Дългият път към дома

Трийсет и четвърта глава

Останали бяха само две свободни каюти — адмиралската и капитанската.

Взеха решение жените да се настанят в капитанската каюта, а тримата мъже да отидат в адмиралската, защото се предполагаше, че тя е по-голяма.

Показаха снимката на Питър на началника на пристанището, на продавача на билети, на старшия стюард и дори на една жена, която помислиха за служителка, но се оказа, че е от пътниците. Никой не разпозна Питър.

— Може пък да не се е качил на кораба — разсъждаваше Мирна. — Май не попитахме пилота изрично дали го е направил.

Клара стоеше и мислеше, стиснала в едната си ръка багажа, а в другата — вече доста захабената снимка на своя съпруг. Мирна бе дала обещание повече да не показва старата фотография от годишника.

— И въпреки това пилотът го позна на нея — каза Мирна. — Не знам как успя. По-голямата част от лицето му е скрита в облак дим.

Освен онова орлово око, помисли си Гамаш. Не беше око на художник, а хитро, преценяващо око. Като на майка му.

Нещо в разговора с пилота не даваше мира на Гамаш. Може би Мирна го бе налучкала. Струваше му се странно, че момчето, което призна, че смята пътниците си за товар, успя да разпознае Питър на онази стара снимка в годишника.

От друга страна пък, бе разпознал и Клара. Възможно бе младежът да има набито око и да е физиономист.

— Мисля, че ако някой го разпознае — рече Клара и вдигна по-скорошната снимка на Питър, — това ще е служител, който го е виждал да се разхожда по палубата всеки ден. А не капитанът или началникът на пристанището.

— Правилно — съгласи се Гамаш.

И Клара наистина се оказа права. Стюардът, който настани жените в капитанската каюта, не реагира на снимката, за разлика от придружителя на мъжете.

— Нае си единична каюта — каза мъжът. — Странеше от хората.

— Как така си го спомняте? — попита Жан Ги, докато вървяха след стюарда по мрачния и тесен коридор. Това тук нямаше нищо общо с „Куин Мери“.

— Наблюдавах го.

— Защо? — попита Бовоар.

— Боях се, че може да скочи зад борда.

При тези думи мъжете спряха насред коридора.

— Какво искате да кажете? — попита Гамаш.

— Случвало се е — обясни стюардът. Беше дребен и пъргав младеж с тежък испански акцент. — Особено с някои по-мълчаливи хора. Той беше от мълчаливите. Стоеше настрана от останалите.

Продължиха да вървят по коридора, а после, за тяхна изненада, слязоха по стълбите две нива по-надолу.

— Повечето пътници се вълнуват, когато потеглим. Говорят си. Опознават се. Няма какво друго да се прави тук, затова започват да се събират и да общуват. Вашият човек обаче не търсеше компания. Беше по-различен.

— Мислите ли, че е имал намерение да скочи? — попита Гамаш.

— А, не. Нищо му нямаше. Просто беше различен.

Същата дума отново и отново. Питър Мороу, който цял живот бе полагал старание да се впише, в крайна сметка се бе оказал различен.

— На кое пристанище слезе? — поинтересува се Жан Ги.

— Не си спомням.

Стигнаха до адмиралската каюта. Стюардът отвори вратата и застина с протегната длан.

Бовоар не му обърна внимание, но Гамаш му даде двайсетачка.

— Patron, двайсетачка? Вие сериозно ли? — полугласно попита Жан Ги.

— А според теб кой ще раздава местата в спасителната лодка?

— Ахааа.

— Аха, я — рече Гамаш.

Влязоха. Почти. Тримата мъже едва успяваха да се вмъкнат изправени, а как щяха да легнат, въобще не беше ясно.

— Това ли е адмиралската каюта? Сигурно е станала някаква грешка — възропта Шартран, докато се опитваше да се обърне, без да се блъсне в някой от другите двама мъже.

— Вероятно е имало метеж — рече Бовоар.

Гамаш вдигна вежди. Това тук наистина приличаше на карцер. И вонеше като клозет. Явно се намираха в търбуха на кораба.

