Двор от рози и бодли

26.

На следващия ден Люсиен се присъедини към нас за обяд, който всъщност беше закуска за всички ни. Откакто се оплаках от размерите на масата, се хранехме на смалената ù версия. Люсиен не спря да си разтрива слепоочията, докато ядеше, необичайно тих, и накрая аз прехапах бузи отвътре, за да не се засмея, и го попитах:

– Къде беше снощи?

Металното му око се присви срещу мен.

– Ако искаш да знаеш, докато вие двамата танцувахте с духовете, аз бях на граничен патрул.

Тамлин се прокашля предупредително и Люсиен добави:

– В приятна компания – ухили ми се лукаво. – Според слуховете сте се върнали едва след зазоряване.

Аз хвърлих поглед на Тамлин и прехапах устни. Не усетих как съм стигнала до спалнята си на сутринта, сякаш не стъпвах по земята. Очите на Тамлин обаче ме гледаха внимателно, сякаш търсеха следа от съжаление или страх. Колко нелепо.

– В Огнената нощ ме ухапа по шията – промълвих. – Щом мога да се изправя срещу теб след това, няколко целувки са нищо.

Той подпря ръце на масата и се наведе към мен.

– Нищо ли?

Очите му пробягаха по устните ми. Люсиен се размърда и призова Котелът да го пощади, но аз не му обърнах внимание.

– Нищо – повторих аз с лека хладина, без да свалям очи от устата на Тамлин. Усещах всяко негово движение като свое и мразех масата, която ни разделяше. Почти усещах топлината на дъха му.

– Сигурна ли си? – промълви той, толкова настойчиво, с такъв глад в гласа, че се зарадвах, че съм седнала. Можеше да ме има направо там, върху масата. Исках да усещам големите му ръце по голата си кожа, исках да почувствам зъбите му на шията си, исках устата му навсякъде.

– Опитвам се да ям – заяви Люсиен и аз премигнах. Дъхът, който сдържах досега, внезапно напусна гърдите ми. – Но ако можеш да ми отделиш малко внимание, Тамлин... – каза той рязко, макар че Великият господар отново гледаше мен, поглъщаше ме с очи. Едва се удържах да седя, едва понасях дрехите, които дращеха сгорещената ми кожа. С известно усилие, Тамлин обърна глава към посланика си.

Люсиен се размърда.

– Не ми се иска точно аз да съобщавам лоши новини, но връзката ми в Двора на Зимата успя да ми прати писмо – той си пое дълбоко дъх и аз се зачудих... Зачудих се дали посланик не означава и шпионин. Зачудих се и защо говори за всичко това в мое присъствие. Усмивката изчезна от лицето на Тамлин.

– Болестта – каза Люсиен, напрегнато, но внимателно. – Взела е две дузини от малките им. Две дузини деца.

Той преглътна.

– Просто... прогорила е магията им и изпепелила съзнанията им. Никой в Двора на Зимата не е бил в състояние да направи нищо. Никой не е могъл да я спре, щом веднъж се е насочила към тях. Скръбта им е... неизразимо дълбока. Връзката ми казва, че и другите дворове понасят огромни загуби, макар Дворът на Нощта, разбира се, да остава незасегнат. Но изглежда, че болестта се насочва и насам – всеки следващ удар е все по на юг.

Цялата топлина, която изпитах допреди секунда, цялата искряща радост в душата ми изчезна като изтичаща кръв.

– Болестта... наистина ли може да убива? – успях да кажа. Малки. Болестта е покосила... деца, като буря от мрак и смърт. Щом създаването на поколение е такава рядкост, както ми разказа Алис, загубата на толкова много млади животи трябва да е била по-унищожителна, отколкото можех да си представя.

В очите на Тамлин се появи сянка и той бавно поклати глава, опитвайки се да я прочисти от скръбта и шока от новината за толкова много смърт.

– Болестта е способна да ни вреди по начини, които ти... – той скочи на крака толкова бързо, че столът му се преобърна. Ноктите му се показаха и той изръмжа към отворената врата на трапезарията. Белнаха се дългите му извити зъби.

Къщата, обикновено изпълнена с шумоленето на полите и бъбренето на прислужниците, сега беше притихнала.

Това не бе напрегнатата тишина на Огнената нощ, а по-скоро една пулсираща тишина, от която ми се прииска да се скрия веднага под масата. Или просто да побегна. Люсиен изруга и извади меча си.

