Дългият път към дома

Тринайсета глава

— Има ли и други гладни? — попита Мирна. — Някой знае ли колко е часът?

Не можеше да види часовника си в мрака. Слънцето бе залязло, докато слушаха разсъжденията на Арман. Толкова се бяха увлекли, че не бяха забелязали как се е стъмнило. И колко са огладнели. Но сега забелязаха и двете.

— Почти десет е — отговори Бовоар. Циферблатът на неговия часовник бе осветен.

— Дали Оливие и Габри ще ни обслужат?

Цялата компания се запъти от градината зад къщата на Клара към бистрото. Вечерта бе приятна и на терасата на заведението се виждаха окъснели клиенти, които бавно дояждаха десерта и допиваха кафето си.

— Танто за танто — рече Клара. — От нас — информацията, а от тях — храната.

„Танто за танто“ бе сред специалитетите в бистрото на Оливие.

Седнаха на вътрешна маса, закътана в един от ъглите. Далече от останалите посетители. Габри и Оливие имаха възможност да се присъединят, доволни, че най-сетне ще подгънат крак. Дойде и Рут, която докуцука от книжарницата в компанията на Роза.

— Може ли вече да затварям? — попита старата поетеса. Мирна се обърна и прошепна на Клара:

— Господи, съвсем бях забравила за нея!

— Кой да предположи, че си е направила труда изобщо да отвори книжарницата — промърмори под нос Клара — и още повече да не я подпали.

— Тъкмо се върнахме — заяви Мирна. Гледаше Рут в очите и я лъжеше. — Благодаря ти, че си наглеждала магазина.

— Роза гледаше да върви работата.

— Гледаше да върви работата или си гледаше работата? — попита Габри.

Мирна и Клара се спогледаха разтревожено. Добър въпрос и важно уточнение.

— Влязоха двама клиенти — обясни Рут, без да обръща внимание на въпроса. — Купиха книги и пътеводители за Париж. Поисках им четворно по-висока цена. Какво ще вечеряме?

По навик посегна към напитката на Жан Ги, но когато осъзна, че е просто кока-кола, светкавично грабна чашата със скоч на Мирна, преди книжарката да успее да се добере до нея.

— Радвам се, че отново си тук — рече Рут.

— На мен ли говориш, или на питието? — поинтересува се Мирна, а Рут отново я погледна така, сякаш я виждаше за първи път.

— На питието, разбира се.

Поръчаха си вечеря, а после Гамаш насочи поглед към Клара.

— Твой ред е.

И така, докато всички хапваха от разнообразните предястия, Клара им разказа за срещата с Томас Мороу и за вечерята с Мариана и Бийн.

— Бийн момче ли е, или момиче? — попита Жан Ги. — Вече трябва да е очевидно.

Преди няколко години се бе срещнал със семейство Мороу и за пореден път се бе втрещил от това колко са се смахнали англоговорещите. Изолирана общност, в която подозираше, че се кръвосмешават. Решил бе от сега нататък да брои пръстите им. Погледна Рут и се зачуди колко ли пръста имаше на краката? После се зачуди дали копитата въобще имаха пръсти.

— Още не се разбира — призна Клара. — Но пък детето изглежда щастливо, макар да е ясно, че не е наследило художествения ген.

— Защо мислиш така? — попита Габри и топна хапка грилован калмар във фин чеснов сос „Айоли“. — Питър е показал на Бийн цветния кръг. След това Бийн е нарисувал или нарисувала няколко картини, които висят на стените в стаята на детето. Оказаха се направо ужасни.

— Отначало повечето шедьоври изглеждат така — намеси се Рут. — Твоите приличат на кучешка закуска. Това е комплимент.

Клара се разсмя. Рут беше права и за двете. Наистина й направи комплимент. И бе вярно, че картините й започваха като истинска бъркотия. Колкото по-зле изглеждаше някоя нейна творба в началото, толкова по-добра се получаваше накрая.

