Двор от рози и бодли

9.

На следващата сутрин, докато Алис и другата прислужница ми приготвяха банята, аз обмислих плана си. Тамлин спомена, че двамата с Люсиен имат най-различни задачи и като изключим вчерашната ни среща, рядко ще виждам някой от двамата наоколо. Така че първата ми задача е да открия Люсиен, сам.

Един небрежен въпрос, отправен към Алис, я накара да сподели, че според нея Люсиен днес трябва да патрулира на границата, което означава, че в момента е в конюшнята и се приготвя за тръгване. Щом се облякох и прислужниците излязоха, изтичах навън, като се молех да не съм закъсняла.

Вървях бързо през градината към една група постройки, които зърнах в далечината предишния ден, когато гласът на Тамлин долетя иззад гърба ми:

– Днес няма ли капани?

Замръзнах, както си вървях, и погледнах през рамо. Стоеше на няколко метра от мен.

Как е успял да се промъкне толкова безшумно по чакъла? Елфическо умение, без съмнение. Насилих се да се успокоя и казах възможно най-любезно:

– Ти каза, че тук е безопасно. Затова те послушах.

Очите му се присвиха леко, но ми се стори, че той направи опит да ми се усмихне мило.

– Работата, която трябваше да свърша сутринта, се отложи – обясни. И наистина, не беше с обичайната туника, кожения ремък го нямаше, а ръкавите на бялата му риза бяха навити до лактите и разкриваха загорели, мускулести ръце. – Ако искаш да пояздиш из имението, ако се интересуваш от новото си... жилище, мога да те придружа.

Отново това усилие да се държи любезно, макар че всяка дума сякаш му причинява болка. Може би Люсиен ще успее да му промени мнението. А дотогава... колко ли опасности ме дебнат наоколо, след като той е положил толкова усилия да накара хората си да се закълнат, че няма да ме наранят … да ме предпази от Договора? Усмихнах се мило и казах:

– Бих предпочела да прекарам деня без компания. Но ти благодаря за предложението.

Той се напрегна.

– Какво ще кажеш…

– Не, благодаря – прекъснах го аз, удивена от собствената си дързост. Наистина трябва да хвана Люсиен сам, да проуча ще успея ли да го убедя. Може вече да е тръгнал.

Тамлин сви юмруци, сякаш се бореше с ноктите, които искаха да изскочат от пръстите му. Но не ми се скара, не направи нищо. Просто се обърна и се отправи към къщата, без да продума.

Странно. Щях да полюбопитствам, ако не възнамерявах рано или късно да си тръгна оттук. Съвсем скоро, ако имам късмет, Тамлин вече няма да е мой проблем. Побързах към конюшните, скривайки някъде в себе си видяното. Може би някой ден, ако ме освободят, ще се върна към този момент в спомените си, за да помисля защо си е правил труда да се държи така.

Опитах се да не изглеждам твърде нетърпелива, твърде задъхана, когато най-сетне стигнах до красивата, прясно боядисана конюшня. Не се учудих, че всички коняри носят маски на коне. За тях... беше ми малко жал за тях и онова, което болестта им е причинила, за абсурдните маски, които са принудени да носят, докато някой не открие начин да развали магията, прикрепила ги към лицата им. Само че никой от конярите не ме погледна – или защото не смятаха, че заслужавам вниманието им, или защото и те ме мразеха заради убийството на Андрас.

Всичките ми опити да изглеждам безгрижна претърпяха провал, когато най-сетне открих Люсиен, яхнал черен кон, и той ми се усмихна широко с прекалено белите си зъби.

– Добро утро, Фейра.

Опитах се да скрия потръпването си и да се усмихна.

– Искаш да пояздиш или смяташ да преразгледаш поканата на Там да живееш с нас?

Опитах се да си припомня думите, които си намислих да му кажа, с които да го спечеля, но той се засмя, при това неприятно.

– Хайде. Днес трябва да обиколя южната гора и съм много любопитен да видя... способностите, които си проявила при убийството на приятеля ми, без значение нарочно или не. Отдавна не съм срещал човек, да не говорим за елфоубиец. Направи ми удоволствието да дойдеш с мен на лов.

Идеално. Поне тази част мина добре, нищо че поканата звучеше толкова привлекателно, колкото покана да вляза в бърлогата на мечка. Не бива да изглеждам твърде ентусиазирана. Затова отстъпих встрани, за да направя път на един от конярите. Той се движеше със същата грация и ловкост като всички останали в имението. И той не ме погледна – не даде знак какво мисли за присъствието на една елфоубийца в конюшнята.

