Двор от рози и бодли

46.

Всичко беше черно и топло... и гъсто. Мастиленочерно, но със златисти отблясъци. Плувах към повърхността, където ме чакаше Тамлин, където ме чакаше животът. Плувах все нагоре и нагоре, зажадняла за въздух. Златистата светлина се завихри и мракът се превърна в искрящо вино, в което беше по-лесно да се плува, с мехурчета, пукащи се навсякъде около мен, и...

Рязко си поех дъх и усетих как въздухът нахлува в гърлото ми.

Лежах на студения под. Нямаше болка, нито кръв, нито счупени кости. Премигнах. Над мен се поклащаше полилей. Не бях забелязала досега колко са красиви кристалите по него, как отразяват звука от резките поемания на въздух в тълпата. Тълпа... значи все още бях в тронната зала. Тоест... не съм мъртва наистина. Значи аз... съм убила онези... аз... Залата се завъртя около мен.

Простенах и се подпрях с ръце на пода, готова да се изправя, но видът на ръцете ми ме накара да замръзна. Кожата ми сияеше със странна светлина, а пръстите ми изглеждаха по-дълги, разперени на мрамора. Отблъснах се и се изправих. Чувствах се... чувствах се силна, бърза, ловка. И...

И се бях превърнала във Върховен елф.

Вцепених се, когато усетих, че Тамлин стои зад мен, помирисах онзи негов аромат на дъжд и пролетна поляна, по-богат и силен отвсякога. Не можех да се обърна и да го погледна. Не можех... не можех да помръдна. Върховен елф. Безсмъртна. Какво са направили?

Чух как Тамлин затаи дъх и как издиша. Чувах дишането, шепота, плача и тихите възгласи на радост сред тълпата, която все още ни гледаше, гледаше мен, а някои запяха песни в прослава на силата на Великите господари.

– Само така можехме да те спасим – каза тихо Тамлин.

Аз погледнах към стената и ръката ми се вдигна към шията. Забравих напълно за елфите наоколо.

Там, под гниещото тяло на Клер, бе Амаранта, с широко отворена уста и меч, забит в главата. Гърлото ù го нямаше, а предната част на роклята ù беше потънала в кръв.

Амаранта е мъртва. Те са свободни. Аз съм свободна. Тамлин...

Амаранта е мъртва. А аз убих двама Върховни елфи. Бях...

Бавно поклатих глава.

– Ти...

Гласът ми прозвуча прекалено високо в ушите ми, докато се опитвах да се отблъсна от тази, изпълнена с черно стена, която заплашваше да ме погълне отново. Амаранта е мъртва.

– Виж сама – каза той.

Забила поглед в земята, аз се обърнах. Там, на червения мрамор, лежеше златна маска и се взираше в мен с празните дупки за очите.

– Фейра – каза Тамлин, подхвана брадичката ми с ръка и нежно я повдигна, за да го погледна в лицето. Първо видях познатата линия на долната му челюст, после устата, а после...

Беше точно такъв, какъвто си го представях.

Той ми се усмихна, цялото му лице светна от онази спокойна радост, която толкова обичах, и отметна косата от лицето ми. Примрях от сладост при допира на пръстите му до кожата ми и вдигнах ръка да докосна неговото лице, да проследя контурите на високите му скули и прекрасния, прав нос, на ясното, високо чело и леко извитите вежди над зелените очи.

Какво извърших само за да стигна до този момент, да стоя тук... отблъснах тази мисъл. Ще да мисля за това след минута, след час, след ден, ще направя опит да се изправя пред всичко, сторено от мен.

Сложих ръка върху сърцето на Тамлин и равномерният ритъм отекна дълбоко в мен.

* * *

Седях на крайчеца на леглото и макар да вярвах, че безсмъртието означава по-висок праг на болката и по-бързо заздравяване на раните, доста често присвивах лице от болка, докато Тамлин оглеждаше останалите по мен рани и ги лекуваше. В часовете, последвали смъртта на Амаранта, почти не оставахме насаме... в часовете след онова, което причиних на онези двама елфи.

