Дългият път към дома

Двайсета глава

— Да му се не види! — възкликна Гамаш, докато се взираше в екрана на компютъра.

След загадъчното първо съобщение от Стюарт — „Това е космично“ — не бе последвало нищо друго. Досега. На монитора тъкмо се бе появила странна снимка.

— Май се е зареждала осемдесет години — каза Жан Ги. Определено изглеждаше така, сякаш кадърът е бил заснет много отдавна. Черно-бял, в нюанси на сивото, оръфан по краищата.

— Какво е това? — попита Рен-Мари. Колкото и да се взираше, възрастната жена не проумяваше какво виждат очите й. Нито пък намираше някаква връзка между получения кадър и информацията, за която бяха помолили полицая от Дъмфрийс.

Арман бе изпратил снимки на картините на Питър, тъй като подозираше, че може наистина да са пейзажи. Надяваше се колегата му от Шотландия да разпознае мястото, където са били нарисувани. А Стюарт бе върнал това в отговор.

Рен-Мари се питаше дали не бе разбрал погрешно молбата. Тогава към екрана се приближи пръстът на Жан Ги и леко докосна повърхността на монитора. През мъглата и по склона на малък хълм се виеше едва забележим шахматен мотив. Шарката повтаряше очертанията на терена, все едно самата земя се бе разкъсала и зейналата рана бе оголила черни и бели квадратчета.

Рен-Мари усети притегателната сила на образа. Мястото от снимката изглеждаше така, сякаш не беше съвсем от този свят, нито пък от онзи.

Възрастната жена откъсна очи и ги насочи към съпруга си. В погледа на Арман зърна отражението на тайнствения кадър от екрана. После погледна към Жан Ги. И двамата мъже се взира ха в монитора като хипнотизирани.

— Да му се не види! — прошепна Бовоар.

— В една от картините на Питър има такъв шахматен мотив — припомни Гамаш. — Мислехме си, че просто се е позабавлявал със старо упражнение от художествените гимназии. Само че сме грешали.

— Рисувал е онова, което е било пред очите му — каза Peн-Мари.

— А то какво е? — попита Жан Ги.

— И къде е? — добави Гамаш. — Може ли?

Рен-Мари се изправи, а Арман седна пред компютъра. Набързо написа имейл на Стюарт, в който молеше за повече подробности.

— Може ли? — Жан Ги на свой ред седна на мястото на Гамаш пред компютъра и отвори търсачката. Въведе ключови думи: „Дъмфрийс“ и „шахмат“.

В резултатите нямаше нищо полезно.

— Пробвай с „Дъмфрийс“, „Шотландия“ и „шахмат“ — предложи Гамаш.

Отново нищо.

— Може ли? — попита Рен-Мари и замени Бовоар на стол» пред компютъра. Добави само една дума към неговото търсене. Натисна Enter.

И отговорът изскочи, сякаш бе чакал вълшебната думичка. „Космично“.

— Да му се не види! — прошепна Рен-Мари.

— „Градината на космичното размишление“? — зяпна Клара. — Майтапите ли се?

Но по израженията им можеше да отгатне, че едва ли става въпрос за шега.

Телефонът я събуди преди десет минути, тя скочи от леглото и вдигна още при първото позвъняване. Погледна часовника. Нямаше шест сутринта.

Беше Арман. Искаха да дойдат при нея.

— Сега ли?

— Сега.

И ето — в кухнята на Клара стояха четирима души по халати и едно куче. Жан Ги сложи лаптопа върху чамовата маса, до по-ранните картини на Питър.

— Да му се не види! — възкликна Клара.

Гледаше творбите на съпруга си. После лаптопа.

После пак творбите. И по-конкретно една от тях.

— То не било упражнение по перспектива — промълви художничката, докато се взираше в черно-белия шахматен рисунък, който се виеше през картината на Питър.

— Ето какво било.

