Двор от рози и бодли

17.

Стреснах се и се събудих посред нощ, задъхана. Сънищата ми бяха изпълнени с щракането на костеливите пръсти на сюриела, ухилените наги и една бледа, безлика жена, която прокарваше кървавочервените си нокти през гърлото ми и бавно го разпорваше. Не спираше да пита за името ми, но щом се опитах да отворя уста, кръвта бликаше от плитките рани по гърлото ми и ме давеше.

Прокарах пръсти през изпотената си от кошмара коса. Когато дишането ми се поуспокои, въздухът се изпълни от друг звук, който долиташе откъм фоайето през процепа под вратата. Викове и нечии писъци.

Веднага скочих от леглото. Виковете не звучаха враждебно, а по-скоро като заповеди. Но писъците...

Всяко косъмче по тялото ми настръхна, когато отворих широко вратата. Можех да остана да се крия в стаята си, но съм чувала такива писъци и преди, в гората до дома ни, когато не успеех да убия плячката си с един удар и животното агонизираше. Не можех да го понеса. Трябваше да разбера какво става.

Стигнах началото на широкото стълбище навреме, за да видя как се отваря входната врата и Тамлин влита вътре с пищящ елф на гръб. Елфът беше едър почти колкото Тамлин, но Великият господар го носеше сякаш е не по-тежък от чувал зърно. Стори ми се че е от нисшите елфи – със синя кожа, издължени крайници, заострени уши и дълга, черна като оникс коса. Но дори и от мястото си виждах кръвта, която бликаше от гърба на елфа, кръв от разръфани черни останки, стърчащи от плешките му. Кръв, която попиваше в туниката на Тамлин на огромни влажни петна. Един от ножовете, които обикновено носеше на ремъка си, липсваше.

Люсиен се появи на бегом точно когато Тамлин изкрещя:

– Масата! Разчисти я!

Люсиен помете с ръка една ваза, пълна с цветя, от дългата маса в центъра на фоайето. Или Тамлин не мислеше трезво, или не искаше да губи време да носи елфа в лечебницата. Трясъкът на строшеното стъкло ме извади от унеса и докато Тамлин полагаше елфа по корем върху масата, вече бях преполовила стълбите. Елфът не носеше маска, нищо не скриваше агонията, разкривила удължените му, неземни черти.

– Съгледвачи го намерили захвърлен до границата – обясни Тамлин на Люсиен, но очите му се стрелнаха към мен. В тях блесна предупреждение, но аз стъпих на следващото стъпало. Той отново се обърна към Люсиен.

– От Двора на Лятото е.

– В името на Котела – рече Люсиен и огледа жертвата.

– Крилете ми – продума елфът. Лъскавите му черни очи са разширени, вперени в нищото. – Тя ми взе крилете.

Отново онази безименна тя, която тровеше живота им. Коя беше? Щом не тя управлява Двора на Пролетта, значи може да е начело на някой от другите. Тамлин махна с ръка и на масата се появиха вода и бинтове. Устата ми пресъхна, но стигнах до фоайето и продължих да вървя към масата и смъртта, която със сигурност витаеше наоколо.

– Тя ми взе крилете – повтори елфът, разтърсен от неудържимо треперене. – Взе ми крилете – рече отново и се вкопчи в ръба на масата с тънките си дълги пръсти.

Тамлин измърмори нещо тихо и нечленоразделно, но нежно – никога не го бях чувала да говори така. Взе една кърпа и я натопи във водата. Аз застанах в другия край на масата срещу Тамлин и се сепнах, когато видях раните.

Която и да е тази тя, не просто е взела крилете на елфа. Беше ги откъснала от гърба му.

От разкъсаните кадифени черни рани в плешките му стърчаха остатъци от плът и хрущяли, разсечени, както изглежда, с неравно острие. Сякаш е рязала крилете с трион, парче по парче.

– Тя ми взе крилете – каза елфът с пресеклив глас. После отново затрепери от шока, а по кожата му проблесна плетеница от златисти вени – сияйни като шарките по крилете на пеперуда.

– Не мърдай – каза Тамлин и изстиска кърпата. – Ще започ­неш да кървиш по-силно.

– Н-н-н-не – започна елфът и започна да се гърчи, за да се отдалечи от Тамлин, от болката, която вероятно го залива, щом кърпата докосне раните му.