— И при теб ли е така? — обърна се художничката към Рут. — Какви са твоите стихотворения, когато ги започнеш?

— В началото са като буца, заседнала в гърлото — отвърна поетесата.

— Да не е от някоя коктейлна маслинка, която не си успяла да преглътнеш? — попита Оливие.

— Веднъж беше — призна Рут. — Написах доста хубави стихове, преди да успея да я изкашлям.

— Значи стихотворението се ражда като буца в гърлото? — обърна се Гамаш към Рут. Старицата задържа погледа си върху него за момент, преди да сведе очи към чашата си.

Клара мълчеше замислено. След известно време кимна.

— И при мен е така. Първият опит е чиста емоция, изстреляна върху платното. Като от оръдие.

— Картините на Питър изглеждат съвършени от самото начало — отбеляза Оливие. — Никога не се налага да бъдат спасявани.

— Спасявани ли? — учуди се Гамаш. — Какво имаш предвид?

— Питър ми е разказвал — рече собственикът на бистрото. — Гордееше се, че не е имал случай, когато да се стигне до спасяване на някое платно, защото го е прецакал.

— Да се „спаси“ една картина да не би да означава да бъде поправена? — поинтересува се Гамаш.

— Това е израз, който използват художниците — обясни Клара. — Технически жаргон. Ако върху едно платно се положат твърде много слоеве боя, порите се запушват и боите вече не могат да се задържат. Става едно такова мокро и цветовете се разтичат. Картината е провалена. Най-често се случва, когато художникът се престарае. Както когато превариш нещо. После не може да го върнеш назад.

— Значи няма нищо общо с темата на картината, не тя е проблемът — обади се Мирна. — Проблемът е чисто физически. Платното се пренасища.

— Точно така. Макар че двете често вървят ръка за ръка. Почти никога няма да се престараеш с едно платно, ако си доволен от него. Случва се, когато не го харесваш. Мъчиш се да го спасиш. Опитваш отново и отново да уловиш някаква емоция, която ти се изплъзва. Да превърнеш кучешката закуска в нещо смислено. В такива моменти платното буквално се задръства.

— Но понякога е възможно да бъде спасено, нали? — попита Рен-Мари.

— Понякога. На мен ми се е налагало. Най-често нещата бяха непоправими. Ужасно е, защото платното се предава точно когато съм съвсем близо. Почти ми се е получило. Тъкмо съм схванала какво трябва да направя, слагам последното петънце с четката… И изведнъж боите се разтичат. Не могат да се задържат, всичко е изгубено. Кошмар. Все едно пишеш книга, редактираш, редактираш, най-накрая си готов и точно когато написваш „Край“, всички думи изчезват.

— Мамка му! — възкликнаха Мирна и Рут едновременно, а Роза се обади от скута на Жан Ги: „Фак-фак-фак“.

— Но може и да успееш да върнеш нещата назад, нали? — попита Рен-Мари. — Да спасиш картината?

Клара хвърли поглед към Рут, която чоплеше парченце аспержа, заседнало между зъбите й.

— Трябваше да я спася — призна.

— Шегуваш се! — възкликна Габри. — Имала си избор и си решила да я спасиш?

— Имам предвид картината — уточни Клара. — Портрета на Рут, който нарисувах.

— Онази, мъничката? — попита Рен-Мари. — Същата, която привлече толкова внимание?

Клара кимна. Ако огромното платно с „Трите грации“ крещеше, то малкото, на което беше изобразена Рут, можеше да се сравни с тих повик. Лесно можеше да го пропусне човек, да не го забележи.

Повечето хора подминаваха портрета на възрастната поетесa, без въобще да се спрат. Сред онези, които се спираха, болшинството намираха изражението на старицата за отблъскващо. Картината излъчваше ярост: от нея гневно гледаше озлобена жена, бясна на целия свят, който я пренебрегва. Посетителите на галерията, които си бъбреха весело и се смееха, подминаваха портрета и го оставяха да виси самотен на стената.