Отново се обърна към снимката на екрана, където ту изчезваше, ту пак изскачаше черно-бял мотив, който се провираше през мъглата. Подобно на кобра.

— Човекът, направил снимката, трябва да се е намирал на почти същото място като Питър, когато е рисувал картината — рече Клара. Говореше сякаш на себе си.

Усети как сърцето й запрепуска. Но не от вълнение — в гърдите й не се играеше танц на радостта.

В снимката имаше нещо призрачно. На нея се виждаше свят, в който от мъглата можеше да изникне какво ли не. И какво ли не можеше да изпълзи от онзи пролом в земята, образуван от черно-бялата шарка.

Усещането се прехвърли и върху картината на Питър. Въпреки че на снимката бе запечатан един сив свят, какъвто бе обичайният свят на Питър, творбата му бе налудничава бъркотия от цветове.

Двете изображения обаче имаха нещо общо. Обединяваха се около простата и отчетлива шахматна змия. В градината.

Клара почувства как настръхва и я полазват тръпки, когато кръвта се отцеди от кожата й. Далеч от картината и от снимката. За да се скрие в дълбините на тялото й.

— Ето — посочи художничката към творбата на съпруга си. Тук е било.

— Кое? — попита Рен-Мари.

— Началото на промените за Питър. Чудех се защо не е запазил някоя от другите си работи. Вероятно е рисувал в Пари, вероятно е рисувал и във Флоренция и Венеция. Но не е задържал картините, не ги е дал на Бийн да ги пази. Защо?

— И аз си задавах същия въпрос — рече Арман. — Защо?

— Защото не са си заслужавали? — предположи Жан Ги, а Клара го възнагради с усмивка.

— Именно. Именно. Запазил е тези. Може би е чул за градината по време на пътешествието си и е решил да я посети…

— Но защо? — попита Бовоар.

— Не знам. Сигурно защото е особена. Венеция, Флоренция и Париж са красиви, но всички ги познават. Всеки художник ходи по тези места да търси вдъхновение. Но Питър е искан нещо по-различно.

— Е, значи го е намерил — заключи Жан Ги, докато разглеждаше картините.

Все пак си бяха merde. Сякаш Питър се бе приземил в куп чина тор. И я бе нарисувал.

— Нямам представа какво се е случило — каза Клара, — но нещо в онази градина е променило Питър. Или е дало начален тласък на промяната.

— Като кораб, който сменя курса си — добави Гамаш. — Макар че ще му отнеме известно време да стигне до пристанището, важното е, че е тръгнал във вярната посока.

Питър вече не бе изгубен — мислеше си бившият детектив. Най-накрая бе намерил своята полярна звезда.

Но ако това бе вярно, защо бе отлетял за Торонто? За да занесе картините на Бийн? Можел е да ги изпрати по пощата като останалите.

За да се срещне с някогашния си преподавател? Дали е търсел наставник, дали се е надявал на поощрение? А може да е било нещо много по-просто и човешко. Типично за характера Питър.

Може би отново е бягал, изплашен от видяното в градината. Не е бил готов да продължи по този път. Може би е заминал за Торонто, за да се скрие.

Пак изплува притчата за Самара. Нямаше къде да се скрие. Не и от своята участ. Съдбата на Питър щеше да го застигне.

Значи Торонто бе поредната стъпка, която го бе приближила до целта на пътуването му.

В този момент като че ли всички си мислеха за едно и също, защото едновременно се извърнаха към отсрещната стена и погледнаха към платната, заковани на нея. Най-скорошните творби на Питър. Може би последните. И определено последните пътепоказатели, които бе оставил.

— Дай един сандвич с бекон! — подвикна Стюарт с такъв тон, г какъвто шериф от Дивия запад би си поръчал уиски.

Младият мъж съблече якето си и приглади мократа си коса.

Какво ти се е случило бре, момче? — попита сервитьорът н закусвалнята, докато забърсваше трохите от меламиновия плот.

