Дългият път към дома

Двайсет и пета глава

Самолетът набираше скорост, докато се тресеше по пистата на международното летище „Трюдо“ в Монреал.

Рен-Мари бе избрала авиолиния, чиито полети кацаха на малкото летище в центъра на Торонто вместо на международното в покрайнините на града, което бе и много по-голямо. Беше далеч по-удобно.

Това обаче означаваше да летят с витлов самолет и не всички на борда се чувстваха комфортно. Включително и пътничката на седалката до Рен-Мари.

Жената бе вкопчила пръсти в подлакътниците, а на лицето й бе изписано изражение, което приличаше на посмъртна маска.

— Всичко ще бъде наред — увери Рен-Мари съседката си. — Обещавам.

— Откъде си толкова сигурна, лукова главо? — тросна се жената. Рен-Мари се усмихна.

Рут явно не беше чак толкова уплашена, щом не забравяше да я обижда.

Самолетът се издигна във въздуха. Ако излитането на реактивните самолети можеше да се сравни с изстрелването на куршум, то малката турбовитлова машина беше като чайка. Летеше, но бе подвластна на въздушните течения. Те я подмятаха нагоре-надолу, клатушкаха я, а Рут започна полугласно да реди молитви:

— О, господи, по дяволите, по дяволите, по дяволите! Исусе!

— Вече излетяхме — успокои я Рен-Мари. — Можеш да се отпуснеш, дъртофелнице.

Рут впери в нея пронизващия си поглед. И се разсмя. Когато се издигнаха над облаците, впитите в седалката нокти се отдръпнаха. Възрастната поетеса надвика рева на двигателите:

— Хората не са създадени да летят.

— Но пък самолетите са, а ние по случайност се намираме в един от тях. Е, имаме цял час до края на полета. Разкажи ми повече за онзи турски затвор. Доколкото разбрах, си била надзирател, а не затворник.

Рут отново се разсмя и лицето й възвърна цвета си. Старицата се ужасяваше от самолети и въпреки това бе решила да тръгне с Рен-Мари. За да й прави компания. Рен-Мари подозираше, че също така иска да помогне в издирването на Питър.

Рут нервно дърдореше глупости, а нейната спътничка отпусна длан върху ръката й и не я отдръпна до края на целия безумен полет.

— Показа ли тези картини на Шартран?

Гамаш посочи навитите на руло платна, които Клара вече разнасяше навсякъде със себе си, сякаш бяха някаква вълшебна пръчка.

— Не, защото си мислех, че Питър е имал възможност да му ги покаже, но не го е сторил. А ако той е преценил така, не смятам, че е редно аз да го правя. — Художничката погледна Гамаш внимателно. — Защо? Според теб трябва ли?

Гамаш се замисли.

— Не знам. Честно казано, не вярвам да има особено значение. Май просто ми е любопитно.

— Кое?

— Как би ги оценил Шартран — призна. — На теб не ти ли е любопитно?

— Не бих казала, че правилната дума е „любопитство“ — ухили се Клара. — По-скоро е страх.

— Смяташ, че са много зле?

— Смятам, че са странни.

— И какво лошо има в това? — попита Гамаш.

Художничката се замисли над въпроса.

— Страхувам се, че хората ще ги видят и ще си кажат, че Питър е откачил.

Гамаш отвори и затвори уста.

— Хайде, хайде — подкани го Клара. — Кажи си каквото ти е на ума. Питър е откачил.

— Не — възрази Арман, — не исках да кажа това.

— А какво?

Клара не се държеше отбранително, а наистина искаше да разбере.

— „Вагините воини“ — продума Гамаш.

Художничката се втренчи в него. И цял живот да се бе мъчила да отгатне какво ще каже Арман, никога нямаше да се сети за тези две думи.

— „Вагините воини“? — повтори. — Това пък какво общо има?

— Преди няколко години ти направи поредица от скулптури — припомни й той. — Женски детеродни органи в най-различни размери. Украси ги с пера, кожи, луксозни сапуни, пръчици, листа, дантели и какво ли още не. И ги подреди в изложба.