Но сега, в тази тиха стая... не можех повече да обръщам гръб на истината, която пулсираше в главата ми с всеки дъх, който поемах.

Аз ги убих. Пролях кръвта им. Дори не видях кога са отнес­ли телата им.

Защото в тронната зала се възцари хаос веднага след като се събудих. Аторът и злите елфи изчезнаха оттам светкавично, заедно с братята на Люсиен, което бе умен ход, предвид факта, че Люсиен не е единственият със сметки за уреждане. Нямаше и следа от Рисанд. Някои избягаха, други се отдадоха на веселие, а трети или стояха неподвижно, или пристъпваха с отнесен поглед и пребледнели лица. Сякаш и те не бяха сигурни, че всичко това е истина.

Един по един, със сълзи и радостни усмивки Върховните и нисши елфи от Двора на Пролетта се скупчиха около Тамлин, коленичеха пред него, прегръщаха го и го целуваха, благодаряха му и благодаряха на мен. Аз се отдръпнах и само кимах, защото нямах думи, с които да отвърна на благодарността им, благодарността за елфите, които убих, за да спася тях.

Сред хаоса на тронната зала последваха срещи – кратки, напрегнати срещи на Великите гсподари, съюзници на Тамлин, да обсъдят какви ще са следващите им действия. После Тамлин се заговори с Люсиен и неколцина Върховни елфи от Двора на Пролетта, които се представиха като негови стражи. Всяка дума, всеки поет дъх ми се струваше твърде силен, всеки аромат беше прекалено натрапчив, светлината – прекалено ярка. Беше ми по-лесно да стоя неподвижно, отколкото да се движа, от приспособяването към това странно, могъщо тяло, което сега е мое. Не можех дори да докосна косата си, без да се сепна от различните си пръсти.

Още и още, докато новите ми, по-силни сетива не оголиха самата ми същност. Тамлин най-сетне забеляза безизразния ми поглед и мълчанието и ме хвана за ръката. Поведе ме по лабиринта от коридори и тунели, докато стигнахме до тиха спалня в едно отдалечено крило на двора.

– Фейра – каза Тамлин сега и вдигна глава от голия ми крак, който оглеждаше в момента. Толкова бях свикнала с маската, че красивото му лице ме изненадваше всеки път, щом го погледнех.

За това... за това убих онези елфи. Смъртта им не е напразна, но... Когато се събудих, кръвта по ръцете ми бе изчезнала, сякаш превръщането ми в безсмъртна, оцеляването ми, ми дава правото да не виждам кръвта, с която съм получила този дар.

– Какво има? – попитах. Гласът ми беше... тих. Глух. Трябва да се опитам... да се опитам да звуча по-весело, заради него, заради онова, което се случи преди малко, но...

Той ми отправи добре познатата си полуусмивка. Ако беше човек, щеше да е на около двадесет и осем години. Но той не е човек, нито пък вече аз.

Не съм сигурна дали тази мисъл ме прави щастлива, или не.

Това бе най-малката ми грижа. Трябва да го умолявам да ми прости, да умолявам семействата и приятелите на онези двама елфи да ми простят. Трябва да съм на колене, да плача от срам заради онова, което извърших...

– Фейра – повтори той и пусна крака ми, после опря ръце на коленете ми. Вдигна едната и прокара кокалчетата по бузата ми. – Как да ти се отплатя за онова, което направи?

– Не е нужно да ми се отплащаш – казах аз. Да се свърши – да изчезнат онази тъмна, влажна килия и лицето на Амаранта от паметта ми. Дори ако онези двама мъртви елфи... дори ако техните лица никога не изчезнат. Ако някога отново започна да рисувам, няма да спра да виждам техните лица, вместо цветовете и светлината.

Тамлин взе лицето ми в ръце, наведе се към мен, после изведнъж ме пусна и хвана лявата ми ръка, онази с татуировката. Свъси вежди и заоглежда шарките.

– Фейра...

– Не искам да говоря за това – промълвих аз. Сделката ми с Рисанд бе също сред последните ми грижи, в сравнение с петното на душата ми, с дупката, зейнала вътре. Но не се съмнявах, че скоро пак ще го видя.

