Дългият път към дома

Двайсет и трета глава

— Къде ще отседнем? — прошепна Жан Ги.

Тръгнали бяха обратно към Бе Сен Пол и към реалността. Оставиха космичното зад гърба си, за да се върнат към по-практичните проблеми. Като например храна и подслон.

— Не знам — отвърна също шепнешком Гамаш.

— Не се ли притеснявате? — попита Бовоар.

— Можем да спим в колата, ако се наложи — каза Арман. — Няма да ни е за първи път.

— Да, можем. Но искаме ли? Защо бездействаме, patron? Трябва да планираме следващите си стъпки. Клара е добър човек, но се е захванала с нещо, което не е по силите й.

— Чудя се — промърмори Гамаш, извърна се и се загледа през прозореца. Виждаше звездите. И светлините на Бе Сен Пол.

Невъзможно бе да се различат едните от другите. Кои светлини бяха небесни и кои — земни.

— Къде ще отседнем? — прошепна Мирна на Клара.

— Не знам.

Мирна кимна и през предното стъкло се загледа в обсипаното със звезди нощно небе.

Липсваше й мансардата. Липсваше й леглото й. Липсваха й билковият чай и бисквитите с парченца шоколад.

Но знаеше, че и на Клара й липсват тези неща. А освен това й липсваше и Питър. Питър, когото, докато стояха на онази скала, изведнъж бяха почувствали хем толкова близък, хем ужасно далечен.

Мирна погледна приятелката си. Клара бе вперила взор право напред, фокусирана върху завоите на шосето. Целта й бе да не се отклонява от пътя.

Да не изпусне управлението.

Мирна се облегна назад и си пое дълбоко дъх. Успокояваше се, докато гледаше звездите. Или светлините на градчето. Трудно й бе да ги разграничи. Но и бездруго нямаше значение. И двете й действаха успокояващо.

Когато наближиха, светлините на Бе Сен Пол грейнаха по-ярко, а звездите помръкнаха. Не след дълго четиримата приятели отново бяха в бистро „Ла Мюз“. Вече беше девет вечерта, а те умираха от глад. Поръчаха си вечеря, Мирна остана да пази масата, а другите трима тръгнаха да обикалят улиците, за да проверят дали няма отменени резервации в хотелите и пансионите.

Нямаше.

Тъкмо като се върнаха, вечерята им бе сервирана.

За всички имаше пържоли с картофки. Дебели късове месо, изпечени на грил, и тънко нарязани пържени картофи с подправки.

Бовоар не обичаше да спи в коли, но въпреки това не беше особено разтревожен. Изпадал бе в далеч по-лоши ситуации и вече много малко неща можеха да го трогнат.

— Какво следва? — попита и набоде на вилицата си парче крехка пържола с топящо се чесново масло.

— Знаем със сигурност, че Питър е бил тук — отвърна Клара. — Сега трябва да разберем дали все още е тук, а ако не е, тогава накъде е тръгнал.

Когато бе попитал „какво следва“, Жан Ги имаше предвид „какво има за десерт“, но не възразяваше и да обсъдят случая. Защото в неговото съзнание бе именно това. Виждаше, че и бившият му началник мисли по същия начин.

Не можеше да сбърка погледа на Гамаш, докато някогашният детектив оглеждаше скалите. Когато възхищението бе отшумяло, разумът на Гамаш бе включил на пълни обороти.

Търсеше. Преценяваше.

Къде би могъл да бъде трупът? Ако бе паднал сам? Ако някой го бе бутнал?

Къде щеше да се озове?

Когато се навечеряха и сервитьорът им донесе кафе, Гамаш се обърна към Клара:

— Искаш ли да ти кажа какво си мисля?

Художничката го изгледа продължително.

— По-скоро не, ако съдя по изражението ти.

Гамаш кимна отсечено в знак на съгласие.

— Мисля, че трябва да поговорим с хората от местното полицейско управление. Да ги включим в издирването.

— За да разберем къде е отседнал Питър?

— За да разберем къде е Питър — поправи я Гамаш с тих, но твърд глас. Гледаше Клара право в очите.

Тя пребледня, когато осъзна какво означават тези думи.

— Според теб е мъртъв, така ли?

— Според мен е дошъл тук и е нарисувал картините. Изпратил ги е на Бийн по пощата. А после е изчезнал. Оттогава са минали месеци.

