Дългият път към дома

Трийсет и първа глава

След като си купиха хранителни продукти и се качиха в автомобилите, поеха по главния път покрай брега, който лъкатушеше сред хълмовете, зъберите и стръмните скали.

Марсел Шартран беше с буса си и караше напред, а Клара возеше останалите в колата.

Няколко километра по-късно Шартран включи мигач, но вместо да завие наляво, в противоположна на реката посока, сигнализираше, че смята да поеме надясно. „Дясно“ обаче не се виждаше. Имаше само отвесна скала. Въпреки това завиха, а зад ъгъла изникна тясна ивица суша, която се вдаваше в реката. Върху нея бяха кацнали група симпатични къщи, боядисани в ярки цветове.

— Преди време са били собственост на едно семейство — обясни Марсел, който тъкмо бе слязъл от буса си и идваше да посрещне останалите. — Имали само дъщери. Нито една от тях не се омъжила. Построили домовете си един до друг.

Къщите бяха със скромни размери, боядисани в яркочервено, синьо и жълто. На фона на сивия пейзаж изпъкваха като крайбрежни фарове. Построени бяха в един стил — с мансардни прозорци под стръмни покриви, каменни комини и дървени веранди — но всяка се отличаваше с нещо дребно. Покривите бяха покрити с ламаринени плоскости като сребърни рибешки люспи. Отразяваха меката светлина на залязващото слънце и сияеха в пастелни сини и розови нюанси.

— Има ли си име? — попита Мирна.

— Поселището ли? Не, няма.

— Сега кой живее тук? — поинтересува се Клара, докато вървеше след Шартран към къщата, която се намираше най-близо до реката.

— Собствениците на тези двете идват само през лятото — посочи галеристът другите къщи. — Само аз съм тук през цялата година.

— Не ви ли става самотно понякога? — попита Мирна.

— Случва се. Но пък само какво получавам в замяна!

Мъжът описа с ръка полукръг през дърветата, скалите и величествения небесен купол. И тъмната река. Марсел Шартран гледаше така, сякаш му бяха близки приятели.

Но никое от тези неща няма сърце, помисли си Мирна. Несъмнено гледката бе великолепна, но наистина ли си струваше?

— Купих я преди двайсет и пет години. След като почина последната сестра, къщата й дълго време стоеше с табела „продава се“, но никой не я искаше. Докато я взема, съвсем беше западнала.

Шартран отвори входната врата със замах и всички влязоха.

Озоваха се в дневна с нисък таван, подпокривни греди и настилка от дюшеме. Ако Шартран не бе използвал старомодна млечна боя, за да боядиса в бяло гредите и измазаните с гипс стени, мястото щеше да изглежда тясно и схлупено.

Но благодарение на ремонта, който бе направил, стаята бе гостоприемна и уютна. Около голямата камина бяха подредени две кресла и стар диван. Прозорците от всяка страна гледаха към река Сейнт Лорънс.

След като се настаниха по стаите си, всички се събраха в кухнята, наляха си питиета и се заеха да приготвят вечеря от паста, чеснови хлебчета с масло и салата с цикория.

— Срещали сте се с Ноу Ман — обърна се Гамаш към Шартран, докато се занимаваше със салатата, а домакинът подреждаше масата. — Единствено вие от присъстващите…

— Това не е напълно вярно — прекъсна го Шартран. — Клара, вие също сте го познавали.

— Да, предполагам — отвърна художничката. — Все забравям. Толкова отдавна беше, а и не ми е преподавал. Срещала съм го по коридорите и толкова. Едвам го разпознах на онзи автопортрет в годишника, но сигурно така е било модерно по онова време. Всички са искали да изглеждат измъчени.

— Другите може и да са искали, но Норман наистина е бил — намеси се Мирна.

— Вие обаче сте изнесли беседа в художническата колония. — Гамаш отново се обърна към Шартран, като върна разговора на предишната тема. — Заприлича ли ви на секта?

Галеристът за момент спря да подрежда прибори и салфетки и се замисли.

— Не бих казал. Как всъщност трябва да изглежда една секта? По какво се познава?

— Каква е разликата между комуна и секта? — попита Бовоар.

— И двете се ръководят от някаква философия — обясни Мирна, — но комуната е отворена, членовете могат да се присъединяват и да напускат, когато пожелаят. Сектата е затворена. Има строги правила. Изисква подчинение и безпрекословна лоялност към водача и вярата. Изолира хората от обществото.

— В такъв случай е интересно, че Ноу Ман е поканил Марсел да изнесе беседа — каза Клара. — Не изглежда като нещо, което би направил някой водач на секта.

— Не, наистина — потвърди Мирна. Погледна към Шартран, а после отмести очи.

Гамаш наблюдаваше внимателно и предположи каква мисъл е минала през главата на Мирна.