Само че аз не мога да ловувам на кон. Моето ловуване се състои от внимателно следене и умело залагане на капани и примки. Не зная как се преследва дивеч на кон. Люсиен взе от коняря лък и колчан със стрели и му кимна. Усмихна се, но металното му око остана безизразно... живото кафяво също.

– За жалост, днес не предлагаме ясенови стрели.

Стиснах зъби, за да задържа хапливия отговор, който беше на езика ми. Тамлин ми даде дума, че тук никой няма да ме докосне и тъй като елфите не могат да лъжат, предположих, че с Люсиен ще бъда в безопасност... донякъде. Но щом не му е позволено да ме наранява, не разбирах защо ме кани да го придружа, освен да ми се подиграва по всички възможни начини. Може би наистина е отегчен от живота. По-добре за мен.

Затова просто свих рамене.

– Ами... предполагам, че, така или иначе, съм облечена за лов.

– Чудесно – рече Люсиен и металното му око проблесна, уловило лъчите на слънцето, които нахлуваха през отворената врата на конюшнята. Помолих се Тамлин да не се появи точно сега. Да не реши сам да излезе да поязди и да ни хване тук.

– Да тръгваме – казах аз и Люсиен подкани конярите да ми оседлаят кон. Аз се подпрях на дървената стена, като често хвърлях по едно око на отворените врати в очакване Тамлин да се появи всеки момент и отговарях любезно на наблюденията на Люсиен за времето.

За щастие, скоро бях на гърба на една бяла кобила и с Люсиен потеглихме през пролетно раззеленените дървета отвъд градините. Спазвах разумна дистанция от елфа с лисича маска, докато се движехме по широката пътека, с надеждата, че онова негово око не може да вижда зад гърба му.

Тази мисъл не ми хареса, затова я изтиках някъде дълбоко, заедно с онази част от мен, възхищаваща се на начина, по който слънцето огрява листата на дърветата и минзухарите, които приличат на ярки лилави пламъчета насред зеленото и кафявото. Тези неща не бяха съществени за плановете ми, а безполезни подробности, които засенчваха всичко останало – формата и наклона на пътеката, най-подходящите дървета за катерене, звуците от най-близките реки или ручеи. Ето това са нещата, които ще ми помогнат да оцелея, ако се наложи. Но също като останалите земи наоколо, гората беше пуста. Нито следа от нисши или Върховни елфи. И по-добре.

– Е, определено си овладяла умението да пазиш тишина по време на лов – изкоментира Люсиен и забави ход, за да се изравни с мен. Хубаво – нека той дойде първи, вместо аз да изглеждам прекалено напориста и дружелюбна.

Нагласих ремъка на колчана, за да разпределя тежестта му по-добре, и прокарах пръст по гладката извивка на лъка от тисово дърво, който държах в скута си. Лъкът беше по-голям от онзи у дома, стрелите бяха по-дълги и тежки, а остриетата по-плътни. Сигурно ще пропусна всяка цел, която си набележа, докато не свикна с тежестта на лъка.

Преди пет години взех последните няколко медни монети, останали от богатството на баща ми, за да си купя лък и стрели. Оттогава всеки месец заделях по малко пари за нови стрели и тетива.

– Е? – попита Люсиен. – Нима няма достоен за вниманието ти дивеч? Минахме покрай доста катерици и птици.

Балдахинът от клони и листа над нас хвърляше сенки по маската му – светлина, тъмнина и лъскав метал.

– Струва ми се, че имате достатъчно храна на трапезата си и няма нужда да се грижа за това, особено предвид колко от нея остава неизядена.

Съмнявах се, че катеричето месо ще е достойно за въп­росната трапеза.

Люсиен изпръхтя, но не каза нищо, докато минавахме под един разцъфнал люляков храст. Пурпурните му съцветия се бяха привели толкова ниско, че погалиха бузата ми като хладни кадифени пръсти. Обонянието ми запази сладкият, натрапчив аромат дори и след като се отдалечихме от храста. Това няма да ми е от полза, казах си. Макар че... гъсталакът зад люляка може да послужи за скривалище, ако ми потрябва такова.

– Каза, че си посланик на Тамлин – започнах аз. – Посланиците често ли патрулират из земите на господарите си?

Небрежен, безразличен въпрос. Люсиен цъкна с език.

– Посланик съм при официални случаи, този патрул трябваше да го направи Андрас. Някой трябва да го замести.

