Двор от рози и бодли

22.

Когато се събудих, слънцето се издигаше високо в небето. Цяла нощ се мятах в леглото, чувствах се празна и всичко ме болеше.

Прислужниците си отспиваха след снощния празник, затова сама си приготвих ваната и полежах доста дълго в нея. Колкото и да се опитвах да забравя усещането от устните на Тамлин върху шията ми, в момента там имах огромна синина. След като се изкъпах, се облякох и седнах пред тоалетката да си сплета косата.

Започнах да отварям чекмеджетата в търсене на шал или нещо подобно, за да скрия синината, която надничаше изпод яката на синята ми туника, но в един момент спрях и се втренчих в отражението си. Той се държа като дивак, като звяр, и ако тази сутрин е дошъл на себе си, видът на синината, която ми направи, ще е най-малкото наказание, което заслужава.

Изсумтях и разтворих яката на туниката. Прибрах кичур златисто-кестенява коса зад ухото си, за да няма нищо, което да скрива синината. Бях прекалено ядосана, за да ме е страх какво ще стане.

Тръгнах надолу, тананикайки си, размахала безгрижно ръце. Носът ми ме поведе към трапезарията, където знаех, че се сервира обядът за Тамлин и Люсиен. Когато отворих вратите, ги открих и двамата, проснати в столовете си. Можех да се закълна, че Люсиен спи седнал, с вилица в ръка.

– Добър ден – казах приповдигнато и отправих твърде захаросана усмивка на Великия господар. Той премигна срещу мен, а после двамата измърмориха някакъв поздрав, докато аз се настанявах на един стол срещу Люсиен, вместо на обичайното си място срещу Тамлин.

Отпих голяма глътка от бокала си с вода и започнах да трупам храна в чинията си. Наслаждавах се на напрегнатото мълчание, което цареше, докато ядях.

– Изглеждаш... освежена – отбеляза Люсиен и хвърли поглед на Тамлин.

Аз свих рамене.

– Добре ли спа?

– Като бебе – усмихнах му се. Лапнах поредната хапка и видях как очите на Люсиен се залепиха за шията ми, като самонасочващ се механизъм.

– Каква е тази синина? – повиши глас Люсиен.

Посочих с вилица към Тамлин.

– Питай него. Той го направи.

Люсиен започна да мести поглед от мен към Тамлин и обратно, и накрая на устните му се появи лека усмивка.

– Защо Фейра има на шията си синина, направена от теб? – попита той с тон, който ясно показваше, че се забав­лява.

– Ухапах я – каза Тамлин, без да спира да реже пържолата си. – Сблъскахме се във фоайето след Ритуала.

Аз изопнах гръб.

– Изглежда много ù се иска да умре – продължи Тамлин, все така режейки месото. Нотките му бяха прибрани, но връх­четата им почти се показваха над кожата. Гърлото ми се сви. Наистина беше ядосан, бесен от глупостта ми, която ме накара да изляза от стаята, но някак си успяваше да държи гнева си на къс и много обтегнат повод.

– Та, щом Фейра не я е грижа за заповедите ми, не мога да бъда държан отговорен за последствията от неподчинението ù.

– Отговорен? – сопнах се аз и сложих ръце на масата. – Ти ме приклещи в коридора като вълк, приклещил заек!

Люсиен подпря лакът на масата и сложи ръка върху устата си. Кафявото му око блестеше.

– Макар и да не съм бил на себе си, и двамата с Люсиен ти казахме да не излизаш от стаята си – каза Тамлин толкова спокойно, че ми идваше да си оскубя косата.

Не можах да се въздържа. Изобщо не направих и опит да потисна нажежения до червено гняв, който завладя всичките ми сетива.

– Елфическо прасе! – креснах аз и Люсиен избухна в толкова силен смях, че за малко да падне от стола си. Когато зърнах растящата усмивка на Тамлин, излязох.

Трябваха ми два часа да спра да рисувам малки портретчета на Тамлин и Люсиен със свински лица. Докато довършвах последния – Две елфически прасета се въргалят в собствената си мръсотия, така ще нарека творбата си, се усмихнах в чистата, ярка светлина на личната ми стая за рисуване. Тамлин какъвто го познавах, се беше завърнал.

Това ме караше да се чувствам... щастлива.

* * *

Разменихме си извинения на вечеря. Той дори ми поднесе букет от бели рози, набрани от градината на родителите му, и макар да се престорих, че не ме интересуват, настоях Алис да се погрижи добре за тях, когато се върнах в стаята си. Тя само ми кимна сухо и каза, че ще ги сложи в стаята ми за рисуване. Заспах с усмивка.

За пръв път от много, много дълго време спах спокойно.

