Дългият път към дома

Трийсета глава

— Питър някога споменавал ли е Шотландия? — обърна се Клара към Шартран.

— Шотландия ли?

— По-точно Дъмфрийс — каза Мирна.

— „Градината на космичното размишление“ — допълни Гамаш.

Шартран стреснато изгледа събеседниците си, сякаш внезапно всичките се бяха побъркали.

— Или зайци — рече Клара.

— Новобранци? — учуди се Шартран.

— Не, животни — уточни Мирна, но се виждаше, че разяснението й не е помогнало.

— За какво говорите?

— Никое от тези неща ли не ви звучи познато? — попита Гамаш.

— Не, не ми звучи познато — отвърна галеристът с раздразнение. — Дори не звучи смислено. — Обърна се към Клара: — Какво имахте предвид за Шотландия?

— Питър е ходил там миналата зима. Посетил е една градина. Художничката разказа какво бяха разбрали за съпруга й и за „Градината на космичното размишление“, като през цялото време очакваше Шартран да избухне в смях.

Но това не се случи. Галеристът слушаше и кимаше.

— Заекът от плът и кръв се е превърнал в каменна статуя, а после отново е оживял — рече Шартран, сякаш това беше най-нормалното нещо, което можеше да направи един заек. — Питър е нарисувал река, която преминава от печал в радост, а после обратно. Усвоил е чудото на трансформацията. Вече може да превръща своите борби в творби. А творбите си — във възторг.

— Именно това прави един художник велик — отбеляза Клара.

— Малко успяват да стигнат дотам — допълни Шартран. — Но си мисля, че ако смелостта не напусне Питър и ако той продължи търсенията си, ще достигне висините на Ван Гог, Пикасо, Вермер, Ганьон. Клара Мороу. Ще създаде изцяло нова форма, където се размиват границите между мислите и чувствата. Между естественото и ръкотворното. Вода, камък и жива плът. Всичко в едно. Питър ще намери място сред великите художници.

— Онзи заек в „Градината на космичното размишление“ му е помогнал да проумее това — рече Мирна.

— Трябвало е да порасне и да стане храбър мъж, за да го проумее — възрази Гамаш. — Достатъчно храбър, за да не изпада в търсене на обяснения.

— Ако намерим Ноу Ман, ще намерим и Питър — предположи Мирна.

— А може би и десетата муза — обади се Клара. — Иска ми се да се срещна с нея.

— Вече сте я срещнали — каза Шартран. — Може и да не знаете коя е, но я познавате.

Клара се обърна към Мирна и беззвучно раздвижи устни:

— Рут?

Очите й се оцъклиха от престорен ужас.

— Роза? — отвърна Мирна също така беззвучно.

Художничката се изкиска при тази мисъл и се загледа отвъд парапета — към гората, скалите и реката. Зачуди се дали десетата муза може да е някое място. Каквото беше Шарлевоа за Ганьон. Домът.

— Не разбирам защо гърците биха заличили десетата муза — рече Мирна. — Човек би помислил, че тя трябва да е по-значима от останалите девет, защото в древногръцката култура изобразителното изкуство е било на особена почит.

— Може би точно това е била причината — предположи Гамаш.

Играчите на табла в другия край на терасата спряха да хвърлят зарчетата и го погледнаха.

— Властта — продължи бившият детектив. — Може десетата муза да е притежавала твърде голяма власт. Прокудили са я, защото са виждали заплаха в нея. Какво би могло да бъде по-плашещо от свободата? Нима вдъхновението не е именно това? Няма начин да бъде заключено, нито направлявано в определена посока. Не може да бъде удържано или контролирано. А десетата муза е давала точно такава свобода.

Погледът на Гамаш премина през събеседниците му и накрая се спря на Клара.

— Дали професор Норман, или Ноу Ман, не е предлагал същото? Вдъхновение? Свобода? Без строги правила, без тесногръдие и конформизъм. Помагал е на младите творци да разчупят ограниченията. Да намерят собствения си път. А когато системата е отхвърляла техните творби, той ги е утвърждавал. — Погледът на Гамаш се спря върху очите на Клара. — Създал е салон само за тях. А в замяна на усилията си е получил презрение, присмех, изолация.

