Дългият път към дома

Седма глава

Вратата се отвори и най-грозният мъж на света посрещна Гамаш с гротескна усмивка.

— Арман.

Човекът протегна ръка и Гамаш я пое.

— Мосю Фини — кимна някогашният главен инспектор.

Превитото и прегърбено тяло на стареца беше изкривено от артрит. Гамаш с усилие погледна Фини в очите — или поне в едното. Дори това беше истински подвиг. Изпъкналите очни ябълки на възрастния мъж се въртяха във всички посоки, като че ли в постоянен израз на неодобрение. Единственото, което ги спираше да не се сблъскат, беше месестият виолетов нос — осеяна с подути вени линия „Мажино“, с дълбоки траншеи от двете страни, в които се водеше и губеше война с живота.

— Comment allez-vous? — попита Гамаш и изпусна от поглед лудите очи.

— Добре съм, merci. А вие? — поинтересува се мосю Фини. Очите му се завъртяха бързо, докато оглеждаха извисяващия се пред него едър мъж.

— Изглеждате добре.

Преди Гамаш да отговори, от коридора се разнесе мелодичен и приятен глас.

— Бърт, кой е?

— Приятелят на Питър. Арман Гамаш.

Мосю Фини отстъпи крачка назад и покани Арман в монреалския апартамент, който обитаваха майката и вторият баща на Питър Мороу.

— А, колко хубаво!

Бърт Фини се обърна към госта:

— Айрийн ще се радва да ви види.

Разтегна устни в усмивка, с каквато сигурно ококорените дечица си представяха чудовищата под леглата им нощем.

Но истинският кошмар тепърва предстоеше.

Докато беше тежко ранен, Гамаш получи хиляди картички, сред които имаше една особено красива, подписана от Айрийн и Бърт Фини. Главният инспектор бе благодарен за жеста, но въпреки това разбираше, че любезността не бива да се бърка с искрената загриженост. Първото бе възпитание, вежливост. Второто идваше от сърцето.

Единият от двамата беше любезен. Другият — добър. Гамаш имаше доста ясна представа кой какъв е.

Тръгна по коридора след Фини, който го отведе в обляна от светлина всекидневна. Обзавеждането беше смесица от британски антики и красиви квебекски мебели от чамова дървесина. Гамаш бе голям поклонник на ранните заселници на Квебек и на изработваните от тях мебели, затова му бе трудно да скрие възхитения си поглед.

Удобният диван бе покрит с калъф в жизнерадостни, но приглушени краски. По стените висяха творби на някои от най-изтъкнатите канадски художници: Жан Пол Лемьо, А. И. Джаксън, Кларънс Ганьон.

Нямаше нито една картина на Питър Мороу. Нито на Клара.

— Bonjour.

Гамаш прекоси стаята и се спря пред стола край прозореца. Там седеше възрастна жена. Айрийн Фини. Майката на Питър.

Копринените й бели коси бяха прибрани в небрежен кок и очертаваха лицето й. Очите й бяха лазурносини. Нежната й розова кожа бе осеяна с бръчици. Свободна рокля обгръщаше леко закръгленото й тяло, а лицето й изглеждаше добродушно.

— Мосю Гамаш — прозвуча приветливият й глас. Дамата подаде ръка, а гостът я пое и леко се поклони.

— Виждам, че сте се възстановили напълно. Напълнели сте.

— Добра храна и физически упражнения — отвърна Гамаш.

— Да, разбира се, добра храна — кимна жената.

Гамаш се усмихна.

— Преместихме се в Трите бора.

— Ясно, това обяснява всичко.

Арман се въздържа и не попита какво бе толкова ясно. Това бе първата крачка в пещерата. Нямаше желание да влиза по-навътре в бърлогата на тази жена, вече бе стигнал достатъчно далеч.

— Да ви предложа нещо? — попита мосю Фини. — Кафе? Или лимонада?

— Не, благодаря. Боя се, че не съм дошъл просто да се видим. Имам…

Гамаш замълча. Не вървеше да каже, че е служебен ангажимент, защото вече не бе част от полицията, а и в личен план това не беше негова работа. Възрастната двойка го гледаше. Или по-точно мадам Фини го гледаше, докато съпругът й бе насочил нос към Гамаш.

Някогашният главен инспектор долови загрижеността, която започна да изплува в изражението на мосю Фини, затова продължи по същество:

— Имам няколко въпроса към вас.

На уродливото лице на Фини веднага се изписа облекчение, а възрастната дама запази спокойното си, учтиво излъчване.

— Значи нямате лоши новини? — попита старецът.

Арман Гамаш бе свикнал с тази реакция през всичките десетилетия, докато работеше в Sûreté du Québec. Гледаха на него като на неканения гост, който тропа на вратата посред нощ, като на немощния старец с велосипеда, като на лекаря с мрачно изражение. Беше добрият човек с лошите новини. Щом идваше началникът на отдел „Убийства“, поводът едва ли беше хубав. Явно този призрак щеше да го съпровожда и след оттеглянето му.