Може би Шартран не е бил поканен. Може би вече е бил част от общността.

От известно време Гамаш имаше подозрения, че Марсел Шартран вероятно е бил член на комуната на Ноу Ман. Не защото знаеше толкова много за нея, а защото се преструваше, че не знае почти нищо.

Галеристът вдигна поглед и се усмихна на Гамаш. Приятелска, обезоръжаваща усмивка. Дружески поглед. На бившия детектив му се искаше да вярва, че наистина са от един отбор.

Но вместо да се разсеят, съмненията му все повече се задълбочаваха.

— Показвали ли са ви свои творби? — попита Клара. От всички присъстващи като че ли само тя не се съмняваше в Шартран.

— Не, а и не съм настоявал да ги видя.

В този момент Мирна вдигна очи, сетне погледна приятелката си. Сякаш се опитваше да я накара да забележи този куриоз. Собственик на галерия показваше пълна незаинтересованост към изкуството.

Повечето галеристи се специализираха в определена сфера, но поне проявяваха някакво любопитство към изкуството въобще. Всъщност много от тях бяха доста разпалени и твърде досадни в това отношение.

Но Клара мажеше нарязаната на филийки франзела с масло и чеснова паста и сякаш не забелязваше нищо необичайно.

— Ноу Ман показвал ли ви е картините си? — попита Гамаш.

— Не.

— Нека предположа — обади се Бовоар. — Не сте и настоявали.

Шартран изглеждаше развеселен.

— Когато човек открие онова, което обича, няма смисъл да продължава да търси.

— Жалко, че Люк Вашон е заминал — рече Клара. — Можеше да ни разкаже повече за комуната.

— Да — съгласи се Гамаш, — жалко.

— Странно, че не е споделил с никого къде отива — отбеляза Бовоар. — Сервитьорката каза „надолу по реката“, но това е твърде неопределено.

Ножът, с който режеше домати за салатата, застина във въздуха.

— Знаете ли, попитах я къде е отишъл, но не съм сигурен…

Докато Жан Ги мислеше, бавно отпусна ръката с ножа върху дъската за рязане. Отправи поглед някъде напред, а в ума си прехвърляше разговорите, които бе провел в ресторанта.

— Merde! — изруга накрая и пусна ножа. — Къде е телефонът ви?

Шартран посочи към дневната.

— Защо?

— Попитах сервитьорката накъде е заминал Вашон, но тя не знаеше. После питах бармана кога ще се върне шефът му и как бих могъл да се свържа с него. Но не го попитах къде е отишъл.

Младата сервитьорка не знаеше, но колегата й може да е бил наясно. Tabarnac.

Бръкна в джоба си, извади бележника и намери номера на „Ла Мюз“.

Чуваха го как натиска бутоните на телефона в дневната.

Мирна и Гамаш стояха един до друг пред мивката.

— Какво си мислиш, Арман? — тихо попита тъмнокожата жена.

— Мисля си, че Ноу Ман е изчезнал, после Питър е изчезнал, а накрая и Люк Вашон, единственият останал в района член на художническата колония, също е изчезнал.

— А сега и ние сме изчезнали — прошепна Мирна.

— Вярно е.

— Хайде, Арман, изплюй камъчето. Какво всъщност си мислиш?

Гамаш избърса ръцете си в кърпата и се обърна с лице към Мирна.

— Мисля си, че Ноу Ман си е живеел в околността мирно и тихо в продължение на години, но изведнъж е плъзнал слух, че е водач на секта, и са го прогонили.

— Това не е мислене — възрази Мирна, — това е обобщение. Можеш повече.

— Мисля си — каза Гамаш и я изгледа неодобрително, — че трябва да се обадя по телефона.

— Предай много поздрави на Рен-Мари — извика Мирна след него.

Гамаш кимна, излезе навън и извади мобилния си телефон. Не каза на Мирна, че нямаше намерение да се обажда на съпругата си. А на някой друг в Трите бора.

— Какво искаш, дявол те взел?

Рут вдигаше телефона така, вместо да каже „ало“.

— Искам да поговорим за днешното ви посещение в колежа по изкуствата.

— Нали вече говори с жена си? Защо занимаваш и мен?

— Исках да ви задам един въпрос, на който Рен-Мари не можа да отговори.

— Какъв? — отвърна нетърпеливият глас, но в него се долавяше и нотка на любопитство.

— Пак изникна онази ваша строфа.

— Коя, мис Марпъл? Написала съм стотици стихотворения.

— Знаете коя, ma belle. — Почти я чу как потрепери. Гамаш отдавна бе научил, че ако искаш да се харесаш на Рут, трябва да й отвръщаш със същото отношение, което получаваш от нея. Но ако искаш да я уплашиш до смърт, бъди любезен. — „Просто седя, където ме оставиха…“. Тази.

— И какво?