– Заведи Фейра до прозореца, зад завесите – изръмжа Тамлин на Люсиен, без да сваля очи от вратата. Ръката на Люсиен се вкопчи в лакътя ми и ме измъкна от стола.

– Какво... – започнах аз, но Тамлин отново изръмжа и звукът отекна из цялата стая. Грабнах един нож от масата и оставих Люсиен да ме заведе до прозореца, където ме бутна към кадифените завеси. Исках да попитам защо не ме скрие зад тях, но елфът с лисичата маска се обърна с гръб към мен и ме притисна назад към стената.

Миризмата на магия нахлу в ноздрите ми и макар мечът му да сочеше към пода, Люсиен го стисна по-силно, така че кокалчетата му побеляха. Магия, омая. За да ме скрие, да ме направи невидима част от себе си, скрита зад магията и миризмата му. Надникнах над рамото му към Тамлин, който си пое дълбоко дъх, прибра ноктите и зъбите си и на гърдите му се появи от нищото коженият ремък с ножовете. Не извади никой от ножовете, а изправи съборения стол и се настани в него, след което започна да си разглежда ноктите. Сякаш нищо не се е случило.

Но някой идваше, някой достатъчно страшен, за да ги притесни, някой, който ще поиска да ме нарани, ако знае, че съм тук.

Припомних си съскащия глас на Атора. Има и по-страшни създания от него, ми каза Тамлин. По-страшни от нагите и от сюриела, и от Боге.

От коридора се чуха стъпки. Равномерни, бавни, безгрижни.

Тамлин продължи да си разглежда ноктите, а Люсиен си промени позата, за да изглежда отдалеч, че се взира през прозореца. Стъпките приближиха – ботуши по мраморен под. И после той се появи.

Нямаше маска. И той като Атора принадлежеше на друг двор. На друг Велик господар.

По-лошото бе, че... вече съм го виждала. Той ме спаси от тримата грубияни в Огнената нощ.

Пристъпвайки твърде грациозно, плавно като котка, той се приближи към масата и спря на няколко метра от Великия господар. Изглеждаше точно както го помнех, облечен в изкусно ушити, елегантни дрехи, обвити в струйки нощ. Абаносова туника, избродирана със злато и сребро, тъмни панталони и черни ботуши до коленете. Не посмях да го нарисувам след първата ни среща и сега разбрах, че никога няма да се престраша.

– Господарю – каза новодошлият и кимна леко. Не се поклони.

Тамлин не мръдна от мястото си. Тъй като беше с гръб към мен, не можех да видя лицето му, но в гласа му звънна заплашителна нотка, когато каза:

– Какво искаш, Рисанд?

Рисанд се усмихна – беше потресаващо красив, и сложи ръка на гърдите си.

– Рисанд ли? Хайде стига, Тамлин. Не сме се виждали от четирийсет и девет години и ти ме посрещаш с „Рисанд“? Само пленниците и враговете ми ме наричат така – усмивката му стана още по-широка и видът му се промени, стана по-див, по-заплашителен. Изглеждаше по-опасен от Тамлин. Рисанд се завъртя и аз затаих дъх, когато очите му се спряха на Люсиен.

– Лисича маска. Колко подходящо за теб, Люсиен.

– Върви по дяволите, Рис – сопна се Люсиен и непознатият се засмя.

– За мен винаги е удоволствие да общувам с простолюдието – каза той и отново се обърна към Тамлин. Продължавах да сдържам дъха си. – Надявам се, че не прекъснах нещо.

– Тъкмо обядвахме – каза Тамлин. Гласът му бе изцяло лишен от топлината, с която бях свикнала. Това беше гласът на Великия господар. По тялото ми се разля мраз.

– Преструваш се – измърка Рисанд.

– Какво правиш тук, Рис? – попита Тамлин, все така без да помръдне.

– Исках да видя как си. Да проверя как вървят нещата. Да видя дали си получил подаръка ми.

– Подаръкът ти беше излишен.

– Но не ти ли напомни на доброто старо време? – Рисанд цъкна с език и огледа стаята. – Да прекараш половин век, затворен в някакво селско имение. Не знам как издържаш. Но – продължи той и отново погледна Тамлин, – тъй като си упорит кучи син, сигурно тук ти се струва райско, в сравнение с В недрата на Планината. Предполагам, че е така. Но се учудвам – четирийсет и девет години, без да направиш и най-малкия опит да спасиш земите си. Дори и сега, когато нещата отново започват да стават интересни.

