Дългият път към дома

Втора глава

— Според теб за какво си говорят? — попита Оливие, докато сервираше пред Рен-Мари пържените филийки с току-що набрани горски плодове и кленов сироп, които тя си бе поръчала.

— Бих заложила на астрофизика — отвърна възрастната жена и вдигна очи към красивото му лице. — Или може би Ницше.

Сетне Рен-Мари се загледа през разделения с мулион прозорец и Оливие проследи погледа й.

— Знаеш, че имах предвид Рут и патицата — рече русокосият мъж.

— Аз също, топ beau.

Оливие се разсмя и тръгна да обслужва останалите клиенти в бистрото.

Рен-Мари Гамаш седеше на обичайното си място. Не бе възнамерявала да го превръща в навик, просто така се бе получило. През първите няколко седмици, след като двамата с Арман се преместиха да живеят в Трите бора, бяха сядали на различни места и на различни маси. А тук всеки стол и маса наистина бяха различни. Не просто като разположение в салона на старото бистро, а и като стил на обзавеждане. Всички мебели бяха с антикварна стойност и всичките се продаваха, както си личеше от етикетите с цени, прикрепени към тях. Някои бяха от стара квебекска чамова дървесина, други представляваха щедро тапицирани кресла от едуардианската епоха с меки подлакътници или високи облегалки. Дори се намираха по-съвременни мебели от средата на XX век — изящни творения от тикова дървесина, и то изненадващо удобни. Оливие бе събирал всички тези мебели, а неговият партньор Габри просто ги търпеше. Нямаше нищо против, стига Оливие да държи находките си в бистрото и да остави управлението и обзавеждането на пансиона в ръцете на Габри.

Оливие беше строен и изряден и съзнателно се обличаше в небрежен провинциален стил. Всяка дреха в гардероба му бе подбрана така, че да подчертава впечатлението, което искаше да създаде: за непринуден, любезен и ненатрапчиво заможен домакин. При Оливие всичко бе ненатрапчиво. С изключение на Габри.

Рен-Мари смяташе за чудатост, че макар личният стил на Оливие да бе сдържан и дори елегантен, неговото бистро представляваше лудешка бъркотия от стилове и цветове. Въпреки това не създаваше усещането за претрупаност, не предизвикваше клаустрофобия, а напротив — атмосферата бе като в дома на някоя ексцентрична леля, която обича да пътува. Или чичо. Човек, който познава традицията и е избрал да я нарушава.

Огромни каменни камини бяха разположени в двата края на дългия салон, чийто таван беше с открити греди. В разгара на летните жеги цепениците в огнищата не горяха, но през зимата пламъците припукваха, танцуваха и прогонваха тъмнината и хапещия мраз. Дори в момента Рен-Мари долавяше в помещението лек полъх на дим. Витаеше като призрак или като пазител.

Еркерните прозорци гледаха към къщите в Трите бора и техните цъфнали градини с рози, лилиуми, клематис и други растения, чиито имена Рен-Мари едва сега научаваше. Домовете бяха подредени в кръг, като в центъра се намираше затревеният селски площад. А насред него бяха трите бора, които се извисяваха над селцето. Три величествени кули, на които бе кръстено село Трите бора. Това не бяха обикновени дървета. Засадени преди векове, те бяха своеобразен код. Сигнал за хората, които бягаха от войните.

Тук бе безопасно. Тук можеха да намерят убежище.

Трудно бе да се каже дали къщите защитаваха дърветата, или дърветата предпазваха домовете.

Рен-Мари Гамаш пое в дланите си голямата чаша cafe au lait и отпи, докато наблюдаваше Рут и Роза, които, изглежда, си мърмореха нещо на пейката под сянката на боровите дървета. Лудата стара поетеса и наперената патица като че ли говореха един език. На Рен-Мари й се струваше, че и двете знаят само фразата: „Фак-фак-фак“.

Докато гледаше Рут и Роза, седнали една до друга, Рен-Мари си помисли: „Обичаме живота не защото сме привикнали към живота, а към любовта“.

Ницше. Арман сигурно щеше да й се присмее, ако знаеше, че цитира Ницше, пък било то и само мислено.

— Колко пъти си ме вземала на подбив заради това че съм се изразил с цитат? — питаше я понякога през смях.

— Никога, скъпи мой! Какво беше казала Емили Дикинсън за вземането на подбив?

Мъжът й я поглеждаше строго, сетне измисляше някоя глупост и я приписваше на Дикинсън, Пруст или Фред Флинтстоун.

— Привикнали сме към любовта.

Най-накрая бяха заедно и на сигурно място. Под закрилата на боровете.

Неизбежно погледът й се плъзна нагоре по хълма към пейката, където Арман и Клара седяха мълчаливо. Не разговаряха.

— Според теб за какво си мълчат? — попита Мирна.

Едрата чернокожа жена зае удобното кресло с широка облегалка, разположено срещу Рен-Мари, и се отпусна назад. Носеше си чаша чай от съседната книжарница, която стопанисваше, и след като се настани, поръча мюсли и прясно изцеден портокалов сок.

— Арман и Клара? Или Рут и Роза? — попита Рен-Мари.

— Е, знаем за какво си говорят Рут и Роза — рече Мирна.