Пръстите на Тамлин проследиха шарките на татуировката.

– Ще намерим начин да те отървем – каза той, а ръката му се изкачи нагоре и спря на рамото ми. Той отвори уста и аз разбрах какво ще каже – разбрах коя тема ще подхване.

Не исках да говоря за това, за тях... още не. Затова промълвих „После“, обвих крака около хълбоците му и го притеглих към себе си. Сложих ръце на гърдите му, усетих сърцето, което биеше в тях. Това, това ми трябваше в момента. То няма да заличи стореното, но... имах нужда да го почувствам близо до себе си, да го подуша и да го вкуся, да си напомня, че е истински, че това е истинско.

– После – повтори той и се наведе да ме целуне.

Беше нежен, несигурен, нищо общо с дивите, груби целувки, които си разменихме в стаичката до тронната зала. Устните му отново докоснаха моите. Не исках извинения, не исках съчувствие или нежност. Сграбчих предницата на туниката му и разтворих устни за него.

Той изръмжа гърлено и звукът запали пламък в тялото ми, пламък, който обхвана цялото ми тяло и се загнезди вътре в мен. Оставих го да изгори дупката в гърдите ми, в душата ми. Позволих му да бушува сред вълните чернота, които ме обгръщаха, оставих го да заличи кръвта, която все още усещах по ръцете си. Отдадох се на този огън, на него, когато ръцете му се плъзнаха по тялото ми, разтваряйки дрехите.

Отдръпнах се за момент, прекъснах целувката, за да го погледна в лицето. Очите му блестяха ярко, гладно, а ръцете му спряха на хълбоците ми. Той замря като хищник, готов за скок, докато аз прокарвах пръсти по чертите му и целувах всяко място, което докосвах.

Учестеното му дишане беше единственият звук в стаята и ръцете му скоро започнаха да се плъзгат по гърба ми, по хълбоците, по краката, галеха, дразнеха, оголваха ме само за него. Когато пръстите ми докоснаха устата му, той ухапа единия, после го засмука. Не ме заболя, но ме захапа достатъчно силно, за да ме накара отново да вдигна очи към неговите. Да осъзная, че е приключил с търпението. Аз също.

Той ме положи на леглото, без да спира да шепне името ми, докато целуваше шията ми, ухото ми, връхчетата на пръстите ми. Подканях го непрекъснато – по-бързо, по-силно. Устата му проучи извивката на гърдата ми, вътрешността на бедрото ми.

По една целувка за всеки ден, който бяхме прекарали далече един от друг, целувка за всяка рана, всеки страх, за мастилото, врязано в плътта ми, и за всички дни, които ще прекараме заедно отсега нататък. Дни, които може би вече не заслужавах. Но аз въпреки това се отдадох на този огън, хвърлих се в него, в Тамлин, и се оставих да изгоря.

* * *

От дълбините на съня ме извади нещо, което ме дърпаше отвътре, някаква нишка.

Оставих Тамлин да спи на леглото, тялото му бе натежало от изтощение. След няколко часа щяхме да напуснем В нед­рата на Планината и да се върнем вкъщи и не исках да го будя по-рано, отколкото се налага. Можех само да се моля някога отново и аз да мога да спя толкова спокойно.

Знаех кой ме вика много преди да отворя вратата към коридора и да тръгна по него, с препъване и олюляване, докато свиквах с новото си тяло, с новото равновесие и ритъма на движенията. Бавно и внимателно започнах да се изкачвам по тясното стълбище, което водеше нагоре – дълго, дълго стълбище, и в един момент поразена осъзнах, че виждам лъч слънчева светлина да танцува по стълбите. След секунди се намерих на малък балкон, който се оказа изрязан в склона на планината.

Изсъсках от ярката светлина и прикрих очи с ръка. Мис­лех, че е посред нощ, съвсем загубих усещането си за време в мрака на планината.

Рисанд се засмя тихо. Едва го виждах през полузатворените си очи, подпрян на каменния парапет.

– Забравих, че отдавна не си излизала на светло.

