Мирна натисна дръжката и установи, че входната врата на Клара е заключена.
— Клара? — извика и потропа.
Рядко се случваше някой от жителите на Трите бора да се заключва, макар от опит да се бяха уверили, че всъщност не е лошо да го правят. Ала селяните знаеха, че не ключалките ще ги опазят, докато спят по леглата си. И отворените врати не бяха онова, от което можеше да пострадат.
Тази вечер обаче Клара се бе залостила. От каква ли опасност се криеше? Мирна се зачуди.
— Клара? — почука тя отново.
От какво ли се боеше художничката? Какво не искаше да допусне в дома си?
Вратата се отвори рязко и когато Мирна зърна изражението на приятелката си, получи отговор на въпросите, които си задаваше.
Нея. Клара не искаше да я пусне в дома си.
Е, не й се получи. Мирна пристъпи с плавна походка в кухнята, като че ли къщата й принадлежеше.
Сложи чайника на печката и посегна към познатите чаши. Пусна в две от тях пакетчета чай. Лайка за Клара и мента за себе си. Сетне се обърна към сърдитата физиономия.
— Какво е станало? Какво има, по дяволите?
Жан Ги Бовоар се облегна назад в удобното кресло и погледна бившия си началник. Семейство Гамаш бяха преустроили една от спалните на долния етаж във всекидневна с кабинет и бяха поръчали на Жил Сандон етажерки за книги, които изцяло покриваха стените и дори заемаха пространството около прозорците и над рамката на вратата, така че стаята приличаше на хижа от книги.
Бовоар виждаше зад шефа си биографични, исторически и научни издания. Белетристика и публицистика. Дебел том за последната експедиция на сър Джон Франклин сякаш изникваше от главата на Гамаш.
Поговориха си няколко минути, но не като тъст и зет, а като колеги. Като оцелели от едно и също крушение.
— Жан Ги изглежда все по-добре — каза Рен-Мари.
Усещаше аромата на ментовия чай на дъщеря си и чуваше пърхането на нощна пеперуда, която се блъскаше в лампата над верандата.
Двете жени се бяха преместили на предната тераса, като Ани се бе настанила на люлката, а Рен-Мари — на един от столовете. Пред тях се простираше село Трите бора. В някои от прозорците на къщите сияеха кехлибарени светлини, но повечето вече тънеха в мрак.
Жените разговаряха не като майка и дъщеря, а като корабокрушенци, които бяха плавали заедно на спасителен сал и най-сетне се бяха добрали до земя.
— Ходи при психотерапевта си — отвърна Ани — и на срещите на „Анонимните алкохолици“. Никога не пропуска. Май дори ги очаква с нетърпение, макар че едва ли някога би го признал. А татко?
— Прави си гимнастиката. Излизаме на дълги разходки. С всеки изминал ден успява да стигне по-далеч. Дори спомена, че смята да се захване с йога.
Ани се разсмя. Лицето и тялото й не биха били на място на парижки моден подиум, но се съчетаваха чудесно с вкусно похапване, четене на книги край камината и смях. Създадена бе от щастие и за щастие. Но на Ани Гамаш й бе отнело дълго време да открие щастието. И да му се довери.
Дори в този момент, в тихата лятна нощ, нещо в нея се боеше, че щастието може да й бъде отнето. Отново. От куршум или игла. От мъничка болкоуспокояваща таблетка, която причиняваше толкова много болка.
Ани се размърда неспокойно, но отпрати тази мисъл. След като през по-голямата част от живота си се бе вглеждала в хоризонта в търсене на опасности и заплахи, били те реални или въображаеми, накрая бе разбрала, че истинската заплаха за щастието й не е някаква точица в далечината. По-лошо от самата опасност бе да се оглеждаш за нея, да я търсиш, да я очакваш. И понякога дори сам да си я създадеш.
