Дългият път към дома

Шестнайсета глава

— Ъъъ?

— Попитах ви дали се организират пленери във вашия район, сър.

— Какви скенери?

— Ъ?

Гамаш стоеше в своя кабинет, притиснал слушалката на телефона към ухото си, като че ли така по-лесно щеше да разбере какво му казва човекът отсреща. Е, не помагаше.

Прескочил бе началника на шотландската полиция. Прескочил бе и асистентите и комисарите. От опит знаеше, че колкото и информирани и добронамерени да са тези управленски кадри, хората, които всеки ден са сред жителите и ги защитават, най-добре познават общността.

Затова се бе обадил направо в участъка в Дъмфрийс и се бе представил. В продължение на няколко минути шотландският му събеседник се бе постарал да се увери, че не му звъни нито жертва на престъпление, нито престъпник.

Сякаш, докато Гамаш говореше на английски, акцентът му, в съчетание със слуха на шотландеца, генерираше някакъв бял шум от нелепости.

Стюарт, полицаят от Дъмфрийс, се мъчеше да прояви търпение. Взираше се през прозореца на полицейския участък, загледан във варосаните сгради. В изградените от сив камък здания.

В къщите от червени тухли, издигнати през викторианската епоха. Гледаше високата часовникова кула в другия край на площада. И забързаните хора, които притичваха в пъбовете и магазините, подгонени от студения дъжд.

И се мъчеше да прояви търпение.

Опитваше се да разбере какви ги бръщолеви този човек. Скенери ли? Защо се обаждаше в полицията за такова нещо? После му се стори, че се споменават художници, но това бе също толкова нелепо. От къде на къде би звънял в участъка, за да разговаря за изкуство?

Зачуди се дали на човека не му хлопа дъската, но пък тонът ми непознатия звучеше спокоен и разумен макар и малко раздразнен.

Стюарт наостри уши, когато различи думата „убийства“, но щом попита човека отсреща дали се обажда, за да съобщи за извършено убийство, получи единствения ясен отговор до момента.

Не.

— Тогава какво желаете, ако мога да знам?

По телефонната линия до него достигна дълга, дълга въздишка.

— Mon dieu! — чу след това.

— Mon dieu ли казахте? — оживи се. — Говорите ли френски?

— Oui — отвърна Гамаш. — А вие? — Зададе въпроса на френски и бе възнаграден със смях.

— А, да! Je parle français.

Най-накрая двамата мъже започнаха да се разбират. На френски. Благодарение на любовта на Стюарт към една французойка, която бе станала негова съпруга. След време жена му бе научила английски, а той — нейния език.

Гамаш обясни, че е бивш главен инспектор от канадската служба Sûreté du Québec и бивш началник на отдел „Убийства“. Помоли Стюарт за помощ. Но не за разследването на убийство. Ставаше въпрос за лична молба. Гамаш издирваше свой изчезнал приятел. Художник. Проследил бе пътуването му до района на Дъмфрийс в началото на зимата. Гамаш каза на Стюарт датите, на които Питър е бил там. Но призна, че не знае къде точно е ходил, какво е правил и защо изобщо е пътувал до Дъмфрийс. Искаше да разбере дали в района се организират пленери, или има нещо друго, което би привлякло един художник в шотландското градче.

— Е, да знаете, че това кътче е много красиво.

Гамаш леко завидя на Стюарт за акцента. Докато шотландецът говореше, грубоватото „р-р-р“ на родния му език плавно се преливаше в мекото и очарователно звучене на френския.

Кой би предположил?

— Значи имате известни художници?

— Не точно известни. — Настъпи кратка пауза. — Не, не бих казал, че са известни. Но са много добри. Всеки художник би се вдъхновил от околностите.

Стюарт погледна през прозореца. Навън бе сив и студен ден, а дъждът се лееше като из ведро.

Беше прекрасно.

— Е, имаме и много красиви градини. Някои дори са забележителни. Няма ли да ви свърши работа градинар?