— Уволнение — добави Клара.

— Построил си е скромен дом в този край, на една поляна — продължи Гамаш, — но не е останал сам задълго. Привлякъл е други творци. Но само провалени и отчаяни. Такива, които били опитали всичко друго. И нямало къде да отидат.

— Салон на отхвърлените — каза Клара. — Не е създал художническа колония, а дом за отритнатите. Изгнаниците, неудачниците, бегълците от конвенционалния свят на изкуството.

— Той е бил последната им надежда — отбеляза Мирна. След кратка пауза добави: — Жалко, че е бил луд.

— И на мен неведнъж са ми казвали, че съм луда — призна Клара. — Бог да ми е на помощ, но дори Рут смята, че съм смахната. Какво всъщност е лудостта?

Арман Гамаш включи смартфона си, който стоеше на масата, и на екрана му светна снимка. Портретът на един безумец.

Ноу Ман.

— Това — посочи Гамаш.

Менюто се приземи върху масата в същия миг, когато Жан Ги Бовоар се стовари на един от столовете.

— „Ла Мюз“ — рече младият мъж. — Собственикът се казва Люк Вашон. Бил е член на общността на Ноу Ман. Той я е нарисувал. — Посочи силуета на корицата.

— Какво ти каза за Ноу Ман и за комуната? — попита Гамаш, след като взе менюто и се загледа в рисунката.

— Нищо. Не беше в ресторанта. Всяка година заминава някъде, за да рисува.

— По това време? — изненада се Мирна. — Управлява ресторант, а отсъства в разгара на туристическия сезон?

— Представяш ли си собственик на бизнес да постъпи по този начин? — Клара се втренчи в Мирна и не отклони поглед от нея, докато приятелката й не се разсмя.

— Touch, малката — рече тъмнокожата жена и за момент се зачуди как ли върви работата в книжарницата й под ръководството на Рут и Роза.

— Кога ще се върне този Вашон? — попита Клара.

— След седмица-две — отвърна Бовоар. — И няма как да се свържем с него. Човекът, с когото говорих, каза, че шефът му не обичал да обсъжда комуната и времето, прекарано там. Призна, че с Ноу Ман сигурно са били доста близки, тъй като Ноу Ман му е поверил задачата да изпраща картините му в някаква галерия на юг.

— На юг, тоест Флорида? — попита Мирна.

— Не, на юг, тоест Монреал. Явно Ноу Ман е имал там или галерия, или представител. Изпращал е картини и е получавал в замяна платна и художнически материали. Човекът не знаеше как се казва галерията, но Вашон сигурно ще знае.

Гамаш бе сложил очилата си за четене и изучаваше подписа под рисунката.

— Проверих — каза Бовоар. — Подписана е с името на Вашон. Не пише „Ноу Ман“.

Гамаш кимна и подаде менюто на Клара с думите:

— Хубава рисунка.

— Приятна е — отбеляза Клара с неутрален тон.

Всички имаха усещането, че това не е музата, а само представата на Вашон как трябва да изглежда една муза. А такава той явно не познаваше лично. Засега.

Все пак силуетът бе самотен, нямаше ги традиционните девет сестри. „Ла Мюз“ — „Музата“. Не „Музите“.

— Комуната се разпаднала, когато Ноу Ман внезапно заминал. Не предупредил никого. Просто си тръгнал.

Гамаш се размърда на стола си, но не каза нищо. Погледна към танцуващата фигура, нарисувана на менюто, и мислено се пренесе на онази поляна. Виждаше папратите, дивите цветя, неравностите и издатините там, където преди време се бяха издигали къщи.

Хълмчета, които приличаха на погребални могили.

Погледна часовника си. Минаваше шест вечерта.

