Дългият път към дома

Първа глава

Kлара Мороу се приближи към него, чудейки се дали онзи малък жест, който правеше всяка сутрин, ще се повтори и сега.

Беше толкова дребен, толкова незначителен. Почти незабележим. Първия път.

Но защо Арман Гамаш го повтаряше?

Клара се почувства глупаво, че изобщо си задава този въпрос. Имаше ли някакво значение? Но пък за човек, който не бе склонен към прикритост, този жест все повече й изглеждаше потаен, дори подмолен. Безобидно действие, което сякаш търсеше сянка, в която да се потули.

И все пак Арман седеше посред бял ден на пейката, която Жил Сандон наскоро бе изработил и поставил на билото на хълма. Пред него се простираха планините — от Квебек до Върмонт — със склонове, обрасли с гъсти гори. Река Бела Бела се виеше между възвишенията като сребърна лента, която блестеше в слънчевия ден.

А в долината, почти незабележимо на фона на тази величествена гледка, се гушеше скромно селце — Трите бора.

Арман не се криеше. Но и като че ли не се наслаждаваше на пейзажа. Всяка сутрин едрият мъж се настаняваше на пейката и вместо да се любува на природата, свеждаше глава над книгата, която носеше. Четеше.

Когато скъси разстоянието, Клара Мороу забеляза, че Гамаш отново прави същото. Сваля полукръглите си очила за четене, затваря книгата и я пъха в джоба си. Имаше книгоразделител между страниците, но той винаги стоеше на едно и също място в края на книгата. Място, към което Арман се приближаваше, но така и не успяваше да го достигне.

Не затваряше книгата със замах. Оставяше кориците бавно да се съберат от собствената си тежест. И доколкото Клара бе видяла, Арман не отбелязваше докъде е стигнал. Нямаше стара касова бележка, нито използван билет за самолет, влак или автобус — нищо, което да го подсеща колко е прочел и какво му остава. Сякаш за него нямаше значение. Всяка сутрин започваше наново. Приближаваше се все повече към отметката, но винаги спираше, преди да стигне до нея.

Всеки път Арман Гамаш прибираше тънкото томче в джоба на лекото си лятно сако, преди Клара да успее да зърне заглавието.

Тази книга се бе превърнала във фикс идея за художничката. Поведението на Арман — също.

Дори го бе попитала за четивото му около седмица по-рано, когато за първи път бе седнала до него на новата пейка, от която се разкриваше гледка към старото село.

— Хубава ли е?

— Oui — отвърнал бе с усмивка Арман Гамаш и така бе смекчил резкия си отговор. Поне малко.

Леко побутване от човек, който рядко отблъскваше хората.

Но сега, докато се взираше в профила му, Клара си помисли, че не е точно така. Не я бе отблъснал. По-скоро я оставяше там, където е, а самият той отстъпваше крачка назад. Далеч от нея. От въпроса. Взел бе овехтялата книга и се бе оттеглил.

Посланието бе ясно. Клара го разбра. Но това не означаваше, че ще се съобрази с него.

Арман Гамаш погледна към тучната лятна зеленина на горите и към планините, които се простираха до безкрая. Сетне сведе очи към селото в долината, което сякаш бе скътано в дланта на древна ръка. Стигма насред квебекската природа. Но не рана, а чудо.

Всяка сутрин Гамаш и съпругата му Рен-Мари излизаха на разходка със своята немска овчарка Хенри. Хвърляха топка за тенис напред и накрая сами трябваше да я намерят и върнат, защото Хенри се разсейваше от някое падащо листо, мушица или пък от гласовете в собствената си глава. Отначало кучето се втурваше след топката, но изведнъж спираше и вперваше поглед в празното пространство, мърдайки огромните си като сателитни чинии уши в различни посоки. Сякаш улавяше някакво съобщение. Не изглеждаше напрегнато, а любопитно. Гамаш бе забелязал, че по същия начин наострят слух и хората, когато дочуят звуците на особено любима мелодия, понесена от вятъра, или познат глас някъде отдалеч.

Килнал глава, с някак глуповато изражение, Хенри се вслушваше, а през това време Арман и Рен-Мари послушно изпълняваха командата „дръж!“.

В този свят всичко беше наред. Така разсъждаваше Гамаш, докато мълчаливо седеше на припек под ранното августовско слънце.

Най-сетне.