– Няма какво да се направи – каза Тамлин. Гласът му беше нисък, напрегнат.

Рисанд се приближи към него. Всяко движение на тялото му бе гладко като коприна. Гласът му се сниши до шепот – еротична милувка, от която бузите ми пламнаха.

– Колко жалко, че ти трябва да понесеш основната тежест, Тамлин, и още по-жалко е, че си се примирил със съдбата си. Може и да си упорит, но това е просто жалко. Колко е различен днешният Велик господар от военачалника, когото познавах преди векове.

Люсиен се обърна и му се сопна:

– Ти пък какво знаеш? Курва на Амаранта.

– Може и да съм нейна курва, но си имам причини за това.

Потръпнах, когато гласът му се изостри.

– Поне не си губя времето да се крия между живи плетове и цветни лехи, докато целият свят отива по дяволите.

Мечът на Люсиен се надигна.

– Ако си мислиш, че само с това се занимаваме, скоро ще разсеем заблудата ти.

– Малкият Люсиен. Определено предизвика много слухове, когато се премести в Двора на Пролетта. Толкова тъжна гледка е майка ти, оставена да скърби до края на живота си заради загубата ти.

Люсиен насочи меча към Рисанд.

– Дръж си мръсната уста.

Рисанд се засмя – смях на любовник, нисък, мек и интимен.

– Така ли се говори с Велик господар на Притиан?

Сърцето ми спря. Ето защо онези елфи бяха избягали от него в Огнената нощ. Би било самоубийство да го ядосат. А и как излъчваше мрак, как горяха тези виолетови очи, като звезди...

– Хайде де, Тамлин – каза Рисанд. – Не е ли редно да се скараш на слугата си за тона, който ми държи?

– Не се съобразявам с произход и йерархия в двора ми – отвърна Тамлин.

– Все още? – Рисанд скръсти ръце. – А е толкова забавно, когато започнат да молят за милост. Предполагам, че баща ти така и не си направи труда да ти покаже как се прави.

– Тук не е Дворът на Нощта – изсъска Люсиен. – И ти нямаш власт, така че се измитай. Леглото на Амаранта изстива.

Опитах се да не дишам прекалено шумно. Рисанд е изпратил онази глава. Като подарък. Потръпнах. В Двора на Нощта ли живееше тази жена... тази Амаранта?

Рисанд се изкиска, но в следващия момент се озова почти допрял нос до този на Люсиен, твърде бързо, за да мога да проследя движенията му с човешките ми очи. Изръмжа в лицето му. Люсиен ме притисна още по-силно към стената с гръб, толкова силно, че едва не извиках.

– Колех наред по бойното поле много преди да се родиш – изсъска Рисанд. После, също толкова светкавично, както се появи, изчезна и се озова на няколко метра от нас, безгрижен и спокоен.

– Освен това – каза той и пъхна ръце в джобовете си. – Кой, мислиш, научи любимия ти Тамлин на фините аспекти в отношението към мечовете и жените? Едва ли вярваш, че е научил всичко, което знае, в малките военни лагери на баща си.

Тамлин потърка слепоочията си с пръсти.

– Спести го за друг ден, Рис. Скоро ще се видим отново.

Рисанд тръгна към вратата.

– Тя вече се готви за теб. Предвид настоящото ти състояние, мисля, че мога с чисто сърце да докладвам, че си пречупен и готов да размислиш за предложението ù.

Люсиен затаи дъх, когато Великият господар на Двора на Нощта се приближи до масата. Рисанд прокара пръст по облегалката на стола ми, съвсем нехаен жест.

– Нямам търпение да ти видя лицето, когато...

Той погледна внимателно масата.

Люсиен се изпъна като струна и ме натисна още по-силно към стената. Масата бе сервирана за трима души и чинията ми с недоядения обяд стоеше точно пред него.

– Кой е гостът ви? – тихо попита Рисанд, вдигна бокала ми и го помириса, след това го върна на масата.

– Изпратихме го, когато усетих, че идваш – хладно излъга Тамлин.

* * *

Рисанд застана срещу Великия господар, с лице, лишено от всякакви емоции, докато изведнъж не вдигна вежди. През погледа му мина проблясък на възбуда, после недоверие и после той рязко обърна глава към Люсиен. Мирисът на магия ме удари в носа и аз се вторачих в Рисанд с неприкрит ужас, когато видях как лицето му се изкривява от ярост.

