Дългият път към дома

Двайсет и седма глава

Рен — Мари дописа имейла до Арман, докато чакаше Рут на монреалското летище. Полетът им бе кацнал преди двайсет минути и Рут, накуцвайки веднага се беше отправила към обществената тоалетна.

Старата поетеса бе отказала да използва кабинките на борда, защото се страхуваше, че ако самолетът се разбие, ще я намерят мъртва в тоалетната.

— Наистина ли се притесняваш какво биха си помислили хората? — попитала я бе Рен-Мари.

— Много ясно, че не. Но къде ще се навъртам като призрак? Задгробният ми живот е планиран. Ще умра в къщата си в Трите бора и после духът ми ще тормози селото. Ако умра в тоалетната на самолет, къде ще отида?

— Има логика — съгласила се бе Рен-мари.

И така, Рут се бе отправила към тоалетните на летище „Трюдо“, където явно не възразяваше да прекара вечността, ако й се случеше нещо. Рен-Мари прочете още веднъж имейла, в който разказваше за посещението им при професор Маси. Щеше да се обади на Арман, когато се приберяха в Трите бора, но още сега искаше да сподели някой подробности в писмен вид.

Тъкмо се канеше да натисне бутона за изпращане, когато си спомни, че е забравила нещо. Трябваше да прикачи файл. Вече бе прикрепила една снимка, но сега добави още една.

Рен-Мари отвори годишника, намери раздела с преподавателите и засне една от страниците. После побърза да затвори книгата, сякаш искаше да смачка образа в нея като насекомо.

Нямаше нужда да гледа снимката по-дълго, отколкото е необходимо. Почти се чувстваше виновна, че я праща на Арман. Надяваше се, че той ще прочете имейла й, преди да отвори прикачения файл. Иначе щеше да се шокира.

Натисна бутона „Изпрати“ точно в момента, когато Рут се върна.

— Е, разкажи ми за десетата муза — рече Рен-Мари, докато бавно вървяха през летището към колата.

— Пълни глупости. Десетата муза не съществува — заяви Рут.

— За разлика от останалите девет?

Възрастната поетеса притихна.

— Touche. — Преди да продължи, старицата си събра мислите. — Деветте музи са създадени от древните гърци. Това са богини на познанието и вдъхновението. Представляват поезията, историята, науката, драмата. — Рут се разрови в паметта си, докато крачеха. — Танците. — Помисли още малко. — И разни други. Дъщери са на Зевс и Мнемозина. Богинята на спомените.

— Каква ирония — отбеляза Рен-Мари. А няма ли муза на изобразителното изкуство? Защо?

— От къде да знам, по дяволите? Поне има муза на поезията, само това ме интересува.

— Ти имаш ли си муза?

— Да ти приличам на откачалка?

— Ами имаш патица. Стори ми се възможно да имаш и муза.

Рут се усмихна.

— Правилно. Но не, нямам.

— Защо?

— Твърде много власт. Ами ако вземе, че си тръгне? Какво ще стане с мен? Не, предпочитам да завися само от собствения си оскъден талант.

Вървяха мълчаливо още малко, когато Рут издаде продължителен гърлен звук.

— Но, Рут, твоят талант е легендарен. Колосален — побърза да каже Рен-Мари.

— Единственото оскъдно нещо в теб е егото ти.

— Наистина ли смяташ така? — усмихна се поетесата.

— Да се върнем на музите. — Вече бяха стигнали до колата и след като помогна на Рут да се настани, Рен-Мари седна на шофьорското място и се замисли. — Девет музи. Откъде се е взела десетата тогава?

— Има теория, че всъщност били десет сестри — каза старицата. — Но едната изчезнала някъде. Изгубила се.

— Покровителката на изобразителното изкуство?

Рут сви рамене.

Рен-Мари запали двигателя, потегли от паркинга и се насочи към Трите бора.

— „Музите работят по цял ден — каза Рут, — а след това през нощта се събират да танцуват.“

Рен-Мари се стараеше да не изпуска пътя от поглед, но за секунда отклони очи към съседната седалка.

— Казваш го така, като че ли си ги виждала.

Старицата се разсмя.

— Това е цитат от Дега. Но понякога, под лунните лъчи, на селския площад…

Рен-Мари отново погледна Рут и сбръчканото й лице, на което се бе появила крива усмивка.