— Боя се, че не. Мисля, че трябва да е художник. Нямате ли представа защо приятелят ми може да е бил в Дъмфрийс?

— Освен факта, че според мен всеки би трябвало да посети града ни? Не, сър.

Гамаш се загледа през прозореца на всекидневната. Паднала бе тежка мъгла и човек едва можеше да различи трите борови дървета в центъра на селския площад. Бистрото бе само призрачен силует с бледи светлинки, които сияеха в прозорците.

Беше прекрасно.

— От движенията по банковата му сметка разбрахме, че е бил във вашия район, но няма точни данни къде е отседнал.

— А, не се изненадвам. В града и околностите има много пансиони. Предпочитат плащанията в брой.

— Бих искал да ви изпратя снимка и описание на приятеля си.

— Чудесно. Ще ги разпространя до колегите.

Полицаят звучеше ведро и в тона му се долавяше желание да помогне. И надежда. Но чаровният акцент не бе в състояние да прикрие факта, че нямаше кой знае какво основание да се подхранват надежди. Шансовете Стюарт да открие следи от действията на Питър Мороу отпреди няколко месеца бяха нищожни. Въпреки това човекът бе готов да помогне и Гамаш бе благодарен.

Питър бе пътувал чак до Дъмфрийс с някаква цел. Но тази цел оставаше неясна. Едно знаеха със сигурност — Питър вече не беше там. След време си бе заминал и се бе появил в Торонто.

Двамата мъже се сбогуваха и Гамаш седна на креслото. През отворения прозорец долиташе барабаненето на дъждовните капки по листата, верандата и перваза на прозореца. Времето и бившият детектив нямаха други планове до края на деня.

Гамаш се отпусна назад, сплете пръсти и замислено се загледа в далечината. Размишляваше за Питър, за Дъмфрийс и за разговора си със Стюарт. Шотландците и квебекчаните имаха много общо помежду си. И едните, и другите бяха покорени от англичаните. Успели бяха да запазят езика и културата си въпреки огромните трудности. И имаха националистични стремежи.

Но Гамаш знаеше, че Питър Мороу не бе отишъл в Шотландия, за да се занимава със самоопределението си. Поне не и в патриотичен смисъл. Неговото търсене бе доста по-лично: търсеше себе си.

Някъде по пътя му се бе случило нещо и Питър Мороу бе нарисувал онези необичайни картини.

Гамаш нямаше търпение да ги види с очите си.

Рано на следващата сутрин побързаха да отидат в дома на Клара. Жизнерадостният куриер на UPS пристигна с кафяв бус и бе облечен в кафяви шорти. Мъжът връчи на Клара нещо, което изглеждаше като кръстоска между бейзболна бухалка и франзела.

Клара се подписа, взе дългия кафяв тубус и го размаха към Гамаш и Рен-Мари, които закусваха на терасата на бистрото в компанията на Жан Ги и Рут.

Дъждът бе спрял през нощта и денят бе осъмнал ясен и топъл. Слънчевите лъчи блещукаха в капчиците вода, поръсени като мъниста върху листа, цветя, покриви и тревички. Влагата се изпаряваше под напичащото слънце и въздухът започна да се изпълва с аромата на рози, лавандула и битумни керемиди.

До обяд зной щеше да обгърне цялото село, но засега то бе сияйно и уханно. Ала Клара не забелязваше нищо. Погледът й бе вперен в тубуса, който куриерът й бе доставил. Художничката го занесе вкъщи и се обади на Мирна.

И зачака. Стискаше дългия цилиндър. Гледаше го съсредоточено. Чоплеше кафявата амбалажна хартия. За щастие, не й се наложи да чака твърде дълго. След няколко минути всички бяха пристигнали и Клара разкъса опаковката.

— Да видим, да видим — измърмори Рут.

— Нали знаеш, че това не е гигантски джойнт? — попита я Жан Ги.

— Знам, тъпако.

