Дългият път към дома

Осемнайсета глава

— „Стихотворението се ражда като буца в гърлото“ — цитира Арман Гамаш, докато сядаше на един от пластмасовите столове в кухнята на Рут.

— Казваш го така, все едно е топка косми — отбеляза поетесата. Лисна скоч в една чаша, но не предложи на госта си. — Някаква гадост. Моите стихове са изпипани, подбирам всяка шибана дума с много внимание.

Роза спеше в гнездото си от одеяла до стола на Рут, но на Гамаш му се стори, че патицата е притворила очи. И го наблюдава.

Това можеше да го изкара извън релси, ако не си напомняше през цялото време, че Роза е просто патица. Просто патица. Патица, която е способна да изкара човек извън релси.

— Е, вие го казахте. — Гамаш откъсна очи от пернатия пазач.

— Нима?

— Да.

Кухнята на Рут бе пълна с всякакви неща, прибрани оттук-оттам, сред които бяха пластмасовите столове и масата. И бутилката скоч, прибрана от шкафчето с алкохол на Габри. И Роза. Гамаш знаеше, че я е открила още преди патицата да се излюпи. Една великденска утрин Рут видяла гнездото до езерото на селския площад. Докоснала двете яйца вътре, а майката не ги припознала като свои и ги изоставила. Тогава Рут ги прибрала. Всички си помислили, че старицата смята да си прави омлет. Но тя постъпила по крайно необичаен за нея начин. Възрастната поетеса направила малък инкубатор от бархетни парцали и затоплила яйцата във фурната. Обръщала ги, наглеждала ги, будувала до късно през нощта, за да бъде наоколо, ако започнат да се излюпват и имат нужда от нея. Рут дори платила сметката си за тока, за да не й го спрат. Платила В пари, които намерила у Клара.

Молела се.

Роза се излюпила сама, но сестра й Флора се мъчела да излезе от черупката. Затова Рут й помогнала. Счупила яйцето.

А вътре в него била Флора. Патенцето гледало право в отегчените и недоверчиви старчески очи.

Флора и Роза се привързали към Рут. А Рут се привързала към тях.

Не се отделяли от нея. Но Роза растяла, а Флора отслабвала.

Заради Рут.

Трябвало Флора да се пребори със собствени сили, за да се измъкне от черупката. Борбата щяла да й помогне да заякне.

Но заради грижливите ръце на Рут останала слаба. И една нощ Флора издъхнала в същите тези грижливи ръце.

Случката затвърдила всички страхове на възрастната поетеса. Добрината убива. Нищо хубаво няма да излезе, като помагаш на другите.

Затова Рут си бе създала навик да обръща гръб. Не заради себе си, а за да предпази любимите си същества.

— Какво искаш? — попита старицата.

— „Стихотворението се ражда като буца в гърлото, като чувство за нередност — продължи цитата Гамаш, — като носталгия по дом или любов.“

Рут го изпепеляваше с поглед над ръба на гравираната кристална чаша, която бе прибрала от дома на семейство Гамаш.

— Цитатът ти е познат — рече тя и стисна чашата в кокалестите си ръце. — Не е от моите, както знаеш.

— Дори не е стихотворение — потвърди Гамаш, — а писмо от Робърт Фрост до негов приятел, в което поетът описвал творческия си процес.

— И какво?

— Важи ли за всяко произведение на изкуството? — попита Гамаш — Стихотворение, песен, книга?

— Картина? — добави Рут. Насълзените й очи го пронизваха, сякаш от дълбините на студено езеро го гледаше баракуда.

— Картините раждат ли се като буца в гърлото? Като чувство за нередност? Като носталгия по дом или любов?

С периферното си зрение Гамаш забеляза, че Роза е будна и наблюдава майка си. Внимателно.

— Откъде да знам, по дяволите?

Но бившият детектив продължи да я гледа търпеливо и накрая Рут кимна кратко и отсечено.

— Да, с най-добрите е така. Всеки се изразява различно. Някои избират думите, други — нотите, трети рисуват, но източникът е един и същ. Има обаче нещо, което трябва да знаеш.

— Oui.

— Всеки истински акт на сътворение първо е акт на разрушение. Казал го е Пикасо и е прав. Не можем да строим върху старото, трябва да го съборим. И да започнем начисто.

— Разрушаваш всичко познато и привично — отбеляза Гамаш. — Сигурно е страшно.

След като възрастната поетеса не продума, той попита:

— От това ли е буцата в гърлото?