Преглътнах мъчително. Андрас е имал свое място в този свят, свои приятели – не беше просто някакъв безименен, безличен елф. Със сигурност им липсва повече, отколкото аз липсвах на семейството ми.

– Аз... аз наистина съжалявам – промълвих и говорех сериозно. – Не знаех... не знаех какво значи той за всички вас.

Люсиен сви рамене.

– И Тамлин така каза, затова те доведе тук. Или просто си изглеждала толкова жалка в онези твои парцали, че просто му е дожаляло за теб.

– Нямаше да дойда с теб, ако знаех, че ще използваш разходката, за да ме обиждаш.

Алис спомена, че на Люсиен ще му се отрази добре, ако някой му даде урок. Лесна работа.

Люсиен изсумтя.

– Извинявай, Фейра.

Можех да го нарека лъжец заради това извинение, ако не знаех, че елфите не могат да лъжат. Което значи, че извинението му е... искрено? Не го проумявам.

– Е – каза той, – кога ще започнеш с опитите да ме убедиш да умолявам Тамлин да открие начин да те освободи от правилата на Договора?

Опитах се да не подскоча от изненада.

– Какво?

– Затова се съгласи да дойдеш с мен тук, нали? Затова се озова в конюшнята точно когато се готвех да тръгвам?

Той ми хвърли кос поглед с кафявото си око.

– Честна дума, впечатлен съм. И поласкан, щом мислиш, че имам такова влияние над Тамлин.

Няма да разкривам мислите си. Още не.

– За какво говориш...

Рязкото накланяне на главата му беше повече от красноречив отговор. После той се засмя и каза:

– Преди да изхабиш още от безценния си човешки дъх, нека ти обясня две неща. Първо, ако можеше нещата да стават, както аз искам, теб отдавна нямаше да те има тук, така че нямаше да се наложи да ме убеждаваш дълго. Второ, нещата не могат да станат, както аз искам, защото няма алтернатива на правилата, залегнали в Договора. Няма втора вратичка.

– Но... но трябва да има начин.

– Възхищавам се на куража ти, Фейра, наистина. Или може би на глупостта ти. Но тъй като Там няма да те изкорми, което е предпочитаният от мен вариант за разрешаване на проблема, оставаш тук. Освен ако не искаш да се пробваш да оцелееш сама в Притиан, което – той ме изгледа от горе додолу – не те съветвам да правиш.

Не, не... не мога просто... да остана тук. Завинаги. Докато умра. Сигурно... сигурно има друг начин или пък някой друг може да намери такъв начин. Овладях развълнуваното си дишане и изтиках паническите, нелогични мисли в дъното на съзнанието си.

– Героично усилие – подсмихна се Люсиен.

Не си направих труда да скрия гневния поглед, който му отправих.

Продължихме напред в мълчание и освен няколко катерици и птици, не срещнахме нищо и не чухме нищо необичайно. Не след дълго успях да успокоя мислите си достатъчно, че да попитам:

– Къде са останалите придворни на Тамлин? Наистина ли всички са избягали от тази болест, която отслабва магията ви?

– Откъде знаеш за двора? – попита той твърде бързо, което ме накара да заподозра, че ме е разбрал погрешно.

Постарах се лицето ми да остане безразлично.

– Всички имения ли имат посланици? А и прислужниците бърборят. Нали затова сте ги накарали да си сложат птичи маски на маскения бал?

Люсиен се намръщи и белегът му се опъна.

– Всеки от нас сам избра каква маска да си сложи в онази нощ, в знак на уважение към уменията на Тамлин да си мени формата. Включително и прислужниците. Но сега, ако имахме избор, щяхме да ги изстържем от лицата си с голи ръце – каза той и подръпна маската си. Тя не помръдна.

– Какво се е случило с магията, че да подейства така?

Люсиен се изсмя.

– От помийните ями на Ада ни беше изпратено нещо... – каза той, после се огледа и изруга. – Не биваше да го казвам. Ако тя чуе...

– Коя?

Цветът се бе отдръпнал от бронзовата му от слънцето кожа. Той прокара пръсти през косата си.

– Няма значение – каза и въздъхна дълбоко. – Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Там може и да мисли, че е в реда на нещата да ти разкаже за болестта, но аз не бих се учудил, ако като човек решиш да продадеш информацията на онзи, който предложи най-висока цена.

Настръхнах, но късчетата информация, които току-що беше споделил, блещукаха в съзнанието ми като скъпоценни камъни. Някаква тя е изплашила Люсиен до такава степен, че... че той се страхува дали някой не го подслушва, следи, наблюдава как се държи. Дори и тук, в гората. Огледах внимателно сенките между дърветата, но не видях нищо притеснително.