— Боя се, че ще ви притесним с присъствието си и тази нощ — обърна се към Шартран, но домакинът се усмихна.

— Вече ви смятам за приятели. Добре дошли сте да останете колкото искате.

— Merci.

— И сега какво? — попита Клара. — Струва ми се, че вече сме говорили с всички в Бе Сей Пол.

— Можем да пробваме на още едно място — рече Гамаш.

Жан Ги Бовоар влезе пръв и този път извади служебната си карта от Sûreté.

— Да, сър? С какво мога да ви помогна?

Бовоар очакваше младата полицейска служителка зад гишето да го измери с преценяващ поглед, но когато това не се случи, той я огледа. Беше млада. Много млада. С петнайсет години по-млада от него. Почти можеше да е…

Но колкото и храбър да бе Бовоар, нямаше достатъчно смелост да довърши мисълта си. И все пак се зачуди как и кога бе настъпила тази промяна. Кога интелигентният, млад и остроумен Жан Ги Бовоар, enfant terrible на отдел „Убийства“, се бе превърнал в инспектор Бовоар. Сър.

Не всички трансформации бяха чудотворни и вълшебни. Или пък с положителен резултат.

— Бихме искали да поговорим с началника на вашия участък.

Младата служителка вдигна очи към него, сетне погледна зад рамото му, към останалите, които се бяха струпали на входа на малкото полицейско управление.

И се ококори.

В дъното стоеше и търпеливо чакаше един мъж, когото познаваше.

Девойката се изправи, седна. После пак се изправи.

Жан Ги Бовоар потисна усмивката си. Свикнал бе с тази реакция и дори я очакваше.

— Господин главен инспектор — промълви служителката и едва ли не се поклони.

— Арман Гамаш.

Едрият мъж пристъпи напред, промуши се между Клара и Шартран и протегна ръка.

— Полицай Паже — представи се девойката и усети силното му ръкостискане. — Беатрис Паже.

Едва се сдържа да не изругае. Защо му казваше малкото си име? „Какво му пука? Той е главният инспектор на шибания отдел „Убийства“.“ Или поне беше. Докато не се случи онази гнусотия. Докато не се оттегли.

Полицай Паже бе постъпила на работа в Sûreté само няколко месеца преди всичко да рухне. Макар да бе прекарала по-голямата част от кариерата си под ръководството на други началници, младата жена знаеше, че в нейните представи този човек винаги ще бъде главният инспектор на отдел „Убийства“.

— Тъкмо започнах — рече служителката и очите й се оцъклиха още повече. „Стига си дърдорила, стига. Не му дреме. Затвори си тъпата уста.“ — Смяната си, имам предвид. И работата в Sûreté.

„Мили боже! Ще умра!“

— Това ми е първото назначение.

Девойката го гледаше втренчено.

— А откъде сте? — попита Гамаш.

Изглеждаше заинтересован.

— Бе Комо, нагоре по крайбрежието.

„Merde, merde, merde — мислеше си младата жена. — Знае къде е. Merde“.

Гамаш кимна и се усмихна.

— Поразчистиха залива. Красиво място.

— Да, сър. Така е. Семейството ми от много време работи в дъскорезницата.

— Вие първият служител на Sûreté в рода си ли сте? — попита Гамаш.

— Oui. Не бяха съгласни с избора ми. Казваха ми, че не е престижно.

Maudit tabarnac — изруга наум полицай Паже и се огледа дали наблизо има пистолет, който да пъхне в устата си.

Но едрият мъж с белега на слепоочието, който стоеше срещу нея, просто се разсмя и в ъгълчетата на благите му кафяви очи се появиха бръчици.

— Още ли са на същото мнение? — поинтересува се той.

— Не, сър, вече не. — Напрежението на младата жена в миг се уталожи и тя се осмели да срещне погледа на Гамаш. — Не и след онова, което сторихте. Вече се гордеят с мен.

Гамаш я погледна в очите и се усмихна.

— Гордеят се с вас, така и трябва да бъде. Аз нямам нищо общо.