Баща й шеговито я бе укорявал, че живее в развалините на бъдещето си. Но един ден Ани се бе взряла дълбоко в очите му и бе осъзнала, че той не се шегува.
Предупреждава я.
Въпреки това й бе трудно да се отърси от стария си навик, особено сега, когато имаше какво да губи. И едва не бе изгубила всичко. Заради куршум. Игла. Мъничка таблетка.
Майка й също едва не бе изгубила всичко.
И двете бяха получавали онова телефонно обаждане посред нощ: „Ела бързо. Веднага. Преди да е станало прекалено късно“.
Не се бе стигнало до „прекалено късно“. За малко.
Баща й и Жан Ги можеше да се възстановят, но Ани не бе уверена, че двете с майка й някога ще успеят. Никога нямаше да забравят звъненето, онова звънене през нощта.
Но засега бяха в безопасност. На верандата. Ани погледна към светлия правоъгълник, който очертаваше рамката на прозореца на всекидневната. Там седяха баща й и Жан Ги. Също в безопасност.
Засега.
„Не — напомни си тя. — Не. Няма никаква опасност.“
Запита се кога ли най-после ще си повярва. Чудеше се дали и майка й си вярва.
— Представяш ли си как татко изпълнява „Слънчевия поздрав“ всяка сутрин насред селския площад?
Рен-Мари се разсмя. Най-забавното бе, че всъщност можеше да си го представи. Нямаше да е особено красива гледка, но във въображението си виждаше как Арман изпълнява йога позите.
— Наистина ли е по-добре? — попита Ани.
Както седеше на стола си, Рен-Мари се извърна, за да погледне към лампата над вратата на верандата. Допреди малко някаква нощна пеперуда леко пърхаше с криле край запалената крушка, но пляскането се бе учестило и бе станало почти френетично, докато в разгара на хладната вечер насекомото неистово се блъскаше в нагорещената лампа. Започваше да я изнервя.
Възрастната жена отново се обърна към дъщеря си. Разбираше въпроса й. Ани и сама виждаше, че баща й физически се подобрява. Но бе загрижена и за невидимото.
— Среща се с Мирна веднъж седмично — обясни Рен-Мари. — Помага му.
— С Мирна ли? — изненада се Ани. — С Мирна? — Посочи към „финансовия център“ на Трите бора, който се състоеше от смесения магазин, пекарната, бистрото и книжарницата за нови и употребявани книги.
Рен-Мари осъзна, че дъщеря й познаваше Мирна само като собственичка на книжарница. Всъщност знаеше всички селяни само като жители на Трите бора и не бе чувала нищо за живота им преди това. Ани нямаше представа, че едрата чернокожа жена, която продаваше книги втора употреба и помагаше на семейство Гамаш с градинарството, всъщност беше доктор Ландерс, пенсиониран психолог.
Рен-Мари се зачуди какво ли щяха да мислят за нея и Арман новодошлите в Трите бора. Възрастната двойка в бялата дъсчена къща.
Дали щяха да са леко смахнатите селяни, които си правят букети от плевели и седят на верандата с вчерашния брой на La Pressed. Може би щяха да ги знаят просто като стопаните на Хенри.
Щяха ли някога да разберат новодошлите в Трите бора, че е била старши библиотекар в Квебекската национална библиотека?
Щеше ли да има значение?
Ами Арман?
Как ли би си представил някой нов съсед предишния му живот? Може би щеше да си помисли, че е бил журналист, работил в интелектуалния и почти неразгадаем ежедневник Le Devoir. Дали щеше да предположи, че всеки ден е носел раздърпана жилетка и е пишел политически коментари и анализи?
По-проницателните вероятно биха направили догадка, че е бил професор в Монреалския университет. Добряк, който се е увличал по историята и географията и се е интересувал какво произлиза от тяхната среща.
