Дългият път към дома

Трийсет и осма глава

— Онова там е Аньо де Дьо — каза Жан Ги.

Клара не бе продумала през последния половин час, а останалите мълчаха вече от петнайсет минути.

В тишината бяха наблюдавали брега и се бяха вслушвали в познатия шум на корабния корпус, който се плъзгаше през спокойните води.

Слънцето бе изгряло и пред тях се бе разкрила една почти неописуемо красива земя. Семпла и ясна. Скали, лишеи, храсти. Тук-там някое упорито дърво.

А малко по-нататък: скромен пристан и къщи, издигнати върху камък.

Аньо де Дьо. На брега стояха няколко деца и махаха. Поздравяваха кораба, но той не спираше.

Клара се застави да помаха в отговор и забеляза, че Шартран прави същото.

Познаваше ли ги? Затова ли им махаше?

Но умът й не можеше да се спре на тази мисъл. Непрекъснато се връщаше към единственото, което го изпълваше в този момент.

Питър. Питър беше някъде тук.

Подминаха пристана и къщите. Аньо де Дьо остана извън полезрението им, но Табакен още не се виждаше. Назъбена скала като юмрук се вдаваше в реката и разделяше двете селища.

Клара дишаше плитко и учестено, сякаш бе бягала на дълго разстояние. Усети как дланите й изстиват. Зачуди се дали не се вкаменява. Като зайците.

Заобиколиха каменистия нос. Клара изправи рамене и най-накрая си пое дълбоко въздух, за да се подготви. Да събере кураж.

Тогава зърна за пръв път Табакен.

Пристанището бе в закътан залив, а от двете му страни скалите се протягаха към реката като каменни ръце. Колкото и да бе изненадващо, тук имаше дървета. Ниски и прегърбени като джуджета, вкопчени в земята. Но твърдо решени да оцелеят. Приличаха на набола брада върху изнурено лице.

Заливът събираше слънчевата светлина като каменна купа. Тук живееха твари, които на друго място биха загинали. Геоложка и географска природна особеност.

Корабът плавно се приближаваше към дългия кей. Пристанът създаваше усещането за убежище.

Така ли магьосникът примамваше жертвите си?

А музата? Омайваше, привличаше. Далече от бурята. С обещание за вечна безопасност. Вечен покой.

Такова ли бе усещането, когато умреш?

Клара отстъпи от парапета, но Мирна я спря.

— Всичко е наред — прошепна тъмнокожата жена.

С разтуптяно сърце Клара се подчини и застина неподвижно. А после отново направи крачка напред.

Отидоха да си вземат куфарите и зачакаха да се спусне подвижният мост.

Гамаш беше най-отпред на колоната, но без да каже нито дума, Клара се нареди пред бившия детектив. А той, също така мълчаливо, отстъпи крачка назад.

Когато мостчето от кораба до сушата бе спуснато, Клара първа мина по него.

Надолу, надолу, надолу. Водеше ги все нататък, докато не стъпи на дока. Приятелите й бяха зад нея.

— Ако позволиш — обади се Гамаш. Клара забеляза едва доловимата промяна. Арман молеше за разрешение, но само от вежливост. Нищо повече.

Художничката кимна и тогава бившият детектив без колебание пристъпи към действие.

Приближи се с бърза крачка към първия изпречил се пред погледа му човек — възрастен мъж с голяма водонепромокаема шапка, който стоеше и наблюдаваше как разтоварват Loup de Меr.

— Търсим човек на име Норман — рече Гамаш. — Възможно е да се представя и като Ноу Ман.

Старецът не го погледна, а отклони очи към реката.

— Връщайте се на кораба. Тук няма да намерите нищо.

— Трябва да се срещнем с Ноу Ман — повтори Гамаш с дружелюбен, но твърд глас.

— По-добре си тръгвайте.

— Арман? — обади се Мирна.

Двете с Клара стояха на известно разстояние и оглеждаха пристанището и селото в търсене на Питър. Но наоколо нямаше никого. Нито мъже, нито жени, нито деца. Селището изглеждаше по-скоро изоставено, отколкото обезлюдено. Сякаш всички бяха побягнали. Точно преди да ги сполети бедствие.

Мирна усещаше как куражът й се стопява. Изтича и изчезва през пукнатините в смелостта й. Зад гърбовете им беше корабът — с кроасаните, ваната и лекото ритмично полюшване.

Можеше да ги отведе у дома. При нейните кроасани, нейната вана и твърдата земя на Трите бора.

Гамаш и Бовоар се приближиха към жените.

— Двамата с Жан Ги трябва да намерим Норман. А вие трябва да стоите тук.

— Но…

Клара млъкна. Спря я почти невидимият жест на ръката и решимостта, изписана на лицето на Гамаш.

Независимо дали заемаше длъжността главен инспектор, или не, този мъж винаги щеше да води и другите винаги щяха да го следват. Дори ако това просто значеше да стоят някъде и да чакат.

— Дойдохме чак дотук — възрази Клара.

— И по-далече не е нужно — увери я Гамаш. Погледът му бе толкова благ, че художничката усети как се успокоява.

— Трябва да намеря Питър — настоя тя.