Притиан се управлява от седем Велики господари. Може би тази тя е Великият господар на тези земи тук. Не господар, а господарка. Ако изобщо е възможно.

– На колко години си? – попитах го, с надеждата, че ще ми каже още нещо полезно.

– На много – отвърна той. Огледа храстите наоколо, но имах чувството, че не търси дивеч. Стойката му беше прекалено скована.

– Какви магически сили имаш? Можеш ли да се превръщаш в животно като Тамлин?

Той въздъхна и вдигна очи към небето, преди да ги извърне към мен и да ме огледа подозрително, а металното му око се присви, фокусирано върху мен.

– Опитваш се да напипаш слабостите ми, за да ме...

Аз го изгледах кръвнишки.

– Добре де. Не, не мога да си променям формата. Само Там може.

– Но вашият приятел... той беше в образа на вълк. Освен ако това не е бил негов...

– Не, не. И Андрас беше Върховен елф. Там може да ни променя и да ни дава различни форми, ако се налага. Но го прави само със стражите. Когато Андрас премина отвъд стената, Там го превърна във вълк, за да не разбере никой, че е елф. Макар че размерите му самù по себе си бяха доста издайнически.

По гръбнака ми пробяга тръпка, толкова силна, че не обърнах внимание на нажежения от гняв поглед, който ми отправи Люсиен. Не посмях да попитам дали Тамлин може да превърне и мен в животно.

– Както и да е – продължи Люсиен. – Върховните елфи нямат конкретни магически сили като нисшите. Нямам някакви вродени способности, ако това питаш. Не изпитвам желание да чистя всяко нещо, което зърна, както твърдят легендите ви, нито подмамвам хора да намерят смъртта си в реки и езера, нито пък съм длъжен да отговорям на всеки твой въпрос, за да ме хванеш в капан. Ние просто съществуваме... за да управляваме.

Извърнах глава в друга посока, за да не види как подбелвам очи.

– Предполагам, че ако бях една от вас, нямаше да съм Върховен елф, а нисш, нали? И като Алис, щях да ви прислужвам.

Той не отговори, което означава, че съм права. При такава арогантност, нищо чудно, че Люсиен намира моето присъствие тук в замяна на приятеля му за възмутително. И понеже, така или иначе, вече ме мразеше и провали плановете ми в зародиш, го попитах:

– Как се сдоби с този белег?

Той се намръщи.

– Не си затворих устата, когато трябваше да го направя, и бях наказан за това.

– Тамлин ли го направи?

– В името на Котела, не. Него го нямаше. Но той ми направи изкуственото око.

Още отговори, които не бяха точно отговори.

– Значи има елфи, които отговарят на всеки въпрос, който им зададеш, ако ги хванеш в капан?

Може би някой такъв елф ще знае как да се измъкна от условията на Договора.

– Да – каза той рязко. – Сюриелите. Само че те са стари и зли и не си струва риска да тръгнеш да ги търсиш. А ако си толкова глупава и продължиш да любопитстваш, ще се наложи да стана много подозрителен и да предложа на Там да те постави под домашен арест. Макар че сигурно заслужаваш всичко, което може да ти се случи, ако тръгнеш да търсиш сюриел.

Сигурно се спотайват наблизо, щом изглежда толкова неспокоен. Люсиен обърна рязко глава надясно и се заслуша, а изкуственото му око тихо жужеше и се въртеше. Косъмчетата по врата ми настръхнаха и лъкът се озова в ръцете ми, зареден за секунда, стрелата насочена в посоката, накъдето гледаше Люсиен.

– Свали лъка – прошепна той, гласът му беше нисък и груб. – Свали проклетия лък, човеко, и гледай право пред себе си.

Послушах го и усетих как настръхвам цялата, когато от храсталака до нас се чу шумолене.

– Не реагирай – каза Люсиен и с усилие насочи погледа си напред. Металното му око замря. – Каквото и да усетиш или да видиш, не мърдай. Не поглеждай. Просто се взирай пред себе си.

Започнах да треперя и стиснах по-здраво поводите в изпотените си ръце. Можех да се запитам дали пък това не е някаква ужасна шега, но лицето на Люсиен беше съвсем пребледняло. Ушите на конете ни прилепнаха назад, но те не спряха, сякаш също бяха разбрали заповедта на Люсиен.

Тогава го усетих.