Дългият път към дома

Трийсет и втора глава

Жан Ги Бовоар чакаше да отговорят на обаждането му. Чакаше ли, чакаше.

През прозореца на дневната Гамаш го виждаше как нервно крачи напред-назад.

Телефонът в ръката на бившия главен инспектор иззвъня.

— Рен-Мари?

— Oui, Арман. Имам новини. Секретарката от колежа по изкуствата се свърза с мен.

— Толкова късно?

— Ами не можела да намери досието на професор Норман. Сигурно при други обстоятелства щеше да се откаже и да замине в отпуск, но явно се е притеснила от факта, че папката липсва.

— Открила ли я е?

— Не.

— Значи няма защо да прекъсвам плановете й — рече Гамаш и чу смеха на съпругата си.

— Има още нещо. Не е намерила досието, но се е обадила на жената, която временно им е помагала в края на семестъра. Тя признала, че го е издирила, защото някой друг е питал за него. — Питър ли?

— Питър. Мисля, че се досещам защо е останал в Торонто толкова дълго — добави Рен-Мари. — Поискал е досието през зимата, но е отнело много време да го открият.

— Месеци?

— Е, не чак толкова много, но старите папки са били преместени в кашони, когато преди няколко години са правили ремонти. Забавили са се, защото помощничката на секретарката е трябвало да се увери, че документите не са били замърсени с азбестов прах по време на ремонтите. Това съвпада с нещата, които ни разказа професор Маси. Докато помощничката получи потвърждение, че с папките всичко е наред, минали няколко седмици и вече дошла пролетта.

— Ако тази помощничка е намерила папката, защо секретарката сега не я открива? — попита Арман.

— Помощничката я е унищожила. Не бързай да си вадиш заключения — успокои го Рен-Мари, след като го чу как изръмжава. — Работата на жената е била да въвежда данни, и то актуални данни, само за студентите, но след като така и така била извадила досието на професор Норман заради Питър, просто го сканирала. После унищожила хартиения оригинал. Ето защо секретарката не го е намерила.

— Но това означава, че има дигитална версия — рече Гамаш.

— Точно така. Секретарката ще ми я изпрати по имейл. Разбира се, докато се изтегли на компютъра ни, всички отдавна ще сме измрели. Затова я помолих да ми предаде накратко най-важната информация.

— И?

— Себастиан Норман е преподавал в колежа по изкуствата само една година. Както вече споменах, Маси е ходатайствал да го назначат. Но най-ценното в досието било писмо от Норман, с което той моли последната му заплата да бъде преведена в Бе Сен Пол. Питър сигурно е видял писмото и е заминал да го търси там.

— Но дотогава Норман отдавна е бил изчезнал — каза Гамаш. — Имаме и друга информация, която може да се окаже полезна. Норман е изпращал картините си в своята галерия. Възможно е все още да има представител там. Професор Маси се е запознал с Норман в началото на кариерата му в Торонто. Може галерията също да е била в Торонто.

— Там ще имат настоящия му адрес — предположи Рен-Мари. — Но в Торонто е пълно с галерии.

— Вярно е, но професор Маси сигурно ще знае — рече Арман.

— Да му се обадя ли?

— Твърде късно е, вероятно отдавна си е отишъл.

— Не е задължително. Според мен професор Маси живее в колежа, в ателието си.

— Така ли? Колко странно.

— Струва ми се, че там има всичко необходимо — каза Рен-Мари. — Ще опитам.

Един професор е бил изгонен, а друг така и не си е тръгнал оттам, помисли си Гамаш, като затвори телефона.

Рен-Мари звънна отново след няколко минути.

— Не отговаря. Може би все пак не живее там. Ще пробвам отново на сутринта.

— Секретарката каза ли откъде е професор Норман? От коя част на Квебек?

— Не попитах, но в досието му сигурно ще пише.

— Може ли да ми го препратиш веднага щом го получиш, s’il te plait?

Поговориха още няколко минути на лични теми, а след това Гамаш се върна в кухнята и установи, че Бовоар също тъкмо се е появил.

— Нещо ново? — попитаха всички останали в един глас.

— Patron? — Бовоар покани с жест бившия си началник да се изкаже пръв.

— Рен-Мари очаква от колежа да й изпратят досието на професор Норман по имейл. Знаете ли, че професор Маси е предложил да назначат Норман като преподавател?

Ако трябваше да се съди по изражението на Клара, тя нямаше представа.

— Какво го е прихванало, че да го препоръчва?

— Признал е на Рен-Мари, че тогава не е познавал Норман много добре. Засичали се няколко пъти по изложби и на Маси му се сторило, че Норман има нужда от помощ. Не познавал почти никого и видимо имал финансови проблеми. Затова Маси ходатайствал да наемат Норман в колежа на непълен работен ден, за да преподава теория на изкуството.

— Сигурно се е почувствал доста кофти, когато Норман се е издънил — рече Бовоар.