Loup de Меr се наклони и отплава от кея.

— Вon voyage — каза стюардът и затвори вратата.

През покрития с тиня люк мъжете видяха как сушата се отдалечава.

Мирна затвори крановете и разбърка водата с ръка, за да се увери, че е с подходяща температура. Ароматът на лавандула от пяната за вана изпълни облицованата с махагоново дърво баня.

Наоколо горяха свещи, а стюардът им бе донесъл две чаши силно капучино и кошничка с топли кроасани и конфитюри.

Арман се бе обадил, за да съобщи, че техният стюард със сигурност е разпознал Питър. Клара почувства облекчение и си каза, че най-сетне може да се отпусне.

Отчупи връхчето на един от хрупкавите кроасани и се облегна на дивана в каютата.

Вече пътуваха.

През вратата на банята в другия край на помещението Клара виждаше как Мирна потъва все по-дълбоко в бакърената вана, а пяната се разлива на планини и долини от мехурчета по тялото й.

— Виждам, че твоят кораб най-после пристигна — отбеляза Клара, докато приятелката й си тананикаше „Какво ще правим с пияния моряк“.

— Родена съм за мореплавател — рече тъмнокожата жена.

Мирна си вземаше вана, а Клара отпи глътка капучино и се загледа през големия прозорец към гъстата стара гора и заливите, които се отдалечаваха, докато Loup de Меr се носеше на изток.

Жан Ги и Арман се облегнаха на парапета на Loup de Меr. Корабът пореше речната повърхност, а двамата мъже се взираха във водата, почти хипнотизирани от ритмичното полюшване. Носът на кораба се издигаше и спускаше, разбиваше вълните и хвърляше леки пръски в лицата им.

Едновременно бе освежаващо и успокоително.

Жан Ги бе уверен, че ако Гамаш му запееше онази стара квебекска приспивна песен, щеше да се унесе веднага.

C’est un grand mystere.

Depuis trois nuit que le loup, hurle la nouvelle.

Само като си помисли за мелодията, Жан Ги усети как клепачите му натежават. После потрепнаха и той отвори очи. Натежаваха, натежаваха. C’est un grand mystere. Мистерия велика. Гласът на майка му напяваше. За диви пущинаци. За вълци и лисици. За страха. За спасението. Усещането за безопасност.

Главата му бавно клюмна, но Бовоар се сепна и рязко я вдигна.

— Да отидем да си намерим нещо за закуска — предложи Гамаш. — Трябва да има столова.

Оставили бяха Марсел Шартран пръв да посети тоалетната. Когато плащаха каютата, касиерът ги бе уверил, че тя има собствена баня и тоалетна.

Нямаше. Освен ако на езика на мореплаването „собствена тоалетна“ не oзначаваше да ползват тесния и смрадлив общ клозет в дъното на тъмния коридор.

— Ако това е адмиралската каюта, представяте ли си колко ужасна е капитанската? — предположи Жан Ги.

— Когато се обадих на жените да им кажа за Питър, попитах как са. Не са се оплаквали.

— Удивително — рече Жан Ги. — Ако бях на тяхно място, нямаше да си замълча.

— Само ако беше на тяхно място ли? — попита Гамаш.

Намериха столовата, но тя тъкмо затваряше.

— Desole — извини се стюардът. — Можете да си вземете кафе оттам.

Посочи автомат с монети.

— Нямам дребни — призна Гамаш, докато пребъркваше джобовете си. — А ти?

Бовоар търсеше с нарастващо настървение, като накрая дори обърна джобовете си с хастара навън.

— Merde.

Вторачиха се в автомата.

— Прекрасно беше — изпъшка Мирна и отпусна гръб на облегалката на стола си пред махагоновата маса за хранене.

Тъкмо бяха приключили със закуската от бекон с яйца и с неочаквания деликатес — малко филе от пушена пъстърва — и сега отпиваха от кафето и похапваха плодове.

