Дългият път към дома

Четирисета глава

— Клара е тук? — възкликна Питър. — Къде?

— Двете е Мирна са в закусвалнята — отвърна Гамаш.

— Отивам.

— Не, трябва да останеш, докато се върне Бовоар, за да разберем какво е положението. Съжалявам, Питър, но в момента най-важното е Вашон да бъде арестуван за убийството. След това ще имаш предостатъчно време да се видиш с Клара.

Гамаш отиде до вратата, излезе на верандата и се загледа към хоризонта, за да провери дали Бовоар не се задава с Вашон. Но нямаше никого. И нищо.

Влезе обратно в къщичката и видя как Питър се приближава до леглото. Художникът се пресегна и направи нещо, което знаеше, че е крайно нежелателно. Наруши правилата и плъзна върха на пръста си по ръката на Норман. Съвсем леко докосване.

Гамаш остави Питър насаме в този личен момент. Отново излезе навън, слезе от разнебитената веранда и се озърна. Завъртя се в пълен кръг под ярката слънчева светлина.

Никакво движение. Никакъв звук.

Нищичко.

Колко ли самотно се бе чувствал Ноу Ман?

И Питър.

Когато единственият шум е била сухата, раздираща кашлица на умиращ човек.

Когато единствените занимания са били пазаруването, готвенето, чистенето. Къпането на умиращ човек.

Колко ли голямо е било изкушението да си тръгне?

Но Питър Мороу бе останал. До самия край.

— „Ще се моля да пораснеш храбър мъж в храбра страна“ — каза Гамаш.

— Моля?

Питър също бе излязъл на верандата и наблюдаваше по-възрастния мъж.

Арман се обърна и добави:

— „Ще се моля да откриеш как да бъдеш полезен.“

Питър стоеше и не помръдваше, притихнал като целия околен свят.

— „Галаад“ — поясни Гамаш. — Мисля си, че десетата муза няма общо с това да станеш по-добър художник, а по-скоро помага да станеш по-добър човек. — Стъпи отново на верандата. — Ти си открил как да бъдеш полезен.

Арман си помисли, че това може би все пак не беше Самара. Може би беше Галаад.

Като че ли Питър се поотпусна. Освободи се от някакво напрежение, което бе таял в себе си цял живот.

Художникът последва Гамаш и двамата влязоха обратно в къщичката.

Бившият детектив се взираше в трупа на леглото. Мислеше, мислеше, мислеше.

Питър бе прекарал тук цялата сутрин съвсем сам. Стоял бе на стража. Пазил бе тялото, докато пристигне помощ. Но бе допуснал един посетител.

Люк Вашон. Той бе помогнал на Маси да убие Норман. Доставял бе замърсените с азбест материали.

Обаче… какво бе казал Бовоар? Какво бе казал Питър, когато бе разбрал?

Хубавото в този план било, че Вашон можел да се самозаблуждава, че не върши нищо нередно. Но ако Гамаш предположеше — само ако предположеше — че не е било самозаблуда?

Бившият главен инспектор покри устата си с длан и разтри брадичка, докато се взираше в трупа на Себастиан Норман.

Извади смартфона си и бързо раздвижи пръсти по екрана, за да се появи отново онази картина. Изкривеното и налудничаво лице го гледаше с яростно изражение. Предизвикваше го.

Питър надникна в екрана.

— Помня го. В годишника беше. Професор Норман го нарисува. Тогава предполагахме, че е автопортрет.

Художникът бе обзет от противоречиви чувства — отвращение и благоговение. Погледна към трупа в леглото.

— Но това не е той.

— Не е — съгласи се Гамаш, — Маси е. Професор Норман е разбрал още тогава, че под маската се крие другото лице на колегата му.

Гамаш се взря още по-съсредоточено. Проницателният му поглед изучаваше очертанията на лицето, формата на очите, волевата брадичка и изпъкналите скули. Гледаше отвъд изражението, за да види човека.

— Ох! — въздъхна тогава. — О, не!

Гамаш познаваше това лице. Не със същото изражение, но все пак беше виждал този човек.

Спомни си го от пристанището, малко след като бяха слезли от кораба. Старият прошарен рибар с широкополата шапка и дебелото протрито палто.

Не наблюдаваше кораба, а го чакаше.

Мъжът, който го предупреди, че е по-добре да си отиде.

Ако тогава Клара и Мирна се бяха обърнали, ако се бяха приближили, може би щяха да го разпознаят. Но те бяха останали на известно разстояние.

Не Вашон се опитваше да натъкми всичко така, че да изглежда като убийство и самоубийство. А Маси. Ако откриеха друго тяло, то щеше да е на Люк Вашон.

А дотогава Маси отдавна щеше да е заминал. Може би щяха да предположат, че е удавен. Поредната жертва на Вашон. Но всъщност щеше да е в безопасност на борда на кораба.

— По дяволите!

Гамаш бързо пъхна смартфона в джоба си. Погледна ръчния си часовник. Не бе чул сирената на Loup de Меr Възможно бе корабът все още да е на пристанището.