Очите ми пареха от светлината и аз постоях известно време, без да говоря, докато вече можех да погледна напред, без в главата ми да избухне остра болка. Пред мен се разкриваше пейзаж от виолетови, покрити със сняг планини, но скалите на планината, в която бяхме ние, бяха кафяви и голи – нито стръкче трева, нито една снежинка.

Най-сетне обърнах поглед към него. Ципестите му криле бяха извадени – прибрани зад гърба му, но ръцете и краката му изглеждаха нормално, без ноктите на хищна птица.

– Какво искаш?

Думите не прозвучаха толкова остро, колкото възнамерявах. Не и когато си спомних как се бори, как отново и отново нападаше Амаранта, за да ме спаси.

– Само да се сбогувам – каза той. Топъл бриз разроши косата му и от раменете му се надигнаха струйки нощ. – Преди любимият ти да те отведе оттук завинаги.

– Не завинаги – напомних аз и размърдах татуираните си пръсти пред лицето му. – Нали се разбрахме за една седмица от всеки месец?

Тези думи, за щастие, прозвучаха ледено.

Рис се усмихна леко, а крилете му зашумоляха за миг и после замряха.

– Как бих могъл да забравя?

Погледнах към носа му, от който преди няколко часа течеше кръв, виолетовите очи, които бяха изпълнени с болка.

– Защо? – попитах.

Той разбра какво имам предвид и сви рамене.

– Защото, когато се пишат легендите, не искам да ме запомнят като онзи, който е стоял отстрани. Искам бъдещото ми поколение да знае, че и аз бях там, че се бих с нея накрая, макар и да не успях да направя нещо съществено.

Аз премигнах, този път не от ярките лъчи на слънцето.

– Защото – продължи той, без да откъсва поглед от моя, – не исках да се биеш сама. Или да умреш сама.

За момент си припомних елфа, който умря във фоайето ни и как Тамлин каза същото нещо.

– Благодаря – казах със свито гърло.

Рис разцъфна в усмивка, но очите му не се засмяха.

– Съмнявам се, че ще ми благодариш, когато те заведа в Двора на Нощта.

Не си направих труда да му отговарям, а се обърнах напред, към пейзажа.

Планините изглеждаха безкрайни, проблясващи под слънцето, огромни под ясното синьо небе.

Но нищо в мен не трепна, нищо не започна да запаметява светлината и цветовете.

– Ще летиш ли до дома си? – попитах тихо.

Последва тих смях.

– За жалост, това ще ми отнеме повече време, отколкото мога да си позволя. Някой друг ден ще вкуся небето отново.

Хвърлих поглед на крилете, прилежно събрани зад атлетичното му тяло, и с дрезгав глас казах:

– Не си ми споменавал, че обичаш крилете си – че обичаш да летиш.

Не, не точно, той направи така, че умението му да мени формата си да изглежда… незначително, безполезно, скучно.

Рисанд само повдигна рамене.

– За жалост, всичко, което обичам, винаги ми се отнема. Малцина знаят за крилете. И за летенето.

В лунната белота на лицето му се промъкна малко цвят. Зачудих се дали Амаранта го е държала под земята толкова дълго, че да загуби цвета си, дали някога не е имал загорял тен. Един Велик господар, който обича да лети, затворен в недрата на планината. Сенки, създадени от нечия друга ръка, все още се мяркаха във виолетовите му очи. Запитах се дали някога ще изчезнат.

– Какво е усещането да си Върховен елф? – попита той – тих, любопитен въпрос.

Аз отново погледнах безкрайните планински вериги и се замислих. Дали защото нямаше кой друг да ме чуе, или защото сенките в неговите очи щяха завинаги да останат и в моите, но казах:

– Аз съм безсмъртна... която доскоро е била смъртна. Това тяло... – сведох очи към ръката си, толкова чиста, толкова искряща – подигравка с онова, което е извършила. – Това тяло е различно, но това... – сложих ръка на сърцето си, – това е още човешко. Сигурно винаги ще остане такова. Но щеше да ми е по-лесно да живея с... – гърлото ми се стегна. – Щеше да е по-лесно да живея с мисълта за онова, което направих, ако и сърцето ми се беше променило. Може би няма да мисля толкова за него. Може би ще успея да убедя сама себе си, че смъртта им не е била напразна. Може би безсмъртието ще ме отърве от тези мисли. Не знам дали го искам.

