Двор от рози и бодли

40.

Дойде време за второто ми изпитание.

С блеснали зъби Аторът ми се хилеше, докато стоях пред Амаранта. Бяхме в поредната пещера – по-малка от тронната зала, но достатъчно голяма да предположа, че е друго място за развлечения. Нямаше украса или мебели, само позлата по стените, а самата кралица седеше на резбован дървен стол. Тамлин стоеше изправен до нея. Не задържах дълго погледа си на Атора, който се извисяваше от другата страна на стола на кралицата, а дългата му змийска опашка биеше по пода. Бездруго ми се хилеше само за да ме изнерви.

И имаше ефект. Дори погледът към Тамлин не можа да ме успокои. Когато Амаранта ми се усмихна, ръцете ми се свиха в юмруци.

– Е, Фейра, дойде моментът за второто ти изпитание.

Звучеше толкова самодоволно, толкова сигурна, че смърт­та ме очаква всеки миг. Бях ужасена от това, което предстои. Глупаво бе да откажа смъртта в зъбите на червея. Тя подпря глава на едната си ръка. В пръстена ù окото на Юриан се обърна – наистина се обърна, за да ме погледне, а зеницата му се разшири в оскъдната светлина.

– Успя ли да разгадаеш гатанката ми?

Не си направих труда да отговарям.

– Много лошо – каза тя и се нацупи. – Но днес съм особено благоразположена.

Аторът се изкиска, а зад мен се чу съскащият смях на няколко елфи, чиито звуци пропълзяха по гърба ми.

– Какво ще кажеш за малко упражнения по разгадаване? – каза Амаранта и аз се насилих да запазя равнодушното си изражение. Щом Тамлин се преструва на равнодушен, за да защити и двама ни, значи и аз мога да го направя.

Все пак рискувах да отправя един поглед към моя Велик господар и видях, че очите му са приковани в мен. Единственото, което исках, бе да го прегърна, да усетя тялото му само за миг... да го помириша, да чуя как произнася името ми...

Трудно беше да преглътна сълзите, които напираха в очите ми, но успях. Нямаше да направя удоволствие на събраните елфи да видят как се пречупвам.

В залата отекна тихо съскане и аз осъзнах, че Амаранта гледа към Тамлин и се мръщи. Дори не забелязах, че се гледаме втренчено.

– Започнете – рязко каза Амаранта и преди да успея да се приготвя, подът потрепери.

Коленете ми се подгънаха и аз размахах ръце, за да не падна, когато каменният под започна да потъва в обширна, квадратна яма. Няколко елфи се изкикотиха, но аз отново срещнах погледа на Тамлин и го задържах, докато не се спуснах толкова ниско, че лицето му изчезна отвъд ръба на ямата.

Огледах четирите стени на ямата, в търсене на врата или какъвто и да е знак за онова, което предстои. Две от стените бяха от гладък, лъскав камък – твърде хлъзгави и отвесни, за да мога да се изкатеря по тях. Третата стена всъщност не беше стена, а желязна решетка, която разделяше помещението на две, а от другата ù страна...

Дъхът ми секна.

– Люсиен.

Беше прикован с вериги към пода, в средата на онази половина от помещението и единственото му живо око беше толкова ококорено, че ирисът му се губеше в бялото на роговицата. Металното око се въртеше като подивяло. Кошмарният му белег се открояваше ясно върху бледата кожа. Амаранта отново ще го използва като играчка.

Нямаше врати, нямаше как да стигна до него, освен ако не се покатеря по решетката. Дупките между железните прътове бяха широки и сигурно ще успея да се покатеря и да я прескоча. Но не посмях.

Елфите започнаха да говорят един през друг и се чу звън на монети. Дали Рисанд отново е заложил на мен? Насред тълпата проблесна червенокоса глава – четири червенокоси глави, и аз изопнах гръб. Знаех, че братята на Люсиен ще бъдат доволни да го видят в това положение, но къде е майка му? Баща му? Няма начин Великият господар на Двора на Есента да не присъства. Огледах тълпата. Нито следа от тях. Но пък видях Амаранта, застанала с Тамлин на ръба на ямата, да гледа надолу. Тя ми кимна леко и посочи с елегантен жест стената под краката си.

– Тук, Фейра, мила, ще откриеш следващата си задача. Просто отговори на въпроса, като избереш правилния лост и ще спечелиш. Ако избереш грешния лост, си обречена. Тъй като има само три лоста, мисля, че ти давам доста голямо предимство.

Тя щракна с пръсти и нещо метално заскърца.

– Разбира се – добави тя, – ако разгадаеш гатанката навреме.

Високо горе двете огромни железни решетки, които помислих за полилеи, започнаха да се спускат надолу, към нас.