— Какво знаеш за онази градина надолу по пътя?

Кръговите движения на парцала се забавиха и след малко спряха. Възрастният човек изгледа полицая внимателно.

— Градина като градина. Като всички други.

Стюарт стана от кръглото столче.

— Ще те оставя да си помислиш още малко. Когато се върна, искам по-добър отговор. И сандвича. И едно черно кафе.

В мъжката тоалетна Стюарт се облекчи, после си изми ръцете и си наплиска лицето в опит да отмие калта и тревата, които сякаш се бяха просмукали в кожата му. Част от калните петна се оказаха синини и младият мъж спря да търка.

Вкопчи се в порцелановия умивалник и се наведе към огледалото, вперил очи в изцъкленото си отражение. Знаеше, че учат адвокатите никога да не задават въпрос, ако не са подготвени да чуят отговора. Тези хора не обичаха изненадите.

Но при ченгетата беше точно обратното. Почти винаги се натъкваха на изненади. А те рядко бяха приятни.

Робърт Стюарт се запита дали бе подготвен за отговори, който го очакваше.

Когато пристигнаха, Клара седеше пред лаптопа, който Жан Ги бе донесъл. Кафето бе сварено и сервирано и художничката бе готова да „събуди“ компютъра.

На екрана бе отворена уеб страница.

— Какво е това място? — попита Клара. — Едва ли е обикновена градина. Не и с такова име.

— Нямахме възможност да прочетем повече за нея — призми Рен-Мари, след като донесе стол за себе си и седна до художничката. — Искахме да дойдем колкото се може по-бързо. Знаем само, че се намира недалеч от Дъмфрийс.

Мъжете също си придърпаха столове и седнаха да пият кафе и да четат за една градина на космичното размишление.

Стюарт се настани на високия стол пред бара. Очакваха го сандвич с бекон и чаша черно кафе, но нямаше и следа от възрастния сервитьор. Всъщност нямаше жив човек наоколо, по иззад люлеещата се врата се чуваха гласове.

Мъжът отхапа голяма хапка от препечения сандвич. Беше топъл, а пушеният бекон хрупкаше и имаше вкус на отминалото му детство. Стюарт с неохота остави сандвича и се озърна, за да се убеди, че никой не го наблюдава. Беше сам в закусвалнята. Стана и с бързи тихи стъпки се приближи до вратата.

— И какво ще му кажеш? — питаше старчески и заядлив женски и глас.

— Истината. — Стюарт разпозна гласа на сервитьора.

— Знаеш истината толкова, колкото я знам и аз, смешен дядка такъв! Няма такова нещо като „истина“.

— Има. Виж какво, аз поне съм ходил там. Ти не си.

— Ходил си да стреляш по диви зайци. Нищо космично!

— Не съм казал, че е космично. — Сега пък старецът прозвуча раздразнено.

— Достатъчно хора си отегчил с пиянската си история. Хайде махай се, докато онзи не е отмъкнал кетчупа и майонезата — тросна се готвачката. — Знам ги тия, крадливите.

Малко обиден, Стюарт се изправи и бързо се прокрадна обратно при закуската си.

Клара прехвърляше снимките на градината, публикувани и уеб сайта. На една от тях няколко огромни двойни спирани ДНК се издигаха от земята, сякаш бяха изстреляни от недрата й. В друга част на градината дръзки скулптури, които представляваха различни научни теории, се редуваха с високи дървета. Всички те се смесваха и образуваха гора. Сътворена от човешка ръка, сътворена от природата. Трудно бе да се направи разлика.

По-нататък попадна на снимки на шахматните мотиви, които се виеха нагоре-надолу, скриваха се и пак изскачаха отнякъде, сякаш се материализираха от друго измерение.

Кадрите на уеб сайта бяха заснети на дневна светлина, но и тях все пак имаше нещо смущаващо. Това не беше някакъв временен скулптурен парк. Изглеждаше древен, траен.