Гамаш замълча за миг. Сведе поглед към чашата с еспресо и кафявата пяна по повърхността на напитката. Сетне отново погледна Клара в очите.

— Горите наоколо са гъсти — рече.

Художничката съвсем се умълча.

— Мислиш, че никога няма да го намерим.

— Минали са месеци, Клара — повтори Гамаш. — Надявам се, че греша. Надявам се, че ще го открием в някоя горска колиба. С рунтава брада и дрехи, покрити с бои. Обграден от платна. — Очите му не изпускаха нейните. — Надявам се.

Клара погледна към Жан Ги, който също я наблюдаваше. Изражението му бе едновременно момчешко и мрачно.

И към Мирна. Оптимистичната, пълна с надежда, весела Мирна. Изглеждаше тъжна.

— И ти така мислиш — рече Клара. Виждаше го изписано на лицето на приятелката си.

— Трябва да си допускала и тази вероятност, Клара. Призна, че може и да не ти хареса онова, което ще откриеш.

— Мислех си, че ще открия Питър сам и щастлив — каза художничката. — Дори съм предполагала, че може да е с друга жена. — Огледа лицата на приятелите си, седнали около масата. — Но винаги съм си мислела, че ще го намеря. Жив.

Сега ги предизвикваше. Кой би посмял да спори с нея?

Тъй като никой не понечи да я опровергае, стана от масата и заяви:

— И все още го мисля.

С тези думи Клара напусна „Ла Мюз“.

— Да я догоним ли? — попита Жан Ги.

— Не, да й дадем малко време — спря го Мирна.

Бовоар проследи с очи как Клара се отдалечава по улицата с наведена глава, но толкова устремена, сякаш беше торпедо. Туристи се отдръпваха от пътя й в последния момент. След миг вече не я виждаха.

Бовоар стана и тръгна да обикаля заведението. По стените висяха картини с леко килнати етикети с цени. Години наред някой бе бърсал праха им и етикетите се бяха разместили. Пейзажите бяха приятни, но в Шарлевоа една картина трябваше да е нещо повече от приятна, за да я купи някой.

Ако не бе надникнал през витрината на галерия „Ганьон“, на Жан Ги тези картини вероятно щяха да му се сторят доста добри. Но бе надникнал. И вече можеше да види разликата. Донякъде съжаляваше. Сега навярно харесваше по-хубави неща, но пък бяха все по-малко.

— Вижте на кого попаднах.

Бовоар дочу от другия край на заведението гласа на Клара, долови победоносната нотка в него и бързо се обърна.

Мъжът, който ги бе заговорил по-рано през деня в „Ла Мюз“, сега стоеше до художничката.

Бовоар усети как сърцето му подскача, но радостта му помръкна мигновено. Осъзна, че си е помислил, че Клара всъщност е намерила Питър.

— Мадам Мороу ми се обади и ми разказа за вашите несгоди — рече мъжът и се представи: — Марсел Шартран. — Стисна ръцете на хората около себе си. — Аз съм собственикът на галерия „Ганьон“. Дойдох, за да ви отведа в дома си.

Когато се настаниха в апартамента на Шартран над галерия „Ганьон“, вече наближаваше полунощ.

Мъжът се оказа любезен и отзивчив домакин. Гамаш знаеше, че не всеки би откликнал по такъв начин на обаждане в единайсет вечерта от непозната, която го моли да я приюти. Нея и тримата й приятели.

Но Марсел Шартран ги бе приел в дома си и сега им наливаше питиета преди лягане, а те си почиваха във всекидневната.

Докато наблюдаваше как Шартран си бъбри с Клара, Гамаш си каза, че този човек или е светец, или има нещо наум. Бившият детектив не бе забравил хищното изражение, изписано на лицето на Шартран, когато за пръв път ги бе видял в „Ла Мюз“.

Когато бе видял Клара.

— Това не е основното ми жилище — обясняваше Шартран. Поднесъл им бе чиния с бисквити и след като бе сипал коняк на Клара и Мирна, бе предложил чаша и на Жан Ги. Когато по-младият мъж го отпрати, Шартран се приближи към Гамаш. — Имам maison на няколко минути оттук в посока Лез Ебулман.

— С гледка към Сейнт Лорънс? — попита Гамаш и също отказа предложеното питие.

