Дългият път към дома

Десета глава

Рен-Мари пъхна тежката книга под мишница и излезе в яркия слънчев ден.

— Вътре или отвън, та belle — попита Оливие.

Възрастната жена се огледа и реши, че маса на терасата под някой от големите чадъри на „Кампари“ ще свърши чудесна работа.

Няколко минути по-късно Оливие се появи отново с висока чаша с джинджифилова бира, вече запотена от жегата, и купичка с ядки асорти.

— Parfait — рече Рен-Мари. — Merci.

Отпи глътка бира и отвори книгата, но двайсет минути по-късно трябваше да се откъсне от четивото, защото в скута й тупна глава.

Хенри.

Мадам Гамаш почеса огромните уши на кучето и усети как някой я целува по главата.

— Надявам се, че си ти, Серджо.

— Съжалявам, аз съм — рече през смях Арман.

Мъжът си дръпна стол и кимна на Оливие, който се шмугна в бистрото.

— „История на Шотландия“ — прочете бившият детектив заглавието на корицата на книгата, която държеше Рен-Мари. — Внезапен интерес?

— Защо Дъмфрийс, Арман? — попита го съпругата му.

— Самият аз се опитвам да разбера. Търсих и в интернет.

— Откри ли нещо?

— Не съвсем — призна. — Разпечатах част от информацията, която успях да намеря. — Остави листовете на масата. — А ти?

— Тъкмо започвах да чета.

— Откъде я взе? — попита Арман. — От Рут?

Загледа се към книжарницата на Мирна за нови и употребявани книги.

— От Роза. Рут беше заспала в раздела за философия.

— Заспала, припаднала или…

— Умряла? — попита Рен-Мари. — Не, проверих.

— И отгоре й нямаше цяла ферма? — вметна Оливие, докато сервираше джинджифиловата бира на Гамаш.

— Merci, patron — благодари му Арман.

Двамата съпрузи отпиваха от чашите, разсеяно посягаха към ядките и четяха за един град в Шотландия.

— Боже мой! — възкликна Мирна и се озърна.

Заковала се бе пред входа на бара на хотел „Роял Йорк“, а зад нея се бе образувало малко задръстване.

— Колко души? — попита млада жена.

— Трима — отвърна Клара, като надникна иззад неподвижното туловище на Мирна.

— Заповядайте.

Двете потни жени тръгнаха след стройната и свежа салонна управителка. Мирна се чувстваше като великан. Огромна и нескопосана, раздърпана и нереална. Сякаш въобще я нямаше. Беше невидима зад самодивата, която ги водеше към масата им.

— Merci — рече Клара по навик, съвсем забравила, че се намират в англоговорещата провинция Онтарио, а не във франкофонския Квебек.

— Боже мой! — прошепна Мирна отново и се стовари в мекото кресло с широка облегалка и кадифена тапицерия в розово.

Барът всъщност бе библиотека. Място, на което Дикенс би се чувствал удобно. Конан Дойл би могъл да намери интересна книга. Джейн Остин би могла да седи и да чете. И да се напие, ако има желание.

— Една бира, моля — поръча Мирна.

— Две — добави Клара.

Чувстваха се така, сякаш бяха прекрачили от ярката и изпепеляваща жега на Торонто през XXI век в прохладна провинциална вила от XIX век.

Може и да бяха великани, но това бе естествената им среда.

— Как мислиш, дали Питър е имал среща в Самара? — поде художничката.

Гласът й звучеше безизразно, но от дългогодишната си практика Мирна разпозна в привидното равнодушие опита на Клара да прикрие бушуващи емоции. Да ги смаже, да ги изравни и да потули думите и гласовете. Отчаяно се стараеше да накара ужасяващото да изглежда банално.

Но погледът на Клара я издаваше. Очите й умоляваха Мирна за утеха.

Питър бе жив. Рисуваше. Просто бе изгубил представа за времето.

Нямаше повод за тревога. Съпругът й въобще не бе тръгнал към Самара.

— Съжалявам, че го споменах — въздъхна Мирна и се усмихна на сервитьора, който донесе питиетата им. Като че ли всички в бара освен тях двете си бяха поръчали някакви елегантни коктейли.

— Но като го каза, наистина ли го имаше предвид? — попита Клара.

Приятелката й я погледна и се замисли за момент.

— Според мен тази притча не е за смъртта, а по-скоро за съдбата. Всички имаме среща в Самара.