Изключение правеше Клара, която всяка сутрин бе започнала да идва на пейката при него.

Дали бе забелязала, че остава сам на хълма, след като Рен-Мари и Хенри се приберяха? Дали си бе помислила, че е самотен? Че би се зарадвал, ако някой му прави компания?

Арман се съмняваше. Клара Мороу бе една от най-близките им приятелки и го познаваше достатъчно добре, за да знае, че не е така.

Не. Идваше по някаква си своя причина.

С времето любопитството на Арман Гамаш бе нараснало. Почти успяваше да се самозаблуди, че това любопитство не е най-обикновена склонност да си пъхаш носа в чуждите работи, а професионален навик.

През цялата си кариера главен инспектор Гамаш бе задавал въпроси и бе търсил отговори. Не просто отговори, а факти. Но всъщност винаги издирваше нещо много по-неуловимо и опасно от фактите — чувствата. Защото те го отвеждаха до истината.

И докато за повечето хора истината бе освобождаваща, то онези, по чиито дири вървеше Гамаш, влизаха в затвора заради нея. До живот.

Арман Гамаш се смяташе по-скоро за изследовател, отколкото за ловец. Неговата цел бе да разкрива. А онова, което разкриваше, продължаваше да го изненадва.

Колко ли пъти бе разпитвал убийци с идеята, че ще се натъкне на вгорчени чувства и покварена душа, а вместо това бе откривал заблудена добродетелност?

Това, разбира се, не му пречеше да арестува престъпника. Но бе стигнал до извода, че сестра Прежан има право: никой не е толкова зъл, колкото най-голямото си злодеяние.

Арман Гамаш бе виждал най-голямото зло. Но бе виждал и голяма добрина. Често у един и същ човек.

Затвори очи и извърна лице към свежото утринно слънце.

Сега тези времена бяха зад гърба му. Вече можеше да си почива. Да се отпусне в шепата на божествената ръка. Да се погрижи за собствената си душа.

Не бе необходимо да продължава да търси. В Трите бора бе намерил онова, от което се нуждаеше.

Тъй като жената седеше до него, той отвори очи, но задържа погледа си насочен напред, към селцето, което тъкмо се пробуждаше. Видя как неговите приятели, а отскоро и съседи, излизат от къщи, за да се погрижат за градините си или пък да пресекат селския площад и да закусят в бистрото. Наблюдаваше как Сара отваря вратата на своята пекарна. Жената работеше там от ранни зори, вече бе изпекла франзели, кроасани и chocolatine, а сега бе време да ги продаде. Сара се спря на прага, избърса дланите си в престилката и поздрави мосю Беливо, който тъкмо отваряше смесения магазин. През последните няколко седмици Арман Гамаш всяка сутрин бе сядал на пейката и бе наблюдавал същите тези хора как повтарят едни и същи действия. Селото се движеше в ритъм, сякаш следваше тактовете на музикално произведение. Вероятно това чуваше Хенри. Музиката на Трите бора. Своеобразен напев, химн, успокояващ ритуал.

Неговият живот никога не бе следвал определен ритъм. Всеки ден бе непредсказуем и като че ли това го устройваше, дори му харесваше. Смяташе, че е такъв по характер. Никога не бе опознал рутината. Досега.

Гамаш трябваше да си признае, че малко се боеше удобната рутина да не се превърне в баналност и да не стане отегчителна. Но вместо това нещата се бяха развили в противоположната посока.

Повторението явно му действаше добре. Колкото повече укрепваше, толкова повече оценяваше този своеобразен дневен режим. Вместо да го ограничават и да му пречат, ежедневните ритуали го караха да се чувства по-свободен.

Житейските бури разтърсваха хората и изваждаха наяве всякакви неприятни истини. Но за да бъдат добре осмислени, бе нужно спокойствие. Поседнал на припек на това тихо местенце, Арман Гамаш най-сетне бе свободен да разгледа всички неща, които се бяха сринали. Както се бе сринал и самият той.

Усети теглото и обема на малката книжка в джоба си.

Долу в селото Рут Зардо излезе, накуцвайки, от занемарената си къщурка, а по петите я следваше патицата й Роза. Възрастната жена се озърна, сетне вдигна старчески очи към черния път, който извеждаше извън селото. Гамаш забеляза как стоманеният й поглед се плъзна нагоре, нагоре по прашната улица. Докато се спря на неговия. И се закова.