* * *

– Не знам дали трябва да се радвам, или да се тревожа – каза Алис на следващата вечер, докато спускаше златната фуста върху вдигнатите ми ръце.

Аз се усмихнах. Дивях се на изящната метална дантела, която прилепна към тялото ми като втора кожа, преди да се спусне надолу и да опре в пода.

– Просто рокля – казах аз и отново вдигнах ръце, за да ми облече Алис ефирната рокля в тюркоазено. Беше достатъчно прозрачна, за да се вижда златната мрежа отдолу, беше лека, въздушна, жива, сякаш се носеше по невидимо течение.

Алис се подсмихна и ме заведе до тоалетката, за да се заеме с косата ми. Беше ме страх да погледна в огледалото, докато тя работеше.

– Това значи ли, че отсега нататък ще се обличаш в рокли? – попита Алис, която разделяше косата ми на кичури, без да имам идея какво смята да прави с тях.

– Не – бързо казах аз. – Тоест... ще си нося обичайните дрехи през деня, но си помислих... Помислих си, че ще е приятно да пробвам и рокля, поне за една вечер.

– Разбирам. Радвам се, че не си изгубила напълно здравия си разум.

Изкривих уста на една страна.

– Кой те е учил как да сплиташ коса така?

Пръстите ù замряха за миг, после продължиха да се движат.

– Майка ми научи мен и сестра ми, а нейната майка е научила нея.

– Винаги ли си живяла в Двора на Пролетта?

– Не – каза тя и започна да закрепва косата ми с фуркети. – Не, родом сме от Двора на Лятото и още имам роднини там.

– Как дойде тук?

Алис срещна погледа ми в огледалото и сви устни.

– Сама избрах да дойда тук... И всички ме помислиха за луда. Но сестра ми и мъжът ù бяха убити, а момчетата им... – тя се закашля, сякаш думите я давеха. – Дойдох тук, за да помогна с каквото мога.

Потупа ме по рамото.

– Погледни.

Набрах смелост да погледна отражението си.

Изтичах от стаята преди да изгубя смелост.

* * *

Докато вървях към трапезарията, стисках юмруци, изпънала ръце до тялото си, за да не започна да трия потните си длани в роклята. Щом стигнах вратата, изведнъж ми се прииска да хукна нагоре и да се преоблека в туника и панталони. Но знаех, че вече са ме чули да се приближавам или са ме подушили, или са използвали каквото там свръхразвито сетиво имат, за да разберат, че съм тук. Бягството само щеше да влоши нещата, затова събрах смелост и отворих двойните врати.

Каквото и да обсъждаха Люсиен и Тамлин, разговорът спря и аз се опитах да не забелязвам ококорените им очи, докато вървях към обичайното си място в далечния край на масата.

– Е, имам да свърша нещо важно и закъснявам – каза Люсиен и преди да успея да го изоблича в лъжа или да го помоля да остане, елфът с лисичата маска изчезна.

Усетих пълната тежест на вниманието на Тамлин върху всеки дъх, който си поемах, и всяко движение, което правех. Разгледах свещниците върху полицата на огромната камина. Каквото и да кажех, щеше да прозвучи абсурдно, но по някаква причина устата ми реши да се отвори и да заговори.

– Толкова си далече – посочих голямото пространство на масата между нас. – Сякаш си в друга стая.

Почти цялата маса изчезна и Тамлин се озова на по-малко от метър от мен. Вече седяхме на далеч по-интимна маса. Изписках и почти паднах от стола, а той се засмя, когато зяпнах към масичката, която ни делеше сега.

– Така по-добре ли е? – попита той.

Постарах се да не обръщам внимание на металния мирис на магията и казах:

– Как... как го направи? Къде отиде масата?

Той наклони глава на една страна.

– В промеждутъка. Представи си го като... килер, скрит в невидимите гънки на пространството.

Той започна да свива и разпуска пръсти и завъртя шия, все едно се отърсваше от някаква болка или схващане.

– Магията изморява ли те?

По мощния му врат май проблясваха капчици пот.

Той спря да свива и разпуска пръсти и сложи ръце на масата.

– Преди беше по-лесно от дишането, но сега... сега трябва да се съсредоточавам.

Заради болестта, плъзнала из Притиан, и изпитанията, на които го подлага.

– Можеше просто да се преместиш по-близо – казах аз.

Тамлин ми се усмихна лениво.

– И да пропусна възможността да се поперча пред една красива жена? В никакъв случай.

Аз се усмихнах и сведох очи към чинията си.

– Наистина си красива – тихо повтори той. – Сериозно – добави, когато видя, че правя гримаса. – Не се ли погледна в огледалото?