Въпреки това ентусиазмът на Рут поугасна. После старата поетеса погледна тубуса по-внимателно и се оживи. Жан Ги сякаш прочете мислите й и я увери:

— Вътре няма и бутилка скоч.

Някак притеснително беше, че толкова добре разбира Рут.

— Тогава за какво е цялата тази суматоха?

— Това са картини на Питър — обясни Рен-Мари, без да откъсва поглед от тубуса. И тя нямаше търпение да види съдържанието му.

Сякаш Питър бе изпратил себе си. Не физически, разбира се. Пуснал бе по пощата своите мисли, своите чувства. В цилиндъра се съдържаше своеобразен дневник на творческото му пътешествие, след като напусна Трите бора.

Всички се скупчиха около Клара, а тя разкъса кафявата опаковка. От тубуса изпадна бележка, написана на ръка от Мариана. Жан Ги се наведе, вдигна я от пода и прочете: „Изпращам картините. Трите платна са най-нови. Питър ги изпрати на Бийн през май. Не знам откъде. Другите три са на хартия.· Бийн ги получи лично от чичо си, когато той ни посети през зимата. Радвам се, че вече са при теб“.

На Жан Ги това му прозвуча като „Радвам се, че се отървах от тях“.

— Дайте да ги видим — каза нетърпеливо Габри.

Тъкмо бе дошъл и двамата с Рут се ръгаха с лакти в борба за по-добра позиция.

Жан Ги взе едно от платната, а Рен-Мари — друго. Разгърнаха картините, но ръбовете непрекъснато се подгъваха навътре.

— Нищо не виждам — сопна се Рут. — Дръжте ги разпънати.

— Много е неудобно — възрази Мирна.

Огледаха се в кухнята и накрая решиха да сложат трите платна на пода като килимчета.

Пригладиха ги и затиснаха ъглите с по една тежка книга, сетне отстъпиха назад. Роза се приближи към картините с клатушкане.

— Не й позволявайте да стъпва отгоре! — предупреди Клара.

— Да стъпва ли? — попита Рут. — Ако извадиш късмет, ще се изака върху тях. Само може да ги подобри.

Никой не оспори думите на старата поетеса.

Гамаш гледаше произведенията. Накланяше глава ту на една страна, ту на друга.

Клара беше права. Истинска бъркотия. Осъзна, че не й бе повярвал, когато се бе изказала така за творбите на съпруга си.

Надявал се бе, че ще види в тях поне нещо обещаващо. Но всъщност очакваше дори повече. Да, нетрадиционни. Изненадващи. Дори малко трудни за разбиране. Като картина на Джаксън Полък. Налудничави цветове. Петна, пръски и черти, които изглеждаха така, сякаш някой е разлял боя. Произшествия върху платно.

Но творбите на Полък се обединяваха в обща форма, усещане.

Гамаш се наклони леко наляво. Надясно. В центъра.

Не.

Бъркотия — и толкова.

Прострени на пода по този начин, картините на Питър изглеждаха точно като кучешка закуска. Ако кучето страдаше от пълна липса на вкус. А след това бе повърнало.

Дори Роза да „снесе“ нещо върху тези произведения, няма да им навреди, мислеше си Гамаш.

Клара стоеше в другия край на кухнята и след като свали ластиците от по-малките картини и ги сложи на масата, закрепи всеки ъгъл със солници, пиперници и чаени чаши.

— Така — започна тя, щом другите се приближиха. — Според Мариана това са по-ранните творби на Питър.

Всички се втренчиха в тях.

Не бяха по-добри. Впрочем, ако такова нещо въобще бе възможно, бяха по-зле от другите, които лежаха на пода.

— Сигурно ли е, че са дело на Питър? — попита Гамаш. Ни как не беше за вярване, че същият художник, който бе създал, леките, изящни и прецизни творения в ателието, бе отговорен и за това.

Дори Клара сякаш се съмняваше. Наведе се и се загледа долния десен ъгъл.

