Дългият път към дома

Петнайсета глава

Осени ме преди малко, докато гледах последната му картина — призна Клара. Преместили се бяха в ателието на Питър, привлечени от платното на статива.

— Ти как се досети? — обърна се художничката към Мирна.

— Цветният кръг.

Книжарката разказа за живописния си английски мъфин. Гамаш, който още не беше закусвал, си помисли, че „конфилини“ звучи като нещо гениално.

— А ти? — попита Мирна бившия детектив.

— Мислех си за кучешката закуска — отвърна Арман и описа разсъжденията, които го бяха довели до същото заключение макар и по друг път.

— И за това колко е трудно да се изобрази чувство. В началото е истинска бъркотия.

Пред тях стоеше картината, която Питър бе изоставил. Цялата бе издържана в оттенъци на бялото. Великолепен усет за нюансите. Почти невъзможно бе човек да различи платното от боите. Изразните средства от метода.

Вероятно някой би платил куп пари за тази творба. А един ден, мислеше си Гамаш, тя може би ще е много ценна. Като артефакт от изгубена цивилизация. Или по-скоро като кост от динозавър. Избеляла вкаменелост. Ценна само защото видът с изчезнал. А тя е последното доказателство, че някога е съществувал.

Какъв контраст с описаните от Клара и Мирна пищни творения на Бийн!

Картините на детето на Мариана бяха бъркотия. Ураган от противоречащи си цветове. Без каквато и да е техника. След като бе чуло правилата, детето ги бе разбрало, а после ги бе пренебрегнало. Избрало бе да избяга от общоприетото.

— Докато гледахте картините по стените на Бийн, какво чувствахте? — попита Гамаш двете жени.

Клара се усмихна широко, когато си припомни.

— Честно ли? Помислих си, че са ужасни.

— Помислила си го — настоя Гамаш, — но какво си почувствала?

— Стана ми весело — обади се Мирна.

— Идваше ви да им се изсмеете? — попита Гамаш, а тъмнокожата жена се замисли.

— Не — отвърна бавно, — струва ми се, че ме караха да се чувствам щастлива.

— И мен — потвърди Клара. — Бяха причудливи, забавни и неочаквани. Почувствах се някак приповдигнато.

Мирна кимна.

— А тази? — посочи Гамаш към статива.

Тримата отново се вгледаха в безцветното елегантно платно. Чудесно щеше да пасне в трапезарията на някой мезонет. Нямаше опасност да развали нечий апетит.

Двете жени поклатиха глава. Нищо. Сякаш се взираха в празнотата.

— Излиза, че Бийн е по-добрият художник — заключи Гамаш. — Стига картините да бяха дело на Бийн.

Това беше огромното парче от пъзела, което и тримата бяха намерили по едно и също време.

Бийн нямаше нищо общо със смешните цапаници. Нарисувал ги бе Питър.

Изглеждаха такава бъркотия, защото бяха само началото. Първите му хаотични стъпки към съвършенството.

— Трябва да ми опишете картините още по-подробно — каза Гамаш.

Вече бяха в градината на Клара, където отидоха да си допият кафето, тъй като имаха нужда от свеж въздух и цветове след изискано потискащата атмосфера в ателието на Питър.

Времето все така вещаеше дъжд, но още не бе заваляло.

— Първо ми направиха впечатление моравите, розовите и оранжевите петна, набутани едно до друго в картината, която беше закачена над бюрото на Бийн — обясни Мирна.

— А онази до прозореца? — попита Клара. — Изглеждаше така, сякаш някой бе плиснал кофи с бои върху стената и струйките някак бяха придобили форма.

— Също и планините в картината зад вратата — добави Мирна. — Усмивките.

— Удивително! — усмихна се Клара.

Художничката си взе pain au chocolat и когато си отчупи парченце, в средата се показа ядро от тъмен течен шоколад, а по масата се поръсиха хрупкави люспички.

— Не искам да се заблуждаваш, че са нещо велико — обърна се Клара към Гамаш, който бе намазал ягодово сладко върху кроасан и посягаше към портокаловия конфитюр.

— Да не излезе, че започваме да мислим за тях като за шедьоври, понеже сме разбрали, че не ги е нарисувало някакво си хлапе.

— Пак са си пълно лайно — съгласи се Мирна. — Но щастливо merde.

— Питър ги е нарисувал — поклати глава Клара. Невероятно беше. И все пак вярно.

Обадила се бе на Мариана, сестрата на Питър, и бе улучила момент, в който Бийн си беше у дома. Попитала бе детето кой е нарисувал картините, а изненаданият отговор на Бийн бе дошъл веднага. Нима леля Клара не знаеше?

— Чичо Питър.

— Той ли ти ги подари?

— Да. Някои ми изпрати по пощата. Преди няколко месеца получихме нещо като тръба, в която имаше още.

В този момент Клара бе поискала отново да разговаря с Мариана и бе помолила всички картини да й бъдат изпратени по куриер до Трите бора.

— Ще ги пусна още тази сутрин. Съжалявам, мислех си, че знаеш, че той ги е нарисувал. Не са особено добри, нали? — казала бе Мариана със зле прикрито задоволство. — Показа ми няколко, когато дойде на гости у нас. Сякаш очакваше да му кажа нещо за тях. Не знаех какво да кажа, затова си замълчах.