Дали някой новодошъл в Трите бора изобщо би предположил, че човекът, който хвърля топката на немската овчарка или пийва скоч в бистрото, някога е бил най-уважаваният полицай в Квебек? В цяла Канада? Би ли могъл да се досети, че едрият мъж, който всяка сутрин прави упражненията от „Слънчевия поздрав“, някога си е изкарвал прехраната, като е преследвал убийци?
Рен-Мари се надяваше, че не.
Искаше й се да вярва, че това вече е минало. Този живот сега бе просто част от спомените им. Витаеше в планините около селото, но нямаше място в дома им. Не и тук, не и сега. Главен инспектор Гамаш, началник на отдел „Убийства“ в Sûreté du Québec, бе изпълнил дълга си. Ред бе на някого другиго.
Но сърцето на Рен-Мари се сви, когато тя си спомни как вратата на кабинета се бе затворила. Как бе изщракала бравата.
Нощната пеперуда продължаваше да пърха около лампата и да се блъска в крушката. Дали търсеше топлина, или бе привлечена от светлината, питаше се Рен-Мари.
Дали бе болезнено? Допирът до нажежената крушка сигурно опърляше крилцата й, а малките крачета, тънки като нишки, едва докосваха стъклената повърхност и се отблъсваха от нея. Дали болеше, защото пеперудата не можеше да получи от лампата онова, което така отчаяно търсеше?
Рен-Мари стана, угаси осветлението на верандата и след няколко секунди пляскането на крилцата престана. Възрастната жена се върна на стола си.
Вече беше съвсем тихо и почти тъмно. С изключение на жълтеникавата светлина от прозореца на всекидневната. Докато тишината се разливаше, Рен-Мари се запита дали бе направила услуга на нощната пеперуда. Дали й бе спасила живота, но го бе лишила от смисъл?
Тогава отново се чу онзи пърхащ шум. Колеблив и отчаян. Едва доловим, крехък, но настоятелен. Пеперудата бе отлетяла към другия край на верандата. Сега се блъскаше в стъклото на прозореца, зад който седяха Арман и Жан Ги.
Отново бе намерила светлината. Никога нямаше да се откаже. Не можеше.
Пред погледа на дъщеря си Рен-Мари отново се изправи и включи лампата на верандата. Нощната пеперуда просто правеше това, което бе заложено в природата й. А Рен-Мари не можеше да я спре колкото и да й се искаше.
— Как е Ани? — попита Гамаш. — Изглежда щастлива.
При мисълта за дъщеря си се усмихна и си спомни как танцуваше с нея на селския площад, след като се бе венчала за Жан Ги.
— Питате ме дали е бременна?
— Разбира се, че не — тросна се бившият началник на Бовоар. — Как можа да си помислиш такова нещо?
Гамаш взе преспапието от масичката за кафе, остави го, после хвана някаква книга и започна да я върти из ръцете си, сякаш за пръв път я виждаше.
— Това не ми влиза в работата — добави след малко и се поизправи на стола си. — Нима според теб си мисля, че би била щастлива само ако забременее? За какъв човек ме вземаш? За какъв баща?
Арман изгледа ядосано младия мъж пред себе си.
Жан Ги отвърна със спокоен поглед на това необичайно избухване.
— Няма нищо лошо в това да попитате.
— Е, бременна ли е? — поинтересува се Гамаш и се наклони напред.
— Не. Изпи чаша вино с вечерята си. Не забелязахте ли? Що за детектив сте?
— Вече не съм. — Арман погледна Жан Ги в очите и двамата се усмихнаха. — Наистина нямах намерение да питам за внуци — добави искрено. — Просто искам да бъде щастлива. И ти също.
— Щастлив съм, patron.
Двамата мъже се вгледаха един в друг — търсеха рани, които само те можеха да забележат. Търсеха признаци на възстановяване, които само те можеха да разпознаят като истински.
— А вие, сър? Щастлив ли сте?
— Да.
Нямаше нужда Бовоар да продължава да разпитва. През целия си професионален път се бе наслушал на толкова лъжи, че познаваше истината, когато я чуеше.
