Двор от рози и бодли

8.

Преструвах се, че вървя безцелно из великолепните, безмълвни градини, докато в същото време внимателно запомнях пътеките и си набелязвах места, подходящи за криене, ако ми потрябват. Той отне оръжията ми, а не бях толкова глупава, че да се надявам да попадна на ясен в имението. Но някъде трябва да има оръжейна. Ако няма, ще намеря друго оръжие, ще го открадна, ако се налага. За всеки случай.

Проверката ми предишната нощ установи, че прозорецът в спалнята ми не е заключен. Да се измъкна през него и да се спусна до земята по глицинията няма да е особено трудно – катерила съм се по доста дървета и височината не ме притеснява. Не че планирам да бягам, но... добре е да знам как да го направя, ако усетя, че съм достатъчно отчаяна да рискувам.

Не се съмнявах в твърдението на Тамлин, че останалата част от Притиан е смъртоносна за хора като мен... а и с тази болест... По-добре ще е да остана тук засега.

Но не искам... не мога просто да приема, че ще остана тук завинаги, дори и да са се погрижили за семейството ми. Не и без да се опитам да намеря някого, който да се застъпи за мен пред Тамлин.

Макар че Люсиен... добре ще му дойде някой да му даде урок, ако си достатъчно смела за това. Така ми каза Алис вчера.

Задъвках късите си нокти, докато вървях и обмислях всеки възможен план и капан, който ме очаква. Думите никога не са били силната ми страна, така и не се научих на тънкостите в социалното общуване, които сестрите и майка ми толкова добре владееха, но... щом успявах да продам кожите от лова на пазара в селото, значи не бях чак толкова неумела.

Може би трябва да потърся посланика на Тамлин, нищо че той ме презира. Ясно показа, че не е особено доволен от присъствието ми тук – дори предложи да ме убият. Със сигурност ще се радва да ме върне обратно или пък да убеди Тамлин да намери друг начин за спазване на Договора. Ако има такъв начин.

Приседнах на една пейка в беседка, отрупана с разцъфнали камбанки, напръстник им казват още, когато изведнъж шум от нечии стъпки по чакъла изпълни въздуха. Два чифта крака, които стъпваха леко и бързо. Станах от пейката и надникнах в посоката, от която дойдох. На пътеката нямаше никого.

Излязох от беседката и се спрях пред малка полянка, обсипана с разцъфнали лютичета. Ярката зелено-жълта поляна беше съвсем пуста. Зад мен се издигаше крива, чвореста дива ябълка, обсипана с цвят. Сенчестата пейка, на която се готвех да седна, беше покрита с нежнорозови листенца. Полъхна бриз, клоните зашумоляха и се изсипа водопад от листенца. Като сняг.

Продължих да се оглеждам – градината, полянката... Много внимателно се ослушвах за собствениците на онези два чифта крака. На дървото нямаше никого, нито зад него. По гръбнака ми пробяга тръпка. Бях прекарала достатъчно време в гората, за да се доверявам на инстинктите си.

Някой стоеше зад мен, може би дори двама души. Дочух как единият подуши нещо, а другият едва чуто се засмя, и сърцето ми се качи в гърлото. Бавно обърнах глава и поглед­нах през рамо, но с края на окото си видях само сребрист проблясък във въздуха.

Трябва да се обърна. Трябва да се изправя пред каквото и да се спотайва там.

Чакълът изхрущя, сега вече по-близо до мен. Проблясъците станаха по-големи и се разделиха на две малки фигурки, които ми стигаха до кръста. Свих юмруци.

– Фейра! – гласът на Алис проряза тишината и аз подскочих.

– Фейра, обядът! – извика отново тя. Извърнах се, готова да изкрещя, за да я предупредя за онези, които се спотайват зад гърба ми. Само че сияещите неща бяха изчезнали, заедно с душенето и смеха, а аз се оказах изправена пред старинна статуя на две весели, подскачащи агънца. Разтърках шията си в недоумение.