— Ще го намериш — отвърна бившият детектив. — Но първо трябва да разберем къде е Норман. Рибарят каза, че е ей там.

Гамаш посочи към едно възвишение, хълмче. На него не се виждаха къщи или каквито и да било постройки. Просто скали и шубраци.

— Има закусвалня — махна Бовоар към вехта сграда е дъсчени стени. — Може да ни чакате вътре.

Клара бе забравила, че двамата мъже са идвали на това място и преди.

— Нека дойда с вас — предложи Шартран.

— По-добре останете тук — рече Гамаш. Сетне се обърна към Клара: — Досега ти водеше. Дойде моментът да спреш и да почакаш. Ако намерим Питър, ще го доведем при теб. Обещавам.

Бившият главен инспектор кимна леко, за да благодари на стареца, който вече се бе обърнал и отново гледаше към пристанището и към реката отвъд него.

В този миг Гамаш имаше чувството, че възрастният мъж не е наблюдавал кораба, а по-скоро го е очаквал.

Мореплавател на сушата. Но завинаги моряк в сърцето си. Може би дори voyageur.

Клара застана пред вратата на закусвалнята и изпрати с поглед Арман и Жан Ги, които се отдалечиха от селото. Стигнаха до върха на хълма и там спряха.

Два силуета, на няколко крачки един от друг, очертани на фона на утринното небе.

Клара леко наклони глава и присви очи. Тогава усети как сърцето й се свива. Приличаха на заешки уши. Като онези от картината на Питър.

Когато влезе в закусвалнята, художничката разгърна едно от платната на съпруга си. Марсел Шартран донесе чиния с парче лимонов пай с целувки и я сложи върху единия ъгъл, за да не се подвива.

Клара седна и впери поглед в картината. Засега това бе единственият начин да се почувства близо до Питър.

В далечината напред Гамаш и Бовоар виждаха село Аньо де Дьо. Зад тях беше Табакен.

А по средата се простираше територия. Пуста. Празна.

Ничия земя. Земята на Ноу Ман.

Насред нея обаче стоеше спретната къщурка.

Домът на Ноу Ман.

Пред погледа им от един стол бавно се надигна фигура. Върлинеста и опърпана, наподобяваща парцалена кукла или плашило. Човекът се изправи и се открои на фона на тъмния правоъгълник в рамката на вратата. Направи крачка към тях. Още една.

И спря. Вцепенен.

Мъжът се изправи, когато ги видя на хълма. Стоеше и се взираше. Сетне се пресегна и се хвана за очуканата дървена греда, която подпираше навеса над верандата. Стискаше я здраво, вкопчен в нея и в остатъците от разума си. Знаеше, че онова, което вижда, няма как да е истина.

Беше мираж, някаква шега или номер. Изтощението и шокът трябваше да са виновни.

Подпираше се на грубата греда, вторачен във фигурите на двамата мъже.

Не можеше да бъде.

Гамаш и Бовоар впериха очи в човека, който бе излязъл на верандата.

Закрачиха към него толкова забързано, че почти бягаха.

Мъжът ги видя и отстъпи назад. Извърна се и погледна през рамо към вътрешността на къщурката, към пещерата.

После пак се взря в призраците, които го приближаваха. Носеха се към него надолу по хълма. От Табакен.

— Питър? — извика Жан Ги.

Замръзнал на място, Питър Мороу ги гледаше втренчено.

— Боже мой, ти си! — възкликна Бовоар.

Питър бе раздърпан, а непокорната му коса — разчорлена. Лицето на обичайно спретнатия мъж бе обрасло с двудневна брада, а под очите му тъмнееха морави кръгове.

Прегърнал бе опорната греда на верандата и изглеждаше така, сякаш ще рухне на земята, ако не се държи. Когато Гамаш се приближи достатъчно, Питър пусна гредата и се вкопчи в него.

— Дойдохте — прошепна съпругът на Клара. Боеше се да примигне, за да не изчезнат. — Слава на бога, Арман. Ти си.

Стисна ръцете на Гамаш, за да се увери, че не е някаква илюзия.

Арман Гамаш се вгледа в зачервените сини очи на Питър Мороу. В тях видя изтощение и отчаяние. А някъде там като че ли едва проблясваше лъч надежда.

Хвана Питър за раменете и му помогна да седне на един от столовете на верандата.

— Вътре ли е? — попита Гамаш, а Питър кимна в отговор.

— Стой тук — рече Бовоар, макар да беше ясно, че Питър Мороу няма абсолютно никакво намерение да ходи където и да било.

В единствената стая на къщурката Арман Гамаш и Жан Ги Бовоар стояха край леглото.

Върху лицето на трупа имаше възглавница. Изпод нея бе шурнала кръв, просмукала се бе в белите чаршафи и ги бе обагрила в яркочервено.

Но следователите виждаха, че това се бе случило преди часове. Когато сърцето бе спряло. Преди няколко часа.

Гамаш провери за пулс. Нямаше. Мъртвецът бе студен като мраморна статуя.

Бившият детектив се извърна към вратата и извика:

— Ти ли сложи възглавницата върху лицето му?

— Боже, не! — чу се отговорът.