Приличаше на Стоунхендж или на загадъчните каменни отломки, стърчащи на върха на хълма Брин Кадер Фанър в Уелс. Значението им тънеше в забвение, но мощта им оставаше неоспорима.

„Защо?“ — питаше се Клара. Защо някой бе създал тази градина? И защо Питър бе отишъл там?

— Никога не съм виждал собственика — призна старецът, който се оказа, че носи необичайното име Алфонс.

— Може ли да те наричам Ал? — попита Стюарт.

— Не.

— Той ли е създал градината?

— Да, той и покойната му съпруга. Чувал съм, че били свещ ни хора. Направили я за себе си, но после се разчуло и реши ли да я отворят за посетители.

Стюарт кимна. Дотук знаеше всичко. Знаеше също, че градината отваря само за един ден в годината.

— Не за един ден — поправи го Алфонс, — а само за пет часа веднъж годишно. В първата неделя на май.

— Тогава ли си ходил да я разгледаш? — попита Стюарт, но вече знаеше отговора.

— Не точно. Ходил съм вечерно време.

— Защо?

Явно Алфонс не бе очаквал подобен разпит. Трябваше ли да каже, че е бил в градината, за да бракониерства? Не за храна — имаха си предостатъчно. За забавление. Правеше го от дете. Стреляше по катерици и зайци. По къртици и полевки.

Трябваше ли да разкаже на полицая за последния път, когато отиде да постреля в онази градина? Случи се по здрач. Забеляза нещо да шава и вдигна оръжието.

Хвана заека на мушка. Животното седеше върху една от странните скулптури — бяло като кост стълбище, което се спускаше от голяма височина надолу по склона и се врязваше в тревата.

Заекът беше великолепен. Грамаден. Стар. Сив. Докато Алфонс го наблюдаваше през мерника на пушката, той бавно се изправи на задните си крака. Източи се. Застана нащрек. Сякаш долавяше нещо.

Алфонс впери поглед в него над цевта на оръжието. И дръпна спусъка, но не се случи нищо. Пушката заяде.

Докато ругаеше, Алфонс припряно отвори патронника, смени патрона и бързо го затвори с щракване. Предположи, че заекът отдавна е избягал.

Но той си стоеше на същото място. Като скулптура. Като част от градината. Стар сив камък. Хем жив, хем безжизнен.

Алфонс вдигна пушката, защото разбра, че от него зависи шии заекът ще живее, или не.

— Първата неделя на май? — прочете Рен-Мари на глас от уеб сайта. — Но по това време Питър вече е бил в Канада. Вероятно е нарисувал картината някъде в началото на зимата.

— Това означава, че сигурно е влязъл без разрешение — предположи Клара. Опита се да прозвучи равнодушно. Просто констатираше факт. Но всъщност ставаше дума за нещо много по-голямо. Поне за нея.

Мъжът, когото тя познаваше, се съобразяваше с правилата. Дори следваше рецептите стъпка по стъпка, за бога! Четеше инструкциите, плащаше си сметките в срок и ходеше да му почистват зъбния камък два пъти годишно. Правеше това, което му се казваше и на което бе научен. Никак не бе типично за него да нахълта някъде без разрешение.

Но Питър се бе променил. Вече не беше мъжът, когото тя познаваше.

Отпратила го бе с надеждата за някаква промяна. Но сега, когато получаваше все повече доказателства, че тази промяна се е случила, изведнъж бе започнала да се страхува. Че не само се е променил, а и е сменил курса. Отплавал е далеч от нея.

Клара отново се загледа в уеб сайта, за да скрие тревогата си. Отначало само зяпаше в екрана и се надяваше, че никой не забелязва колко е разстроена, но след малко образите започнаха да достигат съзнанието й. Никога не бе виждала подобно нещо.