— Питър…

Бившият детектив се обърна към другия мъж и понечи да му нареди да стои в къщичката, докато той самият изтича до Табакен, за да спре отплаването на кораба. Да намери рибаря. Да каже на Бовоар да прекрати издирването на Вашон и да се заеме да търси професор Маси.

Но думите замряха, когато зърна изражението на Питър и проследи погледа му.

До вратата.

Там беше Клара Мороу. С нож, опрян в гърлото й.

Зад нея стоеше Маси, запъхтян.

Притискаше Клара към гърдите си. Държеше в ръка огромен нож. Ловен нож. Гамаш знаеше, че такива ножове се използват за изкормване на елени. Достатъчно остър бе, за да прерязва с лекота сухожилия и кости. И гърла. Именно за гърло бе използван предишната вечер.

Арман Гамаш вдигна ръце така, че Маси да ги вижда добре. Питър веднага последва примера му. Беше съвсем пребледнял и Гамаш си помисли, че може да загуби съзнание.

— Клара — продума Питър, но съпругата му не можеше да говори. Ножът бе опрян в шията й под ръба на долната челюст. Готов да среже кожата.

Питър погледна към Маси.

— Професоре. Моля ви. Недейте.

Но Маси бе вперил очи в Гамаш.

— Съжалявам, че сте тук — рече старецът, след като успя да си поеме дъх. — Видях помощника ви в Табакен. Разпитваше за Люк. Търсеше го. Дори попита и мен дали съм го виждал. Виждал съм го, разбира се. Предположих, че вие също ще обикаляте наоколо и ще търсите.

— Вашон не е знаел какво правите, нали? — поинтересува се Гамаш.

Пристъпи леко вдясно, за да се отдръпне по-далеч от леглото. Вече само няколко крачки го деляха от Маси.

Но Гамаш добре знаеше, че докато прекоси това макар и кратко разстояние, Клара вече ще е мъртва или ще умира. Надяваше се, че и Питър е наясно. Маси бе възрастен, но все още пълен с енергия. А на острия нож не му трябваше много да пререже плътта.

— Не знаеше, разбира се. Защо бих му казал, че платната, които разнася напред-назад, са целите в азбест? Как мислите, дали щеше да ми съдейства, ако знаеше? — Маси хвърли бърз поглед към леглото. — Люк изпълни предназначението си. Оставаше едно последно нещо, което да свърши за мен.

— Да поеме вината — каза Гамаш.

С периферното си зрение виждаше фигурата на Питър. Вкаменена.

Изваяна от камък. И самозаблуда.

Клара гледаше право напред. Към Питър.

А Питър гледаше нея.

Маси пък се бе втренчил в Гамаш.

— Да. Планът ми почти успя. Пристигнах тук, за да призная отговорността си за нещо, което вече беше очевидно. Поръсвал бях платната с азбест. Покрай старческата слабост и мислите за предстоящата ми среща със Създателя бях обзет от вина и съжаление. Ето защо бях дошъл да помоля Себастиан за прошка. А после да се предам. Но моят съучастник Вашон не можел да допусне такова нещо. Не искал да се разбере, че е замесен. Затова убил Себастиан, а после и мен. Планът проработи. Вашият човек търсеше Вашон, за да го арестува. По обвинение в убийство.

— Oui. Мислех си, че го е извършил той — призна Гамаш.

— Какво ви накара да промените мнението си? — попита Маси.

— Картината.

— Коя картина? — Маси изглеждаше все по-раздразнен.

— Онази от годишника. Всички са предполагали, че е автопортрет, нарисуван от Норман. Но не е била автопортрет, нали? Била е ваш портрет. Норман е видял яростта и страха във вас. А това ви е накарало да го мразите още повече.

— Току-що се досетихте, че сте ме видели на пристанището. Предположих, че ще ме познаете. Всъщност си мислех, че Клара ще се досети. Когато я забелязах да излиза от закусвалнята толкова забързана, бях сигурен, че ще дойде тук. Да ви търси. За да ви каже.

— Затова тръгнахте след нея.

— Съжалявам, Клара. — Професорът я притисна още по-близо до себе си и промълви в ухото и: — Беше по-бърза, отколкото предполагах. Не успях да те догоня, преди да стигнеш дотук.

Дишането му сега бе по-равномерно. Като че ли очакваше Гамаш да каже нещо, но бившият детектив запази мълчание.

— Смятах да се кача на самолета — обясни Маси, — но бурята го забави. Затова трябваше да чакам кораба. Иначе отдавна щях да съм си тръгнал оттук. Лош късмет за всички ни. А когато корабът акостира, какво направихте вие? Дойдохте право при мен.

— Сигурно моментът е бил много труден за вас — отбеляза Гамаш толкова невъзмутимо, сякаш двамата мъже разговаряха на коктейл, а присъствието на ножа в картинката бе съвсем нормално.

Трябваше да успокои Маси. Да го накара да погледне трезво на ситуацията.

Човекът очевидно бе уплашен. А уплашените животни се хвърляха в пропасти.

Маси изглеждаше така, сякаш се бе засилил към пропаст.