— Луната ли светеше, или ти? — попита Рен-Мари и старата поетеса се изсмя.

И все пак, докато се отдалечаваше от острова, на който се намираше Монреал, и караше към Източните провинции, съпругата на Гамаш си ги представи. Не на селския площад, а вдън горите. На поляна. Девет млади жени, сестри, които танцуват в кръг. Хванати за ръце — пълни с енергия, здрави, радостни.

— Красива картина, нали? — попита Рут, сякаш участваше във видението на Рен-Мари. — А сега си представи още някой, който стои настрана. Гледа.

Рен-Мари отново извика във въображението си хорото от щастливи и здрави млади богини. А зад тях стоеше друга девойка, която ги наблюдаваше. И чакаше. Да бъде поканена.

Чакаше. Вечно чакаше.

— Десетата муза — каза Рен-Мари. — Но ако е съществувала, ако е била една от сестрите, защо са я изоставили?

— Не просто е била изключена, ами дори е била изтрита — рече Рут. — Самото й съществуване било отречено.

— Защо? — попита Рен-Мари.

— Откъде да знам, по дяволите?

С тези думи старицата се извърна и впери поглед през прозореца — към горите, които профучаваха покрай тях.

Арман Гамаш прочете имейла, в който Рен-Мари разказваше за срещата с професор Маси. Съпругата му описваше как й дал годишник. Прикачила бе стара снимка на Клара и Питър в ателието на преподавателя. Надявала се бе да намери и снимка на професор Норман, но през въпросната година редакторите били взели решение да не публикуват лицата на преподавателите, а вместо това да поместят репродукции на техни творби.

Гамаш въздъхна разочаровано. Някоя снимка, пък била тя и стара, щеше да е от помощ.

Щракна върху един от прикачените файлове. И се усмихна. Ето я Клара. Нямаше как да я сбърка. Грейнала. Радостта й изпъкваше още повече на фона на останалите студенти на дивана, които изглеждаха уморени от живота. А зад дивана стоеше прав младият Питър — едно будно око надничаше през мъгла от дим, който Гамаш предпочете да вярва, че е цигарен.

След това отвори другия прикачен файл.

Пое си рязко дъх. Не ахна, не беше чак толкова драматично. Но вдиша внезапно.

На екрана се бе появило лице. Портрет. Изкривен. Не абстрактен като творба на Пикасо, а разтеглен, сякаш се беше издул от емоция. Очевидно бе какво изпитваше мъжът от портрета. Картината не оставяше нищо на въображението.

Виеше от ярост. Не към боговете. Не към небесата и съдбата. Енергията му бе насочена към по-близка и конкретна цел. Някой, който се намираше току зад рамото на наблюдателя.

Гамаш изпита непреодолимо желание да се обърне. Да види дали зад него наистина има някой или нещо.

Но човекът от този страшен портрет не крещеше предупреждение, не беше някоя героиня от филм на ужасите. Това бе изблик на гняв.

Гамаш усети как стомахът му се свива на топка. Почувства болка. Но не безформената погнуса, която го бе обхванала при вида на крещящите картини на Питър. Въпросното усещане бе концентрирано, оформено и непогрешимо.

Портретът бълваше безумие. Неконтролируемо, необуздано. Нещо оковано бе строшило веригите си.

Виждаше се в устата. В очите. Във всяко мацване на четката.

Гамаш погледна към долния десен ъгъл.

Норман. Това беше автопортрет. Нарисуван от професор Норман.

Вгледа се още по-внимателно.

Телефонът му иззвъня. Обаждаше се Рен-Мари.

— Арман, май има нещо, което забравих да ти напиша — започна съпругата му. — Не точно забравих, а по-скоро не бях достатъчно точна.

— Тъкмо мислех да ти се обадя — рече Гамаш. — Виждаш ли го?

— Кое?

Възрастната жена седеше в градината зад къщата им, на един от дървените столове, а Хенри се бе излегнал в тревата до нея. Преди малко го бе нахранила и разходила, а след това си бе наляла чаша джин с тоник. Чашата стоеше върху един от пръстеновидните отпечатъци на широкия подлакътник.

— Портрета, който ми изпрати — уточни Гамаш. — Пред теб ли е годишникът?