— Oui, Chef — потвърди Шартран и си наля един пръст алкохол на дъното на тумбеста чаша.

Гамаш и Бовоар забелязаха как домакинът им неволно се издаде, че знае точно кои са гостите му. Или поне един от тях.

— Тъкмо се върнахме оттам — каза Гамаш. — Невероятна гледка към реката.

— Да. Дъхът ти спира.

Марсел Шартран се отпусна на едно от креслата и кръстоса крака. Докато седеше в покой, леката усмивка не слизаше от лицето му. Не беше самодоволна, каза си Гамаш. Ако някои хора в спокойно състояние придобиваха някак неодобрително изражение, то Шартран изглеждаше удовлетворен.

Погледнато отдалеч, лицето му беше красиво и изтънчено. Но отблизо се виждаше, че е нашарено от многобройни бръчки. Обветрено лице. Благодарение на времето, прекарано сред природата. Каране на ски, преходи със снегоходки, цепене на дърва. Иди стоене на ръба на пропастта и съзерцаване на голямата река. Честно лице.

Но честен ли бе човекът? Гамаш се въздържа от оценки.

Възможно бе Шартран да е по-стар, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Въпреки това несъмнено преливаше от енергия и жизненост.

Гамаш обиколи стаята. Огледа дебелите каменни стени. През лятото държаха прохладно, а през зимата — топло. Малките вдадени прозорци бяха характерни за старите къщи в Квебек. Явно Шартран уважаваше миналото и онзи habitant, който бе построил къщата със собствените си ръце преди стотици години. Съградена е била набързо, но с голямо старание, за да предпазва човека и неговото семейство от стихиите. От наближаващата зима. От чудовището, което напредвало по голямата река и носело със себе си лед, сняг и жесток студ. Трупало сила и мощ. Малцина от първите заселници бяха оцелели. Но построилият тази къща бе оцелял. А къщата продължаваше да осигурява подслон на хора в нужда.

Зад гърба на Гамаш Шартран предлагаше на Клара и Мирна по още един коняк. Мирна отказа, но приятелката й прие половин чашка.

— Може да си я занеса в леглото заедно с една бисквитка — каза Клара.

— Ето го духа на първопроходниците — рече Мирна.

Подовете бяха автентични. Широки чамови дъски от дървета, които се бяха извисявали на това място, а сега лежаха повалени. Потъмнели бяха от дима на огньовете в камината, които поколения наред бяха палили. Два дивана стояха един срещу друг от двете страни на огнището, пред всеки имаше малка табуретка за крака, а на помощна масичка отстрани беше струпана купчина книги. Лампи огряваха стаята с меката си светлина.

Но стените бяха най-интригуващи за Гамаш. Обикаляше край тях. От време на време се навеждаше по-близо, за да види оригиналния Кригхоф. Лемьо. Ганьон. Между двата прозореца висеше мъничка маслена картина, нарисувана върху дърво.

— Прекрасна е, нали?

Шартран се бе приближил към Гамаш. Бившият детектив бе усетил присъствието му, но не откъсваше очи от творбата, на която бяха изобразени гора и остри скали, вдадени навътре в езеро. И самотно дърво, вкопчило се в каменистия откос, чиито клони бяха обрулени и изкривени от безмилостен вятър.

Картината поразяваше със своята красота и неумолимост.

— Това Томсън ли е? — попита Гамаш.

— Да.

— Алгонкинският парк?

Суровият пейзаж не можеше да се сбърка.

— Oui.

— Mon dieu — издиша Гамаш и осъзна, че дъхът му докосва същата картина, пред която бе дишал и нейният създател.

Двамата мъже се взираха в малкия правоъгълник.

— Кога е нарисувана? — попита Гамаш.

— През 1917. Годината, в която е починал — отвърна Шартран.

— Загинал е във войната? — попита Жан Ги, който се бе присъединил към тях.

— Не — отговори собственикът на галерията. — Злополука.

Гамаш изправи рамене и изгледа Шартран.

— Вярвате ли, че е било злополука?

— Иска ми се да вярвам. Би било ужасно да не е било.

Жан Ги премести погледа си от Шартран към Гамаш.

— Някаква мистерия?

— В известен смисъл — рече Гамаш и се върна на дивана, сякаш не искаше картината да подслушва разговора им.

— И каква е тя?