Алис отново ме повика, аз си поех дълбоко въздух и тръгнах обратно към къщата. Докато се връщах по собствените си стъпки, не можах да се отърва от усещането, че някой все още ме наблюдава с любопитство, че иска да си играем.

* * *

Същата вечер, по време на вечерята, откраднах един нож от масата. Исках да имам нещо, каквото и да е, с което да се защитавам.

Оказа се, че вечерята е единственото хранене, което съм поканена да споделям с компания, и това напълно ме устройваше. Да сядам на масата с Люсиен и Тамлин по три пъти на ден сигурно ще е истинско изтезание. Но мога да изтърпя един час в компанията им около дългата маса, ако това ще ги накара да мислят, че съм кротка и покорна и че нямам планове да променям съдбата си.

Докато Люсиен обясняваше на Тамлин нещо за някаква повреда в металното му око, с което между другото той наистина виждаше, аз плъзнах ножа в ръкава на туниката си. Сърцето ми биеше толкова бързо, че си помислих как всички наоколо го чуват, но Люсиен продължи да говори, а Тамлин да го слуша с внимание.

Сигурно трябва да ги съжалявам, заради маските, които са принудени да носят, заради болестта, поразила магията и народа им. Но колкото по-малко общувам с тях, толкова по-добре, особено предвид факта, че Люсиен намира всяка моя дума за безумно смешна и глупава. Ако се скарам с него, няма да си помогна. Така или иначе, ще да ми е трудно да го спечеля на своя страна сега, когато аз съм жива, а приятелят му не. Трябва да го хвана насаме, иначе рискувам да събудя подозренията на Тамлин.

Когато изядох толкова, колкото успях да поема, без да ми прилошее, се загледах в тях. Червената коса на Люсиен сияеше на светлината на огъня, а скъпоценните камъни по дръжката на меча му проблясваха – богато украсеното острие толкова се различаваше от трите ножа, втъкнати в кожения ремък на гърдите на Тамлин. Тук нямаше срещу кого да използва този меч, но въпреки скъпоценните камъни и филигранната резба, оръжието беше твърде голямо да служи само за аксесоар. Може би има нещо общо с невидимите създания в градината. Може би е изгубил окото си и получил белега си в битка. Кръвта ми се вледени при тази мисъл.

Алис ми каза, че в къщата е безопасно, но ме предупреди също така да внимавам. Какво може да се спотайва около къщата? Или да използва човешките ми сетива срещу мен? Докъде се простира заповедта на Тамлин никой да не ме убива или наранява? Каква власт има?

Люсиен млъкна и аз си дадох сметка, че ме гледа и се усмихва подигравателно, което караше белегът му да изглежда още по-страховит.

– Възхищаваш се на меча ми или обмисляш убийството ми, Фейра?

– Разбира се, че не – казах аз тихо и погледнах Тамлин. Златистите точици в очите му блестяха, виждах ги дори и от другия край на масата. Сърцето ми препускаше. Да не би да е чул как взимам ножа? Или е чул плъзгането на метал върху дърво? Насилих се да отместя поглед към Люсиен.

Ленивата му, злорада усмивка все още си беше на мястото. Дръж се прилично, бъди любезна, постарай се да го спечелиш на своя страна... Мога да се справя.

Тамлин наруши мълчанието:

– Фейра обича да ловува.

– Не обичам.

Май трябваше да го кажа с по-любезен тон, но продължих така:

– Ловувах по необходимост. А ти откъде знаеш за това?

Погледът на Тамлин беше дързък, преценяващ.

– Имаше лък и стрели в... къщата ти.

Зачудих се дали не искаше да каже коптор.

– Когато видях ръцете на баща ти, разбрах, че не той ги използва.

Той посочи нашарените ми с белези, мазолести ръце.

– Ти му каза за месото и за парите от кожите. Елфите може да са много неща, но не сме глупави. Освен ако нелепите ви легенди не твърдят за нас и това, наред с другото.