— Рен-Мари каза, че днес двамата с професор Маси сте я изрецитирали заедно. Никога не съм ви чувал да рецитирате с някого. Сигурно сте го харесали.

— Накъде биеш?

— Рен-Мари каза, че е бил очарован от вас.

— Звучиш изненадан.

— И вие от него. — След тези думи се възцари кратко мълчание. — И че когато ви е попитала за това, вие сте казали нещо. Според нея е било на латински. Какво казахте?

— Не ти влиза в работата. Толкова ли е смешно, че двама старци може да изпитват взаимно привличане? Толкова невероятно ли изглежда?

Още нещо беше необяснимо.

Вместо да е бясна, Рут звучеше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи. Тогава Гамаш си припомни — макар никога да не ги забравяше напълно — някои от нещата, които ненавиждаше в работата си.

— Рут, какво казахте, когато Рен-Мари ви попита за вашите чувства към професор Маси?

— Няма да го разбереш.

— Да опитаме.

— Цитирах един от любимите си поети — рече старицата. — Не, не себе си.

— А кого?

— Шеймъс Хини.

— Стих от негово стихотворение? — попита Гамаш.

— Не. Последните думи, които е изрекъл на смъртния си одър. Казал ги е на съпругата си. Noli timere.

Гамаш усети буца в гърлото си, но продължи:

— Стихотворението, което сте рецитирали с професор Маси: „Просто седя, където ме оставиха, изваяна от камък и самозаблуда“…

Изчака поетесата да довърши строфата, както бе сторила пред възрастния преподавател. Но тя мълчеше, затова Гамаш я изрецитира докрай:

— „че божеството, което за удоволствие убива, може и да лекува“.

— И какво за него?

Гамаш се обърна към къщата и през прозореца видя Клара и Шартран, застанали един до друг и склонили глава над вечерята, която приготвяха заедно.

Noli timere — помисли си.

— За кого сте написали това стихотворение? — попита той Рут.

— Има ли значение?

— Мисля, че може би има.

— Мисля, че вече знаеш.

— За Питър.

— Да. Откъде се сети?

— От няколко неща — отвърна Гамаш. — Хрумна ми, че на френски „камък“ е рiеrrе. Пиер и Питър са едно и също. Игра на думи с името му, но и много повече. Написали сте стихотворението преди години. Още тогава ли сте разбрали?

— Че е от камък и самозаблуда? Да.

— И че има божество, което убива за удоволствие — добави Гамаш, — но може и да лекува.

— Поне аз вярвам, че е така — рече Рут. — Питър не вярваше. Този човек си имаше всичко: талант, любов, спокойно местенце, където да живее и твори. Трябваше само да оцени каквото му е дадено.

— А ако не го оценеше?

— Щеше да си остане камък. А божествата щяха да се обърнат против него. Правят го, да знаеш. Щедри са, но очакват благодарност в замяна. Питър си мислеше, че цялото щастие и късмет в живота му се дължат на самия него.

Рут нямаше как да види, но Гамаш кимна.

— Питър винаги е имал срок на годност, отпечатан на челото му — каза старата поетеса. — Така е с всеки, който живее в главата си. Потръгва му, но в крайна сметка идеите му се изчерпват. А когато няма въображение и вдъхновение, на което да се опре, какво става?

— Какво?

— Както казва Емили Дикинсън, спукана му е работата. Какво се случва, когато камъкът е разбит на парчета, когато дори самозаблудата е изчезнала?

Гамаш усети в джоба си тежестта на малката книжка. И още по-малкия разделител между страниците. Бележеше мястото, отвъд което не бе стигал.

— Творенията на такива хора в крайна сметка умират от липса на грижи, от недохранване — продължи Рут в отговор на въпроса, който самата тя бе задала. — Понякога, когато това се случи, творецът също умира.

— А дотам го довежда божеството, което за удоволствие убива — каза Гамаш.

— Да.

— Но нали може и да лекува? Как?

Гамаш осъзнаваше, че е силно заинтригуван. И беше достатъчно честен със себе си, за да си признае, че отговорите не го вълнуват само заради Питър.

— Като дава втори шанс. Последен шанс. Не ме разбирай погрешно, вярвам, че хората трябва да си използват акъла. Но не бива да прекарват твърде дълго време в главите си. Страхът живее в главата. Куражът — в сърцето. Работата ти е да се добереш от едното до другото.

— А между тях е буцата в гърлото — рече Гамаш.

— Да. Повечето не успяват да я преодолеят. Има хора, родени за величие. Питър беше такъв. Просто не можеше да стигне дотам. Толкова бе близо, че можеше да го види и помирише. Може би дори е вярвал, че го е постигнал.

— Самозаблуда — отбеляза Гамаш.