Съсухрената й жилеста ръка стискаше парцаливия син шал, омотан около шията й.

Тя ги презираше.

Но малцината, които все пак се задържаха пред нея, виждаха отвъд гнева. Виждаха болка. Молба. Някой да спре. Да й прави компания поне за малко.

Онези, които откликваха на молбата, бяха възнаграждавани. Съзираха нещо повече от една огорчена старица.

Клара бе нарисувала поетесата като Мария. Божията майка.

Остаряла. Самотна. Всички чудеса бяха отлетели от живота й и бяха забравени.

А онези, които оставаха пред нея за по-дълго, които й правеха компания, получаваха още по-голяма награда. Последното приношение. Последното чудо.

Само те успяваха да зърнат онова, което Клара всъщност бе въобразила.

Само те съзираха спасението.

В очите й сияеше мъничка точка. Проблясък. Старицата тъкмо бе забелязала нещо. Някъде там, в далечината. Отвъд веселата тълпа на коктейла в изложбената зала.

Надежда.

В една-единствена точица Клара бе уловила момента, в който отчаянието се превръща в надежда.

Сияен момент.

— Спаси ли я? — попита Рен-Мари.

— Мисля, че беше взаимно — отвърна Клара и погледна към Рут, която взе парченце хляб от чинията на Жан Ги и нахрани I Роза с него. — Тази картина даде тласък на кариерата ми.

Никой не проговори, но всички си мислеха, че ако в мига на своя пробив Клара бе нарисувала Питър, може би щеше да улови момента, в който надеждата се превръща в отчаяние.

Художничката им разказа за обиколката из по-известните галерии в Торонто по-рано през деня. Никой не си бе спомнил да е виждал Питър.

Арман Гамаш я наблюдаваше внимателно, докато тя говореше. Попиваше всичко: думите, интонацията, най-малкото движение.

Както Клара обединяваше елементите на една картина, а Рут сглобяваше своите стихотворения, така и Гамаш събираше парче по парче елементите на случая, който разследваше.

И подобно на картините и поезията, в сърцето на всеки негов случай стоеше някоя силна емоция.

— Значи не ви провървя? — попита Оливие. — Ни следа от Питър?

— Всъщност накрая успяхме да намерим един човек, който не само го е виждал, а и е прекарал известно време с него — рече Клара и разказа за посещението в колежа по изкуствата.

— Защо е ходил в колежа, където сте учили някога? — изненада се Габри. — Правил ли го е и преди?

— Не, никой от нас двамата с Питър не се е връщал, откакто завършихме — отвърна Клара.

— Тогава защо според теб е отишъл там тази зима? — попита Гамаш, забравил за своите гриловани скариди със салца от манго. — Какво е търсел?

— Нямам никаква представа какво е търсел Питър. А ти? — обърна се Клара към Мирна.

— Мисля, че е искал да си върне спомените и чувствата оттогава — продума бавно бившата психоложка. — Професор Маси каза, че дълго са разговаряли за времето, когато е учил там.

За студентите и за преподавателите. Предполагам, че е искал отново да се почувства млад, пълен с енергия и обожаван. Да си спомни как светът му е принадлежал.

— Носталгия — обобщи Габри.

Мирна кимна.

— Може би и още нещо. Вероятно е искал да си върне магията. Клара се усмихна.

— Не мисля, че Питър си е падал по магията.

— Да, едва ли би се изразил така — съгласи се Мирна. — Но м същността си е било това. Колежът по изкуствата е бил магично време от живота му, затова, когато е изпаднал в беда, се с почувствал привлечен от мястото, където са му се случвали хубави неща. Където е можел да открие пак нещо магично.

— Искал е да бъде спасен — обади се Рут.