— Как се справя Изабел? — поинтересува се Гамаш.
— Изпълняващата длъжността главен инспектор? — усмихна се Жан Ги. Неговата подопечна бе поела поста началник на отдел „Убийства“ в Sûreté, макар всички да бяха очаквали, че Бовоар ще заеме мястото на началника им, когато той се пенсионира. Въпреки че случилото се трудно можеше да се определи като пенсиониране. Така звучеше твърде предсказуемо. Никой обаче не можеше да предскаже събитията, които доведоха до оставката на началника на отдел „Убийства“, след която той купи къща в толкова малко и забутано село, че го нямаше на картата.
— Изабел е добре.
— Имаш предвид ДОБРЕ-то на Рут Зардо? — попита Гамаш.
— Общо взето, да. Трябва й още малко и всичко ще се нареди. От вас се е учила, сър.
Рут бе озаглавила последната си издадена стихосбирка „Аз съм ДОБРЕ“. Само прочелите я разбираха, че ДОБРЕ е съкращение, което означава „дърта, отчаяна, безволева, разсипана егоистка“.
Изабел Пакост се обаждаше на Гамаш поне веднъж седмично и се срещаха за обяд в Монреал няколко пъти в месеца. Винаги далеч от централата на Sûreté, по настояване на Гамаш, който не искаше да уронва авторитета на новия главен инспектор.
Лакост имаше въпроси, на които само бившият й началник можеше да отговори. Понякога бяха от чисто процедурно естество, но често бяха по-сложни и човешки, породени от несигурност, от неувереност. И от нейните страхове.
Гамаш я изслушваше и понякога разказваше за собствените си преживявания. Успокояваше я, че чувствата й са съвсем естествени, нормални и основателни. Самият той бе изпитвал такива чувства почти всеки ден, докато работеше в Sûreté. Не се боеше, че не е на мястото си, но го тревожеше страхът. Когато звъннеше телефонът или някой почукаше на вратата на кабинета му, главен инспектор Гамаш се страхуваше, че случаят ще е на живот и смърт и той няма да успее да го разреши.
— Имам нов стажант, patron — споделила бе Изабел, докато обядваха в „Льо Пари“ няколко дни по-рано.
— Ah, oui?
— Млад полицай, току-що завършил академията. Казва се Адам Коен. Мисля, че го познавате.
— Merci, Изабел — с усмивка бе отвърнал Гамаш.
Младият мосю Коен бе скъсан при първия си опит да вземе изпитите за диплома от полицейската академия и бе отишъл да работи като пазач в затвора. Гамаш се бе запознал с него преди няколко месеца, когато почти всички останали бяха против тогавашния главен инспектор. Професионално. Лично. Имаше дори заплаха за живота му. Но Адам Коен го бе подкрепил. Не бе избягал, въпреки че имаше хиляди причини да го стори. Включително и за да спаси собствената си кожа.
Гамаш не го бе забравил. А когато кризата бе отминала, се бе свързал с началника на академията към Sûreté и бе помолил Коен да получи втори шанс — нещо, което рядко се случваше. После бе наставлявал младия човек. Окуражаваше го. И го аплодираше от дъното на залата по време на церемонията за дипломиране на випуска.
Гамаш бе помолил Изабел да поеме Коен. Образно казано, да го вземе под крилото си. Не можеше да си представи по-добър наставник за младежа.
— Агент Коен започна тази сутрин — бе разказала Лакост, докато загребваше с вилицата от салатата си с киноа, сирене фета и зрънца нар. — Извиках го в кабинета и му казах, че има четири изречения, които са пътят към мъдростта. Казах му, че ще ги изрека само веднъж и ще го оставя да си прецени как да ги прилага.
Арман Гамаш бе оставил вилицата в чинията и се бе заслушал.
