Дългият път към дома

Четиринайсета глава

Клара отнесе закуската и кафето си в ателието на Питър. Върху бетонния под се ръсеха трохи, докато художничката ядеше препечени филийки, седнала на столчето пред недовършената картина на съпруга си.

Знаеше, че ако я бе видял, Питър щеше да нададе вой, сякаш трохите бяха киселина, а подът — неговата кожа.

Може би Клара не бе толкова внимателна, колкото трябваше. Колкото можеше да бъде. Може би имаше някакво неосъзнато желание да нарани Питър на най-съкровеното му място. Да му причини болка, каквато й бе причинявал той. Това беше единственото съкровено място, до което все още имаше достъп. Питър трябваше наистина да е благодарен за късмета си.

Може би нехайството й нямаше никакво значение. Но когато капка ягодов конфитюр се приземи на пода, художничката си каза, че едва ли е така.

Навън бе облачно и задушно. Канеше се да завали и сигурно дъждът щеше да се изсипе, преди да е дошло време за обяд. Макар че прозорците гледаха към река Бела Бела, ателието изглеждаше тясно и мрачно.

Но Клара остана втренчена в платното на статива. Беше съвсем в стила на Питър. Детайлно, прецизно и овладяно. Блестящо от гледна точка на техниката. Спазваше всички правила. Това не беше кучешка закуска.

За разлика от творенията на Бийн. Клара с усмивка си спомни за крещящите петна боя, които си противоречаха, контра стараха и се биеха. Ярки цветове, плод на ярко, необуздано въображение.

Ръката й с последната хапка препечена филийка замръзна малко преди да стигне до устата й. Конфитюрът се плъзна застрашително близо до ронливия ръб и застина преди скока в бездната.

Но Клара не забелязваше. Зяпнала, тя се взираше в картината на Питър.

И тогава конфитюрът полетя надолу.

Мирна Ландерс стоеше до прозореца на своята мансарда и гледаше навън. Стъклото бе толкова старо, че имаше дефекти и изкривявания, но тя бе свикнала да вижда света по този начин и се бе нагодила.

Тази сутрин, все още по пижама и с чаша кафе в ръка, книжарката наблюдаваше как селото се събужда. Гледката не бе необичайна. Нищо забележително нямаше в нея. Освен ако не и гледаше човек, който бе свикнал с хаотично и смутно ежедневие. За него би била забележителна.

Мирна наблюдаваше как съселяните й разхождат кучетата си по селския площад. Хората си бъбреха и разменяха любезности.

После погледът й пое нагоре по черния път, който водеше извън Трите бора, и се спря на границата — пейката, от която се откриваше гледка към селото. Там, както всяка сутрин, седеше Дрман с книга в ръка. Дори от такова разстояние се виждаше, че книжката е много малка. Всяка сутрин едрият мъж сядаше на пейката и четеше, после затваряше книгата и оставаше просто загледан и замислен.

Мирна Ландерс се чудеше какво ли чете. И за какво ли си мисли.

Арман я посещаваше като пациент веднъж седмично, но в пито един от терапевтичните им сеанси не бе споменавал за тази книга. А Мирна не бе попитала, защото предпочиташе той да повдигне темата. И това щеше да се случи. Когато дойдеше правилният момент.

И бездруго имаха много теми за разговор. Раните от миналото. Видими и невидими. Ударите, нанесени на ума, тялото и душата му. Оздравяваха бавно. Но раните, от които най-много го болеше, дори не бяха негови.

— Ти не си отговорен за живота на Жан Ги, Арман — казваше му Мирна. Отново и отново. И той си тръгваше, като кимаше и й благодареше. И разбираше.

До следващия сеанс, когато Арман признаваше, че страхът се е завърнал:

— Ами ако отново се пропие? Или започне да използва опиати? — питаше той.

— Ами ако го направи? — отговаряше с въпрос Мирна и се вглеждаше в разтревожените му очи. — Двамата с Ани ще трябва сами да се оправят. Той ходи на рехабилитация и си има свой психотерапевт. Прави всичко, което е необходимо. Остави го. Гледай в собствената си паница.

Виждаше, че Гамаш проявява разум. Но също така разбираше, че пак ще водят същия разговор. Отново и отново. Защото страховете му нямаха нищо общо с разума. Не бяха в главата му.

И все пак забелязваше подобрение. Някой ден Арман щеше да се пребори. А когато успееше, щеше да намери покой.

Тук бе най-доброто място за това и Мирна го осъзнаваше, докато гледаше как едрият мъж, седнал на пейката на границата на селото, отваря книжлето, слага си очилата за четене и започва отначало.

Всички бяха дошли тук, за да започнат отначало.