— Да — съгласи се Клара през смях. — Най-шантавото е, че още ги пазя, всичките. Обмислях да подаря една на майката на Питър за Коледа, но се поуплаших. — Изсмя се. — Май само умея да ги извайвам, но нямам такава. Вагина воин имам предвид.

— Тези скулптури не се появиха чак толкова отдавна — напомни Гамаш.

— Вярно е.

— Съжаляваш ли за тях?

— Ни най-малко. Много се забавлявах. И по някаква странна причина се почувствах по-силна. Всички си мислеха, че това е шега, но не беше.

— А какво беше? — попита Гамаш.

— Една от стъпките по пътя.

Бившият детектив кимна и се изправи. Но преди да излезе, се наведе и прошепна:

— Обзалагам се, че всички са те помислили за откачена.

— Не беше просто шантав — каза професор Маси, — ами направо си беше луд.

Погледна първо едната жена срещу себе си, после другата. Седяха в ателието му, което беше и учебна зала. Маси бе отстъпил на Рут очевидно любимия си стол. От него се виждаше добре цялото обширно пространство, пълно със защитни покривала, стативи и стари палитри със засъхнали бои по тях. В един ъгъл бяха струпани бели платна, а тук-там по стените се виждаха картини на Маси без рамки, сякаш небрежно закачени. Бяха много добри, правеха мястото по-оживено и по-уютно.

— Но не луд в някакъв положителен смисъл — предупреди професор Маси. — Не ексцентричен. А опасен.

— Опасен ли? Склонен към насилие? — попита Рен-Мари.

Колкото и да се опитваше да улови погледа му, възрастният професор не задържаше вниманието си достатъчно дълго върху нея. Очите му все бягаха.

Към Рут.

А Рут от своя страна сякаш бе изгубила и ума, и дума. Но бе намерила сърцето си, помисли си Рен-Мари.

Възрастната поетеса дори се бе изкикотила срамежливо, когато професор Маси пое ръката й в своята за поздрав.

Пристигнали бяха преди половин час, без да предупреждават, макар че Рен-Мари предварително се бе обадила по телефона, за да се увери, че професор Маси ще е на работа.

Е, беше.

Изглежда, никога не си тръгваше. Рен-Мари започна да забелязва и други подробности. Възглавница и грижливо сгънати одеяла върху нея, подредени на купчинка до захабения диван.

Микровълнова печка на плота до покритата с бои мивка. Котлон. Малък хладилник.

Рен-Мари обхвана с поглед учебната зала и осъзна, че повече й прилича на ателие, отколкото на класна стая. И дори по-скоро бе мансарда, отколкото ателие. Жилищна мансарда.

Отново насочи вниманието си към възрастния мъж. Прилежно издокаран в изгладения си панталон от рипсено кадифе, колосаната памучна риза и тънкия пуловер без ръкави. Спретнат. Чист.

Рен-Мари се запита какво ли се бе случило. Дали някога бе имал съпруга и деца? Къща в „Анекса“?

Дали децата им бяха заминали да живеят далеч оттук? Дали съпругата бе починала?

Дали просто бе спрял да се прибира у дома си и това място се бе превърнало в негов дом? В компанията на познати и утешителни миризми. И бели платна. Място, където студентите се отбиваха по всяко време. Да задават въпроси. Да пийнат нещо, да хапнат сандвич и да дърдорят претенциозни глупости.

Погледна платното на статива.

Зачуди се откога ли стои там. Празно.

— Не, не беше склонен към насилие — рече професорът. — Поне не физическо. Не и тогава. Нямаше да поемем този риск. Себастиан Норман се изживяваше като месия. От онзи тип хора, които имат дълбоки убеждения и не са склонни да ги променят. Ние, разбира се, нямахме представа, когато го наехме на работа. Трябваше да преподава теория на изкуството. Човек би помислил, че това е безобиден предмет. — Маси се усмихна. — Явно не сме дали да се разбере достатъчно ясно, че очакваме от него да преподава теория на изкуството, а не своята лична теория. Много скоро след това осъзнахме, че имаме проблем.

— Как така? — попита Рен-Мари.