— Не знам. Сгреших. Съжалявам. — Лакост изреждаше бавно и след всяко изречение вдигаше по един пръст, отброявайки.
— Нуждая се от помощ. — Някогашният й началник бе довършил с четвъртата фраза. Същите изречения, на които самият той бе научил младата Лакост преди много години. Същите, които бе рецитирал пред всеки новопостъпил полицай.
А сега, в дома си в Трите бора, отново изрече:
— Нуждая се от помощта ти, Жан Ги.
Бовоар застина, наостри уши и кимна отсечено.
— Клара дойде при мен тази сутрин. Има една… — Гамаш се поколеба, докато търсеше точната дума. — … Загадка.
Бовоар се наведе напред.
Клара и Мирна седяха една до друга на големите дървени градински столове в задния двор на художничката. Щурците и жабите пееха, а от време на време жените дочуваха прошумоляване в тъмните гори.
Отвъд тези шумове река Бела Бела бълбукаше по пътя си от планините, минаваше покрай селото и продължаваше нататък. Отиваше си у дома, но никак не бързаше.
— Проявих търпение — обади се Мирна. — Но вече трябва да ми кажеш какво се е случило.
Дори в тъмнината книжарката можеше да се досети какво бе изражението на Клара, когато приятелката й се обърна към нея:
— Търпение? Изминал е едва час, откакто си тръгнахме от събирането.
— Добре де, „търпение“ може би не е правилната дума. Притеснена съм. И то не от тази вечер. Защо отиваш и сядаш на пейката до Арман всяка сутрин? Какво се случи между вас днес? Буквално избяга от него.
— Забелязала си?
— За бога, Клара, пейката е на върха на хълма над Трите бора. Със същия успех можеше да седиш и върху неонова табела.
— Не съм се опитвала да се скрия.
— Значи ти се е получило. — Мирна смекчи тона си. — Можеш ли да ми разкажеш?
— Можеш ли да се досетиш?
Мирна извъртя цялото си тяло така, че да е с лице към събеседничката си.
Клара все още имаше боя в рошавата си коса, и то не просто фини пръски, с каквито би се сдобила, ако бе боядисвала стена или таван. Ивици охра и кадмиевожълто тук-там покриваха кичурите й. Отпечатък от пръст в цвят сиена печена се открояваше на шията й като синина.
Клара Мороу рисуваше портрети. И междувременно често успяваше да изрисува и себе си.
На път към задния двор на къщата Мирна бе надникнала в ателието на Клара и бе зърнала последната й картина, поставена на статив. Призрачно лице едва се мержелееше върху платното — трудно бе да се каже дали се появяваше, или изчезваше.
Мирна бе изумена от портретите, които рисуваше нейната приятелка. На пръв поглед бяха просто пресъздадени върху платното образи. Хубави. Разпознаваеми. Обикновени. Но… ако прекараше достатъчно дълго време пред картината, ако позволеше на представите си да отлетят, ако свалеше гарда и оставеше преценката й да се стопи, тогава се появяваше един друг портрет.
Всъщност Клара Мороу не рисуваше лица, а емоции и чувства, скрити, замаскирани, заключени и потулени зад приятна външност.
Произведенията й спираха дъха на Мирна. Но за първи път й се случваше някоя картина на Клара да я уплаши.
— Питър — промълви тъмнокожата жена в хладния нощен въздух.
Разбрала бе, че и разговорът, и призрачният портрет имаха обща тема — Питър Мороу. Съпругът на Клара.
Художничката кимна.
— Не се върна у дома.
— Е, и? Какъв е проблемът? — учуди се Жан Ги. — Нали Клара и Питър се разделиха?
— Да, преди година — потвърди Гамаш. — Клара го помоли да си тръгне.
— Спомням си. Тогава защо го е чакала да се прибере?
— Обещали са си. Уговорили се една година да няма никакъв контакт помежду им, но точно на годишнината от заминаването си Питър е трябвало да се върне, за да преценят как да продължат нататък.