Придърпала бе чинията на Гамаш пред себе си и дояждаше последната грилована скарида.

— Твърде много слоеве в живота му — добави възрастната поетеса. — Светът му е започнал да се разтича. Имал е нужда от спасение.

— И е отишъл да го търси в колежа? — попита Оливие.

— Отишъл е при професор Маси — кимна Мирна. Съвсем леко се раздразни от факта, че лудата Рут бе забелязала онова, което на нея й бе убягнало. — Искал е да получи потвърждение, че все още е пълен е енергия и талант. Че е звезда.

Рен-Мари се озърна в притихналото бистро. Отправи поглед през разделения с мулион прозорец към вече празните маси на терасата. Към обръча от къщички, чиито прозорци сияеха меко и тъмнината.

Спасени.

Срещна погледа на Арман и отново зърна в очите му онова изражение. На спасен човек.

А Гамаш си отчупи парче франзела и го задъвка, докато размишляваше.

Какво търсеше Питър? Със сигурност искаше да намери нещо, и то толкова отчаяно, че за кратко време бе пропътувал огромни разстояния. Париж, Флоренция, Венеция, Шотландия. Торонто и град Квебек. Пътешествието му миришеше на отчаяние, той бе едновременно ловецът и плячката. Беше като игра на криеница, в която има само един участник.

— Вашият преподавател е споменал някакъв „Салон на отхвърлените“ — каза Гамаш. — Какво е това?

— Всъщност аз повдигнах темата — поправи го Клара. — Като че ли професор Маси въобще не беше доволен, че му напомням за него.

— Защо? — поинтересува се Жан Ги.

— Не беше най-великият момент в историята на учебното заведение — засмя се художничката. — В края на всяка година имаме изложба. Журито се състои от професорите и някои изтъкнати арт дилъри в Торонто. Само най-добрите студенти получават шанса да покажат творбите си. Един от преподавателите реши, че така не е честно, затова организира паралелна изложба.

— „Салона на отхвърлените“ ли? — попита Оливие.

Художничката кимна.

— Изложба за низвергнатите. Организирана по подобие на един известен вернисаж в Париж през 1863 г., когато картина на Мане не била допусната до участие в официалния парижки салон. Тогава организирали „Салон на отхвърлените“, където подредили творбите на неодобрените художници. Не само картината на Мане, а и „Симфония в бяло“ на Уистлър се озовала в „Салона на отхвърлените“. — Клара поклати глава. — Едно от великите произведения на изкуството.

— Добре осведомена си, ma belle — отбеляза Габри.

— Че как иначе? Моите творби заемаха централно място в „Салона на отхвърлените“ в нашия колеж. Отначало знаех само, че не са били одобрени от журито. А след това ги видях на паралелната изложба.

— А картините на Питър? — попита Гамаш.

— На централно място в основната изложба — отвърна Клара. —Нарисувал бе впечатляващи платна. А моите, доколкото разбирам, не са впечатлили никого. Тогава още експериментирах.

— Не си била спасена? — предположи Габри.

— Направо неспасяема.

— Авангардна — заяви Рут. — Не е ли това терминът? Изпреварила си времето си. Останалите е трябвало да те догонват. Не ги имала нужда от спасяване. Не си била изгубена. Просто си изследвала границите на възможното. Има разлика.

Клара погледна в сълзящите уморени очи на Рут.

— Благодаря ти. И все пак беше унизително. Уволниха преподавателя, който организира паралелната изложба. Имаше особено възприятие за изкуството. Не се вписваше. Странна птица. — Обърна се към Роза: — Извинявай.

— Какво каза тя? — попита Рут останалите.

— Каза, че си стара магарица — извика Габри.

Възрастната поетеса се изсмя гърлено.

— Не греши. — Обърна се към Клара, а художничката се дръпна по-далеч от нея. — Но грешиш за „Салона“. Там е мястото на истинските творци. При отхвърлените. Не е трябвало да се разстройваш.

