Двор от рози и бодли

30.

Имах да свърша още нещо, преди да се върна в имението на баща ми. Селяните, които едно време ми се подиграваха или се правеха, че не ме забелязват, сега ме гледаха зяпнали, а неколцина дойдоха да ме заговорят, да се поинтересуват за леля ми, за богатството ми и така нататък. Аз любезно, но твърдо отказах да разговарям с тях, да им давам каквато и да е храна за клюки. Но пътят до бедната част на селото бе толкова дълъг, че докато стигна до първата олющена врата, се почувствах съвсем изморена.

Бедняците на селото не задаваха въпроси, когато им подавах торбичките със злато и сребро. Опитаха се да откажат, някои дори не ме разпознаваха, но аз им оставих парите, така или иначе. Нищо повече не можех да направя.

Докато вървях обратно към бащиното имение, подминах Томас Мандрей и приятелчетата му, настанили се край фонтана на площада. Говореха си за някаква къща, изгоряла до основи предишната седмица с всичките ù обитатели, и дали има какво да се открадне от руините. Той ми отправи доста дълъг поглед, зашари с очи по тялото ми без стеснение, с полуусмивка, която съм виждала да отправя към селските момичета стотици пъти. Защо Неста е променила решението си? Изгледах го неприветливо и си продължих по пътя.

Малко преди да изляза от очертанията на селото, дочух женски смях и зад ъгъла почти се сблъсках с Айзък Хейл в компанията на пълна, хубава млада жена, която сигурно беше съпругата му. Държаха се за ръце и се усмихваха, озарени от вътрешна светлина.

Усмивката му угасна, щом ме зърна.

Човек, той изглеждаше толкова човешки, с кокалестите си ръце и крака, простоватата хубост, но усмивката отпреди малко го превръщаше в нещо повече.

Жена му ни изгледа поред, може би малко нервно. Сякаш онова, което чувства към него, любовта, чиято светлина забелязах, е толкова ново и неочаквано усещане, че тя все още се тревожи да не би да изчезне. Айзък внимателно сведе глава за поздрав. Когато заминах, беше само момче, а човекът, който сега ме поздравяваше... онова, което е разцъфтяло между него и жена му, чувствата, които изпитваха един към друг, са го превърнали в мъж.

Нищо – в гърдите ми, в душата ми нямаше никакво чувство към него, освен смътно усещане за благодарност.

Още няколко стъпки и се разминахме. Усмихнах му се широко, и на него, и на двамата, кимнах с глава и от сърце им пожелах всичко най-добро.

* * *

Балът, който баща ми организира в моя чест, щеше да е след два дни и в къщата вече цареше суетня. Толкова пари се хвърляха за неща, които не сме и мечтали да притежаваме някога отново. Умолявах го да не прави бал, но Илейн се зае с планирането и с намирането на рокля за мен в последния момент и... все пак ставаше дума за една вечер. Една вечер, през която да изтърпя присъствието на хора, които ни обърнаха гръб и ни оставиха да гладуваме години наред.

Слънцето клонеше към залез, когато приключих с работата си за деня. Разкопавах един квадрат земя за новата градина на Илейн. Градинарите леко се ужасиха, че още една от дъщерите на семейството се е заела с градинарство, сякаш скоро ще започнем да вършим цялата им работа и да се отървем от тях. Уверих ги, че не ставам за градинар и че просто си запълвам деня.

Само че още не бях решила с какво ще си запълня седмицата или месеца, или какъвто и да е период след това. Ако наистина болестта отвъд стената отново се надига, ако онази Амаранта изпраща чудовища да се възползват от това... Трудно ми беше да забравя за сянката, обгърнала сърцето ми, сянката, която не изчезваше нито за миг. Откакто дойдох, не съм рисувала. Онова място в съзнанието ми, откъдето идваха всичко цветове, форми и светлини беше... замряло, притихнало, притъпено. Скоро, казах си. Скоро ще си купя бои и ще започна отново да рисувам.