Рут вдигна жилестата си ръка за поздрав и все едно тържествено издигаше флага на Трите бора, старицата вирна един нетрепващ пръст.

Гамаш се поклони леко в отговор на жеста й.

В този свят всичко беше наред.

Освен…

Арман се обърна към разчорлената жена, която седеше до него.

Защо бе дошла Клара?

Клара се извърна. Не намери сили да го погледне в очите, защото знаеше какво е намислила.

Зачуди се дали не е по-добре първо да поговори с Мирна. Да я помоли за съвет. Но се отказа, когато осъзна, че така просто ще прехвърли отговорността за решението си.

Или по-скоро се боеше, че Мирна ще я спре. Ще й каже да не го прави. Ще й обясни, че е несправедливо и дори жестоко.

И ще е права. Именно затова Клара се бе колебала толкова дълго.

Всеки ден идваше тук с твърдото намерение да каже нещо на Арман. И всеки ден се отказваше от страх. Или по-скоро добрият ангел в нея опъваше юздите и я дърпаше назад. Опитваше се да я спре.

И бе успявал. Досега.

Всяка сутрин Клара разменяше любезности с Арман и след това си тръгваше, решена да не се връща на другия ден. Обещаваше на себе си, на всички светни, ангели, богове и богини, че на следващата сутрин няма да ходи до пейката.

Но идваше новото утро и като по чудо, магия или проклятие Клара отново усещаше как седи върху твърдите кленови дъски. И се хващаше, че наблюдава Арман Гамаш. Задаваше си въпроси за тънкото книжле в джоба му. Вглеждаше се в дълбоките, замислени кафяви очи.

Напълнял бе, а това бе хубаво. Значи Трите бора се справяше добре със задачата си. Помагаше му да се излекува. Бе висок и му подхождаше да е с по-едра фигура. Не дебел, а солиден. Накуцването вследствие на нараняванията започваше да изчезва и в походката му имаше все повече жизненост. Лицето му бе възвърнало цвета си, но не и вълнистата му коса, в която кафявите кичури бяха все по-малко. Клара предполагаше, че когато след няколко години навърши шейсет, ще е напълно посивял.

Възрастта бе изписана на лицето му. Грижите, притесненията и тревогите бяха оставили своите следи. И болката. Но най-големите бръчки бяха от смях. Около очите и устата. Веселието се бе врязало дълбоко в кожата му.

Главен инспектор Гамаш. Бившият началник на отдел „Убийства“ в Sûreté du Québec.

Или просто Арман. Нейният приятел. Дошъл тук, за да се оттегли от предишния си живот и от всичката смърт. Не за да се скрие от тъгата, а да спре да я трупа. На това спокойно местенце да се вгледа в онова, което му тежи, и да започне да се освобождава от бремето си.

Като всички тях.

Клара се надигна.

Не можеше да го направи. Не можеше да прехвърли бремето си върху този човек. Той си имаше свое. А това си беше нейно.

— Ще се видим ли на вечеря? — попита. — Рен-Мари ни покани. Може да поиграем малко бридж.

Все крояха такива планове, но рядко ги осъществяваха. Предпочитаха да разговарят или да седят тихо в градината зад къщата на семейство Гамаш, докато Мирна обикаляше между растенията и обясняваше кои са бурени и кои — многогодишни, цъфтящи година след година. Дълголетници. Други цветя пък бяха едногодишни. Отредено им бе да загинат след кратък, но великолепен живот.

Гамаш се изправи на крака и в този момент Клара отново зърна думите, издълбани на облегалката. Нямаше ги, когато Жил Сандон монтира пейката. А Жил твърдеше, че не са негово дело. Просто се бяха появили като графити и никой не бе поел отговорност за тях.

Арман протегна ръка. Отначало Клара си помисли, че очаква да си стиснат ръцете за довиждане. Необичайно официален и окончателен жест. Но после осъзна, че дланта му е обърната нагоре.

Приканваше я да постави длан в неговата.

Така и направи. Почувства как Гамаш внимателно обгръща ръката й със своята. И най-накрая го погледна в очите.

— Защо дойде, Клара?

Внезапно художничката отново се озова на пейката и за пореден път усети твърдите дъски под себе си, но сега те не само носеха тежестта й, а и не й позволяваха да падне.