— Ако нашата каюта е толкова хубава — рече Клара и стана, за да напълни ваната за себе си, — представяш ли си какво чудо трябва да е при мъжете? Адмиралската каюта. Леле!

Мирна се преоблече, като свали пухкавия халат за баня и го замени с кат чисти дрехи. Дочу как Клара изпъшква и се отпуска във ваната.

— Излизам — съобщи Мирна и се спря на вратата на банята. — Ти добре ли си тук? Нали няма да заспиш?

— Да се удавя и да пропусна цялото това пътешествие? — попита Клара. — За нищо на света. Ще трябва да извикат ченгетата, за да ме свалят от този кораб. А ти накъде си тръгнала?

— Да се видя с ченгетата.

Мирна намери каютата им в края на съмнително мрачен коридор.

Почука чак след като погледна два пъти, за да се увери, че на табелката на вратата наистина пише „Адмиралска каюта“. Отвори й Жан Ги, а в дъното на помещението, което не беше чак толкова далече, видя Арман. Пребъркваше джоба на сакото на Шартран.

— Търсех дребни монети — заекна Гамаш, но само след миг се овладя, изправи рамене и добави с малко повече достойнство: — За автомата за кафе.

— Разбира се — кимна Мирна. Щеше да влезе в каютата, ако беше възможно. Но успя само да пъхне глава и да се озърне.

Стените бяха покрити с издраскан и олющен дървен фурнир, който още повече смаляваше така или иначе миниатюрното помещение. Единственото легло, опряно в стената, през деня се използваше като тесен диван. Люкът бе зацапан с тиня. Миришеше на нафталин и урина.

— Съжаляваме, че взехме по-хубавата каюта — рече Гамаш. — Вашата сигурно е доста неприятна. Искате ли да се разменим?

Жан Ги се обърна и го изгледа кръвнишки.

Мирна увери Гамаш, че двете с Клара са добре и не искат да се местят. Щели да издържат някак си. Даде им всичките дребни, които намери у себе си.

После си тръгна.

Първата им спирка бе на остров Антикости в залива на Сейнт Лорънс.

— Тук пише — прочете Клара в пътеводителя, който намери в салона, — че край Антикости е имало четиристотин корабокрушения.

— Ама наистина ли? — намеси се Жан Ги и скръсти ръце пред гърдите си. — Разкажи ми повече.

— Явно това място е известно като гробището на залива — рече Клара.

— Не усети ли сарказма? — попита Бовоар.

— Усетих го — каза Клара, — но сега поне знаем какво е имал предвид пилотът, като ни предупреди, че най-трудното за корабите е да минат през Гробището. Ще го преодолеем още в началото на пътешествието.

— Това не е Гробището — обади се Гамаш. Стана от мястото си край ламинираната маса в салона и отиде до прозорците. През ивиците мръсотия различи очертанията на приближаващия остров. Беше огромен и почти напълно необитаем. От хора.

Единственото градче беше Порт Мение с по-малко от триста души население.

Но водите наоколо гъмжаха от огромни сьомги, пъстърви и тюлени. В лесовете пък бродеха на стада елени и лосове, прелитаха тетреви.

Гамаш излезе на палубата, а Клара, Мирна, Жан Ги и Марсел Шартран го последваха. Въздухът беше по-хладен, отколкото в Бе Сен Пол. По-свеж. Гората бе обвита в мъгла, която се разстилаше и над реката и размиваше границата между вода, суша и небе.

Все едно се приближаваха към миналото. Древна гора, която бе така избуяла, зелена и девствена, не можеше да съществува в ерата на космическите полети, мобилните телефони и ботокса.

Единствените признаци на човешко присъствие бяха фарът и редицата ярки дървени къщи по бреговата линия.

— Това пък какво е? — попита Клара.

— Кое? — озърна се Шартран.

— Това.

Художничката килна глава на една страна и посочи към въздуха.

Аплодисменти. Ръкопляскания.

Плъзна поглед по брега. Можеше да е някаква традиция. Вероятно при пристигането на кораба, който ги снабдява с продукти, жителите излизаха и ръкопляскаха. И тя щеше да прави така, ако живееше на такова място.