Създателите на градината се бяха опитали да вникнат в природните закони и тайнствата на Вселената и в онова, което се случваше, когато пътищата им се пресекат.

Когато се сблъскат. Дали бе като взрив на атомна бомба, който заличава всичко живо? Или като двойната спирала, която създава живот?

В тази градина нямаше отговори, само въпроси. Размишление.

Онзи Питър, когото Клара познаваше, обичаше сигурното. Но бе пропътувал половината свят, за да стигне до място, където бяха посадени въпроси. Където растяха. А несигурността процъфтяваше.

В Клара започна да покълва семенцето на успокоението. Самата тя с удоволствие щеше да посети подобно място. Старият Питър би й се присмял. Можеше да тръгне с нея, но щеше да го направи неохотно и непрекъснато щеше да подхвърля подигравателни забележки.

Но този Питър сам бе взел решението да отиде в „Градината на космичното размишление“.

Може би наистина бе сменил курса, но не се отдалечаваше от съпругата си, а по-скоро се приближаваше. Ако не буквално, то във всеки друг смисъл.

— Хм — изсумтя Рен-Мари, докато четеше, — градина е, но не в класическия смисъл. Там се смесват физиката и природата. — Възрастната жена вдигна очи от екрана. — Нещо като кръстопът.

Питър бе разпънал статива си на този кръстопът и се бе заел да твори.

Клара копнееше да поговори с него. Да разбере какво е узнал. Да чуе как се е чувствал. Най-сетне бе завил зад ъгъла. Тръгнал бе към нея. И тогава бе изчезнал от лицето на Земята.

— Станала е истинска атракция — каза Алфонс. — Стичат се хора от цял свят, за да я видят. Някои я определят като „мистична“.

Възрастният мъж произнесе последното с подигравателен тон, но Стюарт не му повярва. Чул бе думите на готвачката. Предупреждението. Да не разказва пак пиянската си история.

— Какво ти се е случило в градината, Алфонс?

Клара се върна на картините на Питър. Но се загледа не в онази с шахматната змия, а в другите две.

Нямаше как да е сигурна, но подозираше, че и те са били нарисувани в „Градината на космичното размишление“. Същата палитра, същата жар.

Като първата картина и тези представляваха експлозии от цветове. Краски, които се биеха почти яростно. Немислими, непривлекателни цветови съчетания. Питър като че ли бе рисувал с неистов плам в отчаян стремеж да сграбчи нещо мимолетно, да го улови и пресъздаде.

— Изглежда така, сякаш мозъкът му е гръмнал и е опръскал листа — коментира Жан Ги, който бе застанал до Гамаш.

Клара си задаваше въпроса какво ли бе видял Питър в „Градината на космичното размишление“? Какво ли бе почувствал?

Алфонс хвърли поглед през рамо към люлеещата се врата, която водеше към кухнята, сетне облегна лакти на бара и сниши глас:

— Но да си остане само между нас, разбра ли?

Стюарт кимна с ясното съзнание, че лъже човека.

— Беше миналата есен. Отидох един ден на свечеряване да пострелям по зайците.

И разказът потече.

Старецът замълча, след като описа първия си неуспешен опит да убие заека.

— Правил съм го и преди, много пъти. Още от малък.

— Беше ли ходил в градината дотогава? — попита Стюарт.

Алфонс кимна.

— Застрелял съм много зайци там. Но никога не бях виждал точно такъв.

— С какво беше по-различен?

Алфонс внимателно се вгледа в полицая. Старецът вече не изглеждаше като сервитьор в крайпътна закусвалня. Приближил се бе на сантиметри от лицето на Стюарт. Имаше нещо древно в него. Но не и крехко. Приличаше на моряк, който цял живот е плавал с лице срещу вятъра. Пътешествал е в търсене на нови земи.

И най-сетне е намерил онова, което диреше. Бряг.

— Да ти разкажа ли? — попита.