Завъртях се към Люсиен. Ето защо имаше решетка по средата на помещението, за да мога да гледам как го премазва единият полилей, докато другият премазва мен. Шиповете по полилеите, в чийто горен край някога са били поставяни свещи и факли, сега грееха в червено – дори от това разстояние виждах как топлината се излъчва от тях на вълни.

Устата ми пресъхна. Люсиен се изви във веригите си. Смъртта ни няма да е лека. Какъвто и страх да изпитвах в този момент, той беше пометен от следващия, когато се обърнах към стената, която посочи Амаранта, и ме връхлетя дълбок ужас.

В гладката повърхност на камъка бе гравиран дълъг текст. Под него имаше три каменни лоста, обозначени с I, II и III.

Започнах да треперя. Разчитах само най-прости думи, безполезни думи като „и“, „на“ и „от“. Всичко друго ми беше мъгла от букви, които не познавах, букви, които трябваше да разуча бавно и внимателно, за да ги разбера.

Дишах учестено. Шипестите полилеи продължаваха пътя си надолу, вече бяха до главата на Амаранта и скоро щяха да ни лишат от всякакъв шанс да се измъкнем от ямата. Вече усещах топлината на нажежените решетки, по гърба ми започна да се стича пот. Кой ù е казал, че не мога да чета?

– Нещо не е наред ли? – повдигна тя вежда. Аз прехвърлих вниманието си върху надписа, като се постарах да овладея дишането си. Тя не спомена нищо за четенето – ако знаеше, че съм неграмотна, непременно щеше да ми се подиграе. Съдба – жесток, подъл шамар на съдбата.

Чух дрънченето на изопнатите вериги и ругатнята на Люсиен, когато той видя в какво се състои задачата ми. Обърнах се към него, но когато зърнах лицето му, си дадох сметка, че е твърде далече от надписа, за да може да ми го прочете на глас, дори и с металното си око. Ако чуех гатанката, може и да успея да я отгатна... но пък, така или иначе, не съм много добра в отгатването на гатанки.

Ще бъда промушена от нажежени шипове и смазана като гроздово зърно.

Решетките вече бяха до ръба на ямата и изпълниха пространството – нямаше нито един ъгъл, непокрит от шиповете. Ако не отговоря на въпроса, преди решетката да слезе до нивото на лостовете...

Гърлото ми се стегна, а аз четях ли, четях, но не успявах да разчета думите. Въздухът се сгъсти и замириса на метал – не миризмата на магия, а нажежена, безмилостна стомана, която пълзеше към мен сантиметър по сантиметър.

– Отговори! – извика Люсиен с пресеклив глас. Очите ми пареха. Светът се превърна в мъгла от букви, които сякаш ми се подиграваха с формите и подредбата си.

Металът изскърца, когато одра гладките каменни стени на ямата, а елфите, които ни наблюдаваха, си зашепнаха трескаво. Стори ми се, че видях как най-големият брат на Люсиен се изсмя.

Ще боли – шиповете са големи и с тъпи върхове. Смъртта няма да е бърза. Ще им отнеме известно време да пронижат плътта ми. Потях се цялата, втренчена в буквите, в I, II и III, във формите, от които зависеше животът ми. Две от тези форми ще ме обрекат на смърт. Третата ще спре спускането на решетките. Отново разгледах надписа – гатанка, логическа задача, лабиринт от думи, по-страшен от леговището на който и да е гигантски червей.

– Фейра! – извика Люсиен, задъхан, без да отлепя очи от шиповете, които се приближаваха с неотменима скорост.

Т... три... ска... ка... кал... скакалеца...

Решетката не спираше, между главата ми и шиповете имаше по-малко от два метра.

По... пос... под... ска... ча... подскачали...

Исках да си затворя очите, исках да моля за милост и да плача. Трябваше да се сбогувам с Тамлин. Веднага. Животът ми свършваше – това бяха последните ми моменти на този свят, скоро ще поема последния си дъх, сърцето ми ще удари за последен път.

– Просто избери един! – извика Люсиен и в тълпата се разнесе смях – без съмнение братята му се смееха най-силно.

Посегнах към единия лост и се втренчих в трите числа пред треперещата ми татуирана ръка.

I, II и III

Никой от лостовете не означаваше нищо, освен разликата между живота и смъртта. Може би налучкването ще ме спаси, но...

Две. Две е щастливо число, защото означава двама – ние с Тамлин, просто двама души. Едно трябва да е грешно, защото Амаранта е една и Аторът е един – единствени създания. Едно е лошо число, а три е прекалено много – три означава три сестри, натикани в тясна колиба, мразещи се една друга, докато злобата ги задави, докато ги отрови.

Две. Две трябва да е правилният лост. Готова съм с радост, дори с фанатизъм да повярвам в свещен Котел, в Съдбата, ако те се погрижат за мен. Вярвам в числото две. Две.