Но това бе нещо друго. Не съвсем човешко.

— Дърветата — рече Шартран. Внимателно завъртя Клара, докато погледът й вече бе насочен не към пристанището, а към гората. — Радват се да ни видят — добави тихо галеристът.

Клара се вгледа в изражението му, в очите му. Но мъжът не гледаше нея. Попиваше пейзажа. Радостните дървета с листа, които пляскаха при най-малкия полъх на вятъра.

Мирна стоеше до приятелката си, свела поглед към пътеводителя, и сърце не й даваше да им каже, че тези дървета се наричат трепетлики. Ако изобщо чувстваха нещо при вида на приближаващия кораб, то беше тревога. И тя щеше да се чувства така, ако беше дърво.

— Ще акостираме и ще разтоварим — съобщи металически глас от високоговорителите. — Можете да слезете на брега, но имайте предвид, че ще отплаваме след четири часа.

Допълнението „със или без вас“ се подразбираше.

— Можем да дезертираме — предложи Бовоар. — Все ще се намери някой самолет, който да наемем.

— Не. Оставаме на кораба — заяви Клара. — Съжалявам, Жан Ги, знам, че не би направил същия избор, но ако Питър е пътувал по този маршрут, и ние ще минем по него. Не знаем къде е слязъл. Може би тук.

Не им бяха нужни четири часа да претърсят Порт Мение.

Разделиха се, като Клара и Шартран поеха едната половина на градчето, а останалите — другата. Час след като слязоха от кораба и разговаряха с всеки срещнат търговец или местен жител, Мирна, Жан Ги и Гамаш стигнаха до единствения ресторант в околността.

— Сигурно си много огладняла — обърна се Гамаш към Мирна. — Аз лично умирам от глад.

— Мога и да хапна — рече тя.

Поръчаха риба с пържени картофи, а Бовоар си поиска и една пица.

— И още една за вкъщи — извика след сервитьора. — За всеки случай — обърна се към Гамаш.

— Честно казано, не мога да си представя как кутията с пица ще влезе в каютата — каза Гамаш, след като си свали очилата за четене и остави менюто настрана. — Освен това малко се притеснявам, че ако се наядем с пица, самите ние няма да можем да влезем.

Когато храната им дойде, разбраха, че рибата е треска.

— Днешен улов — поясни младият сервитьор. — Картофите също са пресни.

Посочи към прозореца, а през него се виждаше огромният кораб, с който бяха пристигнали. Явно „пресни“ бе разтегливо понятие.

— Много ли хора идват с кораба? — попита Гамаш и разряза хрупкавата коричка на панираното рибно филе.

— Намират се. Повечето просто искат да се поразтъпчат. Като вас.

— Има ли такива, които остават? — пое Жан Ги щафетата на разпита, докато Гамаш се хранеше.

— Тук ли? Не — разсмя се младежът. — Идват ловци за седмица и нещо, но по-късно през годината. Мяркат се и рибари. Но никой друг не живее тук. Освен нас.

Изглежда, този факт не го тревожеше. Дори видимо се чувстваше доволен.

— Търсим един наш приятел — рече Гамаш. Сега бе негов ред да говори, а на Бовоар — да хапне. — Вероятно е пътувал е Loup de Меr преди няколко месеца. Висок, англоговорещ.

Показа на сервитьора снимката на Питър.

— Съжалявам, не го познавам — поклати глава младежът, след като разгледа и върна снимката.

Ресторантът вече започваше да се пълни с хора, които наричаха келнера Сирил. Поръчваха си миди, панирани бузи от треска и всякакви други неща, които ги нямаше в менюто.

— Искаш ли да опиташ, друже?

Пълна възрастна жена с мъжки дрехи се приближи до масата им и поднесе кошничката с бузи от треска към Бовоар.

Той поклати глава.

— Е, хайде де! От другия край на стаята те гледам как точиш лиги.