Макар че синината от ухапването му все още загрозяваше шията ми, наистина изглеждах добре. Женствена. Не бих се нарекла красавица, но... Не се стреснах от отражението си. Няколкото месеца тук са направили чудеса с непохватната ъгловатост на тялото ми и изпитото ми лице. Смеех да кажа, че и в очите ми – в моите очи, не в майчините ми очи или в очите на Неста, се появи някаква нова светлина. В моите очи.

– Благодаря – казах аз и с облекчение замълчах, докато той ми сервира и после сервира на себе си. Когато стомахът ми беше пълен до пръсване, се осмелих да вдигна поглед към него, наистина да го погледна.

Тамлин се беше облегнал на стола си, но раменете му бяха напрегнати, а устата беше изопната в тънка черта. Не са го викали на границата от няколко дни и не се е връщал окървавен и изтощен отпреди Огнената нощ. Въпреки това... Скърбеше за елфа с откъснатите криле от Двора на Лятото. Колко скръб и тежко бреме носеше за всички станали жертва на конфликта – на болестта и нападенията по границата? Беше Велик господар – титла, която не е искал или очаквал, но е принуден да носи. И полагаше всички усилия да се справи добре.

– Ела – казах аз, станах от стола си и го хванах за ръката. Дланта ми усещаше мазолите му, но пръстите му стиснаха моите, когато ме погледна.

– Имам нещо за теб.

– За мен? – повтори той внимателно, но се изправи. Изведох го от трапезарията. Когато се опитах да пусна ръката му, той не позволи.

Това бе достатъчно да ме накара да вървя възможно най-бързо, сякаш можех да избягам от блъскащото се в гърдите ми сърце, от безсмъртното му присъствие толкова близо до мен. Минавахме коридор след коридор, докато стигнахме стаята ми за рисуване. Там той най-сетне освободи ръката ми и аз извадих ключа. Студеният въздух захапа ръката ми, лишена от топлината на неговата.

– Знаех, че ще поискаш ключ от Алис, но не вярвах, че наистина заключваш вратата – каза той иззад гърба ми.

Хвърлих му подозрителен поглед през рамо и отворих вратата.

– В тази къща всеки слухти. Не исках ти или Люсиен да влизате тук, докато не съм готова.

Пристъпих в тъмната стая и се прокашлях, за да го подсетя да запали свещите. Отне му повече време отпреди и аз се зачудих дали смаляването на масата не го е изморило повече, отколкото ми показа. Сюриелът каза, че Великите господари са самата сила и все пак... нещо наистина сериозно се е объркало, щом му трябва толкова време да запали едни свещи. Стаята постепенно се освети, аз потиснах тревогата си и тръгнах напред. Поех си дълбоко дъх и посочих статива и картината, поставена на него. Надявах се, че няма да забележи другите, наредени покрай стените.

Той се завъртя на място, за да огледа стаята.

– Знам, че са странни – казах аз. Дланите се потяха отново, затова ги скрих зад гърба си. – И знам, че не са... не са толкова хубави, като онези, които имаш, но...

Приближих се до картината на статива. Беше по-скоро импресия, а не отражение на реалността.

– Исках да ти покажа тази – казах и посочих цапаницата в зелено, златисто, сребристо и синьо. – За теб е. Подарък. За всичко, което направи.

Бузите, шията, ушите ми пламнаха, когато той безмълвно се приближи до картината.

– Горичката с езерото звездна светлина – обясних бързо.

– Знам какво е – промълви той, изучавайки внимателно платното. Отстъпих крачка назад. Не можех да понеса да го наблюдавам как я гледа. Не трябваше да го водя тук, обвиних виното, което изпих на вечеря, и глупавата рокля. Той се взираше в картината цяла една мъчителна вечност, после отклони поглед... към най-близкото платно, подпряно на стената.

Стомахът ми се сви. Неясен пейзаж от сняг и оголени дървета, нищо друго. Приличаше на... на нищо не приличаше, предполагам, освен за мен. Отворих уста да обясня, като се укорявах, че не съм обърнала всички тези картини с лице към стената, но той заговори първи.

– Това е твоята гора. Гората, в която си ловувала.

Той се доближи до картината, взрян в мрачната студена гора, в бялото, сивото, кафявото и черното.

– Това е бил животът ти – поясни.

Бях прекалено засрамена, твърде смаяна, за да отговоря. Той продължи към следващата картина, подпряна на стената. Мрак и гъсти кафяви краски, проблясъци на рубиненочервено и оранжево, които се процеждат между тях.

– Колибата ви през нощта.

Опитах се да помръдна, да му кажа да спре да гледа тези платна и да обърне внимание на онези, които съм изложила, но не можех, не можех дори да дишам както трябва, докато той вървеше от картина на картина. Следващата показваше загоряла, яка мъжка ръка, легнала върху слама, свита в юмрук, стиснала няколко кичура златисто-кестенява коса. Моята коса. Сърцето ми се сви.