Междувременно други полицаи и инспектори бяха разбрали, че е дошъл главен инспектор Гамаш, и се стекоха към фоайето. Някои поздравяваха. Други само поглеждаха и продължаваха по пътя си.

— Господин главен инспектор. — От една врата излезе униформена жена на средна възраст и протегна ръка. — Жана Надо. Аз съм началникът на участъка.

Заведе ги в кабинета си. Там беше дори още по-тясно, отколкото в приемната.

— Не идвам по служебен повод, разбира се — рече Гамаш. — Опитваме се да открием наш приятел, който за последно е бил забелязан във вашия район към края на пролетта.

— Съпругът ми — уточни Клара, като връчи на капитан Надо снимка на Питър и описа външния му вид.

— Може ли да направим копия? — попита Надо и щом получи съгласието на Клара, даде разпореждания на колегите си.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Доколкото разбирам, напоследък никой с подобно описание не е попадал в полезрението ви? — попита Гамаш, но всички разбраха какво всъщност имаше предвид. Надо поклати глава и премести проницателните си очи от бившия главен инспектор към Клара.

— По каква работа е бил тук?

Художничката обясни накратко.

— Значи смятате, че е търсел този професор Норман — каза Надо, след което се обърна към Шартран — Казвате, че докато е живеел тук, се е подвизавал под името Ноу Ман?

— Ами да, така се представяше.

Надо почти не реагира. Ясно бе, че не за първи път попада на странности в района на Бе Сен Пол. Като че ли повечето художници не се славеха с поведение, което влиза в рамките на общоприетото.

— Познавахте ли го? — попита Клара.

— Ноу Ман ли? — Надо поклати глава. — Това е било, преди да постъпя на работа тук.

Полицайката се приближи към стената, където бе закачена подробна карта на региона.

— Къде се е намирала тази негова художническа колония?

Шартран посочи и Надо си отбеляза.

— Но казвате, че отдавна я няма?

— Поне от десет години, ако не и повече — рече Шартран.

— Някакви подозрения за криминална дейност? — попита жената.

— Не — отвърна Шартран. — Изглежда, са живеели изолирано.

Надо взе телефона си и каза нещо в слушалката. След малко в кабинета й влезе по-възрастен пълен мъж с униформа. Миришеше на стар ерген и пържена риба.

— Oui?

Изглеждаше така, като че ли беше загазил. Очите му шареха от началника на полицейското управление към Гамаш, който се бе сврял в единия ъгъл, а закачалката го ръчкаше, сякаш някой заплашително му бе опрял пистолет в гърба.

— Това е полицай Морисо — представи го Надо. — Има по-дълъг стаж тук от когото и да било. Тези хора питат за някакъв мъж на име Норман. Живеел е наблизо преди години и около него се е събрала общност от художници, нещо като комуна, в близост до втори парцел.

— Имате предвид Ноу Ман? — попита Морисо и в миг всички насочиха вниманието си към него.

— Именно — потвърди Клара.

— За известно време беше доста популярен — рече Морисо. — Но пък така става с тях, нали?

— С тях?

— Сектите. — Мъжът погледна изненаданите им изражения. — Не може да не сте знаели. Иначе защо бихте се интересували?

— Това е било секта? — удиви се Шартран.

— Да.

— Какво ви кара да смятате така? — попита Клара.

— Не бяха просто групичка художници, които си рисуват — каза Морисо. — Изповядваха някаква странна религия.

— Откъде знаете? — поинтересува се Жан Ги.

— Това ми беше работата, да разбера — отвърна полицаят. — Такива места тръгват съвсем нормално и после нещо се обърква. Исках да се уверя, че не са преминали границата на лудостта.

Ето, пак тази дума, каза си Гамаш.

— Защо говорите за лудост?

Морисо се обърна към говорещата закачалка:

— А вие как бихте го нарекли, сър? — попита учтиво.

Гамаш реши, че няма да пита дебелия полицай дали някога се е молил да изтеглят числата от лотарийния му билет или поднеслата кола да се задържи на пътното платно.