При тези думи останалите посетители избухнаха в смях. Мъж на средна възраст се приближи до старицата и й рече:

— Ела, майко, остави тези добри хора на мира.

— А, няма проблем — спря го Бовоар. Забелязал бе леко обиденото изражение, което се изписа на лицето на жената. — Може ли да си взема?

Извади една от мъничките панирани хапки от кошничката, потопи я в сос и я лапна.

В помещението се възцари тишина.

Когато Бовоар посегна за втора хапка, всички избухнаха в овации, сякаш току-що бяха спечелили Световното.

Старицата си даде вид, че се опитва да отпъди ръката на Жан Ги.

— По едни бузи от треска за цялата маса, Сирил! — извика мъжът до нея.

Час по-късно, когато Клара и Марсел пристигнаха, Мирна и още няколко жени танцуваха насред помещението и пригласяха на джубокса.

„Мъжът е умен, жената е по-умна“ — припяваха те под одобрителните възгласи на публиката и танцуваха, като размахваха ръце над главите си.

В другия край на ресторантчето Жан Ги си бъбреше с група рибари.

— Изскочи ли нещо? — попита Клара, след като двамата с Марсел се настаниха в сепарето до Гамаш.

— Не, а при вас?

Художничката поклати глава и се опита да каже нещо, но музиката и смехът я заглушиха.

— Да отидем навън — извика Гамаш в ухото й. Хвана ръката на Шартран и му попречи да стане. — Поръчайте си бузи от треска с пържени картофи. Няма да съжалявате.

После двамата с Клара излязоха.

— Какво става? — попита бившият детектив. Забелязал бе колко настоятелно Клара се опитваше да му каже нещо в ресторанта.

— Двамата с Марсел обиколихме селото и се разходихме покрай брега — отвърна художничката. — Това ми даде време да поразсъждавам.

— Oui!

— Онзи пилот няма как да е разпознал Питър на старата снимка.

Бързо бяха прекосили градчето и сега стояха край малък кей. Лодката с гребла, завързана за него, леко се поклащаше във водата.

Гамаш се взираше в нея, докато си припомняше фотографията.

— Беше твърде стара и твърде малка — рече Клара. Наблюдаваше как мислите на Арман препускат. — А лицето на Питър бе почти изцяло скрито от дима.

— Господи, бил е Маси — промълви бившият детектив, когато стигна до същия извод като Клара. — Пилотът е разпознал професор Маси, а не Питър.

Извади мобилния си телефон. Връзката бе слаба и контактът с външния свят се държеше само на една чертичка. Гамаш плъзгаше пръст по екрана толкова бързо и умело, че Клара се удиви. Винаги й бе изглеждал като човек, който не е много в час с компютри, таблети и други електронни устройства.

Но докато го гледаше, осъзна, че в ръцете си държи оръжие, което има силата на пистолет. Даваше му информация. А никой следовател не можеше да оцелее без нея.

Гамаш потупа екрана още няколко пъти, обърна се, закрачи бързо към селото, сетне спря.

Самотната чертичка трепкаше. Ту се появяваше, ту изчезваше. Нишката, която го свързваше с външния свят, изтъняваше и се късаше. А после пак бе там.

— Oui, allo — заговори високо Гамаш. — Авиослужбата на северното крайбрежие ли е?

Клара се взираше в напрегнатото му лице. Притиснал бе телефона до ухото си така, сякаш се мъчеше да не изпусне онази чертичка.

— Тази сутрин се качихме на самолет от Ла Малбе до Сет Ил…

Човекът от другата страна на линията явно казваше нещо, защото Гамаш присви очи, концентриран върху гласа, който ту заглъхваше, ту пак се чуваше.

— Точно така. Остави ни в Сет Ил. Пилотът върнал ли се е вече?

Гамаш слушаше. Клара чакаше и се опитваше да разгадае изражението му.

— Кога?

Заслуша се пак.

— Можете ли да ме свържете със самолета?

Дори Клара, която стоеше на няколко крачки встрани от него, чу смеха.

— Трябва да е възможно — упорстваше Гамаш.

