Дългият път към дома

Седемнайсета глава

Рен-Мари се усмихваше. Гамаш й бе показал парада на устничките. Отнело и бе няколко секунди да осъзнае какво всъщност представляват, но когато й просветна, съпругът й веднага разбра. И нейните устни се извиха нагоре. После се разтегнаха в широка усмивка.

— Как така не съм ги забелязала, Арман? — Рен-Мари се обърна към мъжа си, а след това обратно към картината.

— И аз ги пропуснах. Жан Ги успя да ги види.

— Merci — благодари възрастната жена на своя зет, който й отвърна с лек поклон. Тя се зачуди дали младият мъж осъзнаваше, че това е един от характерните жестове на Арман.

Рен-Мари отново насочи вниманието си към картината, а Гамаш се концентрира върху другите две платна на пода. Клара бе вперила поглед в тях.

— Виждаш ли нещо? — попита я.

Художничката поклати глава и се наведе още, за да огледа творбите по-отблизо. Сетне отстъпи назад.

Дали и в тези картини имаше нещо подобно на устните? Образ или емоция, запечатани от Питър, които чакаха да бъдат открити като страна, планета или непознат вид живо същество?

Ако имаше такова нещо, нито Гамаш, нито Клара го забелязваха.

Бившият детектив усети, че някой го наблюдава, и предположи, че е Бовоар, но по-младият мъж бе в кухнята и приготвяше сандвичи.

Рен-Мари все още се усмихваше на картината с устните. Клара изучаваше другите две платна. А Мирна изучаваше него.

Книжарката го отведе настрана от останалите.

— Да не ти е дошло в повече, Арман?

— Какво искаш да кажеш?

Тъмнокожата жена го стрелна с проницателен взор и той се усмихна широко.

— Забелязала си краткото ни спречкване с Бовоар.

— Да — кимна Мирна и го погледна изпитателно. — Клара ще прояви разбиране, ако й кажеш, че се налага да се откажеш.

— Да се откажа? — отвърна Гамаш с удивено изражение. — Защо бих го направил?

— Защо се развика на Бовоар преди малко?

— Качил се бе на стол. Стар дървен стол. Можеше да пострада.

— Столът или той?

— О, я стига! — разсмя се Гамаш. — Не ти ли се струва, че обръщаш на тази случка повече внимание, отколкото заслужава? За момент се ядосах на Жан Ги и дадох воля на емоциите си. Point final. Дреболия. Забрави.

Докато изричаше последната дума, гласът му стана по-твърд. В очите му се четеше предупреждение: „Не прекрачвай границата“.

— Животът е съвкупност от такива дреболии — продължи Мирна и с това прекрачи границата. — Знаеш го. Нали твърдиш, че и при убийствата е така? Рядко са предизвикани οт едно голямо събитие, почти винаги става въпрос за поредица от дребни, почти незабележими случки. Дреболии, които се натрупват и водят до катастрофа.

— Накъде биеш? — Погледът на Гамаш не трепваше.

Знаеш накъде. Би било много глупаво от моя страна, ако пренебрегна станалото преди малко. От твоя страна — също. На пръв поглед не е нищо особено. Качил се е на стола, ти си го смъмрил, слязъл е. Ако не те познавах и не знаех какво си преживял, нямаше да обърна внимание. Но те познавам. Познавам и Жан Ги. И разбирам, че „пострадал“ има много по-дълбок смисъл за теб и за него, отколкото за останалите хора.

Взираха се един в друг, но Гамаш не отстъпваше. Не признаваше, че Мирна може би има право.

— Това е просто някакъв си стол — процеди бившият детектив тихо и все така твърдо.

Мирна кимна.

— Но не става дума за кого да е. А за Жан Ги.

— Ако столът се бе счупил, Бовоар нямаше да пострада — каза Гамаш. — Беше само на половин метър от пода.

— Зная. И ти знаеш — съгласи се Мирна. — Но тук не става въпрос за това, което знаем, нали? Ако животът се ръководеше изцяло от логиката, щеше да има много по-малко войни, бедност и престъпления. И убийства. По-малко неща — и хора — щяха да страдат. Реакцията ти не бе продиктувана от разума, Арман.

Гамаш мълчеше.

Бившата психоложка го погледна внимателно и отново попита:

— В повече ли ти идва?

— В повече? Имаш ли изобщо някаква представа какво съм видял? Какво съм правил?

— Имам представа — отвърна жената.

— Съмнявам се. — Погледът му я прониза и през ума й преминаха вълни от образи. Осакатени тела. Изцъклени мъртвешки очи. Потискащи гледки. Най-големите ужаси, които хората бяха способни да си причинят един на друг.

Неговата работа бе да върви по кървавата диря. Да влезе в пещерата. И да се изправи лице в лице с онова, което се криеше вътре.

Отново. И отново.