— И какво стана? — попита вместо това. — Преминавали ли са границата на лудостта?

— Доколкото знам, не. После онзи Ноу Ман изчезна. Сигурно космическият кораб е дошъл да си го прибере.

Морисо се разсмя, но млъкна, след като осъзна, че не е преценил правилно аудиторията. Подобни шеги минаваха в бара. Н компанията на колегите полицаи. Но тези хора го бяха зяпнали така, все едно самият той беше преминал границата.

— Имате ли представа къде може да е отишъл? — попита Боноар.

— Non. Мисля, че повечето хора бяха доволни, че вече го няма.

За пореден път прогонен, помисли си Гамаш. А може би не.

— Има ли членове на комуната, които все още живеят в Бе Сен Пол? — попита Клара.

— Да, Люк Вашон.

— Разбрахме за него — каза Бовоар. — Заминал е да рисува. Някой друг?

Морисо помисли, но поклати глава.

— Merci — благодари му началникът на участъка и го освободи. Капитан Надо въпросително погледна към гостите си. — Има ли още нещо, което мога да направя за вас?

Нямаше.

Преди да си тръгнат, Гамаш се върна до кабинета на капитан Надо и я попита дали разполагат с обучени кучета.

— За наркотици ли? — попита тя.

— Не, от другия вид — отвърна бившият главен инспектор.

— Смятате, че не всички са си заминали?

— Смятам, че не е идвал космически кораб — рече Гамаш.

Надо кимна отривисто.

— Ще дам нареждания.

Гамаш й остави координатите си и докато вървеше към вратата, видя как полицайката отива пред картата на стената.

Върнаха се в галерия „Ганьон“ с идеята, че отново ще прекарат нощта там, но Марсел Шартран ги изненада.

— Май ви споменах, че това не е основното ми жилище. Оставам тук през уикендите, когато в галерията е най-натоварено. Домът ми е на няколко километра нагоре по крайбрежието. Тази вечер трябва да се върна в къщата, но ако искате, можете да останете и тук.

— Вие как предпочитате? — попита Клара.

— Бих предпочел да дойдете с мен — отвърна Шартран. Погледът му премина през цялата група, но накрая се спря върху Клара.

Художничката не извърна очи.

— Мисля, че… — започна Бовоар.

— С радост бихме дошли у вас. Merci — рече Клара.

Докато събираха багажа си, Бовоар прошепна на Гамаш:

— Трябваше да кажете нещо, patron. По-добре ни е тук, отколкото в някаква къща на майната си. Ако искаме да намерим Питър, трябва да задаваме повече въпроси.

— Какви въпроси по-точно? — попита Гамаш.

— Наистина ли е имало секта? Ноу Ман по собствено желание ли си е тръгнал, или е бил изритан от комуната, която самият той е основал? Къде е отишъл?

— Хубави въпроси, но на кого да ги зададем?

Гамаш затвори ципа на куфара си и се обърна с лице към Бовоар.

Жан Ги се замисли. Като че ли бяха стигнали до задънена улица.

— Сигурно ли е, че Ноу Ман наистина е заминал? — попита.

Гамаш кимна отсечено.

— Капитан Надо ще провери. Ще дойдат с полицейски кучета.

— За да търсят трупове?

Гамаш кимна още веднъж. Нямаше как да знае дали ще открият нещо. И ако откриеха — дали останките щяха да са на десет години, или на десет седмици.

И на него като на Бовоар му се струваше странно, че Марсел Шартран иска да ги отведе по-далече от Бе Сен Пол. Нищо не пречеше да прекарат и тази нощ в апартамента над галерията. Вече се бяха настанили. Определено беше по-лесно да останат — и за тях, и за Шартран.

Но собственикът на галерията искаше да ги закара в извънградската си къща.

Бовоар беше прав. Имаше още много въпроси, които трябваше да зададат тук. Но Гамаш подозираше, че могат да получат повечето отговори от Шартран.