Бовоар се облегна назад в креслото и кръстоса крака. Несъзнателно копираше позата на мъжа срещу себе си.
Замисли се за онова, което Гамаш бе казал току-що, и заключи:
— Но Питър не се е върнал.
— Чаках.
Клара държеше керамичната чаша, която вече не беше гореща, но все пак бе достатъчно топла, за да е приятна и успокояваща. Вечерта бе хладна и тиха, а от чашата се носеше ароматът на чай от лайка. Макар да не виждаше Мирна до себе си, Клара усещаше присъствието й. И вдъхваше благия мирис на ментов чай.
Мирна пък бе достатъчно благоразумна, за да замълчи.
— Годишнината всъщност беше преди няколко седмици — продължи художничката. — Купих бутилка вино и две пържоли от мосю Беливо. Приготвих от онази салата с рукола, портокал и козе сирене, която Питър обича. Запалих въглените в барбекюто. И зачаках.
Не спомена, че за сутринта бе купила и кроасани от пекарната на Сара. За всеки случай.
Сега се чувстваше като глупачка. Представяла си бе как съпругът й пристига и в момента, в който я вижда, я грабва в прегръдките си. Дори в най-мелодраматичните си моменти го бе виждала как избухва в сълзи и я моли да му прости, че е бил такъв гадняр.
Разбира се, нейното поведение щеше да бъде хладно и сдържано. Любезно, но нищо повече.
В интерес на истината Клара винаги се бе чувствала като героиня на Биатрикс Потър в познатата прегръдка на Питър. Госпожа Тиги-Мигъл в нейната смешна малка къщурка. В обятията на мъжа си се чувстваше защитена. Чувстваше, че там й е мястото.
Но животът й с него се бе оказал измислена приказка, просто илюзия. Въпреки това, под влиянието на моментна слабост, самозаблуда или надежда, бе купила кроасаните. За всеки случай, ако вечерята премине в закуска. Ако нищо не се е променило. Или всичко се е променило. Ако Питър се е променил и вече не е такова merde.
Представяла си бе как двамата седят на същите тези столове, оставили чашите с кафе върху отпечатаните на подлакътниците пръстени. Как хапват пухкави кроасани. Разговарят тихо. Сякаш нищо не се е случило.
Но през изминалата година се бяха случили много неща с Клара. Със селото. С приятелите им.
Сега обаче не й даваше мира мисълта какво се бе случило с Питър. Въпросът се бе настанил в главата й, след това бе превзел сърцето й, докато накрая я бе завладял напълно и тя бе станала негов заложник.
— Защо не каза нищо досега? — попита Мирна. Клара осъзнаваше, че въпросът не е критика. В него нямаше укор или осъждане. Мирна просто искаше да разбере.
— Отначало си помислих, че сигурно съм объркала датата. После се ядосах и си казах: „Майната му!“. Така минаха две седмици. И тогава…
Художничката вдигна ръце, сякаш се предаваше.
Мирна чакаше и отпиваше от чая. Познаваше приятелката си. Клара можеше да спре, да се поколебае или да се запъне. Но никога не се предаваше.
— Тогава ме хвана страх.
— От какво? — попита Мирна със спокоен тон.
— Не знам.
— Знаеш.
Настъпи дълго мълчание.
— Уплаших се — призна Клара накрая, — че може да е умрял.
Мирна изчака още. И още. Остави чашата си върху следите от други мокри чаши. И продължи да чака.
— И че може да не е — добави художничката. — Че може да не се е върнал у дома, защото не е искал.
— Salut — поздрави Ани, когато съпругът й се появи на верандата. Потупа с длан мястото до себе си на градинската люлка.
— Сега не мога — рече Жан Ги, — но ми го запази. Ще се върна след няколко минути.
— Дотогава ще съм си легнала.
Бовоар понечи да каже нещо, но си спомни къде се намират и кой е наблизо.
