирах към небето, което скоро се оцвети в оранжеви и червени оттенъци. В далечината, на хълмовете по пътя към гората, заблещукаха пламъци и към рубиненото небе се издигнаха черни стълбове дим – огньовете, чиято подготовка наблюдавах преди два дни. Не съм поканена, напомних си. Не съм поканена на празненството, за което си шушукаха и се смееха прислужниците в кухнята.

Сега тъпаните забиха по-бързо, по-силно. Макар да бях привикнала към миризмата на магия, сега носът ми потръпна от надигащия се метален аромат, по-силен отвсякога. Направих крачка напред и спрях, стиснала ръба на вратата. Трябваше да се върна вътре. Зад мен залязващото слънце оцвети черно-белите плочи в сияйно мандаринено, а сянката ми сякаш запулсира с ритъма на тъпаните.

Дори градината, в която обикновено се чуваше непрекъснато жужене от оркестъра на нейните обитатели, сега беше утихнала, заслушана в тъпаните. Изведнъж се появи някаква нишка – нишка, която ме дърпаше към хълмовете и ми заповядваше да тръгвам, да отида да чуя тъпаните на елфите...

И сигурно щях да направя точно това, ако от един коридор не се беше появил Тамлин.

Беше без риза, само с кожения ремък препасан през голите гърди. Златната топка, увенчала дръжката на меча му, проблясна в златно под лъчите на умиращото слънце, а перестите краища на стрелите, подаващи се над рамото му, се обагриха в кървавочервено. Втренчих се в него и той се втренчи в мен. Олицетворение на воин.

– Къде отиваш? – успях да продумам.

– Каланмаи е – каза той равно. – Трябва да тръгвам.

Той посочи с глава към огньовете и тъпаните.

– Какво ще правиш? – попитах и хвърлих поглед на лъка в ръцете му. Биенето на тъпаните отекваше в сърцето ми и ритъмът му ставаше все по-див.

Зелените му очи се притвориха под златната маска.

– Като Велик господар трябва да взема участие в Големия ритуал.

– Какъв е този Голям...

– Иди си в стаята – изръмжа той и отново погледна към огньовете. – Заключи вратите, заложи капани и каквото още ти хрумне.

– Защо? – сопнах се аз. Гласът на Атора изплува в паметта ми. Беше казал нещо за много елфически ритуал – какъв беше този ритуал, по дяволите?

– Просто го направи – зъбите му започнаха да се удължават. Сърцето ми препусна в галоп. – Не излизай до сутринта.

Тъпаните биеха все по-силно, все по-бързо, а мускулите по шията на Тамлин затрептяха, сякаш стоенето на едно място му причиняваше болка.

– Ще се биеш ли? – прошепнах аз и той се изсмя.

Вдигна ръка, сякаш да ме докосне по рамото, но я свали преди пръстите му да се допрат до туниката ми.

– Стой си в стаята, Фейра.

– Но...

– Моля те.

Преди да успея да го помоля да промени решението си и да ме вземе с него, той се втурна навън. Мощните мускули по гърба му заиграха, когато прескочи стълбите към градината и се затича между лехите, пъргав и грациозен като елен. След секунди изчезна от погледа ми.

* * *

Направих, както ми нареди, макар че скоро си дадох сметка, че съм се заключила в стаята си, без да съм вечеряла. С това непрекъснато биене на тъпани и десетките огньове, които блещукаха откъм хълмовете, не можех да спра да се разхождам из стаята и да се взирам през прозореца към пламъците в далечината.

Стой си в стаята.

Но един див, лукав глас, преплетен с тъпаните, ми нашепваше друго. Върви, казваше този глас. Иди да видиш.

В десет часа вече не можех да издържам. Последвах тъпаните.

Конюшнята беше празна, но Тамлин ме научи как да яздя без седло през последните седмици и не след дълго бялата ми кобила препусна напред. Не се налагаше да я насочвам – и тя като мен следваше биенето на тъпаните и се отправи към първия хълм.

Въздухът бе натежал от пушек и магия. Скрита под качулката на наметалото си, аз зяпнах, когато наближихме първите огромни огньове на хълма. Наоколо имаше стотици Върховни елфи, но не успявах да различа чертите на лицата им зад маските. Откъде бяха дошли и къде живееха, щом бяха част от Двора на Пролетта, но не обитаваха имението? Когато се опитах да се съсредоточа върху лицата им, те се превръщаха в цветни петна. Когато ги гледах с крайчеца на окото си, се виждаха по-ясно, но щом се обърнех с лице към тях, виждах само сенки и цветни водовъртежи.

Това беше магия – някакъв вид омая, която действаше само на мен и целеше да не мога да ги видя ясно, точно както е омаяно семейството ми. Ако биенето на тъпаните не отекваше дълбоко в мен и онзи лукав глас не ме призоваваше, щях да се ядосам, да си помисля дали не е по-добре да се върна в къщата,.

Слязох от кобилата и я поведох през тълпата. Човешките ми черти бяха надеждно скрити под качулката. Молех се димът и безбройните аромати, излъчвани от Върховни и нисши елфи, да прикрият човешката ми миризма, но все пак проверих дали двата ножа, които взех, са си на мястото, докато навлизах все по-навътре в празнуващата тълпа.

От едната страна на огъня, който доближих, стояха тъпанджиите, но всички елфи се стичаха към вдлъбнатината между два близки хълма. Завързах кобилата за един самотен чинар, кацнал на малко възвишение, и последвах потока от елфи, все така заслушана в ритъма на тъпаните, който отекваше в земята и в краката ми. Никой не ми обръщаше внимание.