Не беше чудо, че мъжът пред нея залавяше убиеца, а че бе успял да съхрани човешкото у себе си въпреки всичко преживяно. Дори след като самият той бе завлечен в дълбините на пещерата. И бе тежко ранен. А сега сам предлагаше да се изправи и отново да се притече на помощ.

Мирна му даваше възможност да се освободи от този ангажимент. Но той не я приемаше.

— Не съм чак толкова крехък, нали знаеш? — заяви Гамаш. — Пък и става въпрос за изчезнал човек, а не за убийство. Лесна работа.

Опитваше се да си придаде небрежен вид, но вместо това прозвуча уморено.

— Сигурен ли си? — попита Мирна.

— Че не е убийство? Или че е лесна работа?

— И двете.

— Не — призна Гамаш. — Но за едно си права. Бих предпочел да си стоя тук, в Трите бора. Да се наспивам, да пийвам лимонада в бистрото или да се отдам на градинарство…

Вдигна ръка, за да пресече евентуалните коментари на Мирна за така нареченото „градинарство“, с което се занимаваше.

— С удоволствие бих се занимавал само с каквото ни се прииска на нас с Рен-Мари.

Докато го казваше, Мирна усети колко дълбок бе копнежът му.

— Понякога обаче нямаме избор — добави тихо бившият детектив.

— Имаме избор, Арман. Винаги имаме.

— Толкова ли си сигурна?

— Да не би да ми казваш, че не можеш да откажеш помощ на Клара?

— Казвам, че понякога отказът нанася по-голяма вреда.

Замълча за миг и остави тези думи да се настанят помежду им.

— Защо ми помогна преди няколко месеца? — попита Гамаш. — Знаеше колко е опасно. Знаеше, че ако се притечеш на помощ, това би могло да доведе до ужасни последствия и за теб, и за селото. Всъщност бе почти сигурно, че ще има такива последствия. И въпреки това ти не се отказа.

— Знаеш защо.

— Защо?

— Защото животът ми и това село щяха да изгубят всякакъв смисъл, ако ти бяхме обърнали гръб.

Гамаш се усмихна.

— C'est ςα. Сега същото се отнася и за мен. Каква полза има от изцелението, ако спасеният живот е празен, себичен и подчинен на страха? Има разлика между това да намериш убежище и да се криеш.

— Значи трябва да напуснеш убежището, за да си защитен? — попита Мирна.

— Ти постъпи така — отвърна бившият детектив.

Мирна проследи с поглед как едрият мъж се обърна и тръгна през кухнята. Накуцването му вече едва се забелязваше. Треперенето на дясната ръка почти бе изчезнало.

Гамаш се приближи към Клара и Рен-Мари.

— Открихте ли нещо?

Но по израженията им можеше да отгатне, че усилията им не са дали резултат.

— Това не означава, че в тях няма нищо… — започна Клара, но не довърши мисълта си.

„Странно“ — помисли си Гамаш. Докато гледаше другите две платна на пода, осъзна, че макар да липсваше конкретно изображение, което да предизвиква някакво чувство, творбите все пак му въздействаха емоционално.

По негово мнение бяха просто бъркотия от напълно противоречащи си цветове.

Защо Питър бе изпратил тези двете, както и картината с радостните устни? Какво виждаше той в тях, а убягваше на Гамаш? И на Клара? На всички останали?

Кое бе неуловимото в тези картини?

— Жан Ги? — повика Гамаш по-младия мъж. Бовоар остави ножа за хляб и се приближи.

— Oui.

— Би ли ми помогнал?

Гамаш вдигна от пода едното платно.

— Клара, може ли да го окачим на стената?

Жан Ги държеше единия ъгъл, Гамаш — другия, а художничката използва гвоздеи, за да закрепи картината. После заковаха и другите две. Три престъпления срещу изкуството, заковани на стената.

За пореден път всички отстъпиха назад, за да огледат по-добре творбите.

После направиха още крачка назад. Помислиха. Крачка назад. Помислиха. Като много, много бавно отстъпление. Или траурно шествие.

Спряха, когато гърбовете им опряха в противоположната стена. Разстоянието и перспективата не бяха направили картините по-приемливи.

— Ами аз огладнях — обяви накрая Бовоар.

Отиде до кухненския плот и взе подноса с приготвените от него сандвичи. Мирна хвана каната, която отново бе напълнила с лимонада, и двамата тръгнаха към вратата, извеждаща в| градината, като привлякоха и останалите. Далеч от картините, в топлия летен ден.

По сандвича с шунка на Клара кацаха мухи. Художничката не махаше с ръка, за да ги прогони. Нека си ядат.

Тя не беше гладна. Стомахът й се бе свил. Не й се гадеше, не точно. Не беше от храната. А от онова, което бе видяла.

Картините на Питър я бяха разстроили. Докато приятелите й се хранеха и разговаряха, тя си мислеше за творбите на съпруга си.

Когато ги бе видяла за пръв път в стаята на Бийн, й се бяха сторили забавни. Особено онази с устните. Но в собствения й дом я караха да се чувства зле. Усещаше нещо като морска болест. Хоризонтът се бе наклонил. Случило се бе някакво разместване, някаква промяна.