Клара седеше в градината и си мислеше: „Горкият Питър!“. Толкова бе свикнал да получава аплодисменти за всяко нещо, което направеше. Свикнал бе да успява още от първия опит. Колко ли странно бе чувството човек изведнъж да осъзнае, че пече не е толкова добър в нещо, за което преди време са го възхвалявали? Като велик играч на голф, който променя замаха си, за да го направи още по-добър, но в краткосрочен план стани по-зле.

Понякога единственият път към върха минава през някоя долина. Единственият начин да се движиш напред е да направиш стъпка назад. Изглежда, точно това бе направил и Питър. Загърбил бе всичко, което знаеше, и бе започнал отначало. На петдесет и няколко години.

„Храбър човек“ — помисли си Клара.

— Тази сутрин получих съобщение от парижката полиция — каза Гамаш. — Ходили са в „Ла порт“ и са разговаряли с техния chef des bénévoles. Той потвърдил, че Питър е бил доброволец там миналата година, но си е тръгнал след няколкомесечен престой.

— Защо е пътувал чак до Париж, записал се е като доброволец в „Ла порт“, а после си е заминал толкова бързо? — попита Клара.

— Питър е отишъл в „Ла порт“, защото е видял как се е отразило на Венсан Жилбер — предположи Мирна. — Когато Венсан е пристигнал в комуната, е бил егоистичен, незрял и подъл негодник. А се е завърнал оттам като светец негодник.

— Имал е развитие — отбеляза Гамаш. — Донякъде. Мога да направя сравнение с „Магьосникът от Оз“: Питър е бил като Тенекиения човек, който е търсел сърце. Мислел е, че ще го намери там, докато върши добри дела в полза на онеправданите. Надявал се е така да стане по-добър художник.

— Без сърце няма изкуство — рече Мирна. — Явно си е казал че щом се е получило при такова абсурдно същество като Венсан Жилбер, трябва да се получи и при него. Но Питър е бил мотивиран от егоистични подбуди и до голяма степен снизхождение. Това е можело да се промени, ако е стиснал зъби да остане още известно време, но той си е тръгнал в търсене на друго бързо решение.

— „Понякога магията се получава“ — каза Клара и изгледа останалите с очакване.

— Не знаете ли откъде е това?

Гамаш и Мирна поклатиха глава.

— От любимата ми филмова сцена в „Малък голям човек“ — поясни художничката. — Вождът Дан Джордж е стар и немощен и решава, че е наближил сетният му час. Двамата с Дъстин Хофман сковават легло на високи подпори, вождът Дан Джордж се покачва на него, ляга и кръстосва ръце върху гърдите си.

Клара изигра сцената, като затвори очи и извърна лицето си към облачното небе.

— Дъстин Хофман е съкрушен — продължи тя. — Обича вожда. Остава буден цяла нощ, а на сутринта, точно когато слънцето изгрява, отива до смъртния одър и намира вожда Дан Джордж неподвижен и притихнал. Изглежда в покой.

Клара отвори очи и погледна публиката си — неподвижна и притихнала.

— Тогава вождът Дан Джордж отваря очи и сяда в леглото. Поглежда Дъстин Хофман и казва: „Понякога магията се получава. Понякога — не“.

След кратко смаяно мълчание Мирна и Арман прихнаха.

— На това ми напомня пътешествието на Питър — обобщи Клара.

— Пак изниква тази идея за магията — забеляза Мирна. — Снощи се чудехме дали Питър се е върнал в колежа с надеждата отново да се докосне до магията от младежките си години. А сега пък говорим за магията във връзка с „Ла порт“.

— Мисля, че говорим за нея, защото ние вярваме, че съществува, а не защото Питър вярва. — Въпреки това с него се е случило нещо — заяви Гамаш и се изправи. — Ако се съди по вашите описания на най-новите му картини. Нещо го е променило. Може би не в Париж, но някъде по пътя го е сполетяло нещо, което е довело до този цялостен обрат в стила му на рисуване.

— Къде отиваш?

— Да се обадя в Шотландия.

Остави двете жени в градината зад къщата на Клара и бавно m крачи към дома си, докато размишляваше за Питър и за Париж. И за бягството на художника през цяла Европа. Защото Гамаш смяташе, че е именно това. След като десетилетия наред бе преследвал престъпници, можеше да направи разлика между човек, който бяга, и такъв, който търси нещо.

На Гамаш му приличаше на бягство. Париж, Флоренция, Венеция, а после Шотландия. Твърде много пътуване за един обичайно уседнал човек.

Защо хората бягаха? Гамаш мислено си задаваше този въпрос, докато кимаше на съседите, с които се разминаваше, и вдигаше ръка да отвърне на помахването им. Бягаха, защото бяха в опасност.

Дали Питър бе напуснал „Ла порт“ толкова бързо поради причини, които имаха повече общо със спасението на тялото, отколкото на душата му?

Докато прекосяваше селския площад на път към дома си, Гамаш се тревожеше, че Питър не бе успял да избяга достатъчно бързо или достатъчно далече. Или пък бе влетял право в Самара.