Арман Гамаш сведе очи към книгата и зачете. Не задълго, не много. Но дори тези няколко думи на ден му действаха успокояващо. След това, както всяка сутрин, затвори книгата, свали очилата си за четене и се загледа към селото. Сетне вдигна очи към мъгливата гора и планините отвъд нея.

Там се простираше светът. Свят, пълен с красота, любов и добрина. И с жестокост, убийци и ужасни деяния, които някой замисляше или извършваше точно в този момент.

Питър бе заминал и този свят го бе погълнал. А сега се приближаваше. Идваше. Почти бе захапал ръба на селото.

Гамаш усети как кожата му настръхва и внезапно го обзема непреодолимо желание да стане. Да тръгне. Да направи нещо. Да го спре. Беше като извънтелесно преживяване — толкова мощен бе импулсът да се задейства. Сграбчи ръба на пейката, затвори очи и направи това, на което Мирна го бе научила. Вдиша дълбоко. И издиша. „И недей просто да дишаш — чу спокойния й мелодичен глас. — Вдъхни. Усети миризмите. Заслушай се в звуците. На истинския свят. А не на този, който създаваш в ума си.“

Вдъхна и долови ароматите на боровата гора и на влажната пръст. Усети хладния и свеж утринен въздух върху лицето си. Чу как някъде в далечината ентусиазирано джафка кученце. Лаят му помогна да се върне. Кученцето го поведе през воя, писъците и тревожните сирени в главата му.

Вкопчи се в звука. В ароматите. Както го бе научила Мирна.

„Тръгни след нещо, каквото и да е — посъветвала го бе тя. — Нещо, което може да те върне в реалността. Да те отдалечи от ръба.“

Така и направи. Дълбоко вдишване. Окосената трева, уханното сено, струпано край пътя. Дълбоко издишване.

Най-накрая, когато сирените почти стихнаха и сърцето му спря да хлопа бясно, му се стори, че чува самата гора. Листата не просто шумоляха, а му шепнеха нещо. Казваха му, че е успял. Че е стигнал у дома. Че е в безопасност.

Гамаш отдръпна ръката си от твърдия ръб на пейката и се плъзна назад, докато не се отпусна на дървото. На думите. Дълбоко вдишване. Дълбоко издишване. Отвори очи и пред него се ширна селото. За пореден път бе спасен. Изненадан от радост.

Но какво щеше да стане, ако си тръгнеше? Ако се върнеше в този свят, за който по-добре от всички знаеше, че не е просто плод на въображението му?

Мирна Ландерс бавно се отдалечи от прозореца. Всяка сутрин виждаше как Арман чете. А после затваря загадъчната книга и се взира в безкрая.

И всяка сутрин бившата психоложка ставаше свидетел как демоните прииждат и се тълпят около него, докато не намерят откъде да влязат. През главата, през мислите му. А оттам достигаха сърцето и впиваха нокти в него. Виждаше как ужасът го обзема. И виждаше как той му се противопоставя.

Всяка сутрин Мирна се събуждаше, правеше си кафе и заставаше до прозореца. Оттегляше се чак когато се увереше, че е успял сам да се пребори.

Клара остави чашата си с кафе, за да не я изпусне. Пъхна последната хапка препечена филийка в устата си, за да не изтърве и нея.

И се втренчи в картината на Питър. Остави ума си да прескача от образ на образ. От мисъл на мисъл. Докато не стигна до същото заключение, което инстинктите й бяха подсказали преди няколко минути.

Невъзможно бе. Сигурно бе залитнала в грешната посока. Свързала бе неща, които не биваше да се събират. Седна отново на столчето и впери поглед в статива.

Дали Питър се бе опитвал да им каже нещо?

Мирна намаза върху английския си мъфин дебел пласт златист портокалов конфитюр. После потопи ножа в сладкото от малини и го добави върху конфитюра. Това беше нейно изобретение. „Конфилини“. Имаше потресаващ вид, но великите кулинарни открития често изглеждаха така в началото.

Докато отхапваше, Мирна си мислеше, че няма никакво значение какво биха казали професионалните готвачи. Най-вкусната храна, която доставяше удоволствие и чувство за домашен уют, изглеждаше така, сякаш някой е изпуснал чинията.

Мирна се усмихна на своя провален „цветен кръг“ и си спомни за Бийн и картините й. На това приличаше нейният английски мъфин. На палитрата, която Бийн използваше, за да създаде своите ярки — и то не в добрия смисъл — произведения.

Как се бе изказала Рут за първите художествени опити на Клара? Кучешка закуска.

— Кучешката закуска. — Мирна вдигна мъфина като за наздравица и отхапа от него.

Но започна да дъвче все по-бавно и по-бавно, докато накрая спря. Загледа се в далечината.

Мислите й отначало бяха колебливи, но после запрепускаха. Накрая летяха към едно съвсем неочаквано заключение.