— Недоволство по коридорите. Дочувах разговори между негови студенти. Повечето му се подиграваха. Инстинктивно винаги заставам на страната на колегите и съм готов да ги защитя, затова попитах студентите какво намират за толкова смешно. Те ми разказаха.

— И?

— Е, сега звучи малко глупаво. — Професор Маси изглеждаше смутен и крадешком хвърли поглед към Рут. Рен-Мари просто изчака и накрая възрастният мъж като че ли преодоля неудобството си. — Оказа се, че професор Норман е вярвал в десетата муза.

Направи физиономия, с която сякаш се извиняваше, че е казал нещо толкова глупаво. Тогава Рут проговори:

— Но те са били само девет.

— Да, именно. Деветте дъщери на Зевс. Олицетворявали познанието и изкуството. Музика, литература, наука — изреди старецът.

— Но не и живопис — каза Рен-Мари. — Сега си спомням. Няма муза на изобразителното изкуство.

В този момент професор Маси насочи цялото си внимание към нея. И то какво внимание. Рен-Мари усети силата на характера му. Не застрашителна, а завладяваща. Обгръщаща.

Усети интелигентността и спокойствието му. И за пръв път в живота й й се прииска да е художник, макар и само за да има възможността да учи при този професор.

— Странно, нали? — продължи възрастният мъж. — Девет музи. Голяма компания. И нито една от тях не отговаряла за живописта и скулптурата. Бог е свидетел, че гърците са обичали фреските и скулптурата. И въпреки това не са им определили муза.

— Защо? — попита Рен-Мари.

Маси сви рамене и повдигна белите си вежди.

— Никой не знае. Разбира се, има теории.

— Което ни връща на професор Норман — каза Рен-Мари. — Каква е била неговата теория?

— Никога не съм разговарял с него конкретно по този въпрос — призна Маси. — Каквото знам, съм го извлякъл от разговорите ми с негови студенти. Даже се съмнявам, че сега ще успея да го възстановя. Толкова отдавна беше. Знам само, че е вярвал в реалното съществуване на десета муза. И че човек трябва да я намери, ако иска да стане велик художник.

— Вярвал ли е, че тази десета муза живее на някое действително място? — попита Рен-Мари. — Че може да почукаш на вратата й и тя да отвори?

— Съжалявам, нямам представа в какво точно е вярвал професор Норман. Оттогава мина много време. Трябваше да се досетя. Вината беше моя. Всъщност аз ходатайствах да бъде взет на работа в колежа.

— Защо?

— Ами бях виждал негови творби и си мислех, че изглеждат обещаващи. Той тъкмо бе пристигнал в Торонто, нямаше много пари, нито връзки. Идеална възможност. Можеше да преподава на непълен работен ден, да припечелва и да се запознава с нови хора.

Гласът му заглъхна. Цялата онази енергия, цялата сила на характера сякаш се стопи и впечатляващият мъж се съсухри. Самата мисъл за професор Норман като че ли изсмукваше живеца от него.

— Беше грешка — рече професорът. Замълча за миг, докато мислите му се зареяха в отминалите години. — Знаете ли, Норман не бе уволнен заради шантавите си убеждения. По онова време бяхме доста либерална институция. Но теориите му не срещаха разбиране, а студентите не изпитваха уважение към него. Външният му вид също не помагаше особено.

— Изглеждал е луд? — попита Рен-Мари, а професор Маси най-неочаквано се разсмя.

— Всички имахме вид на ненормалници. А той приличаше на банкер. Преуспял банкер. Останалите го давахме неглиже или поне се стараехме да изглежда така. Навремето това беше нещо като униформа. Сега полагаме грижи да изглеждаме преуспели и да респектираме с вида си.

Мъжът сведе поглед към облеклото си, а после погледна небрежната Рут.

Рен-Мари се зачуди дали платното на статива щеше да остане бяло, ако професор Маси не бе толкова порядъчен.

— Защо тогава го уволнихте, ако причината не е била теорията му за десетата муза?

— Бях в настоятелството на колежа и дълго имахме препирни по този въпрос. Норман не проявяваше склонност към насилие, поне тогава. Именно там е проблемът, нали? Трудно е да уволниш някого само защото имаш подозрения, че може и да направи нещо.

