Дългият път към дома

Деветнайсета глава

— Дошло ли е нещо? — попита Рен-Мари, когато съпругът й се върна и се пъхна в леглото.

— Нищо — прошепна той в отговор.

Минаваше три сутринта и Гамаш бе станал, за да провери електронната си поща. Хенри бе надигнал глава, но дори той бе твърде уморен, за да се отнесе сериозно към случващото се. Бившият детектив се бе свързал с интернет чрез модема за комутируема връзка и бе направил гримаса, когато писукането и жуженето разцепиха нощната тишина. Накрая съобщенията се бяха заредили. Булки от Русия. Печалби от лотарията. Някакви имейли от нигерийски принц, но нищо от Шотландия.

Там вече бе осем сутринта. Гамаш се надяваше, че Стюарт е първа смяна. А и се надяваше, че Стюарт ще се трогне от имейла достатъчно, за да изпълни молбата му. Честно казано, Гамаш вече за трети път тази нощ ставаше да провери електронната си поща. Първите два пъти не бе възлагал големи надежди, но сега шансовете бяха по-добри. Беше се върнал в леглото и бе потънал в неспокоен сън.

Час по-късно отново бе на крак. Докато безшумно слизаше по стълбите, забеляза на пода правоъгълник от светлина, която идваше от кабинета. Не си спомняше да е оставил някоя лампа включена, но когато застана на вратата, на лицето му грейна усмивка.

— Дошло ли е нещо?

— Tabarnac! — подскочи Бовоар. — Напълних гащите от страх. Сър.

— Надявам се, че говориш само преносно. — Гамаш се приближи и надзърна над рамото на Жан Ги. — Порно?

— Не, освен ако не се възбуждате от това да чакате цяла вечност проклетият модем да се свърже.

— Помня как едно време… — започна Гамаш и бе възнаграден с киселото изражение на Жан Ги.

Накрая имейлите започнаха да се зареждат.

— Rien — намръщи се Бовоар и се оттласна от бюрото. — Нищо.

Двамата мъже се преместиха в дневната.

— Мислите ли, че онзи шотландски полицай ще разпознае нещо на картините? — попита Бовоар и приседна на страничната облегалка на дивана. Гамаш се отпусна на едно от креслата, прехвърли крак връз крак и намести халата си.

— Откровено казано, се надявам да не е изтрил съобщенията ми.

— Наистина ли смятате, че картините са пейзажи?

Бовоар въобще не изглеждаше убеден.

— Смятам, че има такава вероятност.

Гамаш си мислеше, че творбите на Питър може би наистина са пътепоказатели, които отбелязват посетените места. Неговите „инуксуит“.

— Ако са пейзажи, явно Шотландия е едно шантаво място.

Гамаш се разсмя.

— Не съм казвал, че са добри пейзажи.

— Има си хас.

— Може да е като при импресионистите. Те също са рисували природата, но сякаш са я изобразявали с чувствата си.

— В такъв случай Шотландия едва ли е допаднала особено на Питър. — Бовоар се смъкна от страничната облегалка на дивана и тупна върху възглавницата за сядане. — Ако му е било толкова интересно да експериментира с пейзажи, защо не го е направил в Париж или във Венеция? Защо в Шотландия?

— И защо точно в Дъмфрийс? — добави Гамаш. Надигна се от мястото си. — Ще си лягам.

Но в същия момент се чу „бим“.

Спогледаха се. Пристигнало бе съобщение по електронната поща.

Рен-Мари опипа чаршафите до себе си. Хладни бяха. Седна в леглото и се загледа през прозореца. Слънцето още не бе изгряло. Но Арман вече беше на крак.

Възрастната жена облече домашния си халат и слезе на долния етаж. Този път Хенри стана и тръгна след нея, а ноктите на лапите му потракваха по дървения под.

— Арман?

Всекидневната тънеше в мрак, но в кабинета светеше лампа.

— Тук съм — разнесе се познатият глас.

— Дошло ли е нещо? — попита Рен-Мари.

— Да, нещо — отвърна Жан Ги и се отдръпна, за да може тъща му да погледне по-добре. — Поне така мисля.

Гамаш й предложи стола си.

Рен-Мари се настани и се взря в екрана.

— „Това е космично“ — прочете и вдигна очи към съпруга си. — Не разбирам. Да не би да иска да каже „комично“?

Арман и Жан Ги бяха зяпнали краткото съобщение с не по-малко озадачени изражения.

Стюарт бе отговорил на имейла на Гамаш само с три кратки думи.

Това е космично.

Предишната вечер Робърт Стюарт седеше в пъба, когато айфонът му извибрира. Настроил го бе така, че да издава различни звуци в зависимост от това кой се опитва да се свърже с него.

Очевидно ставаше въпрос за служебен имейл и рядко му хрумваше да провери пощата си в такъв случай, но точно в онзи момент мъжът до него на бара се беше разбъбрил за някакви данъци, с които го прецакали.

Стюарт грабна айфона, погледна към мъжа на съседния стол и извинително сви рамене, но събеседникът му дори не му обърна внимание и продължи да дърдори. Полицаят си взе телефона и бирата и си намери спокойно ъгълче, където да се премести.

Имейлът беше от онзи канадец. Човекът, който говореше френски със странен акцент. Едва ли беше нещо важно.

Стюарт остави телефона на масата. Имейлът си бе свършил работата — позволил му бе да се измъкне. Можеше да го отвори чак сутринта.

Отпиваше от бирата и се оглеждаше наоколо, но погледът му все го теглеше към очуканата дървена маса. Най-накрая мъжът взе айфона и отвори съобщението. Очите му се