Забих лопатата в земята и опрях крак в горния ръб. Градинарите се ужасиха от туниката и панталоните, които бях навлякла. Единият дори хукна да ми донесе една от шапките с огромна периферия, които носеше Илейн. Сложих си я, за да не ги разочаровам – кожата ми беше придобила тен, обсипана с лунички от месеците, прекарани в Двора на Пролетта.

Погледнах ръцете си, хванали дръжката на лопатата. Мазолести, изпъстрени с белези, с мръсотия под ноктите. Сигурно прислужниците щяха да изпаднат в още по-голяма паника, ако ме видеха опръскана с бои.

– Дори да се измиеш, няма как да ги скриеш – чух гласа на Неста иззад гърба си, откъм дървото, под което обичаше да седи. – За да се впишеш в обстановката, трябва да носиш ръкавици и никога да не ги сваляш.

Беше облечена в семпла муселинена рокля в бледолилаво, с небрежно прибрана коса, кичури от която се вееха зад нея като златистокафяви панделки. Красива, величествена, невъзмутима като Върховен елф.

– Може би не искам да се вписвам във вашите социални кръгове – казах аз и извърнах глава.

– Тогава защо си правиш труда да стоиш тук? – остър, студен въпрос.

Натиснах лопатата и тя потъна дълбоко. Ръцете и гърбът ми се напрегнаха, за да изхвърля товара от черна земя и трева.

– Това е домът ми, нали така?

– Не, не е – каза тя равно.

Отново забих лопатата в земята.

– Мисля, че твоят дом е много далеч оттук.

Спрях.

Бавно отпуснах лопатата на земята и се обърнах към сестра си.

– Къщата на леля Рипли...

– Няма никаква леля Рипли. – Неста бръкна в джоба си и подхвърли нещо върху разкопаната земя.

Беше парче дърво, изглеждаше отчупено от по-голям предмет. Върху гладката му повърхност имаше изрисуван мотив от лози и... камбанки. Камбанки в грешен нюанс на синьото.

Дъхът ми спря. През цялото това време, през всички тези месеци...

– Номерчето на твоя звяр не мина пред мен – каза тя ледено. – Изглежда, силната воля е достатъчна, за да предотврати навлизането на омаята. Така че ми се наложи да гледам как баща ни и Илейн минаха от рев и истерия към... нищо. Наложи се да слушам как говорят какъв късмет си извадила да те вземат в някаква измислена къща на измислена леля, как зимен вихър е счупил вратата. Помислих си, че са полудели, но всеки път, щом си го помислех, поглеждах към рисунката ти на масата и после към следите от нокти върху нея, и знаех, че не си въобразявам.

За първи път чувах омая да не подейства. Но съзнанието на Неста беше толкова независимо, изградила е толкова високи стени около него – от стомана, от желязо, от ясеново дърво, че дори магията на Велик господар не е успяла да ги преодолее.

– Илейн каза... каза, че си дошла да ме видиш. Поне си се опитала.

Неста изсумтя. Лицето ù беше мрачно, върху него бе изписан онзи отдавна кипящ под повърхността гняв, който не можеше да овладее.

– Той те отнесе в нощта с обяснението, че си нарушила нещо по Договора – каза тя. – И после всичко продължи, сякаш нищо не се е случило. Не беше честно. Изобщо не беше честно.

Ръцете ми увиснаха безсилно.

– Тръгнала си да ме търсиш – казах. – Тръгнала си след мен... към Притиан.

– Стигнах до стената. Не успях да намеря проход.

Вдигнах трепереща ръка към гърлото си.

– Пътувала си два дни дотам и два обратно – през зимата, през гората?

Тя сви рамене, загледана в парчето дърво, откъртено от масата.

– Наех онази наемничка от селото да ме заведе, седмица след като беше отвлечена. С парите от кожите. Тя беше единствената, която ми повярва.

– Направила си това... за мен?

Очите на Неста – моите очи, очите на майка ни, срещнаха моите.

– Не беше честно – повтори тя.