– Позволяваш си да ме омайваш? – изръмжа той с пламнали виолетови очи, които сякаш ме пронизваха. Макар че магическата бариера падна, Люсиен продължи да ме притиска към стената.

Столът на Тамлин простърга по пода, когато той стана и го бутна назад. Ноктите му бяха изскочили, по-смъртоносни от всички ножове, закачени на ремъка му.

Лицето на Рисанд се превърна в маска на овладяна ярост, докато ме гледаше, без да откъсва очи.

– Помня те – измърка той. – Изглежда си пренебрегнала съвета ми да се пазиш от неприятности.

Той се обърна към Тамлин. – Та коя, моля, е гостенката ти?

– Годеницата ми – отговори вместо него Люсиен.

– О? А пък аз си мислех, че още скърбиш за любовницата си от простолюдието, която загуби преди векове – рече Рисанд и закрачи към мен. Бродерията по туниката му не отразяваше слънчевите лъчи– сякаш отбягваха мрака, който излъчваше.

Люсиен се изплю в краката на Рисанд и вдигна меча си.

Отровната усмивка на Рисанд се разшири.

– Ако ми пуснеш кръв, Люсиен, скоро ще научиш как курвата на Амаранта може да потопи в кръв целия Двор на Есента. Особено скъпата му господарка.

Лицето на Люсиен загуби цвета си, но той не отстъпи. Тамлин каза:

– Свали меча, Люсиен.

Рисанд ме огледа.

– Знаех, че си падаш по долнопробни жени, Люсиен, но не подозирах, че си способен да се забъркаш със смъртен боклук.

Лицето ми пламна. Люсиен трепереше – дали от ярост, страх или мъка, не знаех.

– Господарката на Двора на Есента наистина ще скърби, когато чуе за постъпките на най-малкия си син. Ако съм на твое място, ще скрия новата си играчка далеч от очите на баща ти.

– Махай се, Рис – заповяда Тамлин, застанал на няколко крачки зад Великия господар на Двора на Нощта. И все пак не направи опит да го нападне въпреки извадените нокти, въпреки факта, че Рисанд още повече се приближи към мен. Може би един сблъсък между двама Велики господари ще събори къщата, ще я превърне в прах. А ако Рисанд наистина е любовник на онази жена, ответният удар ще е прекалено силен. Особено в комбинация с надигащата се болест.

Рисанд отмести Люсиен от пътя си сякаш беше завеса.

Сега между нас нямаше нищо, въздухът беше студен и остър. Тамлин обаче остана на мястото си, а Люсиен дори не мигна, когато Рисанд, с ужасяваща нежност, взе ножа от ръцете ми го хвърли на земята.

– Така или иначе няма да ти помогне – каза ми. – Ако си умна, ще побегнеш оттук с писъци, ще избягаш от тези хора. Впрочем цяло чудо е, че още си тук.

Объркването ми явно се изписа на лицето ми, защото Рисанд се засмя високо.

– О, тя не знае, така ли?

Продължих да треперя, неспособна да намеря думи, да намеря кураж да му отвърна.

– Имаш няколко секунди, Рис – предупреди го Тамлин. – Няколко секунди да си тръгнеш.

– На твое място нямаше да говоря така.

Против волята ми цялото ми тяло се изопна, всеки мускул се напрегна, костите ми се вцепениха. Магия, по-силна от всичко досега. Сила, която завладя всяка част от мен. Дори кръвта ми течеше натам, накъдето той искаше.

Не можех да помръдна. Една невидима ръка с остри нокти на хищна птица докосна съзнанието ми. Веднага осъзнах – едно свиване на тези нематериални нокти и личността ми ще спре да съществува.

– Пусни я – каза Тамлин, настръхнал, но не помръдна. В очите му се появи нещо като паника, когато прехвърли поглед от мен към Рисанд. – Достатъчно.

– Бях забравил, че човешките съзнания са крехки като яйчени черупки – каза Рисанд и прокара пръст по гърлото ми. Аз потръпнах, очите ми пареха. – Виж само колко е възхитителна, как се опитва да не се разкрещи от страх. Обещавам, че ще бъда бърз.

Ако все още имах какъвто и да контрол върху тялото си, щях да повърна.