Посегнах към втория лост, но ръката ми бе обхваната от заслепяваща болка преди да го докосна. Изсъсках и си дръп­нах ръката. Отворих длан и погледнах окото с тясната вертикална зеница. То се присви. Сигурно халюцинирах.

Скоро решетката ще скрие надписа на стената, беше на около метър и половина над главата ми. Не мога да дишам, нито да мисля. Топлината беше прекалено силна, металът цвърчеше, чувах го съвсем ясно.

Отново посегнах към средния лост, но болката парализира пръстите ми.

Окото се върна в първоначалното си състояние. Протегнах ръка към първия лост. Отново ме проряза болка.

Посегнах към третия лост. Нямаше болка. Пръстите ми докоснаха камъка и аз вдигнах очи и видях, че решетката е вече на метър над главата ми. Над нея зърнах две виолетови очи с искрици в тях.

Посегнах към първия лост. Болка. Но когато отново протегнах ръка към третия...

Лицето на Рисанд си остана маска на отегчението. По челото ми се стече струйка пот. Единственият ми избор е да му се доверя. Трябва да се оставя в неговите ръце, да призная безпомощността си.

Шиповете изглеждаха огромни от толкова близо. Ако вдиг­­на ръка над главата си, ще ги докосна.

– Фейра, моля те! – простена Люсиен.

Треперех толкова силно, че едва стоях на краката си. Топлината, излъчвана от шиповете, ме смазваше.

Каменният лост разхлади ръката ми.

Затворих очи, неспособна да погледна Тамлин, подготвяйки се за първия допир на шиповете и агонията, която щеше да последва, и дръпнах третия лост.

Тишина.

Пулсиращата топлина не се приближи. Последва въздишка. Люсиен.

Отворих очи и видях побелелите кокалчета на ръката, с която стисках лоста. Шиповете спряха на сантиметри от главата ми.

Спрели.

Спечелих... спе...

Решетката заскърца и започна да се издига обратно нагоре. Въздухът сякаш олекна и в ямата нахлу прохлада.

Люсиен отправяше някаква благодарствена молитва и целуваше пода, отново и отново. Подът под мен започна да се издига и се принудих да пусна лоста, който ми спаси живота, докато платформата ме отнасяше нагоре. Коленете ми се огъваха.

Не мога да чета и това едва не коства живота ми. Дори не спечелих както трябва. Свлякох се на колене, оставих платформата да ме изведе на повърхността и скрих лице в треперещите си ръце.

В очите ми напираха сълзи, но в този момент жестока болка прониза лявата ми ръка. Никога няма да премина третото изпитание. Никога няма да успея да освободя Тамлин и хората му. Болката отново ме прониза до костите и в мъглата на надигащата се истерия чух в главата си думи, които ме сепнаха.

Не ù позволявай да те види как плачеш.

Отпуснù ръце покрай тялото си и се изправи.

Не можех. Не можех да помръдна.

Изправù се. Не ù доставяй удоволствието да те види пречупена.

Коленете и гръбнакът ми, не изцяло по моя воля, изправиха тялото ми и когато земята най-сетне спря да се движи, аз срещнах погледа на Амаранта с напълно сухи очи.

Браво – каза Рисанд. – Не отклонявай първа очи. Никакви сълзи – изчакай да те върнат в килията. Лицето на Амаранта беше бледо и изопнато, а черните ù очи, когато срещнаха моите, приличаха на течен оникс. Спечелих, а трябваше да съм мъртва. Трябваше да съм смазана и кръвта ми да изтича.

Преброй до десет. Не поглеждай Тамлин. Не сваляй очи от нея.

Подчиних се. Само това ми помогна да не се поддам на риданията, които напираха в гърдите ми и заплашваха да се излеят навън.

Насилих се да издържа погледа на Амаранта. Очите ù бяха студени, бездънни и пълни с древно зло, но аз не отклоних поглед. Преброих до десет.

Добро момиче. Сега тръгнù. Обърнù се на пети... браво. Тръгнù към вратата. Дръж главата си вдигната високо. Нека тълпата се раздели пред теб. Стъпка по стъпка.

Слушах го, позволих му да се превърне във връзка между мен и здравия разум и излязох, придружена от пазачите, които все така се държаха на разстояние от мен. Думите на Рисанд отекваха в главата ми и не ми позволяваха да се срина психически.

Но когато вратата на килията се затвори зад мен, гласът му заглъхна и аз се строполих на земята и заплаках.

* * *

Плаках часове наред. За себе си, за Тамлин, за това, че трябваше да съм мъртва, а някак си успях да оцелея. Плачех за всичко, което съм изгубила, за всяка травма, която съм получила, за всяка рана – физическа или емоционална. Плачех за онази банална част от мен, която някога беше изпълнена с цветове и светлина, а сега я чувствах празна, мрачна, мъртва.

