Двор от рози и бодли

28.

Събирането на багажа и сбогуванията не отнеха много време. Бях малко изненадана, когато Алис ме издокара в тоалет, съвсем различен от обичайните дрехи, които носех – с много волани и дантели, стягащ и неудобен. Някаква мода сред човешките богаташи, предположих. Роклята беше от няколко пласта розова коприна, с декорации от бяла и бледосиня дантела. Върху нея Алис ми облече къс, лек жакет от бял лен, с бордюр в цвят чаена роза. На главата ми закрепи смешна малка шапчица в екрю, очевидно с единствена цел украса. Почти очаквах да ми пъхне в ръцете слънчобран.

Казах ù го, а тя цъкна с език.

– Не е ли редно да се сбогуваме сълзливо?

Аз подръпнах дантелените ръкавици – безполезни и неудобни.

– Не обичам сбогуванията. Ако мога, просто ще си тръгна, без да продумам.

Алис ме изгледа продължително.

– И аз не ги обичам.

Тръгнах към вратата, но не успях да се сдържа и добавих:

– Надявам се скоро да се събереш с племенниците си.

– Радвай се на свободата си – каза тя.

Долу Люсиен изсумтя, щом ме зърна.

– Тези дрехи са достатъчни да ме убедят никога да не посещавам царството на смъртните.

– Съмнявам се, че царството на смъртните ще има и най-малка представа какво да те прави – казах аз.

Усмивката на Люсиен не беше съвсем чистосърдечна, а раменете му бяха изопнати. Той хвърли напрегнат поглед зад мен, към Тамлин, който чакаше пред позлатена каляска. Когато погледите ни отново се срещнаха, металното му око се присви.

– Мислех, че си по-умна.

– Сбогом и на теб – сопнах му се аз. Голям приятел, няма що. Не беше мой избор, нито вина, че решиха да ме държат настрана от проблемите си. Независимо че с нищо не можех да им помогна срещу онази болест или срещу създанията, които ги тормозеха, или срещу онази Амаранта, която и да беше тя.

Люсиен поклати глава, белегът му ясно изпъкваше на лицето на ярката слънчева светлина. Тръгна към Тамлин въпреки предупредителното ръмжене на Великия господар.

– Няма ли да ù дадеш поне още няколко дни? Само няколко, преди да я изпратиш обратно в онази човешка помийна яма? – настоя Люсиен.

– Не подлежи на обсъждане – изръмжа Тамлин и посочи къщата. – Ще се видим на обяд.

Люсиен го изгледа гневно за момент, изплю се на земята и побеснял тръгна нагоре по стълбите към къщата. Тамлин не каза нищо.

Можех да се замисля над думите на Люсиен, можех да извикам след него, но... сърцето ми се сви, когато видях Тамлин, застанал пред позлатената каляска, а ръцете ми се изпотиха в ръкавиците.

– Не забравяй какво ти казах – рече той. Аз кимнах, но бях твърде заета да изучавам лицето му, да запомня всяка малка подробност по него, за да му отговоря. Наистина ли каза това, което ми се стори, че чух снощи? Че ме обича? Пристъпих от крак на крак. Белите обувки, в които Алис бе натикала нещастните ми крака, ми причиняваха болка.

– Царството на смъртните е безопасно за теб и семейството ти.

Аз кимнах и се запитах дали ще се опита да ме убеди да напуснем родното ни място, да тръгнем на юг, но сигурно е разбрал, че ще откажа да се отдалеча толкова много от стената, от него. Че връщането ми при семейството ми е единственото, което ще направя.

– Картините ми... твои са – казах аз. Не знаех как по-ясно да изразя чувствата си, да му покажа какво ми причинява решението му да ме изпрати толкова надалеч и колко ме ужасява каляската зад гърба ми.

Той повдигна брадичката ми с пръст.

– Ще се видим отново.

Целуна ме, но се отдръпна твърде скоро. Аз преглътнах мъчително и се опитах да не обръщам внимание на паренето в очите. Обичам те, Фейра.

