Дългият път към дома

Дванайсета глава

Арман Гамаш се поклащаше на гърба на своя кон-лос и си мислеше за посещението при Венсан Жилбер. И за Париж. За своя Париж. За Париж на Жилбер. За Париж на Питър. Докато размишляваше, прохладната гора сякаш се отдръпваше и чворестите стари дървета започнаха да се преобразяват. Разместваха се и се пренареждаха, като накрая вече не бяха непроходим лес, а величествен парижки булевард. Гамаш яздеше по широка улица, покрай която се извисяваха разкошни здания. Някои от периода на Осман, други в стил ар нуво, трети — в стил бозар. Минаваше край паркове, китни кафенета и внушителни монументи. Насочи своя кон-лос по булевард „Монпарнас“. Край него се редяха червени навеси, парижани четяха, седнали до масички с кръгли мраморни плотове. Подмина „Ла Купол“, „Ла Ротонд“, „Льо Селект“ — кафенета, където Хемингуей и Ман Рей бяха прекарвали по-голямата част от времето си с питие и ръка. Където поколения писатели и творци бяха спорили или се бяха вдъхновявали през вековете. Някои така и не си бяха тръгнали. Вляво Гамаш почти виждаше гробището „Монпарнас“, където бе погребан Бодлер, а Сартър и Симон дьо Бовоар почиваха навеки под надгробните си плочи в компанията на „Целувката“ — великолепната скулптура на Брънкуш.

Недалеч, оттатък гробището, се издигаше противната кула „Монпарнас“ като предупреждение към онези, които споделяха съвременното убеждение, че съвършенството подлежи на усъвършенстване. Гамаш и Бовоар с тропот подминаваха миналото. Отвъд отдавна мъртвите художници и писатели. Отвъд „Монпарнас“. Към квартала, където Питър Мороу бе избрал да се установи. Толкова близо до тази творческа експлозия. Но на светове от нея. Завиха по улица „Вожирар“ и магията бавно започна да избледнява. „Градът на светлината“ загуби блясъка си и се превърна в обикновен град. На моменти красив. Оживен. Но не онзи Париж, в който бяха творили Мане, Пикасо и Роден.

Накрая стигнаха до целта си. Гамаш подръпна юздите и усети леко разтърсване, когато конят на Жан Ги се блъсна в задницата на неговия кон. И Бовоар, и животното бяха изпаднали в някакво вцепенение. Но се сепнаха.

— Защо спряхме? — Жан Ги и конят му се озърнаха.

Гамаш бе вперил поглед в едно дърво така, сякаш очакваше стволът да се разтвори и да минат през него като през врата.

— Уффф! — Клара се настани на един от дървените столове в градината и се плъзна назад, а гърбът й се отпусна на възглавницата. На широкия подлакътник от едната страна я очакваше чаша джин с тоник, за която мечтаеше от мига, когато се качии задушната кола на Мирна, за да се приберат от Монреал. На другия подлакътник стоеше купичка с чипс.

Клара се радваше, че най-сетне си е у дома.

— Започнете вие — подкани художничката и усети как тялото й потъва във възглавницата.

Рен-Мари, Арман, Жан Ги и Мирна се бяха събрали в градината зад къщата й, за да обменят информация

— Мисля, че знам къде е отишъл Питър, когато си е тръгнал оттук — каза Гамаш.

— Вече ни е известно — прекъсна го Клара. Посочи картата, която бившият детектив тъкмо разгъваше върху масата. — В Париж.

— Да. Париж, Флоренция, Венеция — потвърди едрият мъж и изгледа Клара над ръба на очилата си. — Като изключим едно нещо, във всичко това видимо имаше логика.

— Дъмфрийс — включи се и Рен-Мари.

Съпругът й кимна.

— Защо е отишъл в Дъмфрийс? Този важен въпрос ми отвлече вниманието и така пропуснах да се вгледам по-внимателно и една подробност.

— Защо си е направил труда да стигне чак до Париж, а е отседнал в петнайсетия арондисман? — попита Клара и отново се изправи в стола си.

— Oui. Именно.

Тъмнокафявите очи на Гамаш блестяха. Нямаше съмнение.

Не защото изпитваше удоволствие от това, което вършеше, а защото бе много добър в него. Беше като миньор, който носеше факел и осветяваше тъмните галерии. Копаеше надълбоко, понякога опасно дълбоко, за да се добере до онова, което се криеше там.

Рен-Мари познаваше този блясък. И отново дочу пърхането на нощната пеперуда.