Но не беше възможно. Или беше?

Преглътна.

Навярно единственото хубаво нещо в цялото това страдание, помисли си Гамаш и дълбоко вдиша приятния утринен въздух, беше, че накрая се стигаше дотук.

Усмихна се на гледката, която се разкриваше от хълма: каменни, дъсчени и тухлени къщички, подредени в кръгове около затревения селски площад.

А щом дойдеше краят на ада, когато най-сетне успееше да пропъди демоните си, дали щеше да се сбогува и с този рай?

Дали щеше да обича това място по-малко, защото вече нямаше да има толкова остра нужда от него?

Отново погледна към Трите бора — селцето, изгубено в долината — и както винаги усети, че му олеква. Но дали щеше все така да му олеква, ако вече не носеше същото бреме?

Нима щеше до последно да се бои, че ако се раздели със страховете си, ще изгуби и радостта си?

Толкова време прекарваше в притеснения за Жан Ги и неговите слабости, че не се бе замислял за своите собствени. Не беше пристрастен към болката или паниката, но навярно бе твърде привързан към блаженството, което настъпваше, когато те си отидат.

Знаеше, че човешкият ум наистина е място в себе си и може „от рая да направи ад или от ада — рай“.

Гамаш бе напълно убеден, че именно такова нещо се е случило и е Питър Мороу. Направил бе от рая ад. Затова бе прогонен. От изгубения рай.

Но Питър Мороу не беше Луцифер, падналият ангел. Той бе просто един мъж с проблеми, който живееше в главата си и не осъзнаваше, че раят се намира само и единствено в сърцето. За нещастие на Питър, там живееха и чувствата. А те почти винаги бяха една голяма бъркотия. Питър Мороу не харесваш бъркотиите.

Арман се разсмя, защото си припомни разговора от предишната вечер.

Така бе характеризирала Клара първите си опити в живо писта. Не, не ги бе нарекла „бъркотия“, беше нещо друго. Кучешка закуска. Рут бе използвала това сравнение, а Клара се бе съгласила. Рут се опитваше да улови емоции и да ги предаде чрез поезията си. Чрез цветове и композиции Клара се опитваше да придаде форма на чувствата.

Беше бъркотия. Неуправляема. Рискована. Плашеща. Толкова много неща можеха да се объркат. Провалът винаги бе на една ръка разстояние. Но същото можеше да се каже и за триумфа.

Питър Мороу не поемаше рискове. Нито се проваляше, нито постигаше успехи. Нямаше падения, но нямаше и възходи. Пейзажът на битието му бе равен и скучен. Една безкрайна предсказуема пустиня.

Какъв ли удар бе за него случилото се, след като цял живот беше играл на сигурно и въпреки това бе изхвърлен? От дома си. От професията си.

Как трябваше да постъпи човек, когато изпитаното вече не действаше?

Гамаш присви очи и се вгледа в пейзажа. Заслуша се. Този път не в кучешкия лай. Не в птичите песни, нито в шумоленето на дъбовете, кленовете и боровете. Сега слушаше откъслечните разговори, които изплуваха от паметта му. Спомняше си с повече подробности дискусията от предишната вечер. Събираше изречение оттук, жест оттам. Точица или мазване с четка, но във вид на думи, а не на бои. Така си изгради цялостна картина.

Изправи се, все още загледан в далечината. Чакаше да се наместят и последните парченца. И ето — появиха се.

Набързо пъхна книгата в джоба си и тъкмо тръгваше надолу по хълма, когато видя как Мирна излиза от книжарницата си по халат и едва ли не тичешком пресича селския площад. Знаеше, че и двамата са тръгнали към едно и също място. Към дома на Клара.

— Къде си? — извика Мирна.

— Тук вътре.

Клара стана от столчето и тръгна към вратата на ателието, където вече стоеше Мирна, застинала като някоя от статуите на Великденските острови — при условие че бяха изсечени от бархет, а не от камък. Книжарката често се отбиваше на гости, но рядко идваше толкова рано и обикновено се обличаше, преди да излезе. Мирна рядко си правеше труда да оповести, че е пристигнала. А Клара рядко чуваше гласа й да звучи така. Панически? Не, нямаше паника.

— Клара?

Дочу друг глас, който звучеше по същия начин. Беше на Арман, а в тона му долови вълнение.

Мисля, че знам с какво се е занимавал Питър — рече бившият детектив.

— И аз — обади се Мирна.

— И аз — потвърди Клара. — Но трябва да се обадя на едно място.

— Oui — съгласи се Гамаш и двамата с Мирна тръгнаха след Клара към дневната, където беше телефонът.

След няколко минути художничката затвори, обърна се към тях и кимна. Прави бяха. Появило се бе едно огромно парче от пъзела или поне скоро щеше да се появи.