Гамаш и Бовоар се спогледаха. После по-възрастният мъж събра кураж и вдигна възглавницата, докато Жан Ги записваше случващото се.

Чак тогава Гамаш въздъхна. Дълга, дълга и много бавна въздишка.

— Кога пристигна професор Маси? — попита бившият главен инспектор, без да отмества съсредоточения си поглед от леглото. Устата на мъртвеца бе леко отворена, сякаш точно преди да издъхне, му бе хрумнала някаква мисъл.

Какво ли се бе опитал да каже? Недейте? Моля ви, моля ви, за бога? Дали е щял да се моли да бъде пощаден? Дали е щял да крещи обвинения? Или празни заплахи?

Гамаш се съмняваше. Рядко му се бе случвало да види смъртник, който да изглежда толкова примирен със собственото си убийство. С това да бъде отведен насила в Самара и хвърлен в краката на Смъртта.

Но докато се взираше в спокойните очи, Гамаш си мислеше, че тази среща е била предначертана отдавна.

Пътищата на двамата мъже се бяха пресекли преди десетилетия и оттогава съдбите им ги бяха водили към този ужасен миг на това изоставено място.

— Мисля, че е дошъл преди ден-два. — Гласът долетя през отворената врата, сякаш целият свят им говореше. — Изгубил съм представа за времето.

— А това кога се случи? — посочи Бовоар към леглото. — Не може да е било преди два дни. Починал е сравнително скоро.

— Снощи. Или може би в ранните часове на днешния ден. Намерих го така тази сутрин.

Настъпи мълчание и Гамаш отиде до вратата. Съсипан и зашеметен, Питър безпомощно се бе отпуснал на стола.

— Погледни ме — проговори Гамаш със спокоен и разумен тон. Стремеше се да върне Питър към реалността. Виждаше го как се отнася, отдалечава. Далеч от къщичката, от брега, от това ужасяващо премеждие.

От напоеното с кръв легло и от каменния човек с прерязаното гърло. Като някаква гротескна скулптура. Гамаш не можеше да прецени дали неизмеримото спокойствие, изписано на лицето му, подобряваше, или влошаваше ситуацията.

— Какво се случи?

— Не знам, не бях тук. Професор Норман ме отпрати. Каза ми да ги оставя двамата насаме и да дойда пак на сутринта.

Тази сутрин. Когато се върнах, намерих… — Питър махна към вратата на къщичката.

Гамаш чуваше как Бовоар прави снимки и диктува гласови бележки на смартфона си:

— Бял мъж. Причина за смъртта: разрез в областта на гърлото от сънната артерия до вратната вена, направен с ловен нож. Няма признаци за оказана съпротива. Оръжието на убийството не е открито.

— Пипал ли си нещо? — попита Гамаш.

— Не, нищичко.

Питър изрече думите с такова отвращение, че Гамаш не можеше да не му повярва.

— Някой друг идвал ли е тук, след като ти пристигна по-рано днес?

— Само Люк. Идва всяка сутрин. Изпратих го да повика помощ.

Изведнъж Питър се вторачи съсредоточено в Гамаш.

— Не дойдохте ли затова, Арман? — Изглеждаше объркан и разстроен. — Колко е часът впрочем? — Озърна се. — Няма как да е минало много време. Как стигнахте дотук толкова бързо?

— Като каза „Люк“, имаше предвид Люк Вашон, нали? — попита Гамаш и така временно избегна въпросите на Питър. Художникът кимна.

— Той последовател ли е на Ноу Ман? — обади се Бовоар от стаята.

— Предполагам. По-скоро ученик.

— Вашон приближавал ли се е до трупа? — поинтересува се Гамаш.

— Достатъчно, че да разбере какво се е случило — отвърна Питър. Очите му се разшириха, когато си припомни гледката.

— Достатъчно, за да вземе нещо? — попита Бовоар. — Например ножа?

Жан Ги бе излязъл на верандата и сега наблюдаваше художника. Толкова приличаше на онзи Питър, когото познаваха от години, но и толкова се различаваше от него. Този Питър се изразяваше неясно, бе колеблив и нестабилен. Като свикнал със сушата човек, който се е озовал на корабна палуба. Дългата му коса бе разрошена от вятъра, а дрехите му, макар и чисти, бяха раздърпани. Сякаш някой го бе хванал за краката, обърнал го бе с главата надолу и го бе разтърсил.

— Не знам — отвърна Питър, — може и да се е доближил достатъчно.

— Помисли — настоя Гамаш с твърд глас, но без да насилва или заповядва.

Питър сякаш се поовладя и заговори отново:

— Беше страшен хаос. Крещяхме си. Искахме да разберем какво се е случило. Той посегна да махне възглавницата, но аз го спрях. Ако не друго, поне знам, че нищо не бива да се докосва.

— И все пак достатъчно ли се бе доближил Вашон, за да вземе ножа? — попита Бовоар.

— Предполагам, че да. — Питър започна да се напряга, стана войнствен, чувстваше се притиснат. — Но не съм виждал нож, нито съм видял той да взима такъв. Изглеждаше ми толкова потресен и разстроен, колкото бях и аз. Нали не си мислите, че Люк го е направил?

Гамаш погледна часовника си.

