Дългият път към дома

Единайсета глава

С галериите в Торонто не им провървя. Никъде не си спомняха да са виждали Питър Мороу и всички се опитваха да убедят Клара, че трябва да излага картините си при тях. Същите галерии, които няколко години по-рано е присмех бяха отхвърляли творбите й, сега се опитваха да я съблазнят.

Клара не беше злопаметна. Злобата тежеше, а на художничката й предстоеше дълъг път. Но не пропусна да отчете промяната в отношението, а освен това забеляза и още нещо. Собственото й его бе започнало да надига глава. Поглъщаше ласкавите думи и прелъстителните усмивки на закъснелите ухажори.

— Идвал ли е? — попита Клара собственичката на последната галерия в списъка.

— Не си го спомням — отвърна жената, а рецепционистката потвърди, че няма записана среща е Питър Мороу през последните дванайсет месеца.

— Може просто да е минал без предварителна уговорка — упорстваше Клара. Показа на собственичката снимка на една от най-впечатляващите творби на съпруга си.

— А, познавам го — рече галеристката.

— Бил е при вас? — попита Клара.

— Не, искам да кажа, че познавам творбите му. Но нека поговорим за вашите картини…

Това беше. Клара остана вежлива, но се измъкна възможно най-бързо, преди да се поддаде на изкушението. И все пак взе визитката на галеристката. За всеки случай.

Последната им спирка, преди да се качат на следобедния влак, беше колежът по изкуствата, където Питър и Клара се бяха запознали преди почти трийсет години.

— ОКИО… — започна секретарят.

— Обсесивно-компулсивно… — понечи да каже Мирна.

— Общинският колеж по изкуствата в Онтарио — прекъсна я секретарят.

Връчи им брошура и въведе данните на Клара в списъка с възпитаници на колежа. Не я разпозна по име, което накара художничката да почувства едновременно облекчение и раздразнение.

— Питър Мороу ли? — Това име вече му говореше нещо. — Идва преди няколко месеца.

— Значи е разговарял с вас? — зарадва се Клара. — По каква работа бе дошъл?

Всъщност й се искаше да попита „Как изглеждаше?“, но се въздържа.

— А, просто да разбере как вървят нещата. Интересуваше се дали някой от преподавателите от неговото време все още работи тук.

— Има ли такива?

— Има един. Пол Маси.

— Професор Маси? Шегувате се. Сигурно е…

— На осемдесет и три. Все още преподава и все още рисува. Господин Мороу много искаше да се види с него.

— Професор Маси преподаваше концептуално рисуване — обясни Клара на Мирна.

— Все още преподава — увери я секретарят. — „Пресъздаване на визуалния свят върху платното“ — изрецитира по памет текста от брошурата.

— Той беше един от любимите ни преподаватели — призна Клара. — Тук ли е в момента?

— Може би. Сега е лятна ваканция, но професорът често идва в ателието си, когато е по-спокойно.

— Професор Маси беше страхотен — сподели Клара, докато бързо крачеше по коридора. — Наставник на много от младите художници, включително и на Питър.

— А на теб?

— О, не. Аз бях изгубена кауза — разсмя се художничката. — Нямаха много ясна представа какво да правят с мен.

Стигнаха до ателието и Мирна отвори вратата. Посрещнаха ги познатите миризми на ленено семе, маслени бои и терпентин. И гледката на възрастен мъж, седнал на столче. Темето му бе покрито с оредяваща бяла коса, а лицето му имаше розов цвят. Въпреки възрастта си старецът изглеждаше жизнен и здрав. Художник, израснал на воля, хранен с хубава храна. Все още не го бяха отстранили поради напреднала възраст.

— Да? — обърна се мъжът и стана от столчето.

— Професор Маси?

Изражението му бе любопитно, в него нямаше тревога или раздразнение. Мирна си каза, че човекът й изглежда като преподавател, който наистина харесва студентите си.

— Да?

— Казвам се Клара Мороу. Разбрах, че съпругът ми е идвал да ви види…

— Питър — усмихна се професорът и тръгна към нея с протегната ръка. — Да. Как сте? Следя новините за вашите успехи. Много вълнуващо.