— На теб как ти се стори? — обърна се Гамаш към Мирна.

— Маси ли? Хареса ми. Разбирам защо студентите го обожават. Все още притежава магнетично излъчване. И изглеждаше, че искрено го е грижа за младите хора. Малко ми напомни на теб, Арман — каза Мирна.

— Вярно е — съгласи се Клара. — Винаги съм знаела, че има нещо в този човек. Спокойствието, може би и желанието му да помага.

— И неговата мъжествена привлекателност — добави Гамаш, в отговор на което жените извъртяха очи. — В папката с досието на Норман е имало писмо, с което той е молел да преведат последната му заплата тук, в Бе Сен Пол. Питър е видял папката, видял е писмото и е тръгнал насам. Ако в документите е имало още нещо, скоро ще разберем.

Отцедиха пастата, поръсиха я с чеснов зехтин, пресен босилек и настърган пармезан и сложиха купата на масата.

— Твой ред е — обърна се Клара към Бовоар, когато всички седнаха. — Провървя ли ти с „Ла Мюз“?

— Никак. Дълго стоях на телефона в изчакване, но управителят беше твърде зает и не успях да се чуя с него.

Бовоар сложи паста в чинията си, докато говореше. Не го каза на глас, но ако бяха останали в Бе Сен Пол, можеше да отиде лично в „Ла Мюз“, да хване онзи човек натясно и да измъкне информацията от него. Вместо това му бяха затворили телефона с обещанието, че управителят ще се обади, когато намери време.

Час по-късно, когато вече бяха измили чиниите и бяха сложили кафето да се вари, два телефона иззвъняха едновременно.

— Excuse-moi — каза Гамаш и отново излезе на каменната тераса с мобилния си телефон. Преди да затвори вратата, чу как Шартран каза на Бовоар: „За вас е“.

Нощта бе топла и безлунна и въпреки че река Сейнт Лорънс вече не се виждаше, всички други сетива можеха да я доловят. Гамаш усещаше аромата, чуваше шума и дори я чувстваше като съвсем лека мъгла, която докосва лицето му.

— Рен-Мари?

Когато заговори, несъзнателно се обърна на запад и си представи съпругата си у дома. Представи си, че е до нея и двамата седят заедно в градината. Под същото това звездно небе.

— Получих досието. Тъкмо ти го препратих.

— Можеш ли да ми го преразкажеш най-общо?

Слушаше, докато тя четеше. И докато слушаше, бавно се извърна. Обърна гръб на Рен-Мари. На Трите бора. На сърцето на Квебек. Погледна към извора на реката. Където започваха Сейнт Лорънс и Квебек.

Сега знаеше, че всичко това е започнало там. И там щеше да завърши.

— Patron?

Бовоар стоеше на вратата като тъмен силует на фона на осветената дневна.

— Ici.

Гамаш тъкмо бе приключил разговора си с Рен-Мари и бе затворил.

— Разбрах къде е отишъл собственикът на „Ла Мюз“. И къде отива всяка година горе-долу по това време.

— Нека предположа — каза Гамаш.

Бившият детектив беше безплътен глас, но Бовоар постепенно започна да различава очертанията на фигурата му. Тъмен силует на фона на звездите в нощното небе.

Фигурата вдигна черна ръка и посочи.

— Натам — произнесе Гамаш.

— Oui — кимна Бовоар.

— Табакен.

— Oui.

По-младият мъж се обърна и се взря в тъмнината.

Ако Земята беше плоска, Табакен щеше да е кацнал на ръба на пропастта.

— Ето къде сте били — възкликна Мирна, която тъкмо излизаше от къщата.

— Какво става? — Клара се появи веднага след Мирна и забеляза, че двамата мъже стоят мълчаливо и неподвижно. Загледани на изток.

— Знаем къде е отишъл собственикът на „Ла Мюз“ — каза Бовоар.

— Знаем къде е отишъл и Ноу Ман — добави Гамаш. — Мястото, на което почти със сигурност ще намерим и Питър.

— Къде? — попита Клара и бързо се приближи към тях.

— Едно село далеч натам. — Бовоар посочи в тъмнината.

— Казва се Табакен — рече Гамаш.

— Познато ли ти е? — попита Клара и видя как една тъмна глава кимна в мрака.

— Побратименото село на Аньо де Дьо — обясни бившият детектив. — Едно до друго са, но са съвсем различни.

Гамаш се насочи към къщата и мина покрай двете жени.

— Аньо де Дьо — повтори Мирна и си преведе: — Агнец Божи. А Табакен? Не знам как се превежда.

— Вулгаризирана дума — обясни Бовоар. — Не е френска. Местните са дали това име на селото много, много отдавна, преди по тези земи да пристигнат европейци.

— Какво означава? — попита Клара. — Знаете ли?

— Означава „магьосник“ — каза Гамаш и влезе в къщата.