Дългият път към дома

Двайсет и шеста глава

Марсел Шартран постави навитите на руло платна върху дървената маса.

Намираха се в кабинета му в задната част на галерията, далеч от любопитни погледи.

Самата галерия бе отворена и в нея цял ден се стичаха туристи, художници и ентусиасти. Не за да купят нещо, а за да отдадат почит.

Лесно бе да се различат квебекчаните от онези, които идваха отдалеч. Туристите от други провинции или от чужбина стояха пред маслените картини на Кларънс Ганьон и се усмихваха. Оценяваха по достойнство творбите му.

Квебекчани изглеждаха така, сякаш всеки момент ще избухнат в сълзи. Разкриваше се, излизаше наяве един неподозиран копнеж. Носталгия по отминали времена и един по-обикновен живот. Без интернет, без климатични промени, без тероризъм. Времена, в които съседите се трудеха заедно, а разделението не беше нито тема, нито проблем, нито щеше да бъде мъдър ход.

Въпреки това картините на Ганьон не бяха идеализирано отражение на живота на село. Изобразяваха трудности. Но изобразяваха и такава красота, такова спокойствие, че бе невъзможно човек да ги погледне, без да трепне сърцето му.

Гамаш стоеше на вратата между кабинета и галерията и наблюдаваше реакциите на посетителите.

— Арман? — повика го Клара.

Той затвори вратата зад себе си и отиде при останалите, които се бяха събрали около масата.

По време на обяда бяха обсъдили какво предстои оттук нататък. Цяла сутрин бяха пътували до къщичката, която бе наел Питър. Оказало се бе, че тя няма нищо общо с представите им за очарователна квебекска хижа. Представляваше безинтересна евтина колиба с едно помещение — само на стъпка от коптор.

Хазяйката си спомняше Питър.

— Висок. Англоговорещ. Плати в брой — каза тя и огледа стаичката с отвращение, без никакви илюзии относно качествата й. — Наемът е месечен. Интересува ли ви?

Очите й се спряха на Клара, която най-много й приличаше на потенциална наемателка.

— Някой идвал ли му е на гости? — поинтересува се художничката.

Хазяйката я изгледа така, сякаш въпросът бе нелеп — какъвто и беше — но трябваше да бъде зададен. Същото се отнасяше и за следващия.

— Питал ли ви е за човек на име Норман?

Същата реакция.

— Познавате ли човек на име Норман?

— Вижте какво, искате ли да наемете къщата, или не?

Не.

Хазяйката врътна ключа.

— Казвал ли ви е защо е дошъл тук? — опита още веднъж Клара, докато стоеше отвън пред вратата.

— О, да, разбира се. Разговаряхме дълго на фондю и бяло вино. — Жената изгледа Клара с неприязън. — Не знам защо беше дошъл. Не ме интересува. Плащаше в брой.

— Като си тръгваше, спомена ли къде смята да отиде? — упорстваше Клара въпреки очевидните признаци на пълно поражение.

— Не съм питала. Не ми е казал.

И така приключи всичко.

След това се върнаха в ресторанта, за да си оправят вкуса с по един бургер.

— Какво следва? — попита Клара.

— Рен-Мари трябва да е в твоя колеж в Торонто — каза Гамаш и погледна часовника си. — Скоро ще ни съобщи какво е разбрала.

— А дотогава? — обади се Мирна.

— Струва ми се, че можем да направим едно нещо. — Клара хвърли поглед към Гамаш. — Можем да покажем на Марсел картините, които е нарисувал Питър.

Художничката се обърна към Мирна и положи длан върху навитите на руло платна.

— Какво ти говорят на теб?

Мирна забеляза покровителствения жест.

— Да разбирам, че не търсиш мнението ми на изкуствовед, нали?

— Щом ме смяташ за гений, предполагам, че компетентността ти в тази област не бива да се подлага на съмнение. Но не, трябва ми другата ти преценка.

Мирна много внимателно се вгледа в приятелката си, преди да отвърне:

— Говорят ми, че Питър е преживял дълбоки терзания.

— Мислиш ли, че е загубил разсъдъка си? — попита Клара.

— Мисля — отговори бавно бившата психоложка, — че Питър може да си позволи да загуби част от разсъдъка си. Не би му се отразило чак толкова зле.

При тези думи Мирна се усмихна. Съвсем леко.

— Добре. — Клара се изправи и грабна навитите картини. — Да вървим.

Художничката закрачи отривисто като генерал от Кримската война, който повежда войските си в напразен щурм.

Тръгна нагоре по хълма към галерия „Ганьон“, изоставяйки приятелите си — и сметката.