„Изглежда искрен“, помисли си Мирна. Видимо се радваше от сърце на постигнатото от Клара и бе щастлив да я види.

— Питър ли ви разказа? — поинтересува се художничката.

— Четох във вестниците. Вие сте най-големият ни успех.

Ученичката, която надмина учителите си. — Професор Маси измери с поглед жената пред себе си. — Може би защото всъщност никога не сме били ваши учители, нали, Клара? Като че ли ключът е бил именно в това. Вие не ни следвахте. Не следвахте никого. — Обърна се към Мирна и й довери: — Не е лесно да имаш ученик, който е истински творец. Трудно се оценява и още по-трудно се опитомява. Но ние се опитвахме, за наш срам.

Професорът говореше с такова смирение и изглеждаше толкова наясно със собствените си ограничения, че Мирна усет* силна симпатия към него.

— Боя се, че не си спомням нищо от творбите ви — призна възрастният мъж.

— Не съм изненадана — отвърна Клара с усмивка. — Макар че огромна част от работите ми бяха представени в „Салона на отхвърлените“.

— Били сте сред тях? — Професор Маси тъжно поклати глава. — Причинихме нещо ужасно на уязвими млади хора. Унизително. Съжалявам. Знаете ли, постарахме се това да не се повтаря никога повече. С Питър си поговорихме и на тази тема.

— Е, оцелях — сви рамене Клара.

— И процъфтяхте. Влезте, седнете. — Без да дочака отговора им, старецът прекоси ателието и посочи няколко паянтови стола и диван, който по средата бе хлътнал чак до бетонния под. — Да ви предложа нещо за пиене? — Приближи се към стар хладилник.

— Едно време го зареждахте с бира — спомни си Клара, докато вървеше след бившия си преподавател. — Правехме си купони във вашето ателие всеки петък след лекциите.

— Да. Но вече не мога. Нова администрация. Нов правилник. Лимонада?

Протегна ръка с бутилка бира в нея.

Клара се разсмя и прие питието.

— Всъщност аз бих предпочела лимонада, ако имате — каза Мирна, чиято уста бе пресъхнала след цяла сутрин обикаляне от галерия на галерия в жегата на Торонто.

Професор Маси подаде лимонада на другата си гостенка, след което отново се обърна към Клара.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— А, със същото, с което и на Питър — отговори художничката и се отпусна на дивана. Коленете й веднага подскочиха чак до раменете, а по панталоните й пръсна бирена пяна.

Трябваше да е по-добре подготвена. Все пак сядаше на същия онзи диван, на който седяха като студенти преди толкова много години.

Професор Маси предложи на Мирна стол, но тя предпочете да обикаля ателието и да разглежда картините. Питаше се дали професорът ги бе нарисувал всичките. Изглеждаха добри, но цък тъмнокожата книжарка бе купила творба от серията „Вагините воини“ на Клара, така че едва ли можеше да мине за кой знае какъв познавач на изкуството.

— Е — започна професорът, като седна на един от столовете срещу Клара, — с Питър си говорихме най-вече за другите студенти и за преподавателите. Питаше за някои от любимите си учители. Много от тях вече ги няма. Починаха. Няколко са загубили разсъдъка си, като например горкия професор Норман, макар да не бих казал, че е бил любим учител на някого. Иска ми се да вярвам, че са били виновни изпаренията от боите, но май всички знаем, че той си дойде побъркан и работата тук едва ли е помогнала състоянието му да се подобри. Самият аз се разминах, без да ме забележи никой, защото се задоволих с посредствена кариера и винаги се съгласявах с администрацията на колежа.

Възрастният мъж се разсмя, сетне млъкна. Имаше нещо в настъпилата тишина, което накара Мирна да обърне гръб на статива с празното платно и да погледне Клара и бившия й преподавател.

— И все пак какво ви доведе тук? — попита професор Маси накрая.

Изрече думите тихо и внимателно.

Сините му очи се спряха върху Клара и сякаш я обгърнаха в балон. Щит. Нищо не можеше да й навреди. Мирна разбра защо професор Маси бе любим преподавател на толкова много студенти. И защо щяха да го запомнят заради много по-важни неща, а не просто заради „пресъздаването на визуалния свят върху платното“.

— Питър изчезна — отрони Клара.