— Почти пладне е.

Но това не говореше нищо на Питър.

— Кога изпрати Вашон за помощ? — поинтересува се Бовоар.

— Пристигнах около седем сутринта, както обикновено. Люк дойде няколко минути след мен.

— Пет часа. — Бовоар погледна Гамаш.

— Къде може да е отишъл Вашон, за да се обади? — попита бившият главен инспектор. — В Табакен?

— Вероятно. Тук покритието е слабо, но началникът на пристанището обикновено има добра връзка. Нужна е при спешни случаи.

— Доколкото можем да предположим, Люк Вашон така и не се е обадил — каза Гамаш. — Или не е искал да го направи, или не е имал възможност.

— Но ако Люк е извършил престъплението, защо тогава се е върнал? — заразсъждава Питър, когато мозъкът му започна да се отърсва от вцепенението.

— Може да е забравил ножа тук — предположи Гамаш. — Може би е искал да се увери, че професорът наистина е мъртъв. Може би извършителят го е изпратил, за да прибере ножа или да унищожи някакви други улики.

— „Извършителят“ ли? — учуди се Питър. — Кого имаш предвид?

Гамаш бе вперил поглед в него. Но това не бяха очите на приятеля му Арман, а острият, проницателен и непоколебим взор на началника на отдел „Убийства“.

— Мен? Мислиш, че аз съм го убил? Но защо?

— Може би Музата ти е наредила да го сториш — предположи Гамаш.

— Музата ли? Какво говориш?

Гамаш продължаваше да го гледа настойчиво и след миг Питър се ококори.

— Мислиш си, че съм се побъркал, нали? Че това място ме е докарало до лудост.

— Не само мястото — каза Гамаш, — а и общуването с определен човек. Професор Норман е проповядвал съществуването на десетата муза. Не си ли дошъл тук затова? За да намериш професора — и музата?

Художникът се изчерви — било от гняв или от смущение, че са го разкрили.

— Сигурно ти е дошло в повече, Питър. Чувствал си се изгубен и отчаяно си търсел посока. Може би съчетанието от убежденията на Норман и това място са ти дошли в повече. — Гамаш зарея поглед над обширното открито и пусто пространство. Небе, скали и вода. — Нормално е да изгубиш връзка с реалността.

— И да извърша убийство? Не аз съм изгубил връзка с реалността, Арман. Да, разбирам защо би могло да ти се стори, че аз съм извършителят. Да, възможно е и да е Люк. Но дали не забравяш нещо… или някого?

— Не — заяви Гамаш.

Не беше забравил, че липсваше още някой освен Люк Вашон.

— Професор Норман изненада ли се, когато пристигна Маси? — попита Бовоар.

— Мисля, че вече нищо не беше способно да изненада професор Норман — отвърна Питър. — Всъщност дори се зарадва на Маси, когато го видя.

— И снощи си ги оставил тук сами? — продължи Бовоар.

Питър кимна. Гамаш и Бовоар отново влязоха в къщичката и се приближиха до леглото.

Преди десетилетия двама млади професори се бяха срещнали. Едновременно среща и сблъсък. А после отново се бяха натъкнали един на друг като възрастни мъже. В земята, която Бог дал на Каин. Седели бяха тук. Единият — на стола, а другият — на леглото.

На сутринта единият бе мъртъв. А другият — изчезнал.

Гамаш сведе поглед към спокойното, почти радостно изражение на лицето. И дългия, дълбок прорез от артерията до вената.

Човекът, който бе сторил това, не бе оставил нищо на случайността.

Положил бе усилия да се увери, че професор Норман — Ноу Ман — е мъртъв.

И бе постигнал целта си.

Арман Гамаш не знаеше кой е прерязал гърлото на Норман, Професор Маси? Люк Вашон? Или Питър Мороу?

Един от тях го бе сторил.

Но Гамаш бе сигурен в едно — досега бе разсъждавал но грешно. Оказал се бе много далеч от реалността.

Чак тази сутрин, докато още бяха на кораба, а новият ден се развиделяваше в пастелни краски, бе започнал да прозира истината.

Приблизително по същото време, когато Питър бе стоял надвесен над това легло, Гамаш се бе надвесил над картината на Питър с устните.

И за пореден път я бе завъртял.

Променил бе гледната точка.

Трябваше да направи същото и с този случай. Да смени перспективата. Приели бяха за даденост толкова много предположения. Нагласили бяха спрямо фактите толкова много заключения.

Но всъщност всичко беше наопаки.

Ако професор Маси бе нарисувал онази прекрасна картина, която висеше в дъното на ателието му, как бе успял Норман да я замърси с азбест от толкова голямо разстояние?

Как? Как?

Отговорът беше прост: нямаше как.

Картината не бе нарисувана от професор Маси.

Била е на Норман.

Норман не я е наръсил с азбест. Маси го е сторил.

Гамаш бе осъзнал, че е гледал на всичко това с главата надолу.

Ноу Ман не се бе опитал да убие професор Маси.

Маси се бе опитал да убие Ноу Ман.

И бе успял.

Макар че гърлото на професор Норман бе прерязано тази сутрин, убийството е било извършено преди десетилетия. Щипка азбест върху бели платна. Пратки за опозорения и уволнен професор Норман. Подаръци.