Дали изпитваше завист? Възможно ли бе? Тревожеше ли се, че тези картини на Питър наистина оповестяват важен етап в еволюцията му като творец? Макар че в момента бяха смехотворни, дали не бяха просто крачка към гениалността? На върха на тази мисъл кацна друга: дали неговата гениалност щеше да се окаже по-голяма от нейната?

Самодоволството й по отношение на Питър и неговата дребнава завист не я ли приравняваше с низките му емоции? Или дори я правеше по-лоша? Завистлива, лицемерна и осъдителна. Олеле!

Но имаше и друго. Още нещо, към което водеха мислите й. Още нещо, което се опитваше да се покрие.

Приятелите й оживено дискутираха творбите на Питър и причините, поради които художникът ги бе изпратил на Бийн.

— Попитах същото още преди час — протестираше Жан Ги. — Никой не ме чу. Мирна пита сега и изведнъж излиза, че е задала най-прозорливия въпрос.

— Тежка е съдбата на авангарда, mon beau — усмихна му се Рен-Мари и отново се обърна към Мирна:

— Е, какво ще кажеш?

Докато останалите обсъждаха, Клара държеше запотената и хлъзгава чаша с лимонада и изследваше чувствата си.

— Клара?

— А?

Художничката погледна Мирна, която й се усмихваше, видимо развеселена.

— Къде си се отнесла? — попита книжарката.

— А, просто си гледам градината и й се радвам. Чудех се дали да не засадя още ароматен грах край ей онази решетка.

Тъмнокожата жена изгледа Клара по-сериозно. Като повечето хора Мирна Ландерс не обичаше да я лъжат. Но за разлика от повечето хора, не оставяше нещата просто така, а настояваше за истината.

— За какво мислеше всъщност?

Клара въздъхна много, много дълбоко.

— Мислех си за картините на Питър и за това как ме карат да се чувствам.

— Как? — попита Рен-Мари.

Клара се вгледа в лицата на приятелите си, които я наблюдаваха.

— Тревожна — призна. — Мисля, че тези картини малко ме плашат.

— Защо? — поинтересува се Гамаш.

— Защото май знам каква е причината Питър да ги изпрати на Бийн.

Всички се наведоха към нея.

— Каква? — попита Бовоар.

— Кое различава Бийн от останалите хора? — попита Клара.

— Ами това, че не знаем дали е момиче… — рече Рен-Мари.

— … или е момче — допълни Гамаш.

— Бийн е дете — каза Бовоар.

— Вярно е — потвърди Клара. — Всичко това е вярно. Но има и още нещо, което отличава Бийн.

— Бийн се откроява — отбеляза Мирна. — В семейство Мороу, където от всеки се очаква да се подчинява на правилата, Бийн не го прави. Може би Питър се отъждествява с това. И дори е искал да възнагради детето на Мариана.

— Да му изпрати тези ужасни картини като награда? — попита Бовоар.

— Нещо такова — рече Мирна. — Често жестът е по-важен от самия подарък.

— Кажи го на някое хлапе, което получава чорапи за Коледа — подсмихна се Бовоар.

— Попитай някое дете, което е получило златна звездичка в учебната си тетрадка — продължи да обяснява Мирна. — Самата лепенка е безполезна, но жестът е безценен. Символите имат огромна сила, особено за детския ум. Защо според теб децата искат трофеи и значки? Не защото могат да си играят с тях или да си купят нещо, а заради това, което означават.

— Одобрение — съгласи се Рен-Мари.

— Именно — кимна Мирна. — Когато чичо Питър е изпратил картините си на Бийн, детето се е почувствало специално. Мисля, че Питър се идентифицира с Бийн, симпатизира на детето и е искал да му каже, че няма нищо лошо в това да си различен.

Мирна погледна Клара в очакване на одобрението й. В очакване на златната звездичка.

— Възможно е това да е причината — рече Клара. — Но си мисля, че всъщност може да е нещо много по-просто.

— Какво? — попита Бовоар.

— Мисля, че Питър е знаел, че Бийн може да пази тайна.

Детето бе запазило в тайна собствения си пол. Трябва да е било подложено на огромен натиск, но не бе казало на никого. Пито на роднините, нито на съучениците, нито на учителите си. На никого.

— Питър е вярвал, че при Бийн картините ще бъдат в безопасност — каза Рен-Мари.

— Но ако е трябвало да останат в тайна, защо не ги е задържал? — попита Жан Ги. — Най-сигурното място не е ли в собствените му ръце?

— Може би е смятал, че самият той не е в безопасност — обади се Гамаш. — Това си мислиш, нали?

Клара кимна. Това бе чувството, от което стомахът и се свиваше. Питър е имал нужда да запази творбите си в тайна.

Погледна към къщата.

Какво ли бе скрито в тези странни картини? Каква ли история разказваха?