– Това е мъжът, с когото си се срещала, онзи от селото.

Той наклони глава на една страна, докато изучаваше картината. От устните му се процеди тихо ръмжене.

– Когато сте правили любов – той отстъпи крачка назад и огледа цялата редица платна. – Само в тази има светлина.

Това... ревност ли беше?

– Това беше единственото бягство, което имах.

Истина беше. Нямаше да се оправдавам заради Айзък. Не и след като Тамлин току-що беше извършил Големия ритуал. Не че го обвинявах, но ако смяташе да ревнува от Айзък...

Тамлин, изглежда, разбра това, защото вдиша и издиша дълбоко, преди да премине към следващото платно. На него имаше няколко издължени сенки на мъже, от чиито стиснати юмруци и дървени бухалки капеше яркочервено. То се прокрадваше и изпълваше докрай картината с трите сенки, надвиснали над свита фигура на пода, кръвта бликаше от нея, кракът ù бе извит под неестествен ъгъл.

Тамлин изруга.

– Била си там, когато са чупили крака на баща ти.

Преглътнах мъчително през свито гърло.

– Някой трябваше да ги умолява да спрат.

Тамлин ми хвърли дълъг поглед, изпълнен с разбиране, и отново се обърна към картините. Там бяха всичките, всички рани, отворили се отново през последните месеци. Премигнах. Няколко месеца. Дали наистина семейството ми още вярваше, че ще стоя цяла вечност при измислената, умираща леля?

Най-сетне Тамлин обърна очи към картината на горичката с езерото. Кимна оценяващо. Но посочи към платното с потъналата в сняг гора.

– Тази. Искам тази.

– Тя е студена и меланхолична – казах аз и прикрих потреп­ването си. – Изобщо не подхожда на имението.

Той се приближи към картината и ми отправи усмивка, по-красива от която и да е вълшебна поляна или езеро със звездна светлина.

– Въпреки това я искам – каза той меко.

Никога не съм копняла така силно за нещо, отколкото сега да сваля маската от лицето му и да го видя, да открия дали наистина изглежда така, както го сънувам.

– Кажи ми, че има как да ти помогна – прошепнах аз. – За маските, за тази опасност, която изсмуква така силите ти. Кажи ми... просто ми кажи какво да направя.

– Човек иска да помогне на елф?

– Не се подигравай – помолих го. – Моля те, просто... просто ми кажи.

– Нищо не искам да правиш. Нищо не можеш да направиш, нито ти, нито който и да е друг. Бремето е само мое.

– Не е нужно...

– Напротив. Онова, пред което съм изправен, което трябва да изтърпя, Фейра... ти няма да оцелееш.

– Значи ще живея тук вечно, в неведение за онова, което се случва? Ако не искаш да разбера какво става с Притиан... би ли предпочел... – преглътнах отново. – Би ли предпочел да отида да живея другаде? Където няма да те разсейвам?

– Каланмаи не те ли научи на нещо?

– Само че магията те превръща в звяр.

Той се засмя, макар и не съвсем весело. Когато не отговорих, той въздъхна.

– Не, не искам да живееш другаде. Искам те тук, където мога да се грижа за теб, където, щом се върна, ще знам, че си тук, на сигурно място и рисуваш.

Не можех да откъсна очи от него.

– В началото си помислих да те изпратя някъде другаде – промълви той. – Част от мен все още мисли, че трябва да ти намеря друг дом. Но вероятно проявих егоизъм. Дори когато ясно ми показа, че предпочиташ да пренебрегнеш Договора или да намериш спасителна вратичка в него, не намерих сили да те пусна да си идеш... да намериш друго място в Притиан, където ще ти е достатъчно приятно, че да не искаш да избягаш.

– Защо?

Той взе малката картина със заснежената гора и отново я разгледа.

– Имал съм много любовници – призна. – Аристократки, жени-воини, принцеси...

Юмрукът на яростта ме удари ниско в корема при мисълта за всички тези жени – ярост, предизвикана от титлите им, от несъмнената им красота, от близостта, която са изпитвали с него.

– Но те така и не ме разбраха. Не разбраха какво ми е било, какво ми е сега да се грижа за хората си и за земите. Не разбраха за белезите, които все още нося, и колко тежки са лошите ми дни.

Гневната ревност у мен изчезна като роса от тревата, когато той се усмихна на картината.

– Тази картина ми напомня за това.

– За кое? – прошепнах.

Той свали платното и ме погледна, погледна вътре в мен.

– Че не съм сам.

Тази нощ не заключих вратата на стаята си.