Норман нетърпеливо отварял кутиите с художнически материали като дете, което разопакова коледни подаръци. Вдишвал азбеста, който се разнасял във въздуха. А после, щастлив и благодарен, разгръщал белите платна и така разпръсвал още повече смъртоносни иглички. И като че ли това не било достатъчно, Норман опъвал платната върху подрамки. И накрая рисувал върху тях.

През цялото това време живеел с убеждението, че добрият професор Маси му е приятел.

Ако се вярваше на преценката на Рен-Мари и Мирна, Себастиан Норман е бил талантлив художник, може би дори майстор на четката. Но всяко мазване с нея го бе приближавало до смъртта. Самият акт на съзидание го бе умъртвявал.

Към това се бе стремил Маси.

Гамаш се чувстваше като глупак. Трябваше да проумее всичко това много по-отдавна. Кой е имал достъп до азбест? Не и Норман. По времето, когато са отстранили веществото от стените на колежа по изкуствата, той вече отдавна е бил в Бе Сен Пол.

Не. Професор Маси е имал достъп до азбест.

— Но защо Маси би искал смъртта на Норман? — попита Бовоар. — Не би ли трябвало да е обратното? Маси е бил причината да уволнят Норман. Защо след това години наред му е изпращал замърсени с азбест платна?

Вместо да отговори, Гамаш се обърна към Питър, който стоеше на вратата и не смееше да погледне към окървавеното легло.

— Намерихме твоите картини. Онези, които си изпратил на Бийн.

— О! — Питър изглеждаше така, сякаш Гамаш току-що му бе смъкнал гащите. — Клара виждала ли ги е?

— Има ли значение?

Питър се замисли, сетне поклати глава.

— Щеше да има преди година. Сега… — Художникът спря за миг, за да осъзнае чувствата си, и почти се усмихна. — Няма проблем. — Погледна Гамаш и Бовоар с удивление. — Няма проблем. Пълна каша са, но ще стават по-добри. Как реагира Клара, когато ги видя?

Само това имаше значение за него. Не тяхното мнение, а мнението на Клара.

— Искаш ли да знаеш?

Питър кимна.

— Каза, че са като кучешка закуска. — Гамаш наблюдаваше мъжа отсреща, докато изричаше тези думи. Някогашният Питър щеше да се намуси и обиди. Имаше склонност да приема като дълбоко оскърбление всяка реакция, различна от бурни аплодисменти.

Но този Питър просто поклати глава и се усмихна.

— Права е.

— Това е комплимент, да знаеш — рече Гамаш. — Клара каза, че и нейните първи опити са били същите. Като буца в гърлото.

— Господи, толкова ми липсва!

Последните сили, които Питър бе събрал, се стопиха и той сякаш издиша.

Долната му устна затрепери, а от очите му рукнаха сълзи. Солена вода. Море от дълго потискани емоции. Като че ли Питър отчаяно се бореше да изрече всичко онова, което бе останало неизказано в продължение на десетилетия. Но от устата му излизаше само хриплив дъх.

— Иска ми се да седнем в нашата градина и Клара да ми разкаже как е прекарала последната година, а после аз да й разкажа как е било при мен — успя да каже най-накрая. — Искам да ми говори много за творчеството си. Как рисува, какво чувства. О, господи, какво сторих?

Клара сграбчи навитите на руло картини на Питър и заяви:

— Повече не мога да чакам.

— Седни — заповяда й Мирна. — Сядай!

— Не може ли поне да им се обадим?

Клара извади смартфона си.

— Дай ми го — нареди Мирна и протегна ръка. — Дай го!

— Ама…

— Веднага! Възможно е нечий живот да виси на косъм. Нямаме представа какво се случва и не бива да ги прекъсваме. Арман заръча да седим и да го чакаме.

— Не мога.

— Трябва. Това му е работата. И на двама им. Остави ги на мира.

Кафето им бе изстинало, а лимоновият пай с целувки стоеше недокоснат в средата на масата.

— Мислиш ли, че са намерили Питър? — попита Клара.

— Надявам се.

Мирна се загледа през прозореца. Не можеше да си представи какво има отвъд това място. Къде другаде можеше да го търсят? Къде би се скрил?

— Музата тук ли живее? — Клара насочи въпроса си към Шартран.

— Защо питате мен?

— Защото сте били тук и преди.

— Не, не съм.

— Сигурен ли сте?

Клара го гледаше в очите и не му позволяваше да сведе поглед.

— Никога през живота си не съм идвал тук — каза Шартран. — Но се радвам, че дойдох сега.

— Защо? — поинтересува се художничката.

Собственикът на галерията се усмихна едва, стана и излезе навън. Виждаха го през прозореца на закусвалнята — беше пъхнал ръцете си в джобовете и яката му бе вдигната заради вятъра. Стоеше леко прегърбен, зареял поглед към водата.

Клара силно стисна ръцете си под масата. Колко ли трябваше да чака? Колко ли бе способна да чака? Погледна стария часовник на стената на закусвалнята. Да, показваше времето, но това с нищо не помагаше. Тук часовниците губеха смисъла си.