Въпреки че никога не позволих грубите думи на селските деца за разорението на баща ми да ме засегнат, Илейн често се прибираше разплакана, а Неста – скована и озлобена. Нелепа, незначителна – ето как ме вижда Тамлин, ето как ме виждат всички те. Това не трябва да ме засяга, трябва да държа главата си гордо вдигната. Но тези елфи, безсмъртни и безгрижни, с толкова много храна на разположение, че могат да нахранят цялото село в продължение на година само със запасите си за няколко дни, някак успяха да стъпчат гордостта ми.

Втренчих се в трохите хляб и остатъците от сос в златната чиния пред мен. Ако бях вкъщи, щях да оближа и остатъците, нямаше да оставя и една трошичка хляб. А чиниите... Само с една от тях мога да купя двойка коне, рало и нива.

Изобилието в имението ме отвращаваше точно толкова, колкото и бързото ми привикване към него.

Люсиен се прокашля.

– На колко си години впрочем?

– На деветнайсет.

Любезно, цивилизовано...

Люсиен цъкна с език.

– Толкова млада и толкова закоравяла! И умел убиец!

Свих юмруци и си поех дълбоко въздух. Кротка, покорна, тиха... Дадох дума на майка си и я спазих. Дори Тамлин да се е погрижил за семейството ми, не е същото като да се погрижа за тях аз. Онази безумна малка мечта все още може да се сбъдне – сестрите ми да се омъжат добре, да се изнесат и аз да прекарам целия си живот с баща ни, с достатъчно храна за двама ни и достатъчно време да рисувам, дори и по малко. Или може би да открия какво искам наистина. Всичко това може да се случи в някоя далечна страна може би, ако някога успея да се измъкна от тази сделка и ми позволят да си тръгна. Все още мога да си мечтая за едно по-добро бъдеще, макар че Върховните елфи сигурно ще се изсмеят и ще кажат колко типично човешка е мечтата ми – толкова малка, толкова незначителна.

При все това всяко късче информация може да ми е от полза и ако демонстрирам интерес към нещата, които ги вълнуват, може би ще бъдат по-благосклонни към мен. Ще им заложа капан, както правех в гората. Така че казах:

– С това ли се занимавате? Смилявате се над човеци, нарушили Договора, и се наслаждавате на обилни вечери?

Погледнах многозначително към кожения ремък на Тамлин, воинските му одежди и меча на Люсиен.

Люсиен се ухили.

– Освен това танцуваме с духове при пълнолуние и крадем човешки бебета от люлките, за да ги подменяме с наши...

– Нима... – прекъсна го Тамлин с тих, но дълбок глас. – Нима майка ти не ти е разказвала за нас?

Опрях ръка в масата и се опитах да задълбая в дървесината с късите си нокти.

– Майка ми нямаше време да ми разказва приказки.

Поне тази част от миналото си можех да разкрия.

Люсиен, като никога, не се засмя. След една доста неловка пауза, Тамлин попита:

– Как умря тя?

Когато вдигнах вежди, той побърза добави, по-меко:

– Не видях следи от присъствието на по-възрастна жена в къщата ви.

Хищник или не, нямах нужда от съчувствието му. Въпреки това му отговорих.

– Тиф. Бях на осем години.

Станах от мястото си и тръгнах към вратата.

– Фейра – повика ме Тамлин и аз се обърнах. На бузата му потрепна мускул.

– Съжалявам за загубата ти!

Опитах се да не направя гримаса, обърнах се на пети и излязох. Не ми трябват съболезнованията му, не ги искам. Не и за майка ми, която никога не ми е липсвала. Пък нека ме смята за груба, недодялана смъртна, недостойна за вниманието му.

По-добре ще е да убедя Люсиен да говори от мое име с Тамлин, при това възможно най-скоро, преди някой от другите, за които споменаха, да се появи или болестта да стигне дотук. Утре – утре ще говоря с него, ще го проверя.

В стаята ми, в гардероба, открих малка торба и сложих в нея един кат дрехи заедно с ножа, който откраднах от масата. Острието му беше направо жалко, но все пак е по-добре от нищо. За всеки случай. Ако ме пуснат да се прибера и се наложи да потегля незабавно.

За всеки случай.