— Просто се чудех дали скоро сте се чували е Питър.

— Защо питате? — поинтересува се майката на художника. — Вие сте му съсед.

Гласът на жената бе все така топъл и приятен. Но погледът й стана по-остър. Гамаш почти можеше да си го представи как дълбае камък.

Замисли се над думите й. Явно тя не знаеше, че Питър не е в Трите бора от повече от година. Нито пък че със съпругата му Клара са се разделили. Клара и Питър едва ли щяха да бъдат много щастливи, ако започнеше да споделя личния им живот с всичките му роднини.

— Заминал е, вероятно за да рисува — обясни Гамаш. Поне това сигурно бе истина. — Но не е казал къде отива. Опитвам се да се свържа с него.

— Защо не попитате Клер? — предложи мадам Фини.

— Клара — поправи я съпругът й. — Може би и тя е заминала с него.

— Човекът не каза, че са заминали — наблегна на множественото число дамата. — Каза, че той е заминал.

Айрийн Фини обърна миловидното си лице към Гамаш. И се усмихна.

На тази жена нищо не й убягваше, но истината ни най-малко не я интересуваше. Арман си помисли, че от нея би излязъл чудесен инквизитор. Само че въобще не разпитваше, а просто бе надарена с остър ум и инстинктивна способност да напипва слабото място.

Въпреки старанието на Гамаш бе успяла да открие и неговото. И сега удряше точно там.

— Най-накрая е напуснал жена си, нали? Сега тя е решила, че иска да си го върне, а вие сте хрътката, която трябва да го намери и да го заведе обратно в онова село.

Думите й звучаха така, сякаш Трите бора бе бедняшки квартал, пълен със селяндури, а връщането на Питър там би представлявало престъпление срещу човечеството. Гамаш пък бе нарекла куче. За щастие, Арман Гамаш харесваше кучетата, а и го бяха наричали с далеч по-лоши имена.

Погледна жената право в кротките очи и устоя на усмивката й. Не трепна и не извърна взор.

— Питър има ли любимо място, където отива да рисува? Или може би място, за което много е говорел като по-млад и винаги е искал да го посети?

— Нали не си мислите, че ще ви помогна да го намерите само и само да го върнете там? — попита мадам Фини. Гласът й бе все така приветлив. Със съвсем лека нотка на неодобрение, нищо повече. — Питър можеше да стане един от най-великите художници на своето време. Стига да живееше в Ню Йорк или Париж, или дори тук, в Монреал. Можеше да се развива като творец, да се среща с други художници, да създава контакти с галеристи и меценати. Художникът се нуждае от стимул и подкрепа. Тя го знаеше, затова отведе Питър колкото се може по-далече от цивилизацията. Закопа и него, и таланта му.

Мадам Фини обясняваше търпеливо на Гамаш. Просто изтъкваше факти, които трябваше да са очевидни, ако едрият мъж срещу нея не беше леко глупав, несхватлив и ако самият той не се бе закопал в Трите бора.

— Щом Питър най-сетне е избягал — добави жената, — аз няма да ви помогна да го намерите.

Гамаш кимна, отклони поглед и го плъзна по стените. Там го очакваха утешителни пейзажи от квебекската провинция. Добре познати скалисти, лъкатушещи и диви природни картини.

— Забележителна колекция — поздрави той домакинята си. Възхищението му бе искрено. Мадам Фини разбираше от изкуство.

— Благодаря ви. — Възрастната жена кимна леко, за да благодари за комплимента и да потвърди съгласието си с казаното. — Когато беше малък, Питър седеше и ги съзерцаваше с часове.

— Но не сте окачили негова картина.

— Не. Все още не си е извоювал правото да стои редом с тях. — Посочи произведенията, като наклони глава към стената. — Може би някой ден.

— Какво трябва да направи, за да си спечели място там? — поинтересува се Гамаш.

— Ех, не е ли това вечният въпрос, господин главен инспектор? Откъде се взима гениалността?

— Това ли ви попитах?

— Разбира се. Не бих се обградила с посредственост. Когато Питър нарисува шедьовър, ще го сложа на стената. Редом с останалите.

Изведнъж произведенията, които красяха дома на мадам Фини, придобиха съвсем друг нюанс. А. Й. Джаксън, Емили Кар, Том Томсън. Изглеждаха като пленници. Не окачени, а обесени. Напомняха за сина, който се бе превърнал в разочарование. Малкият Питър се бе взирал в тези шедьоври и си бе мечтал някой ден да бъде сред тях. Гамаш си представяше как момченцето, облечено в спретнати къси панталонки и с прилежно вчесана коса, седи с кръстосани крака на килима. Загледано в гениалните творби. Копнеещо да създаде толкова изтънчена картина, че да си заслужи място в дома на майка си.

Но се бе провалило.

Стените с творбите по тях сякаш започнаха да се приближават към Гамаш, да го угнетяват и на него му се прииска да си тръгне. Но не можеше да го направи. Още не.