За пореден път Стюарт се зачуди дали наистина искаше да чуе отговора.

Кимна.

— Гледах го този заек, застанал на задните си крака. Изправен. Огромен. Сив. Не помръдваше. Дори когато отново вдигнах пушката. Просто си стоеше. Виждах гърдите му. Виждах как диша и как бие сърцето му. Тогава забелязах нещо зад него.

— Някакво раздвижване? Собственика?

— Не. Не беше човек. А друг заек. Почти толкова голям. И той просто си стоеше. Толкова се бях захласнал по първия, че дори не бях обърнал внимание на другите.

— Другите ли?

— Около двайсетина. Всичките стояха на задните си крака. Изправени като стълбове. В съвършен кръг. Неподвижни.

Стюарт усети, че е притихнал и тялото му е застинало. Старецът не сваляше очи от него, като че ли го държеше под лъчите на прожектори.

— Жената каза, че съм бил пиян. Наистина бях обърнал няколко чашки. Но не повече от обичайното. Каза, че съм виждал двойно, че и тройно. Че ми се е привидяло.

Възрастният мъж сведе поглед и продума сякаш на очукания и зацапан барплот:

— Права беше. Наистина видях нещо.

— Какво?

— Какво е това? — попита Клара и се наведе по-близо до ужасните цветове.

— Кое? — Рен-Мари застана на сантиметри от картината.

— Ей там, до онзи зигзаг.

— Мисля, че е стълбище — обади се Арман.

— Не, не самият зигзаг. Имам предвид това до него.

Художничката говореше припряно, сякаш видяното щеше да изчезне всеки момент.

— Камък — предположи Жан Ги.

Клара се вгледа още по-внимателно.

— Зайците бяха от камък.

Двамата мъже се взираха един в друг.

— Градината е скулптурен парк — отбеляза Стюарт. — Вероятно са били каменни.

— Не.

Алфонс промълви думата тихо, почти със съжаление. Тогава Стюарт осъзна, че човекът не търсеше бряг. Търсеше компания. Поне един, който е готов да му повярва.

— Видях как старият заек помръдва. Как бие сърцето му. И сетне го видях как се вкамени.

— Това е каменен кръг — рече Арман, след като също се приближи.

Очите им привикваха към лудешките краски в творбата на Питър и с времето онова, което отначало изглеждаше като хаос, започна да придобива смисъл.

— Но на снимките в уеб сайта не се вижда каменен кръг до стълбището — възрази Клара.

— А после пак се превърнаха в зайци — каза Алфонс. — Отново оживяха.

В очите му блестеше нещо, но то не бе страх, а удивление. Изумлението на един старец, който бе по-близо до смъртта, отколкото до живота.

— Ходил ли си там след този случай? — попита Стюарт.

— Всяка нощ. Отивам всяка нощ. Но вече не нося пушка.

Алфонс се усмихна. Стюарт се усмихна. Когато другите отидоха да се преоблекат, Гамаш остана.

— Нали нямаш нищо против? — попита той домакинята, а тя поклати глава.

— Направи още кафе. — Клара махна към старата електрическа кафеварка. — Ще сляза след няколко минути.

Докато кафето се вареше, Гамаш взе един стол, занесе го до стената и седна пред закованите на нея картини. Впери поглед в тях.

— О, боже! — дочу се познат глас. — Да не би да прекъсвам нещо, за което не бива да знам?

Гамаш се изправи. На вратата стоеше Мирна и държеше нещо, което, съдейки по аромата, приличаше на прясно изпечен бананов хляб.

— Какво искаш да кажеш? — попита бившият детектив.

Жената размаха ръка нагоре-надолу в жест, с който обхващаше облеклото и самото му присъствие.

Гамаш сведе очи и осъзна, че все още е по халат и чехли. Придърпа халата и се загърна по-плътно с него.