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита Клара. Оливие бе зает да подготви масите в бистрото за вечеря.

Един от сервитьорите се бе обадил, че се е разболял и не може да дойде на работа, и не им достигаше персонал.

— Можеш ли да сгъваш?

Преди да дочака отговор, собственикът на заведението връчи на Клара купчина бели ленени салфетки.

— Предполагам — отвърна художничката колебливо.

Оливие ровеше в кутията си със старинни сребърни прибори и подбираше комплекти от еднакви ножове, вилици и лъжици. А след това ги разбъркваше. Първо подреждаше, поело разбъркваше.

— Знаеш ли къде е отишъл Питър? — попита Клара.

Оливие застина с лъжица в ръка, все едно държеше микрофон.

— Защо питаш мен?

— Защото бяхте добри приятели.

— Всички бяхме приятели. И все още сме.

— Мисля, че вие двамата бяхте особено близки. Струва ми се, че ако е споделил с някого, трябва да е било с теб — рече Клара.

— Щеше да сподели с теб, Клара — отвърна Оливие и продължи да подрежда масата. — Откъде се взеха тези въпроси?

— Значи не ти е казвал?

— Не съм го чувал, откакто замина. — Оливие изостави работата си и погледна художничката право в очите. — Ако знаех нещо, щях да кажа отдавна, още като се разбра, че не се е върнал. Никога не бих те оставил да се мъчиш.

Оливие бе събрал повече прибори, отколкото салфетки бе сгънала Клара. Подредиха една маса, след това се преместиха на следващата.

— Когато замина от Трите бора… — започна художничката, но Оливие я прекъсна.

— Когато ме отведоха — поправи я.

— Липсваше ли ти Габри?

— Всеки ден. От сутрин до вечер. Нямах търпение да си дойда при него. Само за това си мечтаех.

— Но нали си ми разказвал, че онази нощ, когато се върна, си стоял там вън — тя махна със салфетка към еркерния прозорец на бистрото — и не си посмял да влезеш?

Оливие продължи да подрежда масата. С опитните си ръце внимателно поставяше приборите в старателно разбъркан ред.

— От какво те беше страх? — попита Клара.

— Вече съм ти казвал.

Преминаха към следващата маса и бавно кръжаха около нея, докато я зареждаха с прибори и салфетки.

— Нужно ми е да го чуя отново. Важно е.

Художничката се вгледа в русолявото и оплешивяващо теме на собственика на бистрото. Приведен бе над столовете, сякаш свещенодействаше над празните места.

Изведнъж Оливие се изправи толкова рязко, че Клара се сепна.

— Боях се, че вече нямате нужда от мен. Стоях отвън и ви гледах как се смеете и се веселите. Изглеждахте толкова щастливи. Без мен. И Габри изглеждаше много щастлив.

— О, Оливие…

Клара му подаде салфетка и мъжът скри лицето си в белия ленен плат. Избърса очите си, издуха носа си и след като свали салфетката, за момент изглеждаше добре. Но тогава още една сълза се търкулна по бузата му. И още една. А Оливие сякаш не ги забелязваше.

Може би наистина не ги забелязва, помисли си Клара. Сигурно вече бе свикнал и от време на време просто си поп лак ваше. Не защото го болеше или му беше тъжно. Сълзите бяха просто спомени, които се трупаха в него, надигаха се и в един момент преливаха под формата на вода. Клара можеше да си представи образите, пленени в тези сълзи. Зима. Мразовита вечер. Оливие стои пред бистрото. През заскрежените стъкла на прозорците вижда цепениците в камината. Питиетата и празничната гощавка. Вижда приятелите си, вижда Габри. Λ те не само че са преживели отсъствието му, но дори са видими щастливи. Без него.

С времето болката бе намаляла, но спомените щяха да останат завинаги.

— Знаеш, че мъката от липсата ти едва не го уби — каза Клара. — Никога не съм виждала толкова нещастен човек.

— Сега го знам — отвърна Оливие. — Знаех го и тогава. Но когато видях…

Думите му убягваха. Махна със салфетката и Клара разбра какво иска да каже и как се чувства. В сълзите на Оливие съзри всичките му страхове, колебания и съмнения.

Видя всичко, което този мъж имаше, и всичко, което можеше да изгуби.

— Знам — рече художничката.

Оливие я изгледа с досада, сякаш събеседничката му с| опитваше да окупира негова територия. Но раздразнението му се стопи, когато забеляза изражението й.

— Какво се е случило? — попита.

— Питър е изпратил няколко картини на Бийн в Торонто.