— Кажи го на двайсетгодишното ми Аз.

— Кое предпочиташ? — попита Рут. — Да си преуспяла на двайсет и никой да не си спомня за теб, когато станеш на петдесет? Или обратното?

„Като Питър“ — тази мисъл мина през главата на всички присъстващи. Включително и на Клара.

— Когато станахме да си тръгваме, професор Маси спомена Франсис Бейкън — рече художничката.

— Писателят? — попита Рен-Мари.

— Художникът — уточни Клара и обясни в каква връзка бе станало дума за Бейкън.

— Струва ми се жестоко да каже такова нещо — обади се Оливие.

— Не мисля, че е искал да прозвучи така. А ти? — обърна се Клара към най-близката си приятелка.

Мирна поклати глава.

— Изглеждаше загрижен за Питър. Мисля, че просто искаше да подготви Клара…

— За какво? В случай че Питър се е самоубил ли? — изкикоти се Рут, сетне се огледа. — Нали не го мислите сериозно? Нелепо е. Той има твърде високо мнение за себе си. Прекалено самовлюбен е. Не, Питър би могъл да убие някого, но да се самоубие? Никога. Всъщност взимам си думите назад. По-вероятно е да стане жертва, отколкото убиец.

— Рут! — възкликна Оливие.

— Какво? И вие си го мислите. Кой от присъстващите поне веднъж в живота си не е имал желание да го убие? А сме му приятели.

Всички възразиха, но може би една идея по-разпалено, отколкото бе редно. Всеки яростен протест бе подклаждан от спомена колко приятно би било усещането да фраснеш Питър с тиган. Понякога беше толкова високомерен, самодоволен, горделив и в същото време самозабравил се. Но можеше да бъде и лоялен, забавен и щедър. И мил. Ето това правеше отсъствието и мълчанието му така смущаващи.

— Вижте — каза Рут, — напълно нормално е. Самата аз искам да убия по-голямата част от вас през повечето време.

— Искаш да ни убиеш? — зяпна Габри, като почти се задъхваше от тази несправедливост.

— Ти? Нас?

— Мислиш ли, че е жив? — попита Клара, неспособна да зададе въпроса си по другия начин.

Рут я изгледа втренчено и двете затаиха дъх.

— Мисля, че ако аз съм способна да спечеля наградата на генерал-губернатора за поезия, ако ти можеш да станеш световноизвестна художничка, ако тези двамата некадърни идиоти могат да стопанисват успешно бистро, а ти — обърна се към Рен-Марида обичаш този пън — посочи Гамаш, — значи чудесата са възможни.

— Значи смяташ, че ще е чудо? — настоя Клара.

— Смятам, че трябва да спреш да човъркаш, чедо — тихо продума Рут. — Дадох ти най-добрия възможен отговор.

Всички знаеха кой е най-лошият. Както и най-вероятният. Че може би село Трите бора бе изчерпало запаса си от чудеса.

Арман Гамаш сведе поглед към чинията си. Празна. Превъзходната храна бе изчезнала. Не се и съмняваше, че е била много вкусна, но не помнеше да е изял и една хапка.

След десерта — малиново-шоколадов мус — всички се разотидоха по домовете си. Мирна се качи в своята мансарда над книжарницата. Клара се прибра в къщата си. Габри и Оливие провериха дали всичко е наред в кухнята, а после се запътиха към пансиона. Бовоар изпрати Рут и Роза до дома им и се върна в къщата на семейство Гамаш. Заради него бяха оставили включени лампата на верандата и една от лампите във всекидневната. В останалата част на къщата цареше мрак, тишина и покой.

След като се обади на Ани, Жан Ги си легна и в тъмнината потъна в мисли за спасението. На горния етаж Рен-Мари също лежеше будна в мрака и си мислеше как спокойният им живот се разтича като боя.