Инстинктивно, от жалост или отчаяние, сграбчих ръцете на елфа малко под раменете и го натиснах надолу, притискайки го към масата възможно най-внимателно. Той се замята – беше доста по-едър от мен, че се наложи да вложа цялата си сила. Кожата му беше гладка като кадифе и хлъзгава – консистенция, която никога не бих могла да нарисувам, дори ако разполагам с цяла вечност, за да се упражнявам. Но не спрях да го натискам, стиснала зъби, стараейки се да го успокоя само с усилието на волята си. Погледнах към Люсиен, чието лице беше изгубило обичайния си тен и сега имаше болнав, бяло-зеленикав цвят.

– Люсиен – каза Тамлин. Прозвуча като заповед, макар да говореше тихо. Но Люсиен продължи да зяпа жестоките рани по гърба на елфа, чуканчетата, останали от крилете, металното му око се разширяваше и свиваше, разширяваше и свиваше... Той отстъпи крачка назад. После още една. И след това се обърна и повърна в саксията на едно растение, преди да избяга от стаята.

Елфът на масата отново се загърчи и аз го стиснах по-здраво, с ръце, треперещи от усилието. Раните му явно го бяха изтощили съвсем, щом успявах да го удържа.

– Моля те – промълвих. – Моля те, не мърдай.

– Тя ми взе крилете – изхлипа елфът. – Взе ми ги.

– Знам – казах. Пръстите ме боляха. – Знам.

Тамлин допря кърпата до една от двете грозни рани и елфът изпищя толкова силно, че сетивата ми блокираха и аз залитнах назад. Той се опита да стане, но ръцете не го слушаха и той се строполи по лице върху масата.

Бликна нова кръв – толкова силно и толкова ярка, че ми отне секунда да осъзная – за подобна рана трябваше турникет, но елфът вече беше изгубил прекалено много кръв и турникетът нямаше да промени нищо. Течеше по гърба му и по масата, а оттам се стичаше по ръба и кап-кап-капеше на пода до краката ми.

Усетих, че Тамлин ме гледа.

– Кръвта не се съсирва – каза той тихо, докато елфът под ръцете му стенеше от болка.

– Не можеш ли да използваш магия? – попитах и ми се прииска да откъсна маската от лицето му и да видя цялото му изражение.

Тамлин преглътна мъчително.

– Не. Не и за толкова сериозно нараняване. Мога само веднъж, но не и повече.

Елфът на масата изскимтя, дишането му утихна.

– Тя ми взе крилете – прошепна той.

Зелените очи на Тамлин проблеснаха и тогава, точно в този момент, осъзнах, че елфът ще умре. Смъртта не просто витаеше около нас, тя броеше оставащите удари на сърцето му.

Взех едната ръка на елфа в своята. Там кожата беше още по-гладка и лъскава и вероятно инстинктивно дългите му пръсти се сключиха около моите и скриха ръката ми.

– Тя ми взе крилете – каза той. Треперенето му отслабваше.

Отметнах влажната дълга коса от лицето на елфа, полуизвърнато към мен, и открих дълъг заострен нос и уста, пълна с остри зъби. Тъмните му очи се извъртяха към моите, отчаяни, умоляващи.

– Всичко ще бъде наред – казах аз, като се надявах, че не може да надуши лъжите така, както го умее сюриелът. Погалих безжизнената му коса, която на допир беше като течна нощ – още една структура, която никога не бих могла да предам в картина, но сигурно ще се опитвам вероятно цял живот.

– Всичко ще бъде наред.

Елфът затвори очи и аз стиснах ръката му по-силно.

Нещо топло ме докосна по крака и не се наложи да поглеждам надолу, за да разбера, че кръвта му се е събрала в локва около краката ми.

– Крилете ми – прошепна елфът.

– Ще си ги върнеш.

Елфът с усилие отвори очи.

– Заклеваш ли се?

– Да – промълвих аз. Това беше първото лъжливо обещание, което давах, и се намразих заради него. Елфът успя да се усмихне немощно и отново затвори очи. Устните ми се разтрепериха. Искаше ми се да кажа още нещо, да му предложа нещо повече от празните си обещания. Тогава Тамлин заговори и аз вдигнах поглед към него, за да видя как взима другата ръка на елфа в своята.