Рисанд се взираше в мен толкова дълго, че накрая вдигнах поглед към него.

– Радвай се, че имаш човешко сърце, Фейра. Съжалявай онези, които не чувстват нищо.

Не можех да му обясня за дупката, която вече се настани в душата ми, не исках да обяснявам, затова просто кимнах.

– Е, довиждане засега – каза той и разклати глава наляво-надясно, сякаш вратът му се е схванал, докато си говорехме за незначителни неща. Поклони ми се, крилете изчезнаха напълно и той започна да се слива с най-близката сянка, но изведнъж замръзна.

Очите му се спряха на моите, разширени, диви, а ноздрите му потрепнаха. Шок, най-неподправен шок премина през чертите му заради нещо, което видя на лицето ми, и залитна. Наистина залитна.

– Какво... – започнах аз.

Той изчезна – просто изчезна в хладния въздух, без следа от сянка в погледа.

* * *

Двамата с Тамлин напуснахме планината по същия път, по който дойдох аз – през тясната пещера в сърцето на планината. Преди да тръгнем, Върховните елфи от седемте двора унищожиха и после запечатаха двора на Амаранта В недрата на Планината. Ние си тръгнахме последни и след като Тамлин махна с ръка, входът към двореца се срути зад нас.

Все още не се осмелявах да попитам какво са направили с телата на онези двама елфи. Може би някой ден, скоро, ще да попитам кои са били, как са се казвали. Тялото на Амаранта, доколкото разбрах, било отнесено, за да бъде изгорено, макар че окото и костта на Юриан изчезнали. Колкото и да ми се искаше да я мразя, колкото и да ми се искаше да се изплюя върху горящия ù труп... разбирах кое я е тласнало към всичко това – разбирах една много малка част от нея, но я разбирах.

Тамлин ме стисна за ръката, когато поехме през мрака напред. Никой от нас не продума, докато не се появи блясъкът на дневната светлина и не озари влажните стени на пещерата със сребристия си воал. Ускорихме крачка със засилването на светлината, пещерата ставаше по-топла и най-сетне излязохме на зелената пролетна трева, която покриваше всяка долчинка и хълм в земите му. В нашите земи.

Бризът и ароматът на горски цветя ме удариха в носа и въпреки дупката в гърдите си, въпреки петното на душата ми, не можах да удържа усмивката, която се разля по лицето ми, докато се изкачвахме по един стръмен хълм. Елфическите ми крака бяха далеч по-силни от човешките и когато стигнахме върха на хълма, не бях и наполовина толкова изморена, колкото щях да бъда преди. Дъхът ми секна, когато съзрях обвитото от розови храсти имение.

Домът ми.

През цялото време, докато лежах в подземието на Амаранта, нямах смелост да си представя този момент, никога не си позволих да мечтая толкова дръзко. Но бях успяла – доведох и двама ни у дома.

Стиснах ръката му, докато гледахме надолу към къщата, към конюшните и градините и до ушите ни долетя смехът на две деца. В следващия момент две малки, блестящи фигурки изскочиха от къщата и хукнаха към най-близката поляна с радостни писъци, преследвани от по-голяма фигура, която се заливаше от смях – Алис и нейните момчета. Най-сетне в безопасност, без да се крият.

Тамлин плъзна ръка около раменете ми и ме придърпа по-близо до себе си. Опря буза на главата ми. Устните ми потрепериха. Прегърнах го през кръста.

Стояхме на хълма, без да говорим, докато залязващото слънце позлатяваше къщата, хълмовете, целия свят и докато Люсиен не ни извика за вечеря.

Обърнах се към Тамлин и го целунах нежно. Утре... ще има утре, цяла вечност да мисля за онова, което направих, да се изправя пред онова, което унищожих вътре в себе си, докато бях В недрата на Планината. Но сега... днес...

– Да се прибираме вкъщи – казах аз и хванах ръката му.