— Том Томсън е рисувал предимно пейзажи — заразказва Шартран. — Любимото му място бил Алгонкинският парк в Онтарио. Обичал да се усамотява. Отивал да лагерува и да кара кану съвсем сам, а после се връщал с великолепни пейзажи.

Мъжът посочи малката картина, закачена на стената.

— Бил ли е известен? — попита Бовоар.

— Не — отвърна Шартран. — Не и приживе. Почти никой не го е познавал. Знаели са го други художници, но не и широката общественост. Още не.

— Смъртта му е привлякла вниманието към неговата личност — добави Гамаш.

— Късметлия е бил човекът, у когото са останали картините му — отбеляза Бовоар.

— Късметлия е бил собственикът на галерията, където ги е излагал — съгласи се Шартран.

— Е, и каква е била мистерията? От какво е починал?

— Според официалната версия се е удавил — рече Гамаш. — Но е имало неизяснени обстоятелства. И до днес се носят слухове, че или е бил убит, или се е самоубил.

— Защо би се самоубил? — попита Жан Ги.

Вече седяха: Гамаш и Бовоар — на единия диван, а Шартран — на стола срещу празната камина.

— Има предположения, че Томсън е изпаднал в депресия, защото не е получавал признание за творчеството си — каза Шартран.

— А каква е хипотезата за убийството?

— Навярно го е извършил друг художник, който му е завиждал заради таланта — отвърна Шартран.

— Или някой, който е притежавал много негови картини — предположи Гамаш и погледна домакина право в очите.

— Например собственикът на галерията? — усмихна се Шартран, на пръв поглед искрено. — Ние сме алчни и примитивни хора. Обичаме да прецакваме и художниците, и клиентите си. За да получим каквото искаме, сме готови на всичко. Освен може би да убием.

Но Бовоар и Гамаш знаеха, че това не е вярно.

— За кого говорите?

Клара и Мирна бяха застанали в другия край на стаята и се любуваха на произведение на Жан Пол Лемьо, но в този момент Клара се приближи и седна на дивана срещу Гамаш.

— За Том Томсън — махна Шартран към малката картина, която бе като прозорче на стената и разкриваше гледка към други времена и друг свят. Не много по-различен от Шарлевоа.

— Disole — промълви Гамаш тихо, без да откъсва очи от Клара. — Това беше нетактично.

— Disole — учуди се Шартран. Погледна единия си гост, после другия, озадачен от неочаквано силната емоционалност на момента. — Защо разговорът ни би я разстроил?

— Съпругът ми изчезна. Затова сме тук. — Клара се обърна към Гамаш. — Не го ли попитахте за Питър, когато посетихте галерията?

— Беше затворено — рече Гамаш. — Мислех, че сте говорили по този въпрос, когато му се обади.

— Защо? А аз мислех, че вече си го питал и той не е знаел нищо за Питър.

— Питър ли? — попита Шартран, докато гледаше ту единия, ту другия.

— Съпругът ми. Питър Мороу.

— Вашият съпруг е Питър Мороу? — изненада се галеристът.

— Познавате ли го? — поинтересува се Гамаш.

— Bien sûr — кимна Шартран.

— Него самия или неговото творчество? — уточни Мирна.

— Него като човек. Прекарваше дълги часове в галерията.

Клара на мига млъкна зашеметена. Изведнъж въпросите се заблъскаха в ума й и стана същинско задръстване. Никой не можеше да се измъкне от него. Но накрая един от въпросите си проправи път.

— Кога?

Шартран се замисли и отвърна:

— Като че ли беше през април. Или малко по-късно.

— При вас ли бе отседнал? — попита Клара.

— Non. Нае си къщичка надолу по пътя.

— Дали още е там?

Художничката скочи на крака, сякаш бе готова да тръгне незабавно.

Шартран поклати глава.

— Не. Замина. Не съм го виждал от месеци. Съжалявам.

— Къде отиде? — попита Клара.

Шартран я погледна в очите.

— Не зная.

— Кога го видяхте за последен път? — намеси се Гамаш.

Шартран отново се замисли:

— Сега е началото на август. Замина, преди да е дошло лятото. Късната пролет. Така си мисля.

— Сигурен ли сте, че си е тръгнал? — попита Жан Ги. — Казвал ли ви е, че заминава?

Шартран приличаше на боксьор, замаян от въпросите, които като удари валяха върху него от всички страни.

— Съжалявам, не си спомням.