— Oui — кимна собственикът на бистрото. — Габри ми разказа.

— А разказа ли ти на какво приличат?

— Малко. — Оливие направи гримаса. — Но ако погледнем от добрата страна, откакто ги видя, Габри почисти всички сифони в баните на пансиона и сега стърже загарялата мръсотия от фурната. — Кимна към вратата, която водеше към кухнята на бистрото. — Мисля да окача някои от картините на Питър у дома.

Клара не можа да се сдържи и се ухили.

— Десет долара и са твои.

— Боя се, че ще трябва да му платиш повече — обади се Габри.

Едрият мъж тъкмо излизаше от кухнята. Надянал бе яркожълти гумени ръкавици и държеше ръцете си вдигнати нагоре, сякаш излизаше от операция.

— Не са чак толкова зле — възрази Клара.

Габри я изгледа невярващо. Явно пациентът бе неспасяем случай.

— Добре де, не са велики — призна Клара, — но пък спомняш ли си кога за последно картина на Питър е предизвиквала някаква емоция у теб, камо ли пък да те накара да свършиш нещо?

— Не съм убеден, че художниците се стремят да прогонят кората с изкуството си — отбеляза Габри, докато смъкваше ръкавиците.

— Всъщност и това е възможно. Целта им е да провокират. Да й въздействат върху възприятията. Да предизвикват.

— За Питър ли става въпрос? — обади се Оливие и Клара си спомни, че още не е виждал последните творения на съпруга й.

Как се почувства, докато ги гледаше? — обърна се художничката към Габри.

— Отвратен.

Клара изчака и забеляза как събеседникът й се замисли.

Бяха ужасни — каза той накрая, — но също така в известен смисъл бяха и забавни. Толкова нелепо неумели, че изглеждаха наивни. Почти умилителни.

— За Питър ли говорите? — попита Оливие отново.

— Мисля, че най-много ме смутиха всички тези цветове, ни пляскани един върху друг…

— Питър? — не спираше да се изумява Оливие. — Цветове? Я стига!

— А дори не си видял устните — рече Клара.

— Какви устни? — попитаха двамата мъже в един глас.

— Питър е нарисувал усмивки на една от картините си. Гениално е в известен смисъл.

Докато изричаше тези думи, Клара усети замайване. Габри дърдореше за вероятността видяното да не е нещо меко и миризливо. Но Оливие не я изпускаше от очи.

— Какво има? — тихо я попита собственикът на бистрото.

Клара знаеше, че тези творби, особено картината с устните, |бяха нейните прозорци с мулион. Рамки, през които можеше да надзърне в живота на Питър. Както Оливие бе гледал Габри през заскрежените стъкла в онази мразовита зимна вечер.

И също като Оливие Клара ясно виждаше, че Питър е щастлив. Това бе посланието на картините. Съпругът й се бе отдал на експерименти и търсения. Оставил бе зад гърба си всичко, което бе безопасно в творчески план. Прерязал бе въжетата, нарушил бе правилата и бе отплавал далеч от познатия свят. На откривателско пътешествие. И си прекарваше чудесно.

Творбите му бяха същинска бъркотия. Но такива бяха и емоциите.

Клара бе погледнала през прозореца, който представляваха тези картини, и бе видяла, че Питър е щастлив.

Най-накрая.

Без нея.

Оливие се озърна за салфетка, която да подаде на Клара. Чак тогава забеляза, че художничката е усукала ленените парчета плат в най-разнообразни форми. Умишлено или не, салфетките имаха вид на създания от морските дълбини, които сякаш бяха изплували в Трите бора и се бяха озовали върху масите в бистрото.

Оливие предложи на Клара салфетка, а художничката я прие с изненада. Не си спомняше да ги е сгъвала по този начин. Нито осъзнаваше, че се е разплакала. Подсуши бузите си с едно от морските създания и се запита какво ли виждаше Оливие в сълзите й.

Гамаш подхвърли топката и проследи с поглед как Хенри се втурна след нея през високата трева и дивите цветя.

Двамата с немската овчарка се бяха изкачили по хълма в покрайнините на селото и бяха стигнали до поляната, която се простираше зад старата мелница. Гамаш имаше нужда да остане насаме с мислите си.

Знаеше, че думите на Рут за творческия процес бяха значими. Важни. Усещаше, че е много близо до отговора. Почти бе стигнал до него.

Хвърляше, а Хенри носеше топката. Хвърляне, носене.

Чувство за нередност. Носталгия по дома. Носталгия по изгубена любов. Думите на Робърт Фрост витаеха около него.