След това Клара чу набързо изстреляни думи на френски, които звучаха като „идиотски“, „невъзможно“ и „луд“.

— Можете, правил съм го и преди. Настоявам. Казвам се Арман Гамаш и съм главен инспектор на отдел „Убийства“ в квебекската полиция. В оставка.

Смотолеви последната дума, погледна Клара и направи гримаса.

И макар че на човека от другата страна на линията не му стана съвсем ясно с кого говори, авторитетният тон на Гамаш явно бе успял да го склони.

Последва още една кратка пауза, през която бившият детектив слушаше, а накрая каза: Merci.

Клара се приближи.

— Свързва ни. — Гамаш вдигна очи към небето, сякаш това щеше да помогне. След малко погледна Клара и кимна отривисто.

— Bonjour. Марк Бросар ли е? Казвам се Гамаш. Летяхме с вас до Сет Ил по-рано днес.

Клара стоеше до Арман и се молеше връзката, която висеше на косъм, да издържи още минута. Само една минута.

— Oui, oui — рече бившият детектив. — Слушайте. — Но младежът продължи да говори. — Слушайте ме! — извика рязко Гамаш.

И младият пилот се подчини.

— Показахме ви един айфон със снимка. Казахте, че познавате мъжа. Кой мъж?

Гамаш гледаше Клара в очите, докато говореше. Но сега слушаше, и то толкова напрегнато, че художничката усети как пулсът й се ускорява.

— Имаше двама мъже — произнесе Гамаш ясно и високо. — Един по-възрастен и един по-млад.

Клара чуваше прашене. Връзката се разпадаше, но все още не бе прекъснала. Още не. Още не.

— Докъде го откарахте?

Гамаш слушаше.

— Кога?

Слушаше, а Клара се взираше в очите му.

— Кога? — повтори въпроса си, а в погледа му се четеше изненада. — Сигурен ли сте?

Сърцето на Клара сякаш се бе качило в гърлото й.

— В Порт Мение сме — казваше Гамаш. — Можете ли да ни вземете оттук? — След кратка пауза поклати глава. — Разбирам. Merci.

Затвори телефона.

— Разпознал е професор Маси — проговори Клара, — а не Питър.

Гамаш кимна с мрачно изражение.

— Вчера е летял до Табакен.

— Накъде пътуваш?

Старицата седна в сепарето до Бовоар.

— По крайбрежието — махна с ръка младият мъж.

— Това го разбрах. Накъде по-точно?

— Табакен.

— Сигурен ли си?

Бовоар се разсмя.

— Съвсем сигурен.

— Ето — рече възрастната жена. — Ще ти потрябва. — Взе непромокаемата рибарска шапка, която бе оставила до себе си на съдраната седалка от изкуствена кожа, и я нахлупи на главата на Жан Ги. — Там е влажно и студено.

— Не отивам в Северния Атлантически океан — увери я той, свали шапката и приглади косата си.

— Нямаш и бегла представа къде отиваш.

Старицата извади нещо от джоба на жилетката си и го сложи на масата пред Бовоар.

Той го погледна.

Заешко краче. Не, не просто от заек. От див заек.

— Тук, на острова, няма диви зайци — рече жената. — Преди години ми го подари един друг посетител. Каза, че ще ми носи късмет. Така и стана.

Тя погледна синовете си. Погледна дъщерите си. Не бяха нейна плът и кръв, а семейството в сърцето й.

— Твое е. — Побутна крачето към Бовоар.

— На вас ще ви трябва — понечи да й го върне той.

— Достатъчно е стояло у мен. Сега е твой ред.

Бовоар го прибра в джоба си. И тогава чу протяжен и плътен звук.

Loup de Меr ги призоваваше.

— Вчера ли? — зяпна Клара. — Видяхме се само преди няколко дни. Не спомена, че има намерение да пътува. Какво е станало?

— Не знам — призна Гамаш. Загледа се към спокойните води на закътаното пристанище. Сетне сведе очи. Виждаше как под кея се стрелкат риби. Сребърни люспи проблясваха в студената бистра вода.