— Защо не си спомняте? — повиши глас Клара.

Шартран изглеждаше изнервен и объркан.

— Не ми се е сторило важно — опита се да обясни. — Не ми е бил близък приятел или нещо такова. Един ден беше тук, а на другия го нямаше.

Премести поглед от Клара към Гамаш, а после пак се върна на художничката.

— Затова ли ни поканихте у вас? — попита Жан Ги. — Защото Питър ви е разказвал за нея?

Посочи с жест Клара.

— Казах ви, че не знаех, че й е съпруг. Поканих ви, защото беше късно, нямаше свободни стаи в хотелите, а вие имахте нужда от място, където да пренощувате.

— И защото сте ни разпознали — добави Гамаш, решен да не оставя Шартран да се измъкне. Можеше и да е много добър човек, но въпреки това не беше напълно откровен.

— Вярно е. Слушал съм за вас, господин главен инспектор. Всички знаем за вас. От новините. Познавах и Клара задочно от статии за нея, които съм чел в списанията за изкуство. Заговорих ви в „Ла Мюз“, защото…

— Да?

— Защото си мислех, че сигурно ще е интересно да поговоря с вас. Това е.

Гамаш за пореден път се вгледа в самотното изолирано кресло, което сега сякаш обгръщаше и поглъщаше Марсел Шартран. И се запита дали наистина всичко бе толкова просто.

Дали този човек търсеше компания? Някой, с когото да поговори, и някой, който да го изслуша?

Дали Марсел Шартран в крайна сметка бе закопнял за изкуството на общуването? Склонен ли бе да замени мълчаливите шедьоври по стените си за един-единствен добър приятел?

Шартран отново се обърна към Клара:

— Питър не е споменавал, че има съпруга. Тук живееше като religieux. Като монах. — Шартран се усмихна утешително. — Посещаваше ме, но по-скоро търсеше компанията на моите картини, а не мен самия. Хранеше се в една от закусвалните в града. Рядко в изискани заведения като „Ла Мюз“. Не разговаряше с почти никого. И се прибираше сам в къщичката си.

— За да рисува — рече Клара.

— Вероятно.

— Показвал ли ви е върху какво работи? — попита Гамаш.

Шартран поклати глава.

— Не съм и искал да видя. Достатъчно често ме търсят художници, за да ми се налага аз да отивам при тях. Има и изключения, но са рядкост.

Галеристът отново се обърна към Клара:

— Онова, което казахте в „Ла Мюз“ по-рано днес — че Ганьон е смъквал кожата на земята и е изобразявал мускулите и вените — беше много точно. А резултатът в никакъв случай не е грозен и страшен, напротив — претворявал е чудото на това място. Сърцето и душата му. Рисувал е онова, което малцина успяват да видят. Музата му трябва да е била много силна, за да му позволи да стигне толкова надълбоко.

— Коя е била музата на Ганьон? — попита Гамаш.

— О, нямах предвид човек.

— А какво имахте предвид?

— Природата. Мисля, че както и при Том Томсън, музата на Кларънс Ганьон е била самата природа. Няма по-голяма сила от нея. — Мъжът отново се обърна към Клара:

— Онова, което Ганьон е правел с пейзажите, вие го постигате с хората. Светът вижда лицето, кожата, маската. Но вие рисувате и онова, което е отвътре. Това е рядка дарба, мадам. Надявам се, че не съм ви смутил.

Но Клара очевидно бе смутена.

— Извинете — добави Шартран. — Дадох си обещание да не говоря за вашето творчество. Сигурно непрекъснато слушате за това. Простете ми. Имате много по-належащи проблеми. С какво мога да ви помогна?

Галеристът се извърна от Клара към Гамаш.

— Запознат ли сте с ранните творби на Питър? — попита бившият детектив.

— Знаех, че е художник, и то успешен. Не си спомням да съм виждал конкретни негови картини.

Гласът на Шартран се бе променил. Все още бе любезен, но вече бе станал дистанциран. Говореше по делови въпрос.

— Разговаряли ли сте с него по повод работата му? — попита Клара.

— Не. Никога не е искал мнението ми и аз не съм го предлагал.

Но нямаха друго потвърждение на казаното освен думите на самия Шартран. А както Гамаш вече се бе убедил, собственикът на галерия „Ганьон“ невинаги бе напълно откровен.