— Да не би двамата с Клара да сте си направили купон с преспиване? — попита Мирна, докато поставяше топлия хляб на кухненския плот.

— Това къщата на Клара ли е? — възкликна Арман с видимо удивление. — По дяволите. Пак ли?

Мирна се разсмя. Приближи се до плота, отряза няколко дебели филии от банановия хляб и ги намаза с масло, докато Гамаш наливаше кафе.

— Какво става? — поинтересува се жената.

Гамаш я запозна с откритието им: „Градината на космичното размишление“. Мирна го обсипа с въпроси, като всички започваха със „защо“, а Гамаш не успя да отговори на нито един от тях.

— Така е по-добре — обяви Клара, когато се върна в кухнята и си наля кафе. Тримата приятели седнаха на столовете и се загледаха в по-новите картини, все едно чакаха да започне някакво представление.

Ако творбите, които Питър бе създал в „Градината на космичното размишление“ изглеждаха така, сякаш главата му се е пръснала върху хартията, на тези сякаш вътрешностите му се бяха изсипали.

— Нещо се е случило с Питър в „Градината на космичното размишление“ — отбеляза Гамаш. Осъзна, че му харесва да произнася това име, и си обеща да го казва всяка сутрин в собствената си градина, докато размишлява.

— Тръгнал си е оттам, върнал се е в Канада и е нарисувал това.

— Откъде знаем, че не е нарисувал и тях в градината? — попита Мирна и с ръката, в която държеше парче бананов хляб, махна към трите платна, заковани на стената.

— Защото Питър е дал на Бийн тези трите — Гамаш посочи с филията си към картините на масата — през зимата. Когато се е върнал от Дъмфрийс. А големите е изпратил по-късно по пощата.

— Ergo тях ги е нарисувал след завръщането си в Канада — заключи Клара.

— Ergo? — попита Мирна.

— Не ми казвай, че никога не ти се е искало да използваш тази дума — рече художничката.

— Вече не, след като чух как звучи.

Потънаха в мълчание, загледани в творбите.

— Мислите ли, че и те са пейзажи? — проговори след известно време Мирна.

— Да, мисля — отвърна Гамаш, макар че не звучеше особено уверен. Не приличаха на никой пейзаж, който бе виждал. Ако не се брояха летящите устни, всъщност нищо не приличаше на нищо. — Клара — произнесе той бавно, като проточи името й. Печелеше време, за да си подреди мислите. — Какво каза, че нравиш с несполучливите си картини?

— Запазвам ги и ги изваждам в паузата между два проекта.

Гамаш бавно кимна.

— И какво правиш с тях?

— Казах ти вече — отвърна Клара, объркана от въпроса. — Гледам ги.

Гамаш не каза нищо повече и Клара се зачуди накъде бие, но тогава изведнъж ококори очи. Спомни си какво правеше със старите си картини.

Изправи се на крака, извади гвоздеите от стената и свали творбата на Питър, на която бяха устните.

— Единствената причина да заковем картините точно по този начин — обясни художничката, а Мирна и Арман се приближиха да й помогнат — е, че стояха така и на стената в спалнята на Бийн. Но ако не са били поставени правилно и там? Няма подпис и не може да се разбере кое е горе и кое — долу.

Клара закова картината на същото място. Обърната наопаки. И тримата отстъпиха назад, за да я разгледат.

Въобще не беше наопаки, а най-сетне беше така, както трябваше да бъде.

— Да му се не види! — промърмори Мирна.

Пръските ярки бои се бяха превърнали в широка и буйна река. Дръзките червени устни вече бяха вълни. Онова, което им се бе сторило като дървета, сега изглеждаше като отвесни скали.

Тримата стояха пред истинското творение на Питър. Усмивките изобщо не бяха усмивки. Нямаше нищо лекомислено и нищо весело в тази картина. Питър бе нарисувал една огромна и безкрайна река от печал.

— Познавам това място — рече Гамаш.