— Няма подпис — отбеляза тя и прехапа устна. — Обикновено подписва платната си.

— Е, да, и обикновено рисува една картина шест месеца обади се Рут. — Обикновено не показва творбите си, докато не ги е изпипал до съвършенство. Обикновено използва нюанси на кремавото и сивото.

Клара стъписано изгледа съседката си. Май все пак дъската й не беше чак толкова разхлопана.

— Според теб тези на Питър ли са? — обърна се художничката към Рут.

— Негови са — заяви решително поетесата. — Не защото са в неговия стил, а защото никой с всичкия си не би си приписал подобни творения, ако не ги е нарисувал наистина.

— Защо не ги е подписал? — попита Жан Ги.

— А ти би ли? — контрира го Рут.

Отново се загледаха в трите картини върху масата. От време на време някой се отдръпваше, сякаш отблъснат от тях, и отиваше при картините на пода. После, сякаш отново го отблъскваха, се връщаше до масата.

— Мда — заключи Габри след известен размисъл, — трябва да им се признае, че са трагични.

Произведенията бяха крещящи петна и безвкусни съчетания от цветове. Червено и виолетово, жълто и оранжево. Биеха се си противоречаха. Като произволно плиснати върху хартията или платното бои. Сякаш Питър се бе постарал да наруши всяко правило, което някога бе научил. Размахал бе пръчка и удряше по правилата, като че ли бяха пинята. А от разбитото статукво се бе разляла боя. Плиснали се бяха ярки цветове. Цветовете, на които някога бе гледал с насмешка и им се бе подигравал в компанията на умните си приятели художници. Цветовете, които не си бе позволявал, а Клара бе използвала щедро. Изляли се бяха. Като кръв. Като вътрешности.

Озовали се бяха върху хартия и сега резултатът бе пред жителите на Трите бора.

— Какво говори това за Питър? — попита Гамаш.

— Наистина ли е необходимо да влизаме в тази пещера? — прошепна му Мирна.

— Може би не — призна бившият детектив. — Но има ли някаква разлика между тези — посочи картините на масата — и тези? — показа другите на пода. — Забелязвате ли подобрение? Развитие?

Клара поклати глава.

— Приличат на упражнения от художествената гимназия. Виждате ли това тук?

Посочи мотив във вид на шахматна дъска на една от картините на масата. Останалите се наведоха по-близо и кимнаха.

Всеки ученик в художествена гимназия е рисувал нещо подобно, за да усвои перспективата.

Гамаш замислено сбърчи вежди. Защо един от най-успешните художници в Канада би нарисувал нещо подобно? Защо би включил в творбите си упражнение, което децата учат в училище?

— Това въобще изкуство ли е? — усъмни се Жан Ги.

Още един добър въпрос.

Когато Бовоар се бе запознал с тези хора и със селото, в което живееха, не знаеше почти нищо за изкуството, а и малкото си познания считаше за безполезни. Но след дългогодишно съприкосновение с творческия свят бе започнал да проявява интерес. Донякъде.

Повече го интересуваше не самото изкуство, а средите, и които се движеха художниците. Вътрешните борби. Небрежната жестокост. Лицемерието. Грозната търговия с красиви произведения.

Интересно му бе как грозният бизнес понякога прерастваше в престъпление. А престъплението загнояваше и водеше до убийство. Понякога.

Жан Ги харесваше Питър Мороу. Част от него разбираше Питър Мороу. Онази част, която Бовоар разкриваше само пред шепа хора.

Страхливата. Празната. Себичната. Неуверената. Малодушната страна на Жан Ги Бовоар разбираше Питър Мороу.

Но Бовоар се бореше с тази част от характера си и се изправяше лице в лице с нея, а Питър просто бе избягал. И така бе задълбочил пропастта, разрива.

Страхът не правеше бездната по-голяма — до този извод бе стигнал Бовоар. Страхливостта обаче я увеличаваше.