Времето сякаш се измерваше в други единици.

Според часовника стояха в заведението от около четиресет и пет минути, но за Клара това се равняваше на цяла вечност.

— Защо дойде дотук? — попита Гамаш.

— За да търсиш десетата муза ли? — добави Бовоар.

— Знаете за нея? — учуди се Питър. Когато събеседниците му не казаха нищо, той продължи: — Не. Дойдох да кажа на Норман какво лайно е. Когато отидох в колежа по изкуствата и се видях с професор Маси, спомените ме връхлетяха. Винаги съм съжалявал, че не казах на Норман колко вреда нанесе.

— Със „Салона на отхвърлените“ — рече Гамаш.

— Да. Нарани Клара, а по онова време аз нищо не казах. Когато напуснах Трите бора, нямах представа как ще се развият чувствата на Клара към мен до моето завръщане. Подозирах, че ще поиска да се разведем, и не можех да я виня. Но исках да й занеса нещо специално. Подарък. Мислих, мислих и накрая осъзнах какъв страхливец съм бил през целия ни съвместен живот. Никога не съм защитавал съпругата си или нейните произведения. Позволявал съм на всякакви хора да я критикуват и подценяват. Накрая дори самият аз се отнесох по същия начин с нея, щом осъзнах колко гениална е всъщност. Опитах се да съсипя творчеството й, Арман.

Питър сведе очи към дланите си, сякаш бяха целите оцапани с кръв. Празен поглед на греховна душа.

— Когато професор Маси заговори за Норман, си спомних за „Салона на отхвърлените“ и реших какво да й подаря — продължи Питър, след като отново вдигна очи. — Извинението си. Но не само на думи. На дела. Дори ако се наложеше да премина през деветте кръга на ада, щях да намеря професор Норман и да му кажа какво мисля за него. Само тогава можех да се прибера у дома. И да погледна Клара в очите.

— Искал си да й занесеш главата на професор Норман — рече Гамаш.

— Образно казано, да.

Но бившият детектив продължи да се взира настойчиво в Питър и тогава художникът пребледня.

— Нали не си мислиш, че… — Посочи с жест леглото.

— Продължавай да разказваш — настоя Гамаш, без да сваля очи от Питър.

— Заминах за Бе Сен Пол, където преди години е била изпратена последната заплата на Норман, както прочетох в досието му. Нямаше го там, но мястото беше толкова красиво и спокойно, а аз бях прекарал толкова дълго време на път, че реших да си наема стая и да поспра, за да си поема дъх. Чак тогава си спомних за картините в дома на майка ми. Онези картини, в които се бях взирал с часове. Пожелавал си бях да съм вътре в тях. Творбите на Кларънс Ганьон. Създадени са в Бе Сен Пол. Затова намерих галерия „Ганьон“ и когато не бях зает с рисуване, стоях часове наред в изложбената зала, загледан в картините.

— Защо? — попита Бовоар.

— Виждал ли си ги? — отвърна Питър с въпрос. Бовоар кимна. — Какви чувства предизвикват в теб?

Жан Ги отговори без колебание:

— Носталгия.

Питър кимна.

— За мен бяха нещо като прозорец към Трите бора. Към Клара и живота, който имах. И загубих. Отначало ми навяваха невероятна тъга. Но после колкото по-дълго ги гледах, толкова повече ме успокояваха. Даряваха ме с някакво кротко щастие. С надежда.

— Устните — рече Гамаш.

Питър се обърна към него и се усмихна.

— Да, тогава нарисувах устните.

— Как разбра, че Ноу Ман е тук? — попита Бовоар.

— Люк Вашон ми каза. Все още поддържаше връзка с професор Норман.

— Бил е член на художническата колония, основана от професор Норман — отбеляза Бовоар.

Питър кимна.

— Въпреки че „основана“ не е съвсем удачна дума. По-скоро се е събрала някак спонтанно около него. Привличал хората. Защото изглеждал така, сякаш знае.

— Какво? — поинтересува се Бовоар.

— Че съществува десета муза. И знаел как да я намери — отвърна Питър. После внезапно се разсмя. Подигравателен, неприятен смях.

— Мислиш ли, че това са глупости? — попита Бовоар.

— Мисля, че не е било необходимо да бия целия този път, за да я намеря — рече Питър. — Била е до мен през цялото време. В леглото ми. На стола в градината. В съседното ателие. На масата до мен. Дойдох дотук, за да намеря онова, което вече имах.

— Дошъл си, за да се изправиш лице в лице с професор Норман — напомни му Гамаш.

— Вярно е. Когато пристигнах, веднага разбрах, че Норман е много болен. Това беше преди около два месеца. Умираше и беше самотен.

С тези думи Питър направи крачка напред и пристъпи през прага.

— Каза ли му всичко, което мислеше за него? — попита Бовоар.

— Не. Тук цареше хаос. Казах си, че първо ще почистя. После щях да му дам да се разбере. Обаче тогава осъзнах, че от известно време не е ял нищо, затова купих малко продукти и сготвих. Не съм кой знае какъв готвач, направих просто бъркани яйца и препечени филийки. Леко и питателно.

— А след това каза ли му? — попита Бовоар.

