Двор от рози и бодли

44.

Тамлин извика, когато острието прониза плътта му и разсече костите. За един ужасяващ миг, когато кръвта му плисна по ръката ми, си помислих, че ясеновият кинжал ще излезе от гърба му.

Но тогава последва леко тупване и ръката ми се разтресе от парещ екот, когато кинжалът се удари в нещо по-твърдо от него. Тамлин залитна напред, пребледнял, и измъкна кинжала от гърдите си. Когато кръвта се оттече от полираното дърво, аз вдигнах ножа.

Върхът на острието беши смачкан, огънат.

Тамлин вкопчи ръка в гърдите си, запъхтян. Раната вече заздравяваше. Рисанд, застанал до подиума с троновете, се ухили от ухо до ухо. Амаранта се изправи.

Елфите зашумяха. Аз изпуснах ножа и той издрънча на червения мраморен под.

Убий я веднага, исках да извикам на Тамлин, но той не помръдна, покрил раната си с ръка, докато между пръстите му се процеждаше кръв. Прекалено бавно ставаше, раната му заздравяваше твърде бавно. Маската още беше на лицето му. Убий я веднага.

– Тя победи – каза някой от тълпата.

– Освободи ги – рече друг.

Но лицето на Амаранта пребледня, чертите ù се изкривиха и придобиха съвсем змийски вид.

– Ще ги освободя, когато намеря за добре. Фейра не каза точно кога трябва да ги освободя, а само, че трябва да го направя. Някога. Може би, когато умреш – завърши тя, обърната към мен, с усмивка, изпълнена с омраза. – Ти предположи, че когато се разбрахме за моментално освобождение след като отгатнеш гатанката, това важи и за изпитанията, нали? Глупаво човече.

Аз отстъпих назад, когато тя се спусна по стъпалата на подиума. Пръстите ù се извиха като ноктите на хищна птица – окото на Юриан се въртеше бясно в затвора си, зениците му се разширяваха и свиваха.

– Ти – изсъска тя. – Ти.

Зъбите ù лъснаха и се изостриха пред очите ми.

– Ще те убия.

Някой извика, но аз не можех да помръдна, не можех дори да се отместя от пътя ù, и тогава ме удари нещо като светкавица и аз рухнах на пода.

– Ще те накарам да си платиш за безочието – изръмжа Амаранта и от гърлото ми излетя писък, когато в тялото ми избухна болка, каквато не бях изпитвала никога досега.

Костите ми започнаха да се трошат, когато тялото ми се надигна и после се удари обратно в пода, заля ме вълна от агония.

– Признай, че не го обичаш наистина и ще те пощадя – промълви Амаранта и през замъгленото си зрение видях как пристъпва към мен. – Признай какъв страхлив, лъжлив, непостоянен човешки боклук си.

Нямаше да го кажа, нямаше да го кажа дори да ме размаже по пода.

Нещо ме разкъса отвътре и аз започнах да се мятам, обзета от болка, която и най-силните писъци не можеха да изразят изцяло.

– Фейра! – изрева някой. Не, не беше някой, а Рисанд.

Амаранта не спря.

– Мислиш, че го заслужаваш? Един Велик господар? Мис­лиш, че изобщо заслужаваш нещо, така ли, човече?

Гърбът ми се изви и ребрата ми започнаха да се пукат едно по едно.

Рисанд отново изкрещя името ми, изкрещя го така, сякаш го беше грижа за мен. Изгубих съзнание, но тя ме свести, за да е сигурна, че усещам всичко, за да е сигурна, че крещя при всяка счупена кост.

– Какво си ти, освен кал, кости и червясало месо? – беснееше Амаранта. – Какво си ти, в сравнение с нас, че да мис­лиш, че ни заслужаваш?

Елфите започнаха да викат, че играе нечестно, да искат Тамлин да бъде освободен от проклятието, да я наричат измамна лъжкиня. През мъглата от болка видях Рисанд приклекнал до Тамлин. Не за да му помогне, а за да сграбчи...

– Всички сте прасета – мръсни, подли прасета.

Аз се разридах, когато кракът ù настъпи счупените ми реб­ра. И отново. И отново.

– Смъртното ти сърце не значи нищо за нас.

В следващия момент Рисанд отново бе на крака, с окървавения нож в ръце. Метна се към Амаранта, бърз като сянка, насочил ясеновия кинжал към гърлото ù.

Тя вдигна ръка, без дори да го погледне, и той отлетя назад, запратен натам от стена от бяла светлина.

Болката спря да ме измъчва за секунда, достатъчно дълго, че да го видя как се удря в земята, става и отново се мята към нея – сега ръцете му свършваха с нокти, не с пръсти. Той отново се удари в невидимата стена, която Амаранта бе издигнала около себе си и болката отново ме облада, когато се обърна към него.

– Ти, предателски боклук – изсъска тя на Рисанд. – И ти не си по-добър от човешките зверове.

Един по един, сякаш натискани от нечия ръка, ноктите му започнаха да се прибират под кожата, оставяйки кървави следи. Той изруга, ниско и гърлено.

– Ти си го планирал през цялото време.