Извърнах се, преди сълзите да замъглят зрението ми, но той мигновено се озова до мен, за да ми помогне да се кача в пищната каляска. Не свали очи от мен, докато се настанявах на седалката. Лицето му бе маска на спокойствието.

– Готова ли си?

Не, не, не съм готова, не и след изминалата нощ, не и след всички тези месеци. Но кимнах. Ако Рисанд се върне, ако онази Амаранта наистина представлява такава заплаха, щях да бъда просто поредното тяло, което Тамлин да защитава... Трябва да си тръгна.

Той затвори вратичката на каретата – моя затвор, с щракване, което отекна в съзнанието ми. После се наведе през отворения прозорец да ме погали по бузата. Можех да се закълна, че чух как се разби сърцето ми. Кочияшът плесна с камшика.

Пръстите на Тамлин докоснаха устните ми. Каляската подскочи, когато шестте бели коня тръгнаха напред. Прехапах си долната устна, преди да е затреперила.

Тамлин ми се усмихна за последен път.

– Обичам те – каза той и отстъпи назад.

Трябваше да му го кажа... трябваше да изрека тези думи, но те заседнаха в гърлото ми, защото... Заради онова, пред което той трябва да се изправи, защото може и да не ме намери отново въпреки обещанието си, защото... защото в края на краищата той е безсмъртен, а аз ще остарея и ще умра. Може би сега наистина вярва, че ме обича, и може би и за него изминалата нощ е толкова важна, колкото за мен, но... Няма да се превърна в бреме за него. Няма да се превърна в поредната тежест, превиваща раменете му.

Затова не казах нищо, докато каляската се отдалечаваше. И не погледнах назад, когато излязохме през портите и поехме към гората отвъд имението.

* * *

Почти веднага, щом каретата навлезе в гората, ароматът на магия нахлу в ноздрите ми и аз потънах в дълбок сън. Когато се събудих сепната, се ядосах страшно, питах се защо въобще е необходимо, но после чух кънтящия тропот на копита по каменни плочи. Потърках очи и надникнах през прозореца. Видях виеща се алея, покрай която се нижеха вечнозелени храсти, подрязани в конусовидна форма и ириси. Никога не съм идвала тук.

Оглеждах се напрегнато да забележа възможно най-много подробности, когато каретата спря пред малък дворец от бял мрамор с изумруденозелен покрив, почти толкова голям, колкото дома на Тамлин.

Лицата на прислужниците, които вървяха към каретата, ми бяха непознати, но аз запазих безизразното си лице, докато слизах от каретата, подпряна на ръката на един лакей.

Човек. Беше човек, със закръглени уши, зачервено лице и човешки дрехи.

Другите прислужници също бяха хора – всичките до един неспокойни, съвсем различни от безкрайно овладените маниери, присъщи на Върховните феи. Недодялани, лишени от всякаква грация създания от земя и кръв.

Прислужниците ме оглеждаха любопитно, но стояха на разстояние. Толкова високопоставена ли изглеждах? Изправих гръб, щом зърнах вихрушката от цветове и движения, която изскочи от двореца.

Познах сестрите си преди те да ме видят. Вървяха към каретата, приглаждайки елегантните си рокли. Видях как се вдигнаха веждите им при вида на позлатената карета.

Онова тежко усещане в гърдите ми се засили. Тамлин каза, че се е погрижил за семейството ми, но това...

Неста заговори първа, след като направи нисък реверанс. Илейн веднага я последва.

– Добре дошла в дома ни – каза Неста с равен глас, забила очи в земята. – Госпожо...

Аз се изсмях.

– Неста – казах и тя се вцепени. Пак се засмях. – Неста, собствената си сестра ли не можеш да познаеш?

Илейн си пое рязко дъх.

– Фейра? – посегна към мен, но изведнъж спря. – Ами леля Рипли? Да не би... да е починала?

Спомних си, че това е историята, с която ги омая – че съм заминала да се грижа за далечна, богата роднина. Неста огледа дрехите ми, каретата, а перлите, вплетени в златисто-кестенявата ù коса меко проблясваха на слънцето.

– Оставила ти е богатството си – каза все така равно. Не беше въпрос.