– Мислите ù за теб, Тамлин, са наистина пикантни – каза той. – Чуди се какво ще е да усети пръстите ти по бедрата си... и между тях.

Засмя се. Излагаше на показ най-интимните ми мисли, горях от възмущение и срам, но не можех да се освободя от невидимата му хватка. Сега Рисанд се обърна към Великия господар.

– Любопитен съм: защо се пита дали ще е приятно да я ухапеш по гърдата така, както си я ухапал по шията?

– ПУСНИ Я ВЕДНАГА – лицето на Тамлин се изкриви от толкова дълбока и дива ярост, че изпитах съвсем нов ужас.

– Ако това ще те успокои – с поверителен тон му каза Рисанд, – тя щеше да е жената за теб. И дори можеше да ти се размине. Но е малко късно. Тя е по-упорита и от теб.

Невидимите нокти лениво погалиха съзнанието ми и изчезнаха. Коленете ми се огънаха и аз се строполих на пода. Съзнанието ми се върна, а заедно с него и опитите ми да не се разплача, да не се разкрещя и да не повърна на пода.

– Амаранта с удоволствие ще я пречупи – отбеляза Рисанд, обръщайки се към Тамлин. – Почти с толкова голямо удоволствие, колкото да наблюдава теб, докато разрушава съзнанието ù малко по малко.

Тамлин беше замръзнал. Ръцете му, ноктите, висяха безжизнено. Никога не го бях виждала в такова състояние.

– Моля те – бе единственото, което се отрони от устните му.

– Моля какво? – попита Рисанд, нежно, успокоително. Като любовник.

– Не казвай на Амаранта за нея – гласът на Тамлин звучеше измъчено.

– И защо не? Като нейна курва – той хвърли бегъл поглед към Люсиен, – трябва да ù казвам всичко.

– Моля те – повтори Тамлин, сякаш му беше трудно да диша.

Рисанд посочи към пода, а усмивката му стана зла.

– Помоли ми се, както трябва, и ще си помисля дали да кажа на Амаранта.

Тамлин падна на колене и сведе глава.

– По-ниско.

Тамлин опря чело в пода и протегна ръце към краката на Рисанд. Идеше ми да се разплача от ярост при вида на Тамлин, насилен да се кланя на някого, при вида на моя Велик господар, принуден да се унижава. Рисанд посочи Люсиен.

– И ти също, лисичко.

Лицето на Люсиен бе потъмняло, но и той падна на колене и опря чело в пода. Прииска ми се да стигна до ножа, който Рисанд захвърли, да се докопам до какво да е оръжие и да го убия.

Спрях да треперя достатъчно дълго, за да чуя как Рис задава въпрос.

– Заради себе си ли го правиш, или заради нея? – звучеше замислен. После сви рамене, сякаш не е принудил един Велик господар на Притиан да го умолява на колене. – Прекалено си отчаян, Тамлин. Действа ми отблъскващо. Станал си много скучен, откакто пое Двора на Пролетта.

– Ще кажеш ли на Амаранта? – попита Тамлин, без да вдига глава от пода.

Рисанд се подсмихна.

– Мога да ù кажа или пък не.

Тамлин се изправи светкавично и удължените му зъби се озоваха пред лицето на Рисанд.

– Без такива – каза Рисанд, цъкна с език и бутна леко Тамлин с една ръка. – Не и пред дамата.

Обърна поглед към мен.

– Как се казваш, миличка?

Ако му кажех името и фамилията си, това щеше да доведе до още болка и страдания. Можеше да открие семейството ми и да ги доведе тук, за да се забавлява като ги измъчва. Но пък можеше да вземе името ми от главата ми, ако се колебаех твърде дълго. Опитвайки се да изпразня съзнанието си и да се успокоя, казах първото име, за което се сетих – на една приятелка на сестрите ми от селото, с която никога не съм разговаряла и чието лице дори не си спомнях.

– Клер Бедор – изрекох немощно.

Рисанд се обърна към Тамлин, без да се вълнува от близостта на Великия господар на Двора на Пролетта.

– Е, беше забавно. От години не съм се веселил така всъщност. Няма търпение да ви видя и тримата В недрата на Планината. Ще предам поздравите ти на Амаранта.

После Рисанд изчезна, сякаш е престъпил някаква невидима цепнатина в пространството. Останахме потънали в ужасяващо, напрегнато мълчание.