Въпреки това Жан Ги Бовоар харесваше Питър Мороу и се тревожеше, че може да му се е случило нещо ужасно. Поне едно бе сигурно — никой не би убил заради тези картини. Освен може би самият Питър. Възможно бе да извърши убийство, за да ги прикрие.

Но все пак не бе стигнал дотам, нали? Всъщност, вместо да ги крие, се бе постарал да ги остави на сигурно място.

— Защо ги е запазил? — попита Жан Ги. — И защо ги е дал на Бийн?

Вместо да дадат отговори, картините бяха породили още повече въпроси.

Рут си тръгна. Отегчена и до голяма степен погнусена.

— Отвратителни са — заявила бе старата поетеса, в случай че някой бе пропуснал да забележи настроението й.

— Отивам да почистя тоалетната на Роза. Желаещи да помагат?

Трудно бе да се устои на такова предложение и малко след Рут Габри също се оттегли.

— Мисля да почистя космите от каналите в баните — промърмори той и се насочи към вратата.

Произведенията на Питър явно бяха напомнили на хората за най-неприятните им задължения. Ако художникът бе тръгнал по света с намерението да търси начин да бъде полезен, едва ли бе имал това предвид.

Все така объркани, Арман, Рен-Мари, Клара, Мирна и Жан Ги останаха край картините.

— Добре — каза Гамаш и се приближи към платната, опънати на пода.

— Това са по-скорошните творби. Питър ги е изпратил по пощата в края на пролетта. Рисувани са върху платно, докато картините преди тях, дадени на Бийн през зимата… — едрият мъж направи три широки крачки до чамовата маса — … са на хартия.

Изглеждаха като нещо живо, паднало от голяма височина. Размазано върху масата.

Не можеха да бъдат наречени триумф. Нито успех. Нито хубав край.

Но Гамаш знаеше, че далеч не бяха край. Тези картини поставяха начало. Представляваха пътепоказатели. Жалони.

Инуитите издигали каменни фигури, които използвали като навигационни инструменти — маркирали с тях маршрутите си. Отбелязвали накъде са тръгнали и откъде са дошли.

Пътят напред и обратният път към дома. Наричали ги „инуксуит“ — буквално „заместители на човека“. Когато европейците се натъкнали на тях, отначало ги разрушавали. После ги препрали като езически символи. Днес ги признават не просто за мътни знаци, но и за произведения на изкуството.

Точно това бе създал и Питър. Картините му бяха не само художествени творби, а нещо повече — пътепоказатели. Показваха къде е бил и накъде отива. Чертаеха маршрута, по който бе поел — от артистична, емоционална и творческа гледна точка. Тези странни картини бяха неговите „инуксуит“, но отбелязваха не физическото местоположение, а еволюцията на мислите и чувствата му.

Творбите му бяха заместител на човека. Вътрешният свят на Питър, изваден навън. След това прозрение Гамаш отново се вгледа по-внимателно в шестте картини. Какво говореха за Питър?

На пръв поглед бяха просто крещящи цапаници. В по-късните, които бяха нарисувани на платно, като че ли цветовете се биеха още по-настървено, отколкото в предишните.

— Защо е нарисувал част от тях на хартия, а останалите — на платно? — попита Рен-Мари.

Клара си бе задала същия въпрос. Взираше се в двете групи картини. Ако трябваше да е честна, всичките й изглеждаха еднакво ужасни. Не можеше да се каже, че трите платна са чувствително по-добри и си струва да бъдат запазени, докато хартиените са за изхвърляне.

— Предполагам, че може да е по няколко причини — рече художничката.

— Или не е разполагал с платна, когато е рисувал първите три, или е бил наясно, че са само експеримент. Не е имал намерение да ги задържи.

— За разлика от тези? — Жан Ги посочи произведенията на пода.

— „Понякога магията се получава…“ — цитира Клара и Гамаш се изсмя кратко.

— Питър е умен човек — обади се Рен-Мари. — Успешен художник. Сигурно е осъзнавал, че творбите му не са велики. Дори не са добри.