— Професор Норман е в Табакен — каза сякаш на рибите, — а сега и професор Маси е отишъл там. Защо?

— Маси ни е излъгал — рече Клара. — Каза ни, че не знае къде е Норман.

— Може и да не е знаел тогава — предположи Гамаш. — Може нашите въпроси да са го накарали да се замисли, а после да е проверил в досието.

— Но защо му е да ходи там? Не е като да отскочи до съседната улица, това е на другия край на континента. Човек трябва да е доста отчаян.

Да, помисли си Гамаш. Това беше точната дума. Самият той все по-отчаяно искаше да се добере до онова място.

— Попитах пилота дали може да ни вземе оттук, но той каза, че времето се е влошило. По цялото крайбрежие. Не може да излита или да каца в което и да е от селата.

— Значи и без това нямаше да стигнем до Табакен днес?

— Вероятно не — рече Гамаш. — Червеното небе сутринта.

Корабната сирена отекна — дълбок и печален звук. Клара погледна часовника си.

— Потегля.

Художничката забърза към пристана.

— Клара, почакай. Имам още един въпрос. За Шартран.

Тя спря. И се обърна.

— Какво за него?

Корабната сирена простена още веднъж.

— Според теб защо тръгна с нас?

Гамаш виждаше Жан Ги, който стоеше край Loup de Меr и им махаше.

— Защото му е приятно в нашата компания? — предположи Клара.

— Нашата компания?

— Мислиш, че е дошъл заради мен?

— А ти как мислиш?

Корабната сирена вече тръбеше с кратки и настойчиви позиви.

— Според теб само се преструва, че ме харесва, за да има оправдание да се присламчи.

Гамаш мълчеше.

— Нима смяташ, че не си заслужава един мъж да зареже бизнеса си и да тръгне с нас само заради мен?

— Виждам го как те гледа — каза Гамаш. — Как се привличате взаимно.

— Продължавай.

— Мисля, че не е съвсем неискрен.

— Не съвсем. Колко мило.

Колкото и да се стараеше да бъде любезен, Гамаш нямаше да си позволи да се разконцентрира.

— Трябва да допуснем всякакви възможности.

— Като например?

— Шартран е познавал Ноy Ман — рече Гамаш. — Според мен има вероятност да е членувал в неговата комуна или секта, или каквото и да е било онова. Мисля си, че дори е възможно именно Шартран да е казал на Питър за Табакен. И да го е изпратил там.

— Това не е престъпление, Арман. Изкарваш го така, все едно е направил нещо зловещо.

— Права си — призна Гамаш. — Ако Питър е попитал за Ноу Ман и Шартран му е казал къде може да го открие, в това няма абсолютно нищо зловещо. Дори е направил услуга на Питър. Само дето…

— Какво?

— Ако наистина е постъпил така, защо не ни каза?

Тези думи накараха художничката да спре.

— Защо му е да пази тайна, Клара? Какво се опитва да скрие?

Тя замълча за момент. В тишината чуваха как Бовоар ги вика.

— Попита защо Марсел искаше да дойде с нас, но не попита защо аз се съгласих.

— Помислих…

— Помисли си, че съм хлътнала? Самотната жена, която се разтапя при най-малката проява на внимание? Наистина ли смяташ, че е станало така?

— Е, вече не — отвърна Гамаш. Изглеждаше толкова сконфузен, че Клара се усмихна.

Жан Ги стоеше на дока и размахваше ръце като обезумял, а Мирна се бе заковала на средата на подвижния мост и не пускаше моряците да минат.

— Ако Марсел е знаел накъде е тръгнал Питър, а не ни е казал, сигурно е искал да ни попречи да отидем в Табакен — каза Клара. — Може и да ни държи под око, но аз също го наблюдавам. Затова исках да е покрай нас.

Художничката се обърна и закрачи бързо към кея, но преди това хвърли поглед назад и рече:

— И все пак, Арман, си заслужавам един мъж да зареже всичко заради мен.