Буца в гърлото. Всеки акт на сътворение има един и същ източник — така бе казала Рут. И всеки акт на сътворение първо е акт на разрушение.

Питър разрушаваше живота си. Разбиваше го на парчета. И го заменяше с нещо ново. Създаваше го отначало.

Хвърляне, носене.

Картините бяха като моментни снимки на етапи от този процес.

Ето защо художникът бе избрал да ги задържи. Като свидетелство. Като записки от едно пътешествие. Като дневник.

Ръката на Гамаш застина. Хенри махаше с опашка толкова енергично, че цялата му задница се клатеше, а погледът му бе фиксиран върху топката в ръката, която бавно се отпусна.

После Гамаш хвърли, а топката и кучето се гмурнаха в избуялата трева на поляната.

Питър бе отпътувал от дома си — буквално, емоционално и творчески. Обърнал бе гръб на всичко познато, на всичко безопасно.

Ако някога залагаше на приглушени цветове, то сега използваше ярки и контрастни краски.

Ако някога бе рисувал прецизно и овладяно, то сега картините му бяха хаотични и необуздани. През куп за грош.

Ако някога творбите му бяха почти до болка самодоволни и дори претенциозни, то сега бяха детински и игриви.

Ако някога Питър се бе придържал към правилата, то сега ги нарушаваше. Първият му акт на разрушение. Експериментираше с цветовете, перспективата, разстоянията и пространството. Все още бе далеч от истината, но ако продължеше да опитва, щеше да стигне до целта си.

Този нов Питър бе готов да пробва. Готов бе да се проваля.

Гамаш пристъпи напред, по-близо до отговора. Виждаше го пред себе си. Хенри бе изгубил топката в избуялата растителност и душеше наоколо, вирнал задница и снишил муцуна.

От време на време кучето поглеждаше към Гамаш за насоки, но Арман бе зает със своето търсене.

Ако някога картините на Питър бяха абстрактни, то сега… сега…

Хенри победоносно вдигна глава. Захапал бе топката, както и голям сноп диви цветя и трева.

Немската овчарка се взираше в Гамаш. Гамаш се взираше в кучето. И двамата бяха открили онова, което търсеха.

— Браво! — похвали го Гамаш. Взе олигавената топка за тенис и закачи повода за нашийника на своя четириног приятел. — Браво!

Тръгнаха с бърза крачка обратно към Трите бора, а мислите на Гамаш препускаха напред.

Макар че бе живял в провинцията, Питър бе предпочел да стои настрана от природата и да я отбягва, защото я смяташе за територия на аматьорите. Натюрморти, пейзажи — твърде образни, твърде очевидни. Недостойни за велик художник като него, за когото светът е по-сложен, по-абстрактен.

Гамаш бе приел, че петната от бои в най-новите картини на Питър са упражнения, но все така в сферата на абстрактното изкуство. Възприел ги бе като първи опити на един подреден ум да навлезе в хаоса.

Но ако Питър бе изоставил всичко друго, защо би се придържал към стария си стил?

Ами ако творбите му не бяха абстрактни?

Ако Питър бе нарисувал онова, което бе видял?

Гамаш потропа на вратата на Клара и я отвори.

— Клара?

Никакъв отговор.

Претърси с поглед селския площад, а после и бистрото.

— По дяволите — промърмори и влезе в дома на художничката. Двамата с Хенри намериха платната там, където ги бяха оставили — заковани на стената в кухнята.

Гамаш се вгледа в тях, а после отиде до кухненската маса, върху която все още лежаха няколко картини, а ъглите им бяха затиснати със солници, пиперници и нащърбени чаши за кафе.

Извади смартфона си, направи снимки и после си тръгна.

Качи се в колата и отиде до Ковънсвил, където имаше достъп до високоскоростен интернет, за да изпрати снимките по електронната поща. Погледна часовника си.

Четири и трийсет и пет. Девет и трийсет и пет вечерта в Шотландия. Късно, твърде късно, за да очаква отговор. Въпреки това Гамаш поседя в колата около двайсет минути, вперил поглед в смартфона си. Сякаш със силата на волята си можеше да материализира отговор.

— Но такъв не дойде.

— Докато шофираше по обратния път към Трите бора, мислеше за цитата от Робърт Фрост. Попаднал бе на него преди години и го бе запомнил, защото не само стихотворенията започваха като буца в гърлото. Същото можеше да се каже и за разследването на всяко убийство.

— И за самото убийство.