— Излизате ли? — попита Рен-Мари съпруга си. Арман обви ръка около кръста й, когато тя стана от стола.
— За кратко.
— Ще оставя запалена свещ на прозореца — каза възрастната жена и видя усмивката на лицето му.
Изпрати с поглед Арман и зет си, които се отправиха към отсрещния край на селския площад. Първо си помисли, че отиват в бистрото за по питие преди лягане, но после забеляза, че завиват надясно. Към светлината, която струеше от къщичката на Клара.
Рен-Мари чу как потропват на входната й врата. Тихо, тихо, но настоятелно.
— Казал си му?
Клара отмести очи от Гамаш към Жан Ги.
Изглеждаше бясна. По бузите й бяха избили петна, сякаш се бе пльоснала по лице в палитрата си с бои. Маджента, примесена с лилав диоксазин, който пълзеше от шията й нагоре.
— Беше лично. Споделих ти нещо лично.
— Помоли ме да ти помогна, Клара — отвърна Гамаш.
— Не е вярно. Даже ти казах да не ми помагаш. Сама ще се погрижа. Животът си е мой, проблемът си е мой, а не твой. Да не си мислиш, че всяка девойка е в беда? Да не би да съм се превърнала просто в проблем, който трябва да бъде решен? Слабачка, която трябва да бъде спасена? Така ли е? Великият мъж се намесва, за да оправи нещата. Дошъл си, за да ми кажеш да не занимавам хубавата си главица с това, така ли?
Дори Мирна се ококори, когато чу въпросното описание на главата на Клара.
— Чакайте малко… — намеси се Бовоар, а лицето му пламна в ализарин, но Гамаш постави едрата си длан върху ръката на по-младия мъж.
— Не, вие чакайте — сопна се Клара и почти се нахвърли върху Бовоар. Мирна обаче хвана ръката й нежно, но решително.
— Съжалявам, ако съм разбрал погрешно — извини се Гамаш и изглеждаше искрен. — Когато разговаряхме тази сутрин, останах с впечатлението, че искаш да ти помогна. Защо иначе би дошла при мен?
Ето. Това беше простата истина.
Арман Гамаш беше приятел на Клара. Но Рен-Мари й бе по-близка приятелка. Другите селяни й бяха приятели от по-дълго време. Мирна беше най-добрата й приятелка.
Защо тогава всяка сутрин бе ходила до онази пейка и бе сядала до Гамаш? Защо накрая бе свалила бремето от плещите си и бе споделила какво я тревожи? С него.
— Е, заблудил си се — отсече Клара, а пурпурният цвят плъзна нагоре по скалпа й. — Ако ви е скучно тук, господин главен инспектор, вървете при някой друг да се месите в личния му живот.
Дори Бовоар зяпна и за момент бе толкова стъписан, че остана безмълвен. Но после думите избликнаха от устата му:
— Скучно? Скучно? Имате ли представа какво ви предлага? От какво е готов да се откаже? Ама че егоистична…
— Жан Ги! Достатъчно.
Четиримата замълчаха, но продължиха да се гледат възмутено.
— Съжалявам — повтори Гамаш и леко се поклони на Клара. — Сгреших. Жан Ги.
Едрият мъж се обърна и си тръгна от дома на Клара, а Бовоар трябваше да побърза, за да догони бившия си началник, който крачеше енергично към бистрото. Когато стигнаха, Гамаш си поръча коняк, а Бовоар си взе кока-кола.
Жан Ги се вгледа внимателно в човека срещу себе си. Бавно и постепенно осъзна, че Гамаш не е ядосан. Дори не бе наранен от отказа на Клара да се възползва от помощта му, нито пък от личните й нападки.
Бовоар наблюдаваше как бившият главен инспектор отпива от питието си с поглед, отправен напред, и разбра, че в този момент Арман Гамаш изпитва единствено облекчение.