— Труден беше. Но пък вие си тръгнахте и си казах, че ми се е разминало. После обаче се замислих за Клара. За портретите, които рисува. Сигурно гледаш лицата на хората много внимателно. — Говореше на жената, която бе притиснал към гърдите си, но не сваляше очи от Гамаш. — Знаех, че ако някой може да ме разпознае, това ще си ти, Клара. И да отнемеше известно време, щеше да разбереш. Когато изхвърча от закусвалнята тичешком, знаех, че вече знаеш.

— Но тя не дойде затова — възрази Гамаш, — а за да види Питър.

Бившият детектив видя как човекът отсреща бавно започна да осъзнава истината. Ако професор Маси не бе мръднал оттам, където беше… Ако нервите му бяха издържали, сега можеше да се е измъкнал. Но вместо това стоеше тук, опрял нож в гърлото на Клара Мороу.

— Късно е — рече Гамаш. — Пуснете я.

— Знаете ли, не съм рисувал от години — заговори Маси, все едно Гамаш не бе казал нищо. — Нищо. Празнота.

Погледна към Гамаш и сърцето на бившия началник на отдел „Убийства“ се смрази. Това беше лицето от портрета. Изпълнено с омраза към всички, които имаха онова, което на него му липсваше. Не платно, покрито с бои, а дом, приятели и хора, които ги е грижа повече за човека, отколкото за неговата работа.

Гамаш бавно се придвижи напред. Ножът на Маси не трепна. Старецът не го отдръпна.

Маси хвърли бърз поглед към леглото.

Гамаш стрелна Питър с очи. Искаше да го предупреди да не помръдва. Докато Маси говореше, имаха шанс.

Бившият детектив забеляза някакво движение зад Клара и Маси.

Някой идваше. Все още бе далече, но се приближаваше.

Гамаш се досети чия е тази походка, разпозна и силуета.

Бовоар.

Питър не виждаше нищо. Освен съпругата си.

— Обичам те, Клара — промълви тихо.

— Млъкни, Питър — предупреди го Гамаш. Не знаеше какво може да подтикне Маси към действие, но беше сигурен, че не му е нужно много.

— Съжалявам — каза художникът. На Гамаш. Или на Клара.

Маси притисна жената още по-плътно до себе си. Човек, който нямаше нищо — и нищо за губене.

Той беше Смъртта. И се бяха озовали в Самара. Все пак.

Гамаш го осъзна.

Насочи поглед над рамото на Маси и кимна едва доловимо. Но това беше достатъчно.

Когато забеляза жеста, старецът леко извърна глава. На Гамаш не му трябваше повече. Хвърли се напред, а в същия момент Клара приклекна и се опита да се отдръпне от ножа. Но Маси все още я държеше за дрехите.

Клара се мъчеше да се откопчи, но напразно.

Ножът се стрелна мигновено и се заби.

Не в Клара. Не и в Гамаш.

Питър пое удара с гърдите си, но успя да издърпа съпругата си от хватката на професора.

Гамаш прикова Маси към стената, изби ножа от ръката му с ритник и нанесе такъв удар на противника си, че той загуби съзнание.

Арман се обърна. Клара бе коленичила до Питър. Ръцете й бяха върху гърдите му. Гамаш съблече сакото си, намота го на топка и притисна с него раната.

Бовоар бе взел последните няколко метра на бегом. Хвърли само един поглед и без да каже и дума, се обърна и хукна нагоре по хълма, за да потърси лекар.

— Питър, Питър! — викаше Клара.

Окървавените й ръце уловиха неговите и ги стиснаха, докато Гамаш се бореше да спре кървенето.

Питър бе изцъклил очи и в погледа му се четеше паника. Устните му ставаха все по-бледи и по-бледи. Лицето му също.

— Питър — прошепна Клара, приковала очи в неговите.

— Клара — изпъшка мъжът й. — Толкова съжалявам…

— Шшшшт! Лекарят идва.

— Исках да си дойда у дома — продума Питър и стисна ръцете й. — Писах ти…

— Шшшт! — промълви Клара и видя как миглите му потрепнаха.

Художничката се наведе ниско и зашепна в ухото му, докато го гледаше в очите:

— Намираш се на върха на хълма над Трите бора — каза тихо тя. — Виждаш ли селския площад? Усещаш ли мириса на гората? На тревата?

Питър кимна леко и напрежението в погледа му сякаш се стопи.

— Тръгваш надолу по склона. Ето я Рут. И Роза.

— Роза — прошепна Питър. — Върнала се е у дома?

— Да, у дома при Рут. Както и ти се върна. При мен. Ето ги и Оливие и Габри пред бистрото, махат ти. Но засега не влизай там, Питър. Виждаш ли нашия дом?

Погледът на Питър бе устремен някъде в далечината. От паниката нямаше и следа.

— Мини по пътечката, Питър. Влез в градината. Тук са нашите столове, седни до мен. Наляла съм ти бира. Държа те за ръка. Вдъхваш аромата на розите. И лилиите.

— Клара? — меко изрече Гамаш.

— Виждаш гората и чуваш ромона на рекичката Бела Бела — добави художничката с треперещ глас.

Топлото и лице докосна студената буза на съпруга й.

— У дома си — прошепна Клара.