— Фак-фак-фак — изрецитираха двете жени в един глас и се разсмяха.

Рен-Мари набоде с вилицата си парченце пържена филийка и отново погледна към пейката на върха на хълма.

— Сяда до него всяка сутрин — каза. — Дори Арман е в недоумение.

— Не мислиш, че се опитва да го съблазни, нали? — попита Мирна.

Рен-Мари поклати глава.

— Ако беше така, щеше да носи франзела.

— И сирене. Добре узряло Tentation de Laurier. Едно такова мекичко и почти течно като крем…

— Опита ли най-новото сирене на мосю Беливо? — оживи се Рен-Мари и почти забрави за съпруга си. — Le Chevre des Neiges?

— O, боже! — простена Мирна. — Има вкус на цветя и козуначени кифлички. Стига толкова! Да не се опитваш да ме съблазниш?

— Аз ли? Ти започна.

Оливие сервира чаша сок пред Мирна и сложи препечени филийки в средата на масата.

— Пак ли ще трябва да ви пръскам с вода от маркуча, за да си отидете? — попита собственикът на бистрото.

— Désolé, Оливие — оправда се Рен-Мари. — Вината бе моя. Говорехме си за сирена.

— На публично място? Отвратително! — намръщи се Оливие. — Почти съм сигурен, че са забранили Робърт Мейпълторп заради снимка на сирене бри върху франзела.

— Франзела ли? — попита Мирна.

— Това би обяснило привързаността на Габри към високовъглехидратните храни — отбеляза Рен-Мари.

— И моята също — добави Мирна.

— Ей сега ще се върна с маркуча — закани се Оливие и се отдалечи. — И не, това не е евфемизъм.

Мирна намаза дебела препечена филия с топящо се масло и сладко, отхапа от нея, а Рен-Мари отпи от кафето си.

— За какво си говорехме? — попита Мирна.

— За сирена.

— Преди това.

— За тях. — Рен-Мари Гамаш кимна към съпруга си и Клара, които седяха безмълвно на пейката, кацнала на възвишението над селото. Мирна бе задала въпроса за какво си мълчат. Ден след ден Рен-Мари се питаше същото.

Пейката бе нейна идея. Малък подарък за Трите бора. Помолила бе дърводелеца Жил Сандон да я изработи и да я постави на хълма. Няколко седмици по-късно се бе появил надпис. Гравиран дълбоко, изящно и прецизно.

— Ти ли го направи, mon coeur? — попитала бе Арман, когато бяха спрели до пейката по време на сутрешната си разходка и се бяха загледали в издълбаните думи.

— Non — отвърнал бе той озадачено. — Мислех си, че ти си помолила Жил да го гравира.

Разпитаха съседите си. Клара, Мирна, Оливие и Габри. Били Уилямс и Жил. Дори Рут. Никой не знаеше кой е издълбал думите върху дървесината.

Рен-Мари минаваше покрай тази малка загадка всеки ден, докато се разхождаха с Арман. Минаваха покрай старата училищна сграда, където Арман за малко не бе намерил смъртта си. Минаваха през горите, където Арман бе причинил смъртта на човек. Всеки от тях остро усещаше случилото се. Ден след ден се обръщаха и се връщаха при тихото село и пейката над него. И при думите, издълбани от незнайна ръка:

Изненадан от радост

Клара Мороу разказа на Арман Гамаш защо е дошла. И какво иска от него. Когато приключи, в замислените очи видя онова, от което най-много се боеше.

Видя страх.

Тя го бе причинила. Взела бе своя собствен ужас и го бе предала на Арман.

На Клара й се прииска да си върне думите назад. Да ги изтрие.

— Просто исках да знаеш — продума художничката и усети как лицето й поруменява. — Имах нужда да разкажа на някого. Това е…

Започваше да дрънка глупости и отчаянието й лумна още по-силно.

— Не очаквам да направиш нещо. Не искам това от теб. Няма нищо, наистина. Мога да се справя и сама. Забрави, че съм ти казала.

Но беше твърде късно. Вече не можеше да спре.

— Няма значение — рече Клара категорично.

Арман се усмихна. Усмивката докосна дълбоките бръчици около очите му и художничката с облекчение забеляза, че в погледа му вече няма страх.

— Има значение, Клара.

Жената пое надолу по склона. Усещаше как слънчевите лъчи докосват лицето й, а в топлия въздух се носеше лек аромат на рози и лавандула. Когато стигна до селския площад, спря и се извърна. Арман пак седеше на пейката. Клара се зачуди дали отново ще извади книжката, след като тя си е тръгнала, но той не го направи. Просто седеше кръстосал крака, сключил едри длани, притихнал и видимо спокоен. Взираше се отвъд долината. Към планините. Към външния свят.

„Всичко ще бъде наред“ — помисли си художничката и тръгна към дома си.

Но дълбоко в себе си Клара Мороу осъзнаваше, че е задействала нещо. Зърнала бе нещо в онези очи. Някъде там, дълбоко. Може би не го бе причинила тя, а само го бе пробудила.

Арман Гамаш бе дошъл, за да си почива. Да се възстановява. Обещали му бяха спокойствие. Но Клара разбираше, че току-що е нарушила това обещание.