Не можех да спра. Не можех да дишам. Не можех да я победя. Днес тя спечели, но не го разбра.

Тя спечели.

Аз оцелях само чрез измама. Тамлин никога няма да е свободен, а аз ще умра по най-ужасяващ начин. Не мога да чета, бях невежа, глупав човек. Слабостите ми бяха разкрити и това място, В недрата на Планината, ще се превърне в моя гробница. Никога повече няма да рисувам. Никога повече няма да видя слънцето.

Стените ме притискаха, таванът се спускаше. Исках да бъда смазана. Да спра да съществувам. Всичко ме притискаше, от всички страни изсмукваше въздуха. Не можех да остана в тялото си, стените ме избутваха навън. Опитвах се да се задържа в него, но болеше твърде много от опитите ми да запазя връзката между съзнанието и тялото си. Единственото, което исках, единственото, което се осмелих да поискам, е живот в мир и спокойствие. Нищо повече. Нищо необичайно или голямо. А сега... сега...

Усетих вълните мрак, без да вдигам поглед, и дори не помръднах, когато чух приближаващите се стъпки. Дори не си помислих, че може да е Тамлин.

– Още ли плачеш?

Рисанд.

Не свалих ръце от лицето си. Подът се надигна към ниския таван, скоро ще бъда премазана. Нямаше нито цветове, нито светлина.

– Току-що премина второто изпитание. Няма нужда от сълзи.

Заплаках още по-силно, а той се засмя. Камъните изкънтяха, когато коленичи пред мен и въпреки че се опитах да се боря с него, той сграбчи здраво китките ми и отдръпна ръцете ми от лицето.

Стените не се движеха и килията беше не просто открита, а направо зейнала. Нямаше цветове, а нюанси на мрак, на нощ. Единственият цвят идваше от виолетовите очи, изпъстрени с искрици – ярък цвят, излъчващ светлина. Той се усмихна лениво и се наведе към мен.

Аз се дръпнах, но ръцете му стискаха като окови. Не можах да направя нищо, когато устните му докоснаха бузата ми и той облиза една сълза. Езикът му опари кожата ми. Така се стреснах, че замръзнах и той облиза още една вадичка солена вода и после още една. Тялото ми едновременно се стегна и се отпусна, едновременно пламнах и по гръбнака ми пробягаха ледени тръпки. Едва когато езикът му затанцува по мокрите връхчета на миглите ми, се дръпнах назад.

Той ме пусна и се засмя, когато изпълзях към ъгъла на килията. Избърсах си лицето и го изгледах гневно.

Той се усмихна самодоволно, седна на отсрещната стена и опря гръб в камъка.

– Знаех си, че така ще спреш да плачеш.

– Беше отвратително – отново си избърсах лицето.

– Така ли? – той вдигна вежда и посочи към дланта си, там, където на моята длан имаше татуировка. – Под цялата тази гордост и упоритост, мога да се закълна, че усетих нещо доста по-различно. Интересно.

– Махай се.

– Както обикновено, благодарността ти е покъртителна.

– Искаш ли да ти целувам краката за това, което направи днес? Да ти предложа още една седмица от живота ми?

– Не, освен ако не държиш да го направиш – каза той. Очите му искряха като звезди.

Затворих уста. Достатъчно зле е, че животът ми вече е свързан с този Велик господар, но да имаме връзка, чрез която той може да чете мислите и чувствата ми и да ми говори без думи...

– Кой да допусне, че самоувереното човешко момиче не може да чете?

– Дръж си проклетата уста затворена.

– Аз? Не бих си и помислил да кажа на някого. Защо да губя толкова ценна информация в дребни клюки?

Ако имах достатъчно сили, щях да скоча върху него и да го разкъсам.

– Ти си един отвратителен кучи син.

– Ще трябва да попитам Тамлин дали и неговото сърце си спечелила с такива мили думи.

Той простена, докато се изправяше – мек, дълбок звук, който ме прониза до кости. Погледът му срещна моя и той бавно се усмихна. Аз оголих зъби и почти изсъсках.

– Утре ще ти спестя задължението да ме придружаваш – каза той и тръгна към вратата. – Но вдругиден очаквам да изглеждаш безупречно.

Той се обърна, ухили ми се, което означаваше, че моето „безупречно“ не се покрива с неговата идея за безупречно. Спря пред вратата, но не се разсея във въздуха както преди.

– Опитвам се да измисля как да те изтезавам, когато дойдеш в двора ми. Чудя се, ако те накарам да се научиш да четеш, ще бъде ли толкова мъчително, колкото беше днес?

Превърна се в сянка, преди да успея да се хвърля към него.

Крачех из килията, мръщейки се на татуировката с окото. Наругах го по всички начини, за които се сетих, но реакция не последва.

Отне ми много време да осъзная, че Рис, съзнателно или не, е успял да ме предпази от пълен срив.