— Но какво ви караше да мислите, че ще стане агресивен? — попита Рен-Мари.

— Нямаше как да знаем. Имал е словесни изблици. Виждал съм го да трепери от ярост. Опитах се да поговоря с него, но той отричаше да има проблем. Казваше, че истинските творци горят от страст, това било всичко. Страст.

— Но не сте му повярвали?

— Може и да е бил прав. Може би истинските творци горят. Много от тях са луди. Но не ставаше въпрос дали е добър художник, а дали е добър преподавател.

— Какво го ядосваше? Какво го караше да избухва?

— Когато някой не беше съгласен с неговата теория за десетата муза. И когато се сблъскваше с нещо, което по негова преценка е посредствено. Двете вървяха ръка за ръка в представите му. За нещастие, с течение на времето ставаше все по-неуравновесен. Не знаехме кога може да се срине и кого ще повлече със себе си. Трябваше да защитим студентите. Но не реагирахме своевременно.

— Случил се е инцидент? — предположи Рен-Мари.

Рут седеше наблизо, но никак не й помагаше. Рен-Мари дори не беше сигурна дали старицата изобщо слуша. Не откъсваше очи от професор Маси, а на лицето й грееше глуповата усмивка.

— Нямаше насилие — обясни професорът. — Не и физическо. Без да предупреди когото и да е и без разрешението на колежа, Себастиан Норман създаде „Салона на отхвърлените“.

— Клара Мороу ни разказа за него. Какво по-точно представляваше този салон?

— Изложба, която вървеше паралелно с официалната. Но в нея бяха изложени отхвърлените от комисията произведения.

— Какво толкова лошо имаше в това?

Рен-Мари веднага усети укора. Неодобрението и разочарованието на професор Маси прииждаха на вълни. Към нея. Хвана се, че съжалява, задето е попитала. Разбираше, че е глупаво, въпросът си беше съвсем нормален, но вътрешно усещаше, че след като сама не се е досетила за отговора, е разочаровала човека срещу себе си.

Дори Рут я изостави в този момент. Отдалечи се и започна да разглежда картините по стените. Спираше се пред всяка. Обръщаше им повече внимание, отколкото Рен-Мари си спомняше да е обръщала на картините на Клара и Питър.

— Учител ли сте? — попита професор Маси.

Рен-Мари поклати глава.

— Библиотекар.

— Но имате деца, нали?

— Две. Но вече са големи. И две внучки.

— Ако отидат на училище е погрешно написано домашно, бихте ли искали учителят да го покаже пред целия клас? Пред цялото училище? Да им се подиграват?

— Не, разбира се, че не.

— Е, точно това направи професор Норман. Попитайте вашата приятелка Клара как се е почувствала тогава. И как се чувства и до днес. Това са млади хора, мадам Гамаш. Надарени са, но много от тях са раними, тъй като цял живот са се чувствали отхвърлени заради таланта си. Живеем в общество, което не цени различните. Когато дойдат тук, в колежа по изкуствата, може би за пръв път в живота си се чувстват на място. В безопасност. Не само ценени, но и безценни.

Професор Маси я гледаше право в очите и говореше с дълбок и спокоен, почти хипнотизиращ глас. Рен-Мари отново почувства колко обаятелен бе този мъж въпреки напредналата му възраст. Запита се колко ли магнетичен е бил в разцвета на силите си.

И колко ли утешително бе посланието му за онези изгубени и наранени младежи и девойки, които прекрачваха прага на колежа с презрително отношение към живота, пиърсинги и разбито сърце?

Тук бяха в безопасност. Можеха на воля да експериментират и да пробват нови неща. Да се провалят и да опитват отново. Без да се страхуват, че някой ще им се подиграва.

Рен-Мари погледна към захабения диван и почти си представи поколения млади и ентусиазирани творци, които са се разполагали тук, за да спорят разгорещено. Най-сетне свободни.

Докато не попадали в ръцете на професор Норман. Където вече не били в безопасност.

„Салонът на отхвърлените“.