— Не. Дрехите и чаршафите му бяха мръсни. Занесох ги в обществената пералня в Табакен и ги изпрах.

Бовоар спря да задава въпроси, само слушаше.

— Дрехите и завивките му вече бяха чисти — разказваше Питър, — но не беше взимал душ или вана дни наред. Твърде слаб беше. — Питър спря и си пое дълбоко дъх. — Затова го изкъпах. Напълних ваната и добавих розова вода, лавандула и малко екстракт от лилия. Каквото можах да намеря. — Питър се усмихна. — Може да съм попрекалил. — Сведе поглед към мъжа в леглото. — Вдигнах го и го пренесох до ваната. Измих го. Ухаеше като градината ни в Трите бора.

Питър вече бе влязъл в стаята, стоеше край леглото и гледаше мъртвеца с невероятна нежност. Сякаш бе сляп за кръвта и зейналата рана. Виждаше само човека.

— Останах, за да се грижа за него.

Гласът на Бовоар развали магията:

— Ти имаше ли представа от какво е болен? А той знаеше ли?

— И да е знаел, не ми е казал. Имаше му нещо на белите дробове. Казвах му да отиде в болницата в Сет Ил, но той не искаше да мърда оттук. Разбирах го. Искаше да си умре у дома.

Питър погледна към Бовоар, а сетне и към Гамаш.

— Вие знаете ли какво му имаше? — попита той.

— Знаеш ли защо е дошъл професор Маси? — отвърна Гамаш с въпрос.

— Не. — Питър се вгледа внимателно в бившия детектив. — Но имам чувството, че вие знаете.

— Предполагам, че е искал да си признае греха — рече Гамаш.

— Да си признае? Какъв грях?

— Правилно си се досетил — каза Гамаш. — Професор Норман наистина е умирал. Болен е бил от доста време. Много преди да го осъзнае. Маси го е убил.

— Маси? Но това е нелепо. Защо? Как? С вуду магия?

— Не, с азбест.

При тези думи Питър застина.

— Според мен, когато Маси е разбрал, че те търсим — продължи Гамаш, — а ти от своя страна търсиш професор Норман, той се е досетил, че по всяка вероятност ще намерим и двама ви. И ще разберем всичко.

— Но какво толкова има да се разбира? — попита Питър с недоумение.

— Че години наред професор Маси е изпращал на Норман платна, замърсени с азбест.

— Защо? — учуди се Питър.

— Защото Норман е бил заплаха — обясни Гамаш. — Както Клара беше заплаха за теб. Ти я обичаше, но въпреки това се опита да унищожиш нейното творчество, като междувременно успя да съсипеш брака ви.

Питър изглеждаше така, сякаш бе получил ритник в корема. Но Гамаш не прояви милост. Продължи да гледа художника настойчиво, а Питър кимна в знак на съгласие с казаното.

— Обичаше я и все пак постъпи така — заяви Гамаш, нанасяйки отново удар по болното му място. — Представи си какво можеше да направиш, ако я нямаше любовта. Ако вместо нея изпитваше омраза. Любовта към Клара поне ти е наложила някакви спирачки. Граница, която не можеш да преминеш. Но Маси не е имал такава граница. Усещал е, че може да изгуби всичко. И че Норман ще му го отнеме.

— Но нали е бил отговорен за уволнението на професор Норман? — попита Питър. — Това не му ли е било достатъчно?

— Това няма нищо общо с отмъщението — каза Гамаш. — За Маси е било въпрос на оцеляване. Колежът по изкуствата е бил всичко за него. Той е бил негов дом — физически, емоционален и творчески. А студентите са били неговите деца. Маси е бил уважаваният и почитан професор. Блестящият. Онзи, когото издигат на пиедестал и обожествяват. Но какво е станало, когато на хоризонта се е появил по-талантлив и смел художник, един наистина напредничав преподавател?

Лицето на Питър бе омекнало. Най-накрая можеше да приеме истината. Знаеше какво беше чувството. Да бъдеш изместен. Изоставен. Да гледаш как всичко ти се изплъзва.

Маси се борел за оцеляването си. Уволнението на Норман не било достатъчно. Ако картините на по-младия му колега се появели на някоя изложба, щели да възникнат въпроси за човека, отговорен за отстраняването му.

Маси не можел да допусне това да се случи.

— Когато стените на колежа били почистени от азбест, Маси задържал някакво количество от материала и започнал да изпраща на Норман наръсени с азбест платна — рече Бовоар. — Като подарък. От художник за художник.

— Но как е успявал да организира доставките? — учуди се Питър. — Професор Норман е живеел в горите на Шарлевоа.

— Имал е помощник — обясни Бовоар. — Люк Вашон.

Питър отвори уста, понечи да възрази, но се спря и не каза нищо. Замисли се. И преосмисли всичко, което знаеше.

— Но ако професор Маси е дошъл да признае греха си, къде е сега? — Питър се озърна. — Ако се е изповядал, после не е било нужно да убива Норман, нали? Тогава кой е направил това?

Посочи към леглото.

Гамаш се обърна към Жан Ги:

— Можеш ли да намериш Люк Вашон?

— Oui, patron.

— Арестувай го. Но бъди внимателен. Ловният нож може все още да е у него.