– Фейра, трябваше да ни кажеш! – възкликна Илейн и пак зяпна. – О, какъв ужас, била си съвсем сама, когато е умряла, милата ми тя. Татко ще бъде съсипан, щом разбере, че не е могъл да се сбогува с нея.

Какви... какви прости неща. Умрели роднини, завещани богатства и сбогуване с мъртвите. И все пак... и все пак една тежест, която не подозирах, че нося, сега падна от плещите ми, когато осъзнах, че това са единствените неща, за които им се налага да се тревожат. Това бяха нещата, които имаха значение за тях сега.

– Защо си толкова мълчалива? – попита Неста, без да се доближава до мен. Бях забравила колко са хитри очите ù, колко са студени. Тя беше създадена от нещо различно, от материал по-як, по-силен от костите и кръвта. Беше толкова различна от човеците наоколо, колкото бях станала и аз.

– Аз... радвам се да видя, че животът ви се е променил за добро – успях да кажа. – Как стана?

Кочияшът, който бе омагьосан да прилича на човек, да изглежда като околните, без маска, започна да разтоварва сандъци. Не знаех, че Тамлин е сложил друг багаж освен личните ми вещи.

Илейн грейна.

– Не получи ли писмата ни?

Тя не помнеше, а може би никога не е знаела, че дори и да ги получа, няма да успея да ги прочета. Когато поклатих глава, тя се оплака колко безполезни са пощите напоследък и после каза:

– Няма да повярваш! Почти седмица след като ти замина при леля Рипли, на прага ни се появи непознат, който поиска татко да инвестира парите му! Татко се колебаеше, защото предложението беше наистина добро, но непознатият настоя, така че татко се съгласи. Даде ни сандък злато само заради съгласието му! След месец татко успя да удвои парите на непознатия и после парите просто потекоха. И знаеш ли какво още? Всички онези кораби, които загубихме по пътя за Бхарат, бяха намерени! С богатствата на татко!

Тамлин. Тамлин е направил всичко това за тях. Опитах се да не мисля за растящата празнина в гърдите си.

– Фейра, изглеждаш толкова изумена, колкото бяхме и ние – отбеляза Илейн и ме хвана под ръка. – Хайде да влезем. Ще ти покажем къщата! Нямаме готова стая за теб, защото мислехме, че ще стоиш при бедната леля Рипли още няколко месеца, но имаме толкова много спални, че можеш да спиш в различна всяка нощ, ако искаш!

Погледнах през рамо към Неста, която ме наблюдаваше с безизразно лице. Значи не се е омъжила за Томас Мандрей.

– Татко сигурно ще припадне като те види – продължи да бърбори Илейн, като от време на време ме потупваше по ръката, докато ме водеше към къщата. – О, и може би ще организира специален бал в твоя чест!

Неста тръгна след нас – безмълвно, подозрително присъствие. Не искам да знам какво мисли. Не съм сигурна дали да се ядосвам, или да се радвам, че са се справили толкова добре без мен, както и дали Неста също се чуди за това.

Чу се тропот на копита и каретата пое обратно по алеята, далеч от мен, към истинския ми дом, към Тамлин. Призовах цялата си воля да не хукна след нея.

Той каза, че ме обича и аз усетих истината в думите му, докато се любехме, а после ме изпрати надалеч, за да ме опази. Освободи ме от условията на Договора, за да ме спаси. Защото каквато и буря да се задава в Притиан, ще е толкова унищожителна, че дори един Велик господар не може да ù се опълчи. Трябва да остана. Разумно беше да остана тук. Но не можех да се преборя с чувството, с тъмната сянка, надигаща се в мен, че съм допуснала много, много голяма грешка с тръгването си, независимо от заповедта на Тамлин. Остани с Великия господар, това ми каза сюриелът. Единствената му заръка.

Изтиках тази мисъл от съзнанието си, когато баща ми се разплака, щом ме видя, и наистина разпореди да се организира бал в моя чест. Макар да знаех, че обещанието, което дадох на майка ми преди толкова години, вече е изпълнено, че наистина съм освободена от тази си клетва и семейството ми е осигурено завинаги... растяща сянка покриваше сърцето ми.