Рен-Мари започваше да разбира колко унизително всъщност е било това.

— Дали в документацията на колежа се пази адресът на професор Норман?

— Възможно е. Беше от Квебек. В това съм сигурен. Имаше особен акцент.

— Знаете ли откъде по-точно в Квебек? — попита Рен-Мари, но възрастният преподавател поклати глава. — Питър задаваше ли ви такива въпроси, когато дойде да ви види?

— За професор Норман ли? — Явно Маси бе едновременно изненадан и развеселен. — . Не. Поговорихме малко и за него, но май аз повдигнах темата.

— Възможно ли е Питър да издирва професор Норман? — попита Рен-Мари.

— Съмнявам се — отвърна Маси. — Нищо такова не е казвал, преди да си тръгне. Защо?

— Клара, съпругът ми и още няколко души търсят Питър — обясни тя. — А излиза, че Питър е търсел някой си Норман.

— Бих се шокирал, ако става дума за същия Норман — каза Маси, а изражението му наистина показваше недоумение. — Надявам се, че не е търсел него.

— Защо?

— Ако Себастиан Норман беше луд преди трийсет години, не искам да си представям какъв е сега. — Маси въздъхна и поклати глава. — На раздяла с Клара я посъветвах просто да се върне у дома си. Да продължи да си живее живота. Казах й, че Питър ще се прибере, когато се почувства готов.

— Смятате ли, че е възнамерявал да се върне при нея? — попита Рен-Мари.

— Не го е споменавал — призна Маси, — но това не означава, че не е имал намерение да го направи.

— Сигурно същото може да се каже и за търсенето на Норман.

— Сигурно.

Професорът отклони погледа си от Рен-Мари и потърси Рут. Възрастната поетеса бе отишла чак в другия край на ателието и разглеждаше поредната картина.

— Случайно да имате снимка на професор Норман?

— В портфейла си? — усмихна се професор Маси. — Всъщност може и да се намери. В годишника ни.

Докато Маси търсеше из етажерката с книги, Рен-Мари се приближи към Рут.

— Това ли е картината, за която Мирна разказа, че е много добра? — попита съпругата на Гамаш. Загледа се и разбра какво е искала да каже Мирна. Останалите бяха приятни. Тази беше разкошна. Хипнотизираща.

Рен-Мари се окопити и се обърна към Рут:

— Готова ли си да тръгваме, или ще вземаш размерите на прозорците за завеси?

— Че какво толкова смешно има в това? — попита старицата.

Рен-Мари бе така потресена от този отговор, че занемя. Изненада я не казаното от Рут, а собственото й поведение. Омаловажаваше чувствата на възрастната поетеса към професора и дори й се присмиваше.

— Много съжалявам — каза Рен-Мари. — Глупаво беше от моя страна.

Рут се извърна и погледна към мъжа, който сваляше годишници от рафтовете, разлистваше ги, а после ги прибираше обратно.

Поизправи рамене и произнесе:

— Noli timere.

Рен-Мари усети, че думите не бяха предназначени за нейните уши, както и изражението на лицето на Рут не бе за нейните очи.

— Ето го.

Професор Маси се насочи към тях, като победоносно размахваше годишника.

— Боях се, че се е изгубил при някой ремонт. Или е бил зазидан в стените. Няма да повярвате какво откриха, когато ги разрушиха.

— Какво? — попита Рут, а Рен-Мари взе годишника.

— Ами азбестът беше едно от нещата, но това се очакваше. Заради него се заеха да правят ремонта. Останалото бе изненадващо.

Годишникът бе прашен и Рен-Мари се обърна към професора:

— Азбест ли?

— Да. — Възрастният мъж я погледна и се разсмя, когато разбра какво е породило въпроса й. — Не се тревожете. Това е просто прах, който се е трупал в продължение на две десетилетия. Няма азбест.

Взе книгата от ръцете й, обърса я с ръкав и й я върна. Сетне поведе гостенките си към дивана.

Рут и Пол Маси седнаха, а Рен-Мари остана права и заразлиства годишника.

— И какво откриха в стените? — попита Рут. Рен-Мари едва разпозна гласа й.