— Oui. Ще се оглеждам и за професор Маси.

— Не е нужно да се безпокоиш за него точно сега, Жан Ги.

— Вярно.

Бовоар тръгна, а Питър се обърна към Гамаш:

— Какво беше това? Защо му каза да не се безпокои за професор Маси?

— Защото съм почти сигурен, че е мъртъв — отвърна Гамаш. — Ще го потърсим, но след като арестуваме Вашон.

— Мъртъв? Откъде знаете?

— Не знам със сигурност. Но ти беше прав — ако е дошъл да прави признания, не е имал никаква причина да убие професор Норман. Освен това е допуснал да го видиш, значи не се е опитвал да скрие присъствието си. Не, мисля си, че професор Маси може би е съжалявал за делата си. Нещата, които на един младеж могат да се сторят приемливи и дори разумни, изглеждат съвсем различно за човек в напреднала възраст. Мисля, че Маси е дошъл да признае истината на Норман и може би дори да го помоли за прошка. След това е щял да се предаде на полицията. Но Люк Вашон не е можел да го допусне.

— Майчице! — възкликна Питър и седна. Сетне отново се озърна. — Но защо и професор Маси не лежи тук? Защо не ги е убил заедно?

— Ще трябва да изчакаме, докато Жан Ги арестува Вашон, но ми се струва, че си е търсел изкупителна жертва. Подозирам, че според неговия план е трябвало да изглежда като убийство и самоубийство. Искал е да си помислим, че Маси е убил професор Норман, а след това сам е отнел живота си. Вашон едва ли би се затруднил да го повали, а после да държи главата му под вода колкото е нужно.

Поредната душа, изгубена в дълбините на река Сейнт Лорънс, мислеше си Гамаш. Знаеше, че ако наистина бе станало така, нямаха почти никакъв шанс да намерят професор Маси.

Но можеха да намерят Вашон. Ако не тук, то някъде другаде. Все някога. Щяха да го издирят и после да го изправят пред съд.

— Защо би го направил Вашон? — попита Питър.

— Досега обяснявах — рече Гамаш. — Макар че може и да се окаже, че съм грешал.

— Не, имах предвид защо поначало се е съгласил да помогне на професор Маси?

— Защо хората се съгласяват в подобни ситуации? — попита Гамаш. — Заради пари, почти е сигурно. Достатъчно, за да отвори свое собствено заведение. Да го поддържа. Да рисува и да пътешества. В замяна от него се е искало само да доставя художнически материали един-два пъти годишно. И да отнася завършените картини в Торонто.

— Би могъл да се престори, че дори не е знаел за азбеста по платната — каза Питър. — Какво е правел Маси с готовите картини?

— Сигурно ги е унищожавал — предположи Гамаш. — Всичките с изключение на една. Мирна и Рен-Мари са я видели в ателието на Маси. Преподавателят твърдял, че е негова, а те не са се усъмнили, но и двете казаха, че била в пъти по-добра от останалите.

— Защо я е запазил? — поинтересува се Питър.

— И аз си задавах същия въпрос — отвърна Гамаш. — Защо Маси е задържал един от малките шедьоври на Норман? Като трофей? Понякога убийците правят така.

— Мисля, че причината може и да е била далеч по-проста — рече Питър. — Колкото и недостатъци да има, професор Маси си остава любител на изкуството. Познавач. Смятам, че картината на професор Норман е била толкова велика, че дори на Маси не му е дало сърце да я унищожи.

Питър въздъхна дълбоко. Гамаш се досещаше за какво си мисли художникът. За шедьовъра на своя живот. Шедьовъра, който бе унищожил. Не някоя картина на Клара, а нейната любов.

— Изминах твърде дълъг път и чаках прекалено много време. — Клара се изправи. — Отивам.

Мирна се изпречи пред приятелката си и прегради пътя й към вратата на закусвалнята.

Клара впери поглед в едрата тъмнокожа жена.

— Трябва да разбера — прошепна толкова тихо, че само Мирна можеше да я чуе. — Моля те. Пусни ме.

Мирна направи крачка към Клара, но художничката не помръдна.

Тогава отстъпи встрани.

И я пропусна покрай себе си.

— Клара те е чакала — рече Гамаш тихо. — Онази вечер, когато се е навършила една година от заминаването ти.

Питър отвори уста, но думите му заседнаха като буца в гърлото.

— Написах й писмо — проговори накрая. — В него казвах, че няма да успея да се върна навреме, но че ще се прибера у дома при първа възможност. Дадох писмото на онзи младеж, пилота.

— Клара не го е получила.

— О, боже! Тъпакът вероятно го е изгубил. Сега тя си мисли, че не ме е грижа за нея. О, не! О, господи! Сигурно ме мрази.

Питър се изправи и се запъти към вратата.

— Трябва да вървя. Да се прибера. Трябва да говоря с Клара, да й разкажа. Самолетът ще дойде скоро. Трябва да се кача на него.

Гамаш протегна ръка и сграбчи Питър над лакътя.

Художникът се опита да се освободи.

— Пусни ме. Трябва да вървя.

— Тя е тук — каза Гамаш. — Клара дойде да те намери.