Едвам се сдържаше да не се изправи. Да не погледне ръчния си часовник. Да не напомни на Арман, че трябва да си вървят. Да се върнат в уютния си дом. Там, където им беше мястото. Където можеха да работят в градината, да четат, да пийват лимонада и да играят бридж. А ако смъртта ги намереше, щяха да си отидат кротко в съня си. Рен-Мари се размърда в стола и се прокашля.

Арман я погледна.

— Продължавай — рече възрастната жена. Съпругът й задържа погледа си върху нея и чак когато я видя да се усмихва, отново се обърна към Клара.

— Защо петнайсети? — попита. — Днес следобед получихме отговора от Венсан Жилбер.

— Ходили сте на гости на светеца негодник? — полюбопитства Мирна. Каза го без злоба или обвинение. Всички дотолкова бяха свикнали да го наричат така, че почти бяха забравили истинското име и професията му. Дори Венсан Жилбер отговаряше на това обръщение, макар че от време на време ги поправяше с думите: „За вас съм доктор Светец Негодник“.

Някога беше успешен и изтъкнат лекар. Сега се бе превърнал в отшелник, който живееше в малка дървена колиба с една стая. Много неща се бяха случили между тези два етапа от живота му, но всичко бе започнало с посещение в петнайсетия арондисман на Париж.

— Мисля, че и Жилбер, и Питър са били привлечени от едно и също място — обясни Гамаш. — Ето тук. Посочи петно на картата, зацапано с тъмен отпечатък от пръст. Изглеждаше като облак, затулил мястото. Всички се надвесиха над картата, с изключение на Жан Ги. Той знаеше какво сочи Гамаш. „Ла порт“. „Вратата“.

Докато останалите се взираха в картата, Жан Ги седеше в градината със затворени очи и вдишваше свежия вечерен въздух. Ани му липсваше. Същата сутрин бе заминала за Монреал, за да се върне на работа. Той бе готов да тръгне с нея, но докато лежаха в леглото, Ани го бе посъветвала да остане.

— Намери Питър — бе му казала. — Искаш да се занимаваш с това, а и татко има нужда от помощта ти.

— Не мисля. Ани се бе усмихнала и бе плъзнала пръст по ръката му, от рамото до лакътя.

През по-голямата част от живота си като възрастен Жан Ги Бовоар бе излизал с различни жени заради телата им. Оженил се бе за Инид заради гърдите, краката, нежното й лице. Заради това че коленете на приятелите му омекваха, щом я видеха.

Но когато собственото му тяло бе прекършено и наранено, когато животът му бе висял на косъм, чак тогава Жан Ги бе открил колко по-привлекателни могат да бъдат сърцето и душата.

Една кокетна усмивка можеше да го плени, но в крайна сметка един сърдечен смях го бе освободил.

Ани Гамаш не караше ничии колене да омекват. Едрата й фигура не привличаше мъжките погледи. Не чуваше подсвирквания зад гърба си, защото лицето й бе твърде обикновено. Но във всяка компания тя неизменно бе най-привлекателната жена.

Жан Ги Бовоар беше почти на четиресет, тялото му бе разбито, а духът му — съкрушен. И тогава щастието го бе съблазнило.

— Искам да се прибера с теб — искрено бе казал на любимата си.

— И аз искам същото — отвърнала бе тя от сърце, — но някой трябва да намери Питър Мороу, а ти имаш дълг към Клара. Татко — също. Трябва да й помогнете.

Ето защо беше щастлива. Бовоар вече знаеше, че щастието и добрината вървят ръка за ръка. Едното не можеше без другото. На Жан Ги му беше трудно да го възприеме. При Ани сякаш се случваше съвсем естествено.

Притискаха се един към друг, преплели пръсти между голите си тела.

— Нали си на непълна заетост — припомнила бе Ани. — Изабел ще се съгласи ли?

Бовоар все още не можеше да свикне да иска разрешение от служителката на Sûreté, която до неотдавна му беше подчинена. Но бе позвънил на главен инспектор Пакост още на сутринта и тя бе дала съгласието си. Позволила му бе да остане в Трите бора и да помогне в издирването на Питър Мороу.

Изабел Лакост също бе задължена на Клара. Ани си бе заминала. А сега, в края на деня, Жан Ги Бовоар седеше в градината, слушаше разговора на хората около себе си и за момент си позволи да се пренесе от главата в сърцето си. Несъзнателно протегна дясната си ръка с отворена длан, сякаш в очакване на ръката на Ани.

— „Ла порт“? — попита Клара и се изправи, след като бе огледала картата отблизо. — „Вратата“? Мястото, създадено от брат Албер?