Магията ù го отхвърли отново назад и после пак го удари, толкова силно, че главата му срещна мрамора с пукот и кинжалът отхвръкна от разперените му пръсти. Никой не понечи да му помогне и тя го удари за трети път с магия. Червеният мрамор се натроши под тялото му и към мен плъзна мрежа от пукнатини като паяжина. Удряше го отново и отново. Рис изстена.

– Спри – промълвих аз. Устата ми се пълнеше с кръв, докато протягах ръка към крака ù. – Моля те.

Ръцете на Рисанд се подвиха под него, докато се опитваше да се изправи, а от носа му течеше кръв и капеше по мрамора. Очите му срещнаха моите.

Нишката, която ни свързваше, се изопна. Намирах се ту в своето тяло, ту в неговото, виждах се през неговите очи, кървяща, изпотрошена, ридаеща.

После се върнах с трясък в собственото си съзнание, когато Амаранта отново се обърна към мен.

– Да спра? Да спра? Не се преструвай, че те е грижа, човече – рече тя и сви пръст. Гърбът ми отново се изви, гръбнакът ми се огъна до точката на пречупване и чух как Рис крещи името ми, преди светът около мен да изчезне.

Тогава започнаха спомените – поредица от най-лошите моменти в живота ми, разказ за отчаяние и мрак. Когато дойде краят на този разказ, аз се разплаках – без да чувствам цялата агония, в която се гърчеше тялото ми, аз видях заека, кървящ на поляната, видях ножа си, забит в гърлото му. Първата ми плячка – първият живот, който отнех.

Бях изгладняла до смърт, отчаяна. И въпреки това по-късно, когато семейството ми погълна заека, аз пропълзях обратно в гората и плаках часове наред, осъзнавайки, че съм прекрачила важна черта, че душата ми е опетнена.

– Кажи, че не го обичаш! – изкрещя Амаранта и кръвта по ръцете ми се превърна в кръвта на заека, кръвта на онова, което съм изгубила.

Но нямаше да го кажа. Защото любовта ми към Тамлин е единственото нещо, което ми остана – единственото, което не мога да пожертвам.

Червено-черната мъгла пред очите ми се проясни. Видях очите на Тамлин, разширените му очи, докато той се прокрадва към Амаранта, гледа ме как умирам и не може да ме спаси, защото раната му заздравява бавно и тя все още държи силата му.

Амаранта никога не е възнамерявала да ме остави жива, никога не е възнамерявала да го пусне да си отиде.

– Амаранта, спри – помоли я Тамлин, свел глава пред краката ù, притиснал ръка към раната в гърдите си. – Спри. Съжалявам. Съжалявам за онова, което казах за Клития преди всички тези години. Моля те.

Амаранта не му обърна внимание, но аз не можех да откъсна поглед от него. Очите на Тамлин бяха толкова зелени, зелени като поляните в имението му. Нюанс, който отми спомените, нахлули в съзнанието ми, и потисна злото, което ме разкъсваше къс по къс. Аз отново изкрещях, когато капачките на коленете ми се опънаха, готови да се пречупят, но виждах вълшебната гора, виждах онзи следобед, когато лежахме на тревата, утрото, в което гледахме изгрева, деня, в който за миг, само за миг, познах истинското щастие.

– Кажи, че не го обичаш – изплю Амаранта към мен и тялото ми се сгърчи, продължи да се троши. – Признай, че имаш непостоянно сърце.

– Амаранта, моля те – простена Тамлин – кръвта му все така капеше по пода. – Ще направя, каквото поискаш.

– С теб ще се занимавам по-късно – изръмжа му тя и отново ме потопи в бездна от болка.

Никога няма да го кажа, никога няма да позволя да чуе думите, които иска, дори да ме убие. Ако това са последните ми мигове, така да бъде. Ако това е слабостта, която ще ме унищожи, ще я прегърна с цялото си сърце. Ако това е...

Всеки мой удар по сила е славен,

но когато убивам, убивам аз бавно...

Ето какво бяха изминалите три месеца – бавна, ужасна смърт. Онова, което чувствах към Тамлин, е причина за тази смърт. Няма лек – нито болката, нито отсъствието, нито щастието могат да ме излекуват.

Ала отхвърлена, мога да убия човека,

Тя може да ме изтезава колкото иска, но никога няма да унищожи онова, което изпитвам към него. Тамлин никога няма да я пожелае, жилото на отказа му никога няма да изчезне.

Светът започна да потъмнява, да отнема от болката.

но винаги ценя онези с много дързост.

Толкова дълго бягах от истината, но когато се разкрих пред него, пред сестрите си... това изискваше повече дързост и смелост от всяко едно от изпитанията ми тук.

– Кажи го, мръсен звяр – изсъска Амаранта. Може и да си е послужила с измама, определяйки условията на сделката ни, но за гатанката ми даде друга клетва – моментална свобода, независимо от волята ù.

Кръвта изпълни устата ми и прокапа навън. Погледнах маскираното лице на Тамлин за последен път.

– Любов – промълвих аз, докато светът се превръщаше в безкраен мрак.

Последва миг без болка.

– Отговорът на гатанката... – успях да продължа, давейки се в собствената си кръв, – е... любов.

Очите на Тамлин се разшириха, когато нещо в гръбнака ми се пречупи окончателно.