— Отракана е, не може да й се отрече — отбеляза Бовоар и побърза да отхапе последна голяма хапка от хамбургера си. Гамаш, който се зае да оправи сметката, знаеше, че от устата на Бовоар „отракана“ не е комплимент.

Малко по-късно всички стояха около масата, а Марсел Шартран разгръщаше платната.

Най-отгоре беше картината с устните.

Гамаш внимателно наблюдаваше галериста, докато той разглеждаше платното. Осъзна, че „разглежда“ не беше правилната дума. Шартран попиваше гледката. Опитваше се да не мисли за картината, а да я преживее. Всъщност очите му бяха почти затворени.

Леко наклони глава наляво. Сетне надясно.

Тогава на лицето му се появи едва доловима усмивка. Опитното му око бе забелязало устните върху платното.

Защото картината бе така обърната, че се виждаха усмивките. Лекомислената, веселата гледна точка.

— Малко е объркана — каза Шартран. — Тук и тук. — Раздвижи ръце над платното. — Сякаш Питър просто е запълвал някакви празнини и не е знаел какво точно прави. Няма спойка. Но трябва да призная, че има някаква… — Търсеше точната дума. — Жизнерадост.

Клара се пресегна и внимателно обърна картината на Питър. Като въртенето на Земята около оста й. Бавно. Докато денят бе заменен от нощ. Усмихнатите устни станаха нацупени. Смехът се превърна в тъга. Небето — във вода.

— О!

Шартран не каза нищо друго, а и нямаше нужда. Изражението му изразяваше останалото. Тялото му внезапно се напрегна и това бе достатъчно красноречиво.

Гамаш усети как телефонът в джоба му завибрира. Извини се и излезе през задния вход.

— Bonjour ? Рен-Мари?

— Oui. В салона на летището сме, ще хванем следващия полет за Монреал. Исках да се чуем набързо.

— Как мина?

— Не съм много сигурна.

Съпругата на Гамаш му разказа за посещението в колежа по изкуствата, за професор Маси и за професор Норман.

— Значи е квебекчанин — каза Арман, — но не знаят откъде точно?

— Ще направят проверка в администрацията — увери го Рен-Мари. — Секретарката е доста заета в момента, защото ще излиза в отпуск, но май успях да я убедя да потърси досието на професор Норман. Старите папки не са въведени в компютърната система, затова ще трябва да ги прегледа ръчно.

— И е готова да го направи?

— За щастие, ти е нужен само единият бъбрек, нали, Арман?

— Стига да не си й предложила и някоя друга част от тялото ми — отвърна съпругът й и направи гримаса.

По телефонната линия се разнесе смехът на Рен-Мари и Гамаш се усмихна, докато се обръщаше натам, където се намираше тя в момента. Чу как по уредбата викат пътниците за техния полет.

— Арман, какво знаеш за музите?

— За музите ли? — Не беше сигурен дали е чул добре, защото съобщенията от летищната уредба също кънтяха в слушалката. Тогава се разнесе друг по-ясен глас:

— Затваряй телефона, за бога!

— Това Рут ли беше?

— Да, дойде с мен. Мисля, че професор Маси й завъртя главата.

— На Рут?

— Да, да, знам. Само ако можеше да я видиш. Хихикаше и се червеше. Дори изрецитираха част от едно нейно стихотворение заедно. „Просто седя, където ме оставиха…“ Ей това.

— Рут?

— По-живо! — долетя хапливият глас. — Ако се качим сега, може да имаме време да обърнем по един скоч, преди шибаното нещо да излети.

Рут.

— Трябва да тръгвам — извини се Рен-Мари. — Ще ти разкажа повече, когато се приберем у дома. Професор Маси ми даде един от техните годишници. Ще го разгледам подробно по време на полета.

— Merci — каза Гамаш в слушалката. — Merci.

Но Рен-Мари вече бе затворила.

Бившият детектив се върна в кабинета на Шартран и завари останалите четирима надвесени над едно от другите платна.

— Има ли нещо? — попита.

— Нищо. — Шартран поклати глава и се изправи, сякаш картината го бе отблъснала. — Горкият Питър.

Клара срещна погледа на Гамаш. Страховете й се оправдаваха. Чувстваше се така, сякаш на бюрото бе проснато мръсното бельо на съпруга й.

— А при вас? — попита Жан Ги и посочи телефона, който все още бе в ръката на бившия му началник.

— Беше Рен-Мари. Двете с Рут се качват на самолета за Монреал.

— Рут? — учуди се Клара.

— Да, тръгнала е с Рен-Мари. Като че ли професор Маси доста я е харесал.

— Изглеждаше нормален човек — поклати глава Мирна. — Оживял ли е?

— Съвсем жив си е — отвърна Гамаш. — А пък Рут дори се е кискала.

— И не е имало „тъпак“? — обади се Жан Ги. — Или „идиот“? Сигурно е любов. Или омраза.

— Рен-Мари научила ли е нещо ново? — попита Клара.

— Само, че са смятали професор Норман за неуравновесен. Преподавал теория на изкуството. Бил от Квебек. Чакаме по-конкретна информация откъде точно.

— Бях забравила — каза Клара. — Но акцентът му беше доста особен. Трудно разпознаваем.

— Докато обявяваха полета им, Рен-Мари ме попита дали знам нещо за музите — добави Гамаш. — Това говори ли ви нещо?

— Ресторант „Ла Мюз“? — предположи Мирна.

— Не, според мен имаше предвид гръцките богини.

Клара изсумтя:

— Господи, и това го бях забравила. Професор Норман беше обсебен от музите. Питър все му се присмиваше.

— И какво му е толкова смешното? — попита Мирна. — Нали повечето творци имат муза?

— Разбира се, но при Норман беше като някаква мания. Задължително условие.

— Музата би трябвало да вдъхновява художника, нали така? — попита Жан Ги.

— Oui — потвърди Шартран. — Мане е имал своята Викторин, а Уистлър — Джоана Хифернан… — Галеристът замълча за миг. — Колко странно…

— Кое? — попита Гамаш.

— Тези две жени са вдъхновили творби, които са се озовали в „Салона на отхвърлените“.

— Големи музи, няма що — отбеляза Жан Ги.

— Но има и много други примери — продължи Шартран. — А дори и въпросните две картини в крайна сметка са били обявени за гениални творби.

— Заради музите ли? — попита Жан Ги. — Не смятате ли, че талантът на художниците може да е изиграл известна роля?

— Absolument — съгласи се Шартран. — Но се случва някаква магия, когато велик художник срещне своята муза.

Ето пак, помисли си Гамаш. Същата дума. Магия.

Клара слушаше, но не смееше да погледне Бовоар, докато Шартран се опитваше да му обясни необяснимото. Жан Ги приличаше на Питър в толкова много отношения.

Питър не вярваше в музите. Вярваше в техниката и дисциплината. Вярваше в цветния кръг и правилата на перспективата. Вярваше в упорития труд. Не в някакво митично и магично същество, което ще го направи по-добър художник. Абсурд.

Клара тайно бе хранила надежда, че е музата на Питър, въпреки неговите убеждения. Че го вдъхновява. Но в крайна сметка й се бе наложило да се откаже от тази мисъл.

— Коя е твоята муза? — попита Жан Ги.

— Моята ли? — изненада се Клара.

— Да. Ако музите са толкова важни, коя тогава е твоята?

Искаше й се да отговори, че е Питър. Преди време щеше да каже „Питър“, макар и само от преданост към него. Това беше най-лесният и очевиден отговор.

Но не беше истината.

Мирна й спести необходимостта да отговаря и се обади вместо приятелката си:

— Рут.

Клара се усмихна и кимна.

Побърканата и пияна Рут я вдъхновяваше.

Рут и нейната буца в гърлото.

— Само успешните художници ли имат музи? — попита Бовоар.

— О, не — рече Шартран. — Много творци имат една или няколко музи. Може да черпят вдъхновение от тях, но те не ги правят велики художници, нито им гарантират успех.

— „Понякога магията се получава?“ — Жан Ги погледна Клара и се усмихна. Художничката се зачуди дали той знае и разбира повече, отколкото дава вид.

— Ако музата е човек — разсъждаваше на глас Бовоар, — какво става с твореца, когато неговата муза умре?

Клара, Мирна, Шартран и Гамаш се спогледаха. Какво се случваше, ако нечия муза умреше? Музата бе много важна фигура в живота на художника.

Ако му я отнемеха, какво оставаше?

Бовоар виждаше, че въпросът му е озадачил останалите. Но вместо да се зарадва, че е повел с една точка, усети в себе си нарастващо безпокойство.

Замисли се за онова, което бе чувал и което знаеше за света на изкуството. И за хората на изкуството. Повечето биха продали душата си за самостоятелна изложба. И биха убили, за да получат признание.

Бовоар от опит знаеше, че единственото по-лошо за художника от липсата на признание бе някой негов познат да обере овациите.

Това бе достатъчно да тласне така или иначе неуравновесения творец към пропастта. Към алкохола. Наркотиците. Убийството.

Можеше да посегне на себе си. На другия художник. Или може би на музата.