– Котелът ще те запази – започна той да рецитира думите на молитва, която вероятно бе по-стара от царството на смъртните. – Майката ще те прегърне. Мини през портите и усети аромата в безсмъртната земя на меда и млякото. Не се бой от злото. Не чувствай болката – лицето на Тамлин се изкриви, но той довърши. – Иди и влез във вечността.

Елфът изпусна една последна въздишка и ръката, която държах, се вцепени. Аз обаче не я пуснах, а продължих да го галя по косата, дори след като Тамлин освободи другата му ръка и отстъпи назад.

Усещах погледа му върху себе си, но не пусках ръката на елфа, защото не знаех колко време душата остава в тялото след смъртта. Стоях в локвата кръв, докато тя изстина. Държах тънката ръка на елфа и го галех по косата, чудейки се дали е усетил лъжата, когато му е заклех, че ще си получи крилете обратно. И дали сега, след като си отиде, наистина не си ги е получил.

Отнякъде долетя биенето на часовник и аз усетих ръката на Тамлин върху рамото си.

– Отиде си. Пусни го.

Очите ми изучаваха лицето на елфа – толкова неземно, толкова нечовешко. Кой би проявил такава жестокост към него?

– Фейра – каза Тамлин и стисна рамото ми. Аз прибрах дългата коса на елфа зад заостреното му ухо и ми се прииска да знаех името му. После пуснах ръката му.

Тамлин ме поведе нагоре по стълбите. Никой от двама ни не го беше грижа за кървавите следи, които оставях по мрамора, и за вледеняващо студената кръв, просмукала се в нощницата ми. На площадката между етажите спрях, отър­сих ръката му от рамото си и вперих поглед в масата долу.

– Не можем да го оставим там – казах аз и понечих да тръгна обратно. Тамлин ме хвана за лакътя.

– Знам – отвърна той. Думите звучаха глухо, изморено. – Първо исках да те изпратя до стаята ти.

Преди да го погребе.

– Искам да дойда с теб.

– През нощта е прекалено опасно да...

– Мога да се...

– Не – каза той и зелените му очи блеснаха. Стегнах се, готова да споря, но той въздъхна, раменете му се превиха и каза:

– Трябва да го направя. Сам.

Главата му беше наведена, раменете – приведени. Нямаше нокти, нямаше зъби. Нямаше как да се справи с този враг, с тази съдба. Нямаше с кого да се бие. Затова кимнах – знаех, че на негово място и аз ще искам да го направя сама, и се обърнах да продължа към стаята си. Тамлин остана до стълбите.

– Фейра – повика ме той, толкова нежно, че веднага се обърнах. – Защо?

Той наклони глава на една страна.

– Никога не си харесвала нашия народ. А след Андрас... – на тъмната площадка обикновено ясните му очи изглеждаха помътнели. – Тогава защо?

Аз пристъпих към него. Босите ми, окървавени крака лепнеха по килима. Погледнах надолу, към мястото, където ясно се виждаше безжизнената фигура на елфа и остатъците от крилете му.

– Защото и аз не бих искала да умра сама – казах аз, а гласът ми потрепери, когато срещнах погледа на Тамлин отново и се насилих да не отклоня очи. – Защото бих искала и на мен някой да ми държи ръката, докато умирам и малко след това. Всеки заслужава това, и човек, и елф.

Преглътнах мъчително, гърлото ми се беше стегнало до болка.

– Съжалявам за онова, което причиних на Андрас – продължих. Думите излизаха от устата ми толкова трудно, задушаваха ме. – Съжалявам, че... че имах толкова омраза в сърцето. Иска ми се да мога да върна времето и... съжалявам. Ужасно много съжалявам!

Не си спомням кога за последен път съм говорила така с някого, ако изобщо съм го правила. Той просто кимна и се обърна. Зачудих се дали не трябва да кажа още нещо, дали не трябва да падна на колене и да го умолявам за прошка. Щом чувстваше такава скръб и вина за един непознат, то Андрас... Докато си отворя устата, той вече беше слязъл долу.

Загледах го. Наблюдавах всяко негово движение, мускулите, очертани под окървавената туника, невидимия товар, който превиваше раменете му. Без да ме погледне, той вдиг­на тялото на елфа и го изнесе през вратата към градината, където изчезна от погледа ми. Приближих се до прозореца на площадката, наблюдавайки как Тамлин носи елфа през обляната в лунна светлина градина към далечните хълмове. Не се обърна нито веднъж.