Мадам Фини бе вперила поглед в него. Колко ли хора се бяха вглеждали в тези очи, питаше се Гамаш, мигове преди да падне гилотината, да пламне кладата, да се затегне примката на бесилото?

— Всички произведения по вашите стени са пейзажи — отбеляза Гамаш, без да отмества поглед от очите на домакинята си. — Повечето са били нарисувани в квебекски села. Тези художници са почерпили вдъхновението си от природата и са създали най-красивите си творби в провинцията. Нима намеквате, че музите са свързани само с големите градове? Че творчеството е невъзможно в по-отдалечените селища?

— Не се опитвайте да ме изкарате глупава — тросна се жената и за миг вежливата й маска се пропука. — Има най-различни художници. Аз съм майка на Питър. Познавам го. Има творци, които биха процъфтели в някое затънтено селце, но Питър има нужда от стимулация. Тя знаеше, че е така, затова нарочно го изолира. Осакати го, вместо да го подкрепя и окуражава в живота и изкуството.

— Както сте постъпили вие? — попита Гамаш.

Странстващите очи на мосю Фини внезапно се заковаха на място и старецът се вгледа в бившия детектив. Настъпи мълчание.

— Смятам, че съм подкрепяла сина си много повече, отколкото родителите ви са подкрепяли вас — заяви мадам Фини.

— Родителите ми не са имали възможност, мадам, и вие много добре го знаете. Починаха, когато бях малък.

Очите на възрастната дама не трепнаха и тя продължи да гледа към Гамаш.

— Чудя се как ли щяха да реагират, ако знаеха каква професия сте си избрали? Полицай. — Тя разочаровано поклати глава. — И то полицай, срещу когото са се обърнали собствените му колеги и са се опитали да го убият. Това едва ли може да се смята за успешна кариера. Всъщност не ви ли простреля един от вашите подчинени? Така се случи, нали?

— Айрийн! — обади се мосю Фини, а в обичайно кроткия му глас прозвуча предупредителна нотка.

— Ако трябва да сме честни, мадам, аз също прострелях един от колегите си. Сигурно е било карма.

— Убили сте го, доколкото си спомням. — Жената измери Гамаш с гневен поглед. — В гората, в близост до онова село. Изненадвам се, че случката не ви преследва и измъчва всеки път, когато минавате оттам. Разбира се, освен ако не се гордеете с постъпката си.

Какво се случваше? Гамаш не можеше да повярва. Все пак се бе озовал в пещерата. Примамило го бе едно усмихнато и блещукащо създание. Но сега едрият мъж лежеше с разкъсано тяло и изсипани вътрешности.

А създанието още не бе приключило с него.

— Чудя се как ли щяха да се чувстват майка ви и баща ви, ако знаеха, че сте се отказали? Избягахте и се скрихте в онова село. Казвате, че Питър е заминал някъде, за да рисува? Поне се опитва да постигне нещо.

— Имате право — съгласи се Гамаш. — Никога няма да узная какво щяха да мислят родителите ми за моя живот.

Протегна ръка. Възрастната жена я пое и бившият детектив се приведе така, че лицето му се озова близо до ухото й. Усети как копринената й коса докосна бузата му и вдъхна аромата на „Шанел № 5“ и бебешка пудра.

— Но поне знам, че моите родители ме обичаха — прошепна и се отдръпна назад, а сетне впери очи в нейните. — А Питър?

Изправи се, кимна на мосю Фини и тръгна по тъмния коридор към входната врата.

— Почакайте!

Гамаш спря пред вратата, обърна се и видя Фини, който с куцукане се опитваше да го догони.

— Тревожите се за Питър, нали? — попита старецът.

Някогашният главен инспектор го измери с поглед, сетне кимна.

— Знаете ли за някое място, където е ходил като малък? Място, което може би е било специално за него? Любимо? — Замисли се за момент. — Безопасно?

— Имате предвид някое реално място?

— Е, да. Когато хората преживяват трудни моменти, понякога се връщат там, където едно време са били щастливи.

— Според вас Питър преживява труден момент, така ли?

— Да.

Фини се замисли, сетне поклати глава.

— Съжалявам, но не се сещам за нищо.

— Merci — рече Гамаш. Стисна ръката на Фини и си тръгна, като се стараеше да запази походката си спокойна. Да не бърза. Да не тича. Да не бяга далеч от този дом. Сякаш чуваше гласовете на Емили Кар, А. Й. Джаксън и Кларънс Ганьон, които го зовяха. Умоляваха го да се върне и да ги вземе със себе си. Да бъдат ценени, а не държани просто заради това че са ценни.

Гамаш влезе в колата и си пое дълбоко дъх. Извади телефона си и видя, че има съобщение от Бовоар. Двамата бяха пътували заедно до Монреал, но Жан Ги бе отишъл в централата на Sûreté.

„Обяд?“ — гласеше съобщението.

„Май Сян Юен“, китайският квартал“ — отговори Гамаш.

След няколко секунди телефонът му извибрира. Жан Ги потвърждаваше мястото на срещата.

Не след дълго двамата седяха в китайския ресторант, хапваха пелмени и сравняваха записките си.