— Предимно стари вестници. Оказа се, че сградата — или поне основите й — е много по-стара, отколкото някой е предполагал. Някакви италиански работници оставили недоядени сандвичи и от семките на зеленчуците в тях биолози успяха да отгледат домати. Растения, които почти били изчезнали. Намериха и някакви платна.

— Това сред тях ли беше? — Рут посочи картината в другия край на ателието, която с Рен-Мари разглеждаха допреди малко.

Професор Маси се разсмя.

— На боклук ли ви прилича?

Не изглеждаше обиден, а просто развеселен. Дори някак му беше приятно.

— Професор Маси е нарисувал тази картина — намеси се Рен-Мари в стремежа си да замаже неловката ситуация, макар че явно само тя се бе почувствала неудобно от думите на Рут.

— Картините, които намериха, са изложени близо до входа — обясни професор Маси. — Боя се, че сред тях няма нищо впечатляващо. Никой не е използвал платна на Емили Кар или Том Томсън за изолация.

Докато разговаряха, Рен-Мари отгръщаше страница след страница със снимки на млади мъже и жени. Повечето студенти бяха бели. С дълги мазни коси. Облечени в прилепнали пуловери с поло яки и още по-прилепнали джинси. С кисели или отегчени физиономии.

Твърде готини, за да ходят на училище. Твърде готини, за да им пука.

Рен-Мари спря и се върна на предишната страница.

На една от снимките несъмнено беше Клара с прическа като на Айнщайн. Надянала бе безформена работна престилка, а на лицето й грееше огромна щастлива усмивка.

На дивана до нея — на същия диван, където допреди малко бе седяла Рен-Мари — се бяха отпуснали други студенти. Зад тях стоеше професор Маси, по-млад и още по-енергичен, увлечен в задълбочен разговор с някакъв младеж.

От устните на студента стърчеше цигара, а по-голямата част от лицето му бе скрито зад облак дим. С изключение на едното око. Остро, проницателно, будно.

Това беше Питър.

Рен-Мари се усмихна при вида на тази снимка, а после отново се зае да търси Себастиан Норман. Но когато стигна до раздела с преподавателите, там я очакваше разочарование.

— Бях забравил — извини се професор Маси, щом видя страниците. — В този годишник редакторите решиха да не слагат наши снимки. Може би като реакция на „Салона на отхвърлените“ решиха вместо това да публикуват снимки на творбите ни. Мисля, че нарочно избраха най-лошите примери.

Взе книгата, върна се няколко страници по-назад и направи гримаса.

— Това е мое. Според мен е най-ужасното, което съм създавал.

Резки щрихи пресичаха колони от ярки цветове. На Рен-Мари й изглеждаше доста динамично. Не беше никак лошо.

Но пък явно художниците не бяха най-безпристрастните критици на собствените си творби.

— Може ли да го взема? — попита възрастната жена, като посочи годишника.

— Да, стига да ми го върнете после.

Никак не беше изненадващо, че тези думи бяха насочени към Рут. Професорът ги изрече толкова ласкаво, че Рен-Мари се изкушаваше да отговори вместо старата поетеса.

— Ще чакам — каза професорът на Рут. — „Просто седя, където ме оставиха, изваяна от камък и самозаблуда.“

Рен-Мари разпозна цитата от едно стихотворение на Рут. Искаше й се да предупреди този мъж, да го спре. Искаше да му обясни, че ако смята да ухажва Рут с нейните собствени слова, дълбоко греши. Няма представа колко си играе с огъня.

Рут се обърна към професор Маси и отговори със силен и ясен глас:

— „… че божеството, което за удоволствие убива, може и да лекува.“

Така завърши строфата.

По пътя обратно към дома Рен-Мари си мислеше за всичко, което бе чула. За професор Норман. За неговата страст и неговата лудост. За десетата муза. Липсващата муза.

Че божеството, което за удоволствие убива, може и да лекува.

Дали това божество бе десетата муза? Дали вдъхновяваше, подобно на останалите музи? Дали лекуваше?

А може би освен това убиваше — за удоволствие?