Почти се подхлъзнах, докато слизах към мястото между хълмовете. В единия му край зееше отвор на пещера. Беше украсен с цветя, клонки и листа, а отвъд украсата успях да зърна покрит с животински кожи проход. Вътрешността на пещерата оставаше скрита от погледите, тъй като проходът завиваше, но в стените се отразяваха пламъци.

Каквото и да ставаше или щеше да стане в пещерата поглъщаше цялото внимание на насъбралите се елфи, които се разделиха на две, оформяйки шпалир, водещ към входа. Пътеката, покрай която се редяха, се виеше между двата хълма, а елфите се полюшваха на място в ритъма на тъпаните, който отекваше в стомаха ми.

Погледах ги как се движат, после пристъпих от крак на крак. Това ли ми беше забранено да гледам? Изглеждаше съвсем невинно. Огледах мястото, осветено от пламъците на огъня, и се опитах да пробия с поглед булото на пушека и нощта. Не видях нищо интересно и никой от маскираните елфи не ми обърна внимание. Стояха покрай пътеката и всяка минута към тях се присъединяваха нови и нови попълнения. Нещо определено щеше да се случи – Големият ритуал, каквото и да представлява.

Проправих си път обратно към върха на хълма, застанах край огъня, близо до групичка дървета, и се загледах в елфите наоколо. Тъкмо събирах смелост да попитам един нисш елф – от прислугата, с птича маска като Алис, който минаваше наблизо, какъв е този ритуал, когато някой ме сграбчи за ръката и ме завъртя.

Премигнах срещу трима непознати и онемях пред острите черти на лицата им, нескрити под маски. Приличаха на Върховни елфи, но имаше нещо особено в тях – изглеждаха по-високи и по-стройни от Тамлин и Люсиен, а черните им, бездънни очи излъчваха нещо жестоко. Нисши елфи, значи.

Онзи, който ме хвана за ръката, ми се усмихна отвисоко, разкривайки леко заострени зъби.

– Човешка жена – измърмори той и ме огледа. – Отдавна не сме виждали такава като теб.

Опитах се да си издърпам ръката, но той ме стискаше здраво за лакътя.

– Какво искате? – попитах, като се постарах да звуча спокойно и хладно.

Двамата елфи, застанали от двете ми страни, се усмихнаха и един от тях ме хвана за другата ръка точно когато посягах за ножа.

– Просто да се позабавляваме в Огнената нощ – каза единият и протегна бледа, твърде дълга ръка, за да отметне кичур коса, паднал върху лицето ми. Аз се дръпнах, за да не му позволя да ме докосне, но той ме държеше здраво. Никой от елфите около огъня не реагира, никой дори не погледна към нас.

Ако извиках за помощ, щеше ли някой да отговори? Дали Тамлин ще отговори? Едва ли щях отново да извадя подобен късмет – най-вероятно бях изразходвала целия отреден ми късмет при схватката с нагите.

Отново си дръпнах ръката, този път по-силно. Те ме стиснаха още по-здраво, докато ме заболя, и нямаше никакъв начин да стигна до ножовете си. Тримата се скупчиха около мен, с което ме скриха от околните. Огледах се в търсене на съюзник. Сега виждах повече елфи без маски. Тримата, които ме държаха, се засмяха – нисък, съскащ звук, който ме обгърна. Не си давах сметка колко далече от всички останали съм застанала, колко близо съм до гората.

– Пуснете ме – казах, по-високо и по-гневно, отколкото мислех, че мога, предвид треперенето в краката си.

– Доста смело изказване от човек в нощта на Каланмаи – каза онзи, който държеше лявата ми ръка. Пламъците на огъня не се отразяваха в очите му. Сякаш поглъщаха светлината. Сетих се за нагите, чиято отблъскваща външност олицетворяваше гнилата им същност. Тези три красиви, неземни лица около мен ми се струваха много по-зловещи.

– Щом ритуалът е изпълнен, ще се позабавляваме, нали? Какъв късмет, какъв чудесен късмет да попаднем на човешка жена тук.

Озъбих му се.

– Свалете си ръцете от мен – казах аз още по-високо – всеки можеше да ме чуе.

Единият прокара ръка по тялото ми. Костеливите му пръсти опипаха ребрата ми, хълбоците. Опитах се да отскоча, но така само се опрях в онзи, който стоеше зад мен. Той усука косата ми около пръстите си и ме дръпна още по-близо. Никой не погледна към нас, никой не забеляза.

– Спрете – казах, но думите ми излязоха като пресеклива въздишка, когато тримата започнаха да ме побутват към гората, към мрака. Борех се и се мятах. В отговор те съскаха. Единият ме блъсна напред и аз залитнах. Ръцете им ме пуснаха за момент. Земята се приближи към мен и аз посегнах за ножовете, но преди да успея да ги извадя или да падна в тревата, две силни ръце ме подхванаха под мишниците и ме изправиха.

Бяха силни ръце – топли и големи. Съвсем различни от острите, костеливи пръсти на тримата елфи, които замръзнаха на място, когато ръцете на непознатия ме изправиха на крака.

– Ето така. Търсех те – каза дълбок, чувствен мъжки глас, който чувах за първи път. Не свалях очи от тримата елфи и се приготвих да се бия, когато притежателят на гласа излезе напред и преметна ръка около раменете ми.

Тримата нисши елфи пребледняха, а тъмните им очи се разшириха.

– Благодаря ви, че я намерихте – каза спасителят ми учтиво, спокойно. – Насладете се на Ритуала.

Тонът му прозвуча достатъчно заплашително, че да се вцепенят. Без да кажат и дума, те хукнаха обратно към огъня.

Освободих се от ръката на спасителя си и се обърнах да му благодаря.

Пред мен стоеше най-красивият мъж, когото някога съм виждала.