Жан Ги кимна.

— Именно. Тогава защо ги е запазил? И не само това, дал ги с на друг човек, допуснал е някой друг да ги види.

— Какво правиш с творбите, които не харесваш? — обърна се Рен-Мари към Клара.

— Запазвам повечето.

— Дори онези, които не могат да бъдат спасени? — попита Рен-Мари.

— Дори тях.

— Защо?

— Ами никога не се знае. Случва се да се почувствам в застой или да ми липсва вдъхновение, тогава ги изваждам и ги поглеждам отново. Понякога ги завъртам на една страна или наопаки. Така ги виждам от различна гледна точка. Може да изскочи нещо, което не съм забелязвала дотогава. Някоя дреболия, която си струва да бъде разработена. Цветово съчетание, поредица от щрихи — нещо такова.

Бовоар погледна картините на пода. Само някой с поредица от инсулти можеше да създаде подобна бъркотия.

— Запазваш творбите, които не са ти се получили — отбеляза Мирна, — но не ги показваш.

— Вярно е — призна Клара.

— Жан Ги е прав. Питър е имал причина да задържи картините си — заяви Гамаш. — И да ги изпрати на Бийн.

Отиде при по-малките творби, подредени върху очуканата чамова маса. Обърна се към Мирна:

— Къде е онази с усмивките? С устните? Не ги виждам.

— А, тя ли? Бях забравила. — Тъмнокожата книжарка отведе I имаш обратно до „изложбата“ на пода. — В тази група е. Опитай се сам да я намериш.

— Ужасна жена — измърмори Арман, но не възрази. След около минута Мирна отвори уста, но някогашният детектив я спря: — Не, не ми казвай. Ще се справя.

— Е, аз ще изляза — обяви Клара.

Двете жени си наляха лимонада и отидоха в градината, а Бовоар остана с бившия си началник.

Гамаш се навеждаше над всяка картина, после се изправяше с ръце, сключени зад гърба. Леко се люлееше напред-назад, от пети на пръсти. От пети на пръсти.

Бовоар отстъпи няколко крачки. Сетне още няколко. Накрая придърпа един от столовете, които стояха край чамовата маса, и се покатери на него.

— Какво правиш? — сепна се Гамаш и почти изтича до Жан Ги. — Слизай веднага от стола!

— Здрав е. Ще ме издържи.

И все пак младият мъж скочи на пода. Не му се понрави тонът на бившия му началник.

— Не можеш да си сигурен — настоя Гамаш.

— Вие също — отвърна Бовоар.

Двамата впериха поглед един в друг, докато някакъв шум не накара Гамаш да се обърне. Мирна стоеше на вратата с празната кана от лимонадата в ръка.

— Прекъсвам ли ви?

— Ни най-малко — увери я Арман и се насили да се усмихне. После си пое дълбоко дъх, изпусна въздуха от дробовете си и пак се извърна към Бовоар, който все още го гледаше ядосано.

— Извинявай, Жан Ги. Ако искаш, качи се пак на стола.

— Не, вече видях каквото ми трябваше.

Гамаш имаше чувството, че младият мъж не говори само за картините.

— Ето я — посочи Бовоар.

Бившият детектив отиде до него.

Жан Ги бе намерил усмивката. Усмивките.

Тогава Гамаш осъзна грешката си. Търсил бе чифт големи устни. Долина, която образува планина. Но Питър бе нарисувал множество дребни усмивки, мънички долинки от радост, които маршируваха през цялото платно.

Гамаш се усмихна.

Не правеха картината по-добра, но за първи път творба на Питър предизвикваше някакви чувства у него.

Обърна се и погледна към масата. Дори картините върху нея бяха породили чувства, макар че гаденето едва ли можеше да мине за емоция. Но все пак беше нещо. В тялото. Не в главата.

Ако това беше началото, Арман Гамаш вече бе още по-нетърпелив да разбере накъде водят усмивките, оттук нищо не се вижда.