— Да, тук е, на масата. Какъв ужас. Искам да кажа, че картината може и да е нарисувана прекрасно, но какво говори за човека? Автопортрет е, нали?

— Oui — каза Гамаш. — Можеш ли да го намериш, ако обичаш, и да погледнеш още веднъж подписа?

— Да не искаш да кажеш, че авторът не е професор Норман? — изненада се Рен-Мари.

— Просто ми кажи какво виждаш.

Звуците позаглъхнаха, когато съпругата му остави слушалката и направи това, за което я бе помолил. След малко отново бе на линията.

— „Норман“ — прочете тя.

— Погледни по-внимателно.

— Съжалявам, Арман, това пише. „Норман“. Един момент. Гамаш дочу други звуци, а сетне настана тишина. После се разнесоха стъпки и пропукване, когато Рен-Мари отново взе телефона в ръка.

— Взех смартфона си. Изчакай, ще отворя галерията със снимките. Мога да увелича.

Арман чакаше.

— О! — чу накрая. Това беше единственият звук, но друг не му бе нужен.

— Какво искаше да ми кажеш? — попита бившият детектив. На Рен-Мари й отне няколко секунди, за да откъсне очите и мислите си от онова, което бе видяла току-що.

Отпусна в скута си ръката, която държеше смартфона и безумеца на екрана му.

— Професор Норман е преподавал теория на изкуството в колежа — каза тя. — Но според професор Маси не е учел студентите на традиционните теории за перспективата, естетиката и същността на изкуството. Преподавал е своите собствени теории.

— Да — рече Гамаш, — за мястото на музата в живота на художника.

— Но професор Норман не е съветвал студентите да си намерят муза — добави Рен-Мари. — Разказвал им е за десетата муза.

Арман сбърчи вежди, докато се опитваше да си спомни.

— Десетата муза? Мислех си, че са били само девет сестри.

— Има теория, че е съществувала и десета муза. Професор Норман е проповядвал тази теория. Арман, никоя от основните музи не е отговаряла за живописта или скулптурата.

— Трябва да е имало муза за тези изкуства — рече Гамаш. Рен-Мари поклати глава, макар че мъжът й нямаше как да я види.

— Не. Поезия, танци, дори история. Думата „музей“ произлиза от „муза“. Даже „музика“ е със същия корен. Но не е съществувала муза на изобразителното изкуство.

— Изглежда почти невъзможно — каза Гамаш, но всъщност вярваше на жена си.

— Професор Маси призна, че не си спомня подробности, ако изобщо някога са му били известни, но знаеше, че според теорията на професор Норман е имало муза на изкуството. Десетата муза. И всеки, който искал да бъде добър художник, трябвало да я намери.

— Да не би да ми казваш, че Норман е вярвал в реалното съществуване на тази десета муза? Че тя живее някъде?

— Не казвам такова нещо. Дори професор Маси не го каза. Но явно Себастиан Норман го е преподавал на студентите си. Има и друго. Нещо, което Рут спомена.

— Готов съм — заяви Гамаш с толкова стоически тон, че Рен-Мари се усмихна.

— Цитира Дега, който е казал, че музите работят по цял ден, а след това през нощта се събират да танцуват.

— Хубаво звучи.

— Рут се питаше какво ли е да стоиш там, в гората, и да гледаш. Но винаги да си изоставена.

В съзнанието му изникна нов образ. Тъмен силует. Сред дърветата. Онази, която жадува да бъде приета.

Но е отхвърлена.

С времето болката се превръщала в огорчение, огорчението — в гняв, а гневът — в ярост.

Докато яростта не се изродила в безумие.

А от безумието се родил портрет.

Гамаш сведе очи към изображението на екрана на телефона си. Заради по-различния ъгъл вече изглеждаше така, сякаш лицето крещи към гърдите му. Към джоба на сакото.

Където бе пъхната тънката книжка. Книжката за балсама. От Галаад.

Що рани може да цери.

Дали десетата муза и преследването й бяха докарали професор Норман до лудост? Или е бил луд и преди това, а тя е била неговото спасение? Неговият балсам?

Способна ли бе да го изцери?

Гамаш се взираше в изкривеното лице.

Ако съществуваше греховна душа, сега тя бе пред погледа му.