— Oui — потвърди Гамаш. — Може и да греша, но според мен става дума точно за него.

Повечето хора, които признаваха, че не е изключено да грешат, знаеха, че по-скоро са прави. Събеседниците на Гамаш разбираха, че това важи и за него сега. Но Клара не бе съвсем убедена. Мирна като че ли също се съмняваше.

— Защо му е на Питър да ходи в „Ла порт“? — попита Мирна и отново седна на стола си. Изглеждаше разочарована. Едва ли можеше да нарече тази теория прозрение.

— Защо е отишъл Венсан Жилбер? — присъедини се Жан Ги към дискусията.

Мирна се замисли.

— Имал е успешна кариера — спомни си от разговорите си със светеца негодник. — Но бракът му се разпаднал. Гамаш кимна.

— Продължавай. Мирна помисли още малко.

— Не само провалът на брака му е бил причината — разсъждаваше тя на глас. — Много хора се разделят или развеждат, но не хукват към някаква комуна в Париж. Книжарката потъна в мълчание, докато мислено търсеше липсващото парче от пъзела. Какво би накарало успешен мъж на средна възраст да изостави кариерата си, за да заживее в комуна, създадена от скромен свещеник, и да служи на деца и възрастни със синдрома на Даун?

Това бе призванието на „Ла порт“. Тя бе отворена врата за онези, пред чиято странност много врати се бяха затваряли. „Ла порт“ на брат Албер не просто предлагаше подслон — макар че това бе най-важната му функция — но и достойнство. Равенство. Чувство за принадлежност.

Брат Албер беше гениален, защото осъзнаваше, че една общност, създадена да помага на различните, няма да процъфтява. Но ако е създадена на принципа на равноправието, ще пребъде. Осъзнаваше, че той също има недостатъци. Може би не чак толкова очевидни, колкото при хората със синдрома на Даун. Някак по-незабележими и все пак не по-пренебрежими.

Великата идея в основата на „Ла порт“ представляваше абсолютната увереност, че всеки в комуната има какво да научи от другите и какво да им даде. Нямаше разлика между членовете на общността, родени със синдрома на Даун, и останалите.

— Доктор Жилбер е отишъл, за да предложи услугите си като медицински директор на доброволни начала — каза Мирна, — но не защото е можел да изцели хората там, а защото самият той е имал нужда от изцеление.

— Точно така — съгласи се Гамаш. — Всеки от нас има нужда οι изцеление на определен етап от живота си. Всички сме получавали дълбоки рани. Мисля, че неговата болка е била същата като на Питър. Не физическа, а душевна. И двамата са страдали от пустота в сърцето. Разрив.

След тези думи настъпи мълчание.

Всички около масата познаваха това усещане. Ужаса, който идваше с осъзнаването, че всичките играчки на света, целият успех, влиятелните служебни позиции, новите коли и наградите не бяха способни да запълнят празнотата. Всъщност тя зейваше още по-голяма. По-дълбока.

Нямаше нищо лошо в успеха, но трябваше да е изпълнен със смисъл.

— Венсан Жилбер почукал на вратата на „Ла порт“, защото се надявал да открие себе си — рече Гамаш.

— И смяташ, че Питър е отишъл със същата цел? — попита Клара.

— Не си ли съгласна? — отвърна й някогашният главен инспектор.

— „Ще се моля да пораснеш храбър мъж в храбра страна“ — цитира художничката.

— „Ще се моля да откриеш как да бъдеш полезен“ — довърши Гамаш.

Рен-Мари сведе поглед към ръцете си и хартиената салфетка и тях — усукана, смачкана и накъсана. Клара кимна бавно.

— Мисля, че може би имаш право. Питър не е отишъл в Париж, за да намери нов начин да се изразява творчески. По-просто е. Искал е да открие как да бъде полезен.

Слънцето залязваше, а птиците, щурците и пълзящите твари поутихнаха. В тежкия вечерен въздух се понесе уханието на рози и ароматен грах.

— Тогава защо не е останал? — продължи да размишлява Клара.

— Може би празнината е била прекалено голяма — предположи Мирна.

— Може да е изгубил кураж — обади се Рен-Мари.

— Може пък „Ла порт“ да е било решението на доктор Жилбер, но не и на Питър — рече Жан Ги. — Неговият отговор се е криел някъде другаде.

Гамаш кимна. Обадил се бе в парижката полиция и ги бе помолил да отидат в „Ла порт“ със снимката на Питър Мороу и датите. Да потвърдят това, което подозираше. Че Питър е бил там.

И че си е тръгнал.