— Точно така. Докоснал се бе до гениалността, до творческото въображение, а после сякаш съдбата се пошегува с него и му отне всичко. Но боговете още не бяха приключили с него. Дариха го със съпруга, която е истински талантлива, за да е пред очите му всеки ден. Да е свидетел на дарбата й. А после боговете му отнеха и нея.

Звучеше така, сякаш разказваше страшна приказка. Ужасяваща история за най-големия й страх, от която можеха тръпки да те побият. Рут не се боеше, че ще се появи някое чудовище, а че ще изчезне онова, което обичаше.

Питър Мороу изживяваше нейния кошмар. Кошмарите на всички тях.

— Но все пак е получил последен шанс, нали? — попита Гамаш. — Да я намери отново.

— Не отново — рязко отвърна Рут. Трябваше да се постарае този простичък човечец да я разбере. — За първи път. Питър трябваше да намери нещо, което никога не бе притежавал.

— И какво е това нещо?

— Сърце. — Старицата млъкна за миг. — Това му липсва на Питър цял живот. Беше талантлив и умен. Но го измъчваха страхове. Ето защо тъпчеше на едно място, вървеше по едни и същи пътеки, отново и отново. Все едно Луис и Кларк да стигнат до Канзас, а после да се върнат и да започнат отначало. Омагьосан кръг. Погрешно възприемаше движението като напредък.

— Това ли е правел Питър? — учуди се Гамаш.

— Цял живот — каза Рут. — Не си ли съгласен? Може всяка негова картина да е на различна тема, но ако си видял едно произведение на Питър Мороу, все едно си видял всичките. Въпреки това не всеки е като Луис и Кларк. Не всеки е изследовател, а и не всички изследователи се завръщат живи. Ето защо се иска толкова много смелост.

— Noli timere — рече Гамаш. — Но ако предположим, че е събрал смелост, каква е била следващата стъпка? Защо е отишъл в Торонто — да търси помощ, насоки? Ако продължа вашата аналогия, не му ли е била нужна карта?

— Какви ги плещиш? Божке, говорим за творческо вдъхновение, не за география! Тъпунгер — промърмори Рут. — Защо въобще намесваш в разговора Мартин и Люис, та съвсем да ме объркаш?

Гамаш въздъхна. Губеше я. Той самият също започваше да се изгубва.

— Какво е търсел Питър в Торонто? — попита отново, като се постара да зададе въпроса по възможно най-ясния и прост начин.

— Търсел е карта — каза Рут. Гамаш поклати глава и въздъхна дълбоко. — И е отишъл на правилното място. Но…

— Какво „но“? — попита бившият детектив.

— Трябвало е да внимава да не попадне под неправилно влияние. Повечето хора искат някой да ги води. Но ако изборът им на водач е погрешен? Може да се окажат в групата на Донър.

— Смятам, че тази аналогия се изчерпа — рече Гамаш.

— Коя аналогия?

Гамаш се замисли за своя приятел Питър Мороу. Сам и уплашен. Изгубен. И все пак Питър бе намерил не един път, а два. Единият щял да го изведе от пустошта, а другият го обричал да се върти в кръг. Да бърка движението с напредък, както се изрази Рут. Професор Маси беше единият път, а професор Норман — другият.

Рут беше права. Колкото и да се перчеше, Питър си оставаше страхливец. А страхливците почти винаги избираха по-лесния път.

Какво можеше да е по-лесно от една вълшебна десета муза, която като с магическа пръчка ще реши всичките му проблеми?

Не предлагаха ли сектите именно това? Подслон от бурята. Ясен отговор. Безпрепятствен прогрес.

— Вярвате ли в десетата муза, Рут?

Гамаш се подготви за поредната доза ругатни, но такава не последва.

— Вярвам във вдъхновението и вярвам, че то има божествен произход. Дали е от Господ, ангелите, дърво, или муза, няма значение.

— Мирна говореше за силата на вярата — каза Гамаш.

— Изглежда мъдра жена. Ще ми се някой ден да се запозная с нея.

Бившият детектив се усмихна. Разговорът бе приключил.

— Merci, нещастнице пияна — каза и я чу да се засмива. Отзад се разнесоха крясъците на Роза: „Фак, фак, фак!“.

— Съжалявам — рече старицата. — Набрал си грешен номер.

Рут затвори телефона и отиде да седне до своята муза Роза, която я вдъхновяваше да бъде не по-добър поет, а по-добър човек.

Гамаш остана в тъмнината и отново се загледа през прозореца. Към Клара. И Марсел Шартран.

Може би това бе причината собственикът на галерията да ги покани тук, помисли си. Не беше някаква зловеща конспирация да ги отведе по-далече от Бе Сен Пол. Беше много по-просто. И по-човешко.

Марсел Шартран живееше тук. Сам. Вкопчен в каменистия откос. Поканил бе Клара в своя дом.

Noli timere.

Не бой се.