Докато си проправяха път през гората, Жан Ги се сети за един стар спомен.

Пред него Гамаш яздеше на гърба на нещо, което всички подозираха, че не е точно кон. През последните петнайсет минути Бовоар се бе навеждал, за да избягва клонките, но те все пак го шибваха през лицето горе-долу в същия момент, в който Гамаш подвикваше: „Внимавай!“.

А когато природата не го шамаросваше, Бовоар виждаше пред себе си само поклащащия се задник на Булуинкъл.

Продължаваше да не му е забавно. За щастие, не бе и очаквал.

— Вижда ли се? — извика за десети път през последните няколко минути.

— Просто се отпусни и се наслаждавай на гледката — дойде търпеливият отговор. — Рано или късно ще стигнем.

— Единствената гледка наоколо е задникът на коня ви — оплака се Жан Ги, а когато Гамаш се извърна и го изгледа с престорен укор, добави „сър“.

Бовоар се полюшваше напред-назад на гърба на своя кон, но не искаше да си признае, че започва да му харесва. Макар че „харесва“ бе силно казано. Леката и ритмична походка на внимателното животно му се струваше все по-успокояваща. Движението му напомняше на поклащането на монасите, докато се молят. Или на майка, която утешава разстроено дете.

Гората тънеше в тишина, нарушавана само от потропването на копитата и от шумоленето на подплашените птици. Колкото по-дълбоко навлизаха в леса, толкова по-спокойно и зелено изглеждаше всичко.

Сърдечната чакра. Една от жителките на селото, която стопанисваше близкия йога център, веднъж му бе разказала за нея.

„Зеленото е цветът на сърдечната чакра“ — бе казала, сякаш заявяваше неоспорим факт.

Тогава не й обърна внимание. А и сега, за пред хората, щеше да запази пренебрежителното си отношение. Но в дълбините на душата си, в прегръдките на тази зеленина, бе започнал да се замисля.

Пред себе си виждаше Гамаш, който се поклащаше на гърба на създанието. От дисагите стърчеше карта на Париж.

— Стигнахме ли до Лувъра? — попита Жан Ги.

— Замълчи, глупецо! — отговори бившият му шеф, като този път дори не си направи труда да се обърне. — Знаеш много добре, че го подминахме преди известно време. Търсим Айфеловата кула, а след нея — петнайсети арондисман.

— Oui, oui, zut alors — рече Бовоар носово и се изкикоти по типично френски маниер.

Отпред долетя гърлен смях.

— Ето я — посочи Гамаш и в този момент Бовоар разбра точно на какво му бе напомнила тази ситуация. За илюстрация с образа на Дон Кихот, която бе виждал в една книга.

Гамаш сочеше към грубо скована къщурка насред гората, където живееше още по-груб мъж. Или може би великан.

— Да нападаме ли? — попита Бовоар и дочу тихо боботене, което не можеше да се сбърка: началникът се смееше.

— Хайде, Санчо — прикани го Гамаш. — Светът има нужда от нашата незабавна намеса.

И Жан Ги Бовоар го последва.

Професор Маси слушаше, без да прекъсва и без да реагира. Само кимаше от време на време, докато Клара му разказваше за Питър. За кариерата, за творчеството, за съвместния им живот.

Накрая вече не бе останало нищо за разказване.

Професорът си пое въздух безкрайно бавно. Задържа го за миг, като не отместваше очи от жената пред себе си. Сетне издиша.

— Питър е късметлия — отбеляза старецът. — Освен в едно отношение. Явно не осъзнава какъв късметлия е.

Тогава Мирна седна на столчето до статива. Професорът бе прав. Тя отдавна бе разбрала тази истина за Питър Мороу. Животът му бе изпълнен с късмет, здраве, творчество и приятели. Живееше на спокойно и безопасно място. Имаше любяща партньорка до себе си. Само една частичка нещастие помрачаваше битието му — Питър Мороу като че ли нямаше ни най-малка представа колко щастлив е всъщност.

Професор Маси се протегна и художничката отпусна едрите си длани в неговите още по-големи ръце.

— Имам надежда — рече възрастният мъж. — Знаете ли защо?