Тамлин сбърка, когато говорехме дали баща ми ще тръгне да ме търси – той нямаше нито куража, нито гнева да го направи. Ако изобщо реши да направи нещо, то ще е да наеме някого, за да тръгне след мен вместо него. Неста обаче е тръгнала с наемничката. Моята изпълнена с омраза, студена сестра, е дръзнала да тръгне към Притиан, за да ме спаси.

– Какво стана с Томас Мандрей? – попитах напрегнато.

– Дадох си сметка, че няма да тръгне с мен за Притиан, за да те спасим.

За нея, с това безмилостно, яростно сърце, това е било последната капка.

Погледнах сестра си, наистина я погледнах – жената, която не може да търпи подлизурковците, които я заобикаляха сега, която никога не е прекарала и ден в гората, но беше навлязла в територията на вълците... Която беше покрила загубата на майка ни, загубата на богатството с пелена от леден гняв и горчивина, защото този гняв я поддържаше жива, а проявите на жестокост освобождаваха напрежението. Но през цялото това време тя не е била безчувствена, напротив, чувствала е, обичала ме е по-силно, по-дълбоко и по-безусловно, отколкото си мислех.

– Томас, така или иначе, не те заслужаваше – казах меко.

Сестра ми не се усмихна, но в синьосивите ù очи проблесна светлина.

– Разкажи ми всичко – каза тя – заповед, не молба.

И аз ù разказах.

Когато свърших с разказа си, Неста ме гледа втренчено известно време, преди да ме помоли да я науча да рисува.

* * *

Обучението на Неста по рисуване се оказа, общо взето, точно толкова приятно, колкото и очаквах, но поне ни осигури оправдание да стоим далеч от по-оживените части на къщата, където нещата ставаха все по-хаотични с наближаването на бала. Да се намерят бои беше лесно, но да ù обясня как рисувам, да убедя Неста да изрази онова, което мисли, което чувства... Поне успя да повтори мазките ми с точна, твърда ръка.

Когато излязохме от тихата стая, която си бяхме присвоили, и двете опръскани с боя и изплескани с петна от въг­лен, приготовленията почти приключваха. Дългата алея бе украсена с цветни фенери, а вътре всяка повърхност, всеки парапет, всяка арка бяха покрити с венци и гирлянди от всевъзможни цветя. Красота. Илейн беше подбрала всяко едно цвете и бе наредила къде да бъдат разположени.

Двете с Неста се спуснахме по стълбите, но когато стигнахме междинната площадка, зърнахме баща ни и Илейн долу, хванати под ръка.

Лицето на Неста се изопна. Баща ми хвалеше Илейн, която грейна и подпря глава на рамото му. Радвах се за тях – за това, че сега живееха в охолство и спокойствие, за доволните им лица. Да, имаха си малките скърби, но и двамата изглеждаха толкова... спокойни.

Неста тръгна по коридора и аз я последвах.

– Има дни – каза тя и спря пред вратата на стаята си, която се намираше срещу моята, – когато искам да го попитам дали си спомня годините, през които почти ни остави да умрем от глад.

– Ти харчеше всеки грош, който печелех – напомних ù.

– Знаех, че винаги можеш да изкараш още. А ако не можеше, исках да видя дали той ще се опита да изкара пари. Вместо да седи и да резбова онези парчета дърво. Дали ще излезе да се бори за нас. Аз не можех да се погрижа за семейството, не и така, както го правеше ти. Мразех те заради това. Но него мразех повече. Все още го мразя.

– Той знае ли?

– Винаги е знаел, че го мразя, още преди да обеднеем. Той остави майка да умре – имаше цяла флотилия кораби, които можеха да обиколят света и да намерят лек, можеше да наеме хора да отидат в Притиан за помощ. Но той я остави да умре.

– Той я обичаше, скърбеше за нея.

Не знаех дали това е истината. Може би и двете бяхме прави.

– Той я остави да умре. Ти би отишла накрай света, за да спасиш Великия си господар.

Сърцето ми се сви отново, но казах само:

– Да, бих отишла.

После влязох в стаята си да се приготвя за бала.