Мирна остави бирата си, наведе се над махагоновата маса и сниши глас така, че Клара също трябваше да се наведе напред, за да я чуе:

— Едно знам със сигурност: че животът на Питър си е негов. Дали е останал на пазара, или е отишъл в Самара — това е неговата съдба. Не твоята. Ако Питър е направил нещо прекрасно през изминалата година, ти би ли си приписала заслугата за него?

Художничката поклати глава.

— И въпреки това си мислиш, че ако се е случило нещо лошо, то е било по твоя вина?

— Според теб случило ли се е нещо лошо?

Мирна се канеше да възрази с раздразнение, че идеята й е била друга, но когато погледна Клара, разбра, че няма смисъл. Приятелката й се нуждаеше само от едно и то не бе логика.

— Не. — Мирна хвана ръката й. — Сигурна съм, че е добре.

Клара вдиша дълбоко, стисна ръката на Мирна и се отпусна назад на широката облегалка на стола.

— Наистина ли? — Вгледа се в очите на едрата тъмнокожа жена, но не твърде внимателно и не задълго.

— Наистина.

И двете знаеха, че Мирна току-що бе излъгала.

— Това тя ли е? — попита книжарката и когато Клара се извърна, видя, че Мариана Мороу се приближава към тях.

Клара се бе запознала със сестрата на Питър по време на бохемския й период в „Кебиджтаун“ — квартал в Торонто, обитаван от много художници. Тогава Мариана се изживяваше като поетеса и се опитваше да привлече вниманието на равнодушните си родители. За свое оръжие бе избрала безпокойството.

Образът на младата жена, съставен от равни части страст и отчаяние, така се бе запечатал в спомените на Клара, че художничката очакваше отново да види същата Мариана. Отне й няколко секунди да осъзнае, че косата на снаха й вече е прошарена и макар все още да изглеждаше като поетеса, жената всъщност беше успешен дизайнер. С дете. От цялото семейство на Питър това бе единственият човек, когото Клара можеше да понася. И то с усилие.

— Мариана. — Клара се изправи и след като представи новодошлата на Мирна, трите седнаха. Мариана си поръча мартини и после погледна снаха си и приятелката й:

— Е, къде е Питър?

— Защо Дъмфрийс? — попита Гамаш, като вдигна поглед от своята купчина листове. — Изглежда интересно място, но защо Питър е предпочел да отиде там, вместо да остане във Венеция?

Рен-Мари отпусна тежката книга в скута си.

— Тук няма никакви очевидни насоки. Приятно шотландско градче. Някога са го населявали друиди, после са дошли римляните, а след това шотландците са си го върнали.

— Живели ли са там известни художници?

— Доколкото разбрах, сред гражданите на Дъмфрийс изобщо няма известни личности.

Гамаш отпусна гръб на облегалката на стола си и отпи от джинджифиловата бира, докато наблюдаваше децата насред селския площад. Приятели и съседи се занимаваха със своите си дела в този топъл августовски ден. Автомобили бавно влизаха в Трите бора или отпътуваха от селото.

След малко Арман се приведе напред.

— Вероятно Дъмфрийс не е бил крайната цел на Питър. — Посегна към книгата на съпругата си и я придърпа. — Може би е минал оттам на път за някъде другаде.

— В какъв смисъл? — попита Клара.

— Двамата с Питър винаги сте заедно — отвърна Мариана Мороу. — Предположих, че и той ще дойде на срещата ни.

Сърцето на Клара се сви.

— Щях да ти задам същия въпрос.

Мариана се извъртя на стола, за да погледне снаха си право в очите.

— Искала си да ме попиташ къде е Питър? Не знаеш ли?

Мирна се опита да разгадае изражението и тона. Поне на пръв поглед издаваха загриженост. Но под повърхността имаше още нещо.

Вълнение. Мирна леко се отдръпна от Мариана Мороу.

Нагло разкраченият Томас със самонадеяната усмивка поне не се бе опитал да прикрие презрението си. А тази жена го криеше. Макар Мирна да усещаше, че потуленото чувство не е точно презрение, а нещо като глад.

Сестрата на Питър гледаше Клара така, както гладуващ зяпа отрупана шведска маса. Настървено чакаше да погълне лошите новини, които Клара носеше.

— Изчезнал е — призна художничката.

Мирна забеляза как очите на Мариана блеснаха още по-силно.

— Ужас!

— Кога се видяхте за последно? — попита Клара.

Мариана се замисли.

— Вечеряхме заедно през зимата, но не мога да си спомня кога точно.

— Ти ли го покани на гости?

— Не, той се самопокани.

— Защо? — попита Клара.

— Защо? — повтори Мариана. — Защото съм му сестра. Искал е да ме види.

Изглеждаше, че се е засегнала, но всички знаеха, че това бе преструвка.

— Не, сериозно — настоя Клара. — Защо?

— Нямам представа — призна Мариана Мороу. — Може да е искал да се види с Бийн.

— Бийн ли? — обади се Мирна.

— Мариана има… — Клара се поколеба. Надяваше се жената отсреща да довърши изречението. Но Мариана Мороу просто стоеше, гледаше я и се усмихваше. — Мариана има дете — рече Клара накрая.

— Ааа! — възкликна Мирна уж с разбиране, макар че колебанието на приятелката й я озадачи.

Мариана се вгледа в Клара.

— А ти кога си го виждала за последен път?

За изненада на Мирна художничката не се забави с отговора си:

— Разделихме се преди повече от година. Не съм го виждала в чувала от миналото лято. Планът бе да се разделим пробно.

Трябваше Питър да се прибере точно една година след заминаването си.

Мирна внимателно наблюдаваше приятелката си. Почти не се забелязваше товарът, който тези думи носеха. Тежестта, която Клара мъкнеше на плещите си по цял ден. И цяла нощ.

— Но не се върна.

Мариана все още се опитваше да изглежда загрижена, но задоволството й вече личеше твърде ясно.

Мирна се питаше защо Клара така се е разбъбрила.

— Моля те, не казвай на никого.

— Няма — обеща Мариана. — По време на престоя си тук е ходил в колежа по изкуствата. Разказа ни, когато дойде у нас на вечеря.

— Това е колежът, където следвахме — поясни Клара на Мирна.

— Мисля, че е посетил и няколко галерии.

Изведнъж Мариана Мороу стана словоохотлива и Мирна разбра защо Клара й бе разказала толкова много. Хранеше я, пресищаше я, а Мариана лакомо поглъщаше като чревоугодник на угощение с лоши новини. Преяла, сънлива, забравила да е нащрек. Бълваше информация.

— Хрумна ми нещо. Защо двете не дойдете у нас на вечеря?

Тъмнокожата книжарка мярна усмивка на лицето на Клара, но само след миг вече я нямаше. Мирна погледна приятелката си с още по-голямо възхищение.

— Намери ли нещо?

Арман вдигна очи от книгата за Шотландия.

Рен-Мари поклати глава и остави разпечатаните листове.

Разменили бяха четивата си с надеждата, че всеки от тях би могъл да открие някоя подробност, която другият е пропускал.

— А ти? — попита възрастната жена.

Гамаш свали очилата си и разтърка очи.

— Нищо. Но има и друго в пътешествията на Питър, което ме озадачава. — Гамаш се наведе напред. — Тръгнал е почти директно за Париж, след като е напуснал селото.

Рен-Мари кимна.

— Oui.

— И си е намерил квартира в петнайсети арондисман.

Рен-Мари вече разбираше объркването на Арман.

— Определено не е най-артистичният район.

— Трябва ни подробна карта на Париж — рече някогашният детектив и се изправи. — Имаме вкъщи, но мога да се обзаложа, че и в книжарницата ще намеря.

Няколко минути по-късно се върна със стара карта, стар пътеводител и стара поетеса.

Рут се настани на стола на Гамаш, грабна джинджифиловата бира с едната си ръка, а с другата обра последните ядки от купичката.

— Питър е бил забелязан за последно в град Квебек — заяви старицата. — А какво идва да търси Клузо? Карта на Париж.

Господи! Колко души си отровил, за да се добереш до поста на главен инспектор?

— Толкова много, че още един няма да е от значение — отвърна Гамаш, а Рут изпръхтя.

Поетесата избута чашата обратно пред него с отвратена гримаса, сетне вдигна ръка, за да привлече вниманието на Оливие.

— Лекарство — поръча. — Алкохол.

Рен-Мари й разказа в кой квартал на Париж е пребивавал Питър, а Рут поклати глава.

— Лудост. Но пък човек, който би напуснал Клара, трябва да е луд. Не й казвайте.

Тримата се заеха да разглеждат старателно картата и пътеводителя, като претърсваха петнайсетия арондисман за нещо, което би обяснило избора на Питър да отседне там.

— Да не би да планирате екскурзия? — попита Габри. След като остави на масата малък поднос с кисели краставички, колбаси й маслини, едрият готвач седна при останалите. — Може ли да дойда с вас?

Когато му обясниха какво правят, Габри се намуси.

— Петнайсети? Какво го е прихванало?

Двайсет минути по-късно се спогледаха. Не бяха стигнали далеч.

Какво ли бе прихванало Питър Мороу?

— А това е Бийн — каза Мариана.

Пред Клара и Мирна стоеше дете на дванайсет-тринайсет години. Облечено бе с дънки и широка блуза, а косата му бе дълга до раменете.

— Здравей — каза Мирна.

— Здрасти.

— Бийн, нали помниш леля Клара?

— Да. Как е чичо Питър?

— Ами замина да рисува — отвърна Клара и усети как Бийн я пронизва с острия си поглед.

Много неща се забелязваха веднага у това дете: ясно бе, че е възпитано, тихо и умно. Наблюдателно.

Но не беше ясно дали Бийн е момче, или момиче.

След като установи, че колкото и да се опитва да разтревожи родителите си, те няма да я забележат, Мариана Мороу смени тактиката. Роди дете, без да се омъжва. Кръсти го Бийн. А накрая нанесе съкрушителния удар и не съобщи на роднините си дали детето е момче, или момиче. Бе създала едновременно потомство и биологично оръжие.

Клара предполагаше, че след време полът на Бийн ще стане ясен. Или Мариана ще се умори да разиграва този цирк, или детето само ще се разкрие. Или когато порасне, ще се разбере.

Но не се бе случило нищо подобно. Бийн си оставаше хермафродит, а семейство Мороу все така тънеха в неведение.

Вечерята премина в мълчание — Мариана очевидно бе съжалила за отправената покана почти веднага след като бе изрекла думите. Когато се нахраниха, Бийн заведе гостенките на горния етаж, за да им покаже цветния кръг, който чичо Питър му/й бе показал как да направи.

— Интересуваш ли се от изкуство? — попита Мирна, докато следваше детето нагоре по стълбите.

— Не особено.

Вратата на стаята на Бийн се отвори и тъмнокожата жена изненадано повдигна вежди.

— И по-добре — прошепна на Клара.

Вместо плакати с популярни поп звезди или известни спортисти по стените на Бийн бяха налепени картини. Стаята създаваше впечатление за пещера от неолита в центъра на Торонто.

— Приятни картини — рече леля Клара.

Мирна я стрелна с предупредителен поглед.

— Какво? — прошепна художничката. — Опитвам се да поощря детето.

— Това ли искаш да поощряваш? — възмути се Мирна и размаха дебелия си пръст към стените.

— Много са зле — каза Бийн, след като седна на леглото и се озърна. — Но на мен си ми харесват.

Клара се опита да потисне усмивката си. Горе-долу така се бе чувствала и тя, когато създаваше първите си творби. Знаеше, че са зле. Но си ги харесваше. Макар че никой друг не споделяше мнението й.

Отново огледа стените на стаята, но този път без предразсъдъци. С твърдото намерение да открие нещо хубаво в създаденото от Бийн.

Местеше поглед от картина на картина.

Отстъпваше назад. Приближаваше се. Накланяше глава ту на едната страна, ту на другата.

Както и да ги гледаше, все бяха ужасни.

— Няма проблем, не е задължително да ти харесват — рече Бийн. — Не ми пука.

Същото бе казвала и по-младата Клара, изправена пред до болка познатата гледка — хора, които се напъват да измислят нещо мило за ранното й творчество. Хора, чието мнение цепеше високо. Хора, за чието одобрение бе копняла. „Не ми пука“ — така им бе казвала.

Но й пукаше. Подозираше, че на Бийн — също.

— Коя ти е любима? — попита леля Клара, като загърби собствените си чувства.

— Ей онази.

Бийн сочеше към отворената врата. Леля Клара я затвори. На гърба й висеше картина. Ако изобщо бе възможно, тази картина беше още по-грозна от останалите. Ако другите бяха от неолита, тази представляваше огромна крачка назад в еволюцията. Художникът вероятно имаше опашка и ходеше на четири крака. И именно с краката си бе бъркал в боите.

Ако Питър бе учил Бийн как да ползва цветния кръг, значи бе много лош учител. Тази картина нарушаваше всички правила на изкуството и повечето правила на общоприетия етикет. Беше като лоша миризма, залепена на стената.

— Какво ти харесва в нея? — попита Мирна. Гласът й бе напрегнат, защото тя или потискаше някаква силна емоция, или се мъчеше да не върне вечерята си.

— Те.

Както седеше на леглото си, Бийн размаха пръст към картината. Клара осъзна, че когато вратата беше затворена, детето виждаше това произведение точно преди да заспи вечер и веднага след като се събуди сутрин.

Какво й беше толкова специалното?

Обърна се към Мирна и видя как приятелката й се вглежда. После се усмихва. Първо съвсем леко, а после все по-широко.

— Виждаш ли ги? — попита едрата жена.

Клара се взря по-внимателно. И тогава нещо й просветна. Онези странни червени вълнички бяха усмивки. Пълно бе с тях. Усмихващи се устни.

Това не правеше картината добра. Но я правеше забавна.

Художничката отново погледна към Бийн и видя широка усмивка върху искреното лице.

— Артистичните гени очевидно не са се предали по наследство на Бийн — отбеляза Мирна, докато се возеха в такси към хотела.

— Бих платила много пари, за да може Питър да види какво се е родило в резултат от неговите уроци — рече Клара и гърленият смях на Мирна се разнесе от седалката до нея.

— Как мина денят ви? — обърна се Рен-Мари към Ани и Жан и, докато вечеряха заедно на терасата с изглед към задния двор на къщата.

— С Доминик пояздихме конете в гората — сподели Ани и си хапна салата от диня, мента и сирене фета.

— А ти? — обърна се Арман към Жан Ги. — Знам със сигурност, че не си ходил да яздиш коне.

— Коне? — възкликна Бовоар. — Коне? Доминик твърди, че са коне, но всички знаем, че поне едно от тези животни е лос.

Рен-Мари се разсмя. Никой от конете на Доминик не бе годен да участва в изложба. Предишните им стопани се бяха отнасяли зле с тях, бяха ги пренебрегвали, а накрая ги бяха изпратили в кланицата. Доминик ги бе спасила.

В очите им се четеше нещо. Като че ли знаеха, че едва са се отървали.

Така изглеждаше понякога и Хенри, когато бе спокоен. Роза — също. Рен-Мари бе зървала това изражение и в погледа на Жан Ги.

И на Арман.

Знаеха, че едва не са умрели. Но също така знаеха, че са спасени.

— С Марк поработихме в двора — рече Жан Ги. — А вие какво правихте днес?

Гамаш и Рен-Мари разказаха как бе минал следобедът им, докато се опитваха да разберат защо Питър е пътувал до Дъмфрийс.

— И защо е избрал петнайсетия арондисман в Париж — добави Рен-Мари.

— Какво има, татко? — попита Ани.

Арман бе станал от масата и след като се бе извинил, бе влязъл в къщата. Минута по-късно се бе върнал с карта на Париж.

— Прощавайте — каза. — Само да проверя нещо.

Разгъна картата и я постави на масата.

— Какво търсите? — поинтересува се Жан Ги и се приближи до бившия си началник.

Гамаш си сложи очилата за четене и се наведе над масата. След малко се изправи.

— Когато отидохте да яздите, минахте ли да видите бащата на Марк? — попита Арман дъщеря си.

— Да, за малко — отговори Ани. — Занесохме му хранителни продукти. Защо?

— Той все още няма телефон, нали?

— Не, защо?

— Просто се чудех. За известен период е живял в Париж — рече Гамаш.

— Прекарал е доста време там, след като майката на Марк го е изпъдила — потвърди Ани.

— Трябва да поговоря с него. — Арман се обърна към Жан Ги. — Готов ли си да се метнеш на седлото?

Бовоар го изгледа с нескрит ужас.

— Сега? Тази вечер? На коне — или каквото там са тези твари?

— Вече е прекалено тъмно — успокои го Гамаш. — Но още утре сутрин тръгваме.

— Защо? — попита Ани. — Какво може да знае Венсан Жилбер за изчезването на Питър?

— Сигурно нищо, но си спомням, че сме разговаряли за времето, което е прекарал в Париж. Показвал ми е къде е живял.

Гамаш посочи с пръст на картата.

Петнайсетия арондисман.