Клара поклати глава. Мирна поклати глава. Омаяна от тихия и уверен глас.

— Оженил се е за вас. Можел е да избере която и да е от всичките си умни, привлекателни и успешни състудентки. — Професор Маси се обърна към Мирна. — Питър несъмнено беше звезда. Много талантлив ученик. В колежа по изкуствата, оказва се, не е достатъчно само да разбираш от изкуство. Важно е отношението. Тук е пълно с намусени хлапета, облечени в черно. Такъв беше и Питър. Единственото изключение бе…

Професорът рязко и с известна доза драматизъм извърна глава към Клара, която тъкмо попиваше бирата от дънките си.

— Доколкото си спомням, Питър не страдаше от липса на дамско внимание — рече Маси. — Но в крайна сметка не е хлътнал по някое талантливо и наперено момиче, а се е влюбил в привидно бездарна особнячка.

— Струва ми се, че това прозвуча обидно — разсмя се Клара и обясни на Мирна: — Не си го виждала какъв беше тогава. Красавец. Висок, с дълга къдрава коса. Като оживяла гръцка скулптура.

— И как спечели сърцето му? — поинтересува се Мирна. — С женски хитрости?

Клара се изсмя и кокетно оправи въображаемата си прическа:

— Да, бях страшна мацка. Той нямаше шанс.

— Не, сериозно. — Мирна стана от столчето и се приближи към приятелката си. — Как се събрахте?

— Честно казано, нямам представа — призна Клара.

— Аз имам — обади се професор Маси. — Напереното поведение след известно време омръзва. Става отегчително. Предсказуемо. Вие сте били свежа и различна.

— Щастлива — добави Мирна.

Едрата тъмнокожа жена мина покрай дивана и столовете и се насочи към другия край на ателието. Заразглежда картините по стената.

— Ваши ли са? — попита, а Маси кимна.

Бяха добри. Много добри. А една, която стоеше по-назад, беше изключителна. Професор Маси следеше с поглед движенията на Мирна. Бившата психоложка си помисли, че независимо на каква възраст бе един художник, винаги изпитваше лека неувереност.

— Значи вече сме наясно с какво си привлякла Питър — рече Мирна. — А ти какво хареса у него? Освен външния вид. Или това беше всичко?

— Отначало беше — отвърна Клара и се замисли. — Сега си спомням. — Разсмя се. — Изглежда съвсем дребно, но по онова време ми се струваше ужасно важно. Когато моите творби бяха изложени в „Салона на отхвърлените“, вместо да ме заобикаля отдалече като прокажена, Питър дойде и застана до мен. — Художничката прокара ръце през косата си и кичурите й щръкнаха във всички посоки. — Бях прокудена и всички ми се присмиваха. Палнатата девойка, която правеше смахнати инсталации. Но не смахнати по артистичен и готин начин като при Ван Гог. Работите ми бяха оценявани като повърхностни. Глупави. И мен ме смятаха за такава.

— Сигурно си се разстроила — предположи Мирна.

— Да, малко. Но въпреки това бях щастлива. Учех в ОКИО, занимавах се с изкуство. В Торонто. Вълнуващо беше.

— И все пак бяхте разстроена заради „Салона на отхвърлените“ — обади се професор Маси.

Клара кимна.

— Тази инициатива бе на един от професорите. Унизително беше. Спомням си как се бях втренчила в моето произведение, което заемаше челно място, централно в галерията на провалите. Там го бе поставил професор Норман. Питър се приближи и застана до мен. Не каза нищо, просто стоеше. Всички го виждаха.

Споменът накара художничката да се усмихне.

— След това нещата се промениха. Не че ме приемаха, но поне вече не ми се подиграваха. Е, не много.

Мирна нямаше представа, че Питър е постъпил така. Винаги й бе изглеждал някак повърхностен. Красив и физически силен. Знаеше как да каже нещо привидно дълбокомислено във всяка ситуация. Но в него имаше някаква слабост.

— Може ли да ви дам един съвет? — попита професор Маси.

Клара кимна.

— Приберете се у дома. Но не го чакайте. Приберете се и продължете да си живеете живота и да се занимавате с вашето изкуство. Имайте вяра, че той ще си дойде, когато намери онова, което търси.

— А какво търси? Каза ли ви? — поинтересува се Клара.

Професор Маси поклати глава.

— Съжалявам.

— Защо Дъмфрийс? — попита Мирна.

Двамата художници се обърнаха към нея.

— Разбирам защо е отишъл в Париж и на другите места — И продължи едрата жена, — но защо е пътувал до малко градче в Шотландия? Когато е дошъл да се види с вас, тъкмо се е бил върнал оттам. Разказал ли ви е нещо за пътешествието си?

Преподавателят отново поклати глава.

— Разговаряхме за времето му тук, в колежа.

— Има ли нещо общо между местата, които е посетил? — попита Клара.

— Не и доколкото ми е известно — отвърна професорът с озадачено изражение.

— Както казахте, Париж, Флоренция и Венеция са логичен избор за един художник. Но градче в Шотландия? Да не би да е имал роднини там?

— Не — рече Клара. — Оттук е тръгнал за град Квебек. Знаете ли защо?

— Съжалявам — отрони пак професорът. Изглеждаше ужасно тъжен. Мирна започна да се чувства така, сякаш тормозеха възрастния човек и се опитваха да изтръгнат от него отговори, с които очевидно той не разполагаше.

Затова се приближи към приятелката си и я подкани:

— Мисля, че е добре да тръгваме. Трябва да хванем влака за Монреал.

На вратата професор Маси стисна ръката на Мирна.

— Прекрасно би било, ако всички имахме приятелка като вас.

Сетне се обърна към Клара:

— Това трябва да са най-щастливите дни в живота ви. Време за празнуване. Сигурно случващото се е още по-мъчително.

Напомня ми за Франсис Бейкън и неговия триптих. — Изведнъж лицето му засия. — Ама че съм идиот! Наскоро разбрах, че един от колегите се е оттеглил поради заболяване. Преподаваше живопис и композиция на първокурсниците. Вие сте идеална за тази позиция. Знам, че би трябвало да преподавате на много по-напреднали. — Вдигна ръка, сякаш за да пресече възраженията на Клара. — Но, повярвайте ми, докато стигнат до трети курс, вече са непоносими. Новите студенти са много по-вълнуваща работа. И със сигурност ще ви обожават. Проявявате ли интерес?

Клара в миг си се представи в просторно ателие като това, в което се намираше в момента. Нейното собствено ателие в колежа. С неин диван и неин хладилник, пълен с контрабандна бира. Представи си как напътства жадни за знания младежи и девойки. Бъдещи художници.

Щеше да се погрижи никой да не им причини онова, което бяха причинили на нея. Щеше да ги окуражава. Да ги защитава. Никакъв „Салон на отхвърлените“. Никакви подигравки и пренебрежение. Никакви преструвки, че се поощрява креативността, когато всъщност колежът искаше само покорство.

Щяха да идват в ателието й всеки петък, за да пият бира и да си говорят глупости. Щяха да си подхвърлят идеи, философии, предсказания, дръзки и недообмислени планове. Това щеше да е нейният собствен салон. „Салонът на признатите“.

А тя щеше да сияе в центъра. Световноизвестната художничка, която възпитава бъдещите творци.

Щеше да се чувства преуспяла.

— Помислете си — рече професор Маси.

— Непременно — отвърна Клара. — Благодаря ви.

Доктор Венсан Жилбер живееше вдън гората. Далеч от човешките дрязги, но и далеч от възможността за човешка дружба. С радост бе направил този компромис. Останалата част от човечеството също нямаше нищо против.

Гамаш и Жилбер се бяха срещали много пъти през изминалите години, но противно на очакванията, изолацията и животът в уединение не бяха подобрили умението на пенсионирания лекар да общува с хората.

— Какво искате? — попита Жилбер, като ги изгледа изпод периферията на сламена шапка, която можеше и да е откраднал от коня на Бовоар при някое предишно посещение.

Мъжът работеше в зеленчуковата градина и Гамаш си помисли, че започва все повече да прилича на библейски пророк или на безумец. Жилбер бе облечен в дълга до средата на прасците нощна риза, която някога е била бяла, но вече беше сива. Обут бе с гумени сандали, които лесно можеше да измие с вода от маркуча, а това беше добре, защото бе затънал до глезените в компост.

— Не приемате ли съседи, които искат да ви гостуват? — попита Гамаш, след като завърза коня си за едно от дърветата.

— Какво искате? — повтори доктор Жилбер, изправи се и тръгна към новодошлите.

— Стига се преструва, Венсан! — възкликна Гамаш през смях. — Знам, че се радваш да ме видиш.

— Носиш ли ми нещо?

Гамаш посочи към Бовоар и очите на по-младия мъж се разшириха.

— Знаеш, че съм вегетарианец — заяви Жилбер. — Нещо друго?

Гамаш бръкна в дисагите си и оттам извади кафяв хартиен плик и картата.

— Добре дошъл, страннико — рече пенсионираният лекар. Грабна плика, отвори го и вдъхна аромата на кроасаните.

След като хвърли едно от безценните печива в гората, без да даде никакво обяснение, Жилбер прибра останалите в дървената си колиба, а Гамаш и Бовоар го последваха.

Влакът потегли с тромаво клатушкане, но не след дълго вече се носеше стремително и гладко към Монреал.

— Какво беше това за Франсис Бейкън? — попита Мирна, след като поръчаха обяда си на стюарда. — Предполагам, че е имал предвид художника от XX век, а не философа от XVI век.

Клара кимна, но не отговори.

— Какво искаше да каже професор Маси? — упорстваше Мирна. Явно възрастният преподавател не бе споменал Бейкън случайно.

Клара гледаше през прозореца към покрайнините на Торонто. За момент Мирна се запита дали приятелката й е чула въпроса. И тогава Клара заговори. На препълнените контейнери за смет. На прането, което съхнеше на просторите. На графитите. Те нямаха никаква художествена стойност, представляваха просто име, написано отново и отново. Творецът бе заявил себе си. Надраскал бе със спрей огромни и дебели черни букви. Отново и отново.

— Бейкън често е рисувал триптихи. — Думите на Клара леко замъглиха стъклото на прозореца. — Мисля, че професор Маси имаше предвид един от тях — с Джордж Дайър.

Това не говореше нищо на Мирна, но очевидно означаваше много за Клара.

— И?

— Мисля, че професор Маси се опита да ме предупреди. — Клара отклони поглед от прозореца и се обърна към приятелката си.

— Кажи ми — подкани я Мирна, макар да беше пределно ясно, че Клара е готова да направи всичко друго, но не и да облече мислите си в думи.

— Джордж Дайър и Бейкън са били любовници — обясни Клара. — Отишли в Париж на голяма изложба с картините на Бейкън. Това бил първият голям триумф в кариерата на художника. И докато Бейкън приемал поздравления…

Клара млъкна и Мирна усети как кръвта се отцежда от собственото й лице.

— Кажи ми — повтори тихо едрата жена.

— Дайър се самоубил в хотелската им стая.

Думите бяха толкова тихи, че едва се чуваха. Но Мирна ги чу. И Клара ги чу. Вече бяха пуснати на свобода.

Двете жени се вторачиха една в друга.

— За същото се опита да ме предупредиш и ти — продължи почти шепнешком художничката, — когато ми разказа за Самара.

Мирна не знаеше какво да отговори. Не можеше да понесе мисълта, че ще всее още повече ужас в лицето на Клара. В цялото й тяло.

— Мислиш, че Питър е направил същото — рече Клара.

— Но очите й все така умолително се впиваха в Мирна. Молеха я да й каже, че греши. Да я успокои, че Питър просто е заминал да рисува. Изгубил е представа за времето. За датата.

— Мирна мълчеше. Може би от доброта или пък от страх. Но остана безмълвна и позволи на Клара да подхранва илюзиите си.

— Че Питър ще се завърне у дома. Вероятно вече ги чакаше и щеше да ги посрещне, когато се приберат. С бира. Няколко пържоли. Обяснение. И обилни извинения.

— Мирна се загледа през прозореца. Край влака все така се нижеше привидно безкрайна поредица от жилищни сгради. Но името на художника на графити вече го нямаше.

— Изискана хотелска стая в Париж. Самара. Или някое кътче в Квебек. Където и да бе отишъл Питър Мороу, Мирна се боеше, че бе стигнал до края на своя път. И там бе срещнал Смъртта.

— Знаеше, че и Клара се бои от същото.

Дървената колиба на Венсан Жилбер не се бе променила много от последния път, когато Бовоар я бе посещавал. Все още представляваше едно-единствено помещение с голямо легло в единия край и кухня — в другия. Грубият под от чамови дъски бе покрит с красиви ориенталски килими, а от двете страни на каменната камина стояха етажерки, отрупани с книги. Пред огнището бяха разположени едно срещу друго две удобни кресла с табуретки за крака пред тях.

Преди Венсан Жилбер да заживее там, в горската къщурка бе извършено ужасно престъпление. Убийство, което бе шокирало цялата държава с жестокостта си. Някои места пазеха спомена за такива злодеяния, сякаш болката, ужасът и шокът се бяха пропили в самата сграда.

— Но този малък дом винаги бе носил странното усещане за невинност. И безмерно спокойствие.

Доктор Жилбер им наля по чаша изворна вода и приготви мидвичи с домати, които още бяха топли от слънчевите лъчи. Нещото тъкмо ги бе набрал от градината си.

Гамаш разгърна картата на Париж върху масата и я приглади с едрата си длан.

— Е, какво искаш, Арман? — попита доктор Жилбер за трети път.

— Когато отиде в Париж след раздялата с жена си, къде отседна?

Казвал съм ти и преди. Не си ли ме слушал?

Слушах, топ ami — обясни Гамаш кротко. — Но искам да ми покажеш пак.

Погледът на Жилбер стана подозрителен.

— Не ми губи времето, Арман. Имам си по-важна работа от това да се повтарям. Чака ме цяла купчина тор.

Някои хора смятаха Венсан Жилбер за светец. Други, като например Бовоар, го считаха за негодник. Жителите на Трите пора бяха постигнали компромис и го наричаха „светецът негодник“.

— Но това не означава, че не е светец — казал бе Гамаш. — Понечете светци са били негодници. Даже ако не беше негодник, това щеше напълно да го дисквалифицира.

Гамаш си бе тръгнал с усмивка, като напълно осъзнаваше, че здравата е разбъркал мозъка на по-младия си колега.

— Негодник — бе изсъскал Бовоар.

— Чух те! — рекъл бе Гамаш, без дори да се обръща.

Сега Жан Ги се вгледа в двамата мъже. Жилбер бе възрастен, властен, жилест и обръгнал. Очите му пронизваха, а късият му фитил можеше да пламне всеки момент. Гамаш пък бе двайсет години по-млад, по-едър, по-спокоен.

Жан Ги Бовоар бе съзирал голяма добрина у Жилбер и коравосърдечност у Гамаш. И бе съвсем сигурен, че никой от двамата мъже не е светец.

— Покажи ми на картата къде точно бе отседнал в Париж — настоя Гамаш, като напълно пренебрегна избухването на Жилбер.

— Добре де — изпухтя докторът. — Ето тук. — Тикна в картата показалец с почернял от пръстта нокът.

Наведоха се да разгледат посоченото място като учени, които наблюдават резултата от тест с лакмусова хартия. Сетне Гамаш се изправи.

— Разговарял ли си някога с Питър Мороу за престоя си в Париж? — попита той.

— Не, поне не специално за това — отговори Жилбер. — Но може да ме е чул да го споменавам. Защо?

— Защото е изчезнал.

— Не го ли беше изгонила Клара?

— Да, но са имали уговорка да се срещнат точно след една година. Трябвало да се случи преди няколко седмици. Но той така и не се е появил.

Венсан Жилбер изглеждаше искрено изненадан.

— Питър обичаше Клара. Много неща ми убягват в този живот — заяви той, — но имам нюх за любовта.

— Както прасетата надушват трюфелите — обади се Бовоар и веднага съжали за думите си, когато видя как реагира светецът негодник.

Но Жилбер неочаквано се усмихна.

— Точно така. Мога да я надуша. Знаете ли, любовта си има собствен мирис.

Бовоар зяпна Жилбер, удивен от това, което току-що бе чул.

„Може би — помисли си той — този човек…“

— Мирише на компост — рече Жилбер.

„… все пак е негодник.“