Двор от рози и бодли

4.

Не разбрах как дървената дръжка на ловджийския ми нож се озова в ръката ми. Първите няколко секунди бяха мъгла от ръмженето на огромния звяр със златиста козина, писъците на сестрите ми, смразяващия студ, който нахлуваше в къщата, и ужасѓното лице на баща ми.

Не беше мартакс, осъзнах аз след малко, но облекчението ми не трая дълго. Звярът беше едър като кон и макар тялото му да изглеждаше някак котешко, главата определено приличаше на вълча. На челото стърчаха два извити рога, които приличаха на еленови. Лъв, вълк или елен, нямаше съмнение какво можеха да причинят черните му, подобни на кинжали, нокти и огромните жълти зъби.

Ако бях сама в гората, сигурно щях да допусна страхът да ме погълне, да падна на колене и да се моля за бърза смърт. Но сега нямаше място за страх, не можех да си го позволя, макар сърцето ми да биеше лудешки. Някак си се озовах пред сестрите ми, а създанието се изправи на задни крака и от пастта му, пълна с остри зъби, се раздаде рев:

– УБИЙЦИ!

В мен обаче отекна друга дума. Елф.

От глупавите резби около вратата имаше толкова полза, колкото и от паяжините. Трябваше да попитам жената наемник как е убила онзи елф. Дебелият му врат обаче изглеждаше подходящо място за ножа ми.

Дръзнах да хвърля поглед през рамо. Сестрите ми пищяха, коленичили пред стената до камината, баща ми беше приклекнал пред тях. Още едно тяло, което трябва да защитавам. Доста необмислено, направих още една крачка към елфа, от който ме делеше масата, борейки се с треперенето в ръцете си. Лъкът и стрелите ми бяха в другия край на стаята, зад звяра. Трябваше да го заобиколя, за да стигна до ясеновата стрела... и да спечеля достатъчно време, за да мога да я изстрелям.

– УБИЙЦИ! – изрева звярът отново, настръхнал.

– М-м-моля – промълви баща ми иззад гърба ми, неспособен да стане и да дойде до мен. – Каквото и да сме направили, не е било нарочно и...

– Н-н-не сме убили никого – добави Неста и се задави със сълзите си, вдигнала ръка над главата, сякаш желязната гривна щеше да ù помогне срещу това създание.

Грабнах още един нож от масата, единственото, което можех да сторя в момента, докато не открия начин да стигна до колчана си.

– Махай се – казах грубо на създанието и размахах двата ножа пред себе си. Не виждах никакво желязо, което да ми послужи за допълнително оръжие, освен ако не хвърля към звяра гривните на сестрите си. – Махай се и не се връщай.

Макар че думите ми бяха остри, коленете ми бяха омекнали и ми беше трудно да задържа ножовете в ръцете си. Дори и гвоздей, един проклет железен гвоздей можеше да ми свърши работа, ако го имаше.

Звярът изрева срещу мен и цялата колиба се разтресе, а чиниите и чашите затракаха. Вратът на създанието продължаваше да е открит. Изобщо не ме биваше в мятането на нож, но въпреки всичко метнах ловджийския си нож към него.

Бързо – толкова бързо, че не видях как го направи, той протегна лапа напред и отхвърли ножа настрани, след което щракна със зъби в лицето ми.

Аз отскочих назад и почти се препънах в свитото тяло на баща си. Елфът можеше да ме убие. Можеше, но скокът му беше само предупреждение. Неста и Илейн, облени в сълзи, се молеха на разни забравени богове, които може би още се навъртаха наоколо.

– КОЙ ГО УБИ?

Звярът закрачи към нас. Сложи лапа върху масата и тя простена по тежестта ù. Ноктите му се забиха в дървото с тъп звук, един по един.

Осмелих се да направя крачка напред, а звярът протегна муцуна към нас и ни подуши. Имаше зелени очи, изпъстрени с кехлибарени точици. Не бяха животински очи, не и с тази форма и цвят. Гласът ми бе удивително спокоен, когато попитах:

– Кого?

Той изръмжа – гърлен звук, в сравнение с който ръмженето на вълка в гората беше като скимтене на кученце.

– Вълка – каза той и сърцето ми прескочи един удар. Сега гласът му не звучеше като рев, но все още бе гневен... дори се долавяше някаква скръб.

Плачът на Илейн стана истеричен. Аз вирнах глава.

– Вълк ли?

– Едър вълк със сива козина – изръмжа той в отговор. Дали щеше да разбере, ако излъжа? Елфите не можеха да лъжат – всички смъртни знаеха това, но дали можеха да надушат лъжите от устата на хората? Нямаше как да се спасим с бой, но може би имаше други начини.

– Ако е бил убит по погрешка – казах на звяра възможно най-спокойно, – какво можем да предложим в отплата?

Това беше някакъв кошмар и сигурно след секунда ще се събудя край огъня, изтощена от деня на пазара и следобеда с Айзък.

Звярът изрева, което вероятно трябваше да мине за горчив смях. Вдигна лапа от масата и закрачи в кръг пред избитата от пантите врата. Студът хапеше така силно, че потреперих.

– Отплатата, която дължите, е онази, която се изисква според Договора, сключен от двете ни царства.

– За един вълк? – изненадах се аз, а баща ми промълви името ми като предупреждение. Имах смътен спомен, че някой ми чете Договора по време на уроците, които взимах като дете, но не си спомнях нищо за вълци...

Звярът се извъртя рязко към мен.

– Кой уби вълка?

Втренчих се в изумрудените му очи.

– Аз.

Той премигна, погледна към сестрите ми, после към мен, към слабото ми тяло, в което без съмнение виждаше единствено уязвимост.

– Сигурно лъжеш, за да ги спасиш.

– Нищо не сме убивали! – изплака Илейн. – Моля... моля ви, пощадете ни!

Неста рязко ù изшътка, без сама да спира да ридае, и бутна Илейн по-надалеч зад себе си. Сърцето ми замря, когато го видях.

Баща ме се изправи на крака, пъшкайки от болката в крака, и се опита да закуцука към мен, но аз отново казах:

– Аз го убих.

Звярът, който душеше сестрите ми, ме огледа внимателно, а аз изопнах рамене.

– Днес продадох кожата му на пазара. Ако знаех, че е елф, нямаше да го докосна.

– Лъжкиня – изръмжа той. – Знаела си. Дори изкушението да го убиеш щеше да е още по-голямо, ако знаеше, че е един от нас.

Вярно, вярно, вярно.

– А можеш ли да ме виниш?

– Той нападна ли те? Провокира ли те?

Отворих уста да отговоря положително, но...

– Не – признах. И моят глас звучеше като ръмжене. – Но предвид това какво е сторил вашият вид на нашия и какво продължавате да ни причинявате, дори да знаех със сигурност, че е елф, смъртта му щеше да е заслужена.

По-добре да умра с вдигната глава, отколкото като червей, гърчещ се в краката му, молещ за пощада.

Нищо че ревът, който последва, бе олицетворение на гнева и яростта.

Пламъците на огъня осветиха огромните му зъби и аз се зачудих какво е усещането тези зъби да се впият в гърлото ми и колко силно ще пищят сестрите ми преди самите те да бъдат убити. Изведнъж осъзнах, внезапно и пределно ясно, че Неста ще се опита да даде на Илейн време да избяга. Не на баща ми, когото ненавиждаше с цялото си безчувствено сърце. Не на мен, защото Неста винаги е знаела и мразела факта, че двете с нея сме като двете страни на една монета и че аз мога и сама да се защитавам. Но за Илейн, за нежната душа, която гледа цветя, за мекосърдечната Илейн... Неста ще даде живота си за нея.

Осъзнаването точно на това ме накара отново да насоча последния нож в ръката ми към звяра.

– Каква отплата отрежда Договора?

Очите му не се отместваха от лицето ми, когато каза:

– Живот за живот. Всяко непредизвикано нападение на човек над елф се заплаща с цената на един човешки живот.

Риданията на сестрите ми утихнаха. Наемничката, която срещнах в града, каза, че е убила елф... но той първи я е нападнал.

– Не знаех – казах аз. – Не знаех за тази част от Договора.

Елфите не можеха да лъжат, а и той говореше пределно ясно, без да се опитва да изкривява значението на думите.

– Повечето от вас, смъртните, избраха да забравят точно тази част от Договора – рече той, – което прави самото наказание особено приятно.

Коленете ми се разтрепериха. Нямаше да ми се размине. Не можех да избягам. Изобщо не можех да бягам, защото той препречваше единствения изход от къщата.

– Направи го отвън – прошепнах с треперлив глас. – Не... тук.

Не и там, където после семейството ми ще трябва да почиства кръвта и остатъците от тялото ми. Ако звярът ги пощади.

Елфът избухна в зловещ смях.

– Толкова лесно ли се примиряваш със съдбата си?

Продължих да се взирам в него и той добави:

– За това, че прояви смелостта да избираш къде да те убия, ще ти споделя една тайна, човеко: Притиан трябва да получи живота ти в замяна на живота, който си отнела, по един или друг начин. Като представител на царството на безсмъртните мога или да те изкормя като свиня, или... можеш да прекосиш стената и да прекараш остатъка от живота си в Притиан.

Аз премигнах.

– Какво?

Той повтори бавно, сякаш наистина бях глупава като свиня:

– Можеш да умреш тази нощ или да предложиш живота си на Притиан, като останеш да живееш там до края на дните си, без възможност да се върнеш някога в царството на смъртните.

– Направи го, Фейра – прошепна баща ми иззад гърба ми. – Отиди.

Без да го погледна, попитах:

– И къде ще живея? Притиан не е безопасно място за нас.

По-добре да умра тази нощ, отколкото да живея в постоянен ужас отвъд стената, докато не ме споходи несъмнено далеч по-ужасяващ край.

– Имам земи – каза елфът тихо, почти колебливо. – Ще ти позволя да живееш там.

– Защо ще го правиш?

Въпросът сигурно беше глупав, но...

– Ти уби мой приятел – изръмжа звярът. – Уби го, одра го, продаде кожата му на пазара, а после каза, че той го е заслужавал, и въпреки това имаш нахалството да поставяш под съмнение щедростта ми?

Почти видях как добави наум: Колко типично човешко.

– Нямаше нужда да споменаваш за тази вратичка в Договора – пристъпих толкова близо до него, че усетих горещия му дъх по лицето си. Елфите наистина не могат да лъжат, но могат да премълчават част от истината.

Звярът отново изръмжа.

– Колко глупаво от моя страна да забравя за лошото мнение, което смъртните имат за нас. Нима човеците вече не разбират какво означава милост? – попита той. Зъбите му бяха на няколко сантиметра от гърлото ми. – Нека поясня какво имам предвид, момиче: можеш или да дойдеш да живееш в дома ми в Притиан – да предложиш живота си в замяна на този на вълка, или да излезеш сега, веднага, и да бъдеш разкъсана на парченца. Изборът е твой.

Чух баща ми да се приближава зад мен, куцукайки, и сграбчва рамото ми.

– Моля ви, добри ми господине... Фейра е най-малката ми дъщеря. Умолявам ви да я пощадите. Тя е всичко... тя е всичко...

Каквото и да искаше да каже, замря на устните му, когато звярът отново изрева. Все пак това, което успя да каже, усилието, което прояви... ме проряза като нож. Баща ми потръпна, присви се и каза:

– Моля ви...

– Тишина – каза звярът и в мен се надигна такава силна ярост, че едва се удържах да не скоча върху него и да забия ножа си в окото му. Знаех, че докато вдигна ръка, той вече ще е сключил челюсти около шията ми.

– Мога да намеря злато... – подхвана баща ми и яростта ми стихна. Единственият начин, по който можеше да намери пари, е просията. И дори с нея едва ли ще събере повече от няколко медни монети. Знаех колко несъстрадателни са заможните жители от селото. От години вече знаех, че чудовищата в царството на смъртните са не по-малко страшни от онези отвъд стената.

Звярът се засмя подигравателно.

– Колко струва животът на дъщеря ти? Мислиш ли, че може да се измери в пари?

Неста все така държеше Илейн зад себе си. Лицето на Илейн беше пребледняло като снега, навял по пода през отворената врата. Неста обаче следеше всяко движение на звяра, свъсила вежди. Не си направи труда да погледне към баща ни. Сякаш вече предусещаше какъв ще е отговорът му.

Когато баща ми не отговори, аз пристъпих още една крачка напред. Трябваше да изкарам елфа оттук, да го отдалеча от семейството си. Съдейки по това как отхвърли ножа ми, единствената ми надежда за бягство е да успея някак да се промъкна покрай него. Тъй като слухът му е много остър, силно се съмнявах, че скоро ще ми се отдаде подобна възможност. Най-напред трябваше да го накарм да повярва, че съм се укротила. Ако се опитам да го нападна или да избягам преди това, той ще унищожи семейството ми просто за удоволствие. А след това ще ме намери. Нямах избор, освен да тръгна с него. По-късно може би ще открия възможност да му прережа гърлото. Или поне да го забавя достатъчно, че да избягам.

Ако елфите не могат да ме открият, няма как да ме накарат да спазвам Договора. Дори това да означава да стана прокълнат клетвопрестъпник. Но ако тръгна с него, ще престъпя най-важното обещание, което някога съм давала. Със сигурност то е много по-значимо от някакъв договор, който дори не съм подписвала.

Отпуснах леко хватката върху останалия нож в ръката ми и се вгледах в зелените очи пред мен. Мина доста време, преди да кажа:

– Кога тръгваме?

Вълчите черти все още бяха изкривени в силна ярост... злоба. Каквато и надежда да таях, че мога да се бия с него, тя изчезна в момента, в който той тръгна към вратата. Не, не към вратата, а към колчана ми със стрели зад нея. Извади ясеновата стрела, подуши я и изръмжа. Уверено я счупи на две и хвърли парчетата в огъня зад сестрите ми, преди да се обърне отново към мен. Подуших края си в дъха му, когато каза:

– Сега.

Сега. Дори Илейн надигна глава и ме погледна с безмълвен ужас. Само че аз не можех да я погледна, не можех да погледна Неста... не и докато стояха така, свити, мълчаливи. Обърнах се към баща ни. Очите му блестяха от сълзи, затова насочих поглед към малкото шкафове в стаята – около дръжките им все още личаха рисунки на вече избелели, прекалено жълти нарциси. Сега.

Звярът пристъпи към вратата. Не исках да мисля къде ще ме заведе и какво ще направи с мен. Опитите за бягство бяха безсмислени, докато не настъпи точният момент.

– Сърнешкото трябва да ви стигне за още две седмици – казах аз и започнах да събирам дрехите си и да ги обличам, за да се предпазя от лютия студ. – Започнете с прясното месо, после изяжте сушеното... знаете как да си го приготвите.

– Фейра... – промълви баща ми, но аз продължих, докато завързвах връзките на наметалото си.

– Оставих парите от кожите на скрина – казах. – Ще ви стигнат за известно време, ако внимавате.

Накрая отново вдигнах очи към баща си в опит да съхраня чертите на лицето му. Очите ми започнаха да смъдят, но премигнах и отпъдих неканената влага, след което пъхнах ръце в износените си ръкавици.

– Когато дойде пролетта, ловувайте в горичката на юг от големия завой на Силвърспринг Крийк, зайците си правят леговищата там. Кажете на... кажете на Айзък Хейл да ви покаже как се правят капани. Миналата година го научих.

Баща ми кимна и покри устата си с ръка. Звярът изръмжа предупредително и с един скок се озова навън. Понечих да тръгна след него, но спрях да погледна сестрите ми, все така свити до огъня, сякаш няма да помръднат, преди да съм тръгнала.

Илейн промълви името ми, но не се надигна, остана с наведена глава. Затова се обърнах към Неста, чието лице толкова напомняше майка ни, също толкова студено и безмилостно.

– Каквото и да правиш – казах тихо, – не се омъжвай за Томас Мандрей. Баща му бие жена си и никой от синовете му не го спира.

Очите на Неста се разшириха, но аз продължих:

– Синините се скриват по-трудно от бедността.

Неста се скова, но не каза нищо. Нито една от сестрите ми не продума, когато се обърнах и поех към отворената врата. Една ръка хвана моята и ме спря.

Обърнах се и видях как баща ми отваря и затваря уста. Звярът отвън, усетил, че ме задържат, изрева отново и разтресе колибата.

– Фейра – каза баща ми. Пръстите му трепереха, когато се вкопчи в облечените ми в ръкавици ръце, но погледът му стана по-ясен и по-смел, отколкото съм го виждала от години. – Винаги си била твърде добра за това място, Фейра. Твърде добра за нас, твърде добра за когото и да е тук.

Той стисна ръцете ми.

– Ако някога избягаш, ако ги убедиш, че си изплатила дълга си, не се връщай.

Не очаквах сърцераздирателно сбогуване, но със сигурност не очаквах това.

– Никога не се връщай – каза баща ми, пусна ръцете ми, хвана ме за раменете и ме раздруса. – Фейра.

Запъна се на името ми и преглътна с усилие.

– Иди някъде другаде, на ново място, и изгради там живота си.

Отвън звярът беше само сянка в мрака, чакаща да ме отведе при съдбата, която неволно навлякох на мен и семейството ми. Живот за живот, но какво става, ако животът, даден в отплата, означава загубата на други три? Самата мисъл за това ме парализираше, вледеняваше тялото и душата ми.

Никога не казах на баща ми за обещанието, което дадох на майка ми, и нямаше смисъл тепърва да го правя. Затова се отърсих от ръцете му и излязох.

Оставих скърцането на снега под краката ми да заличи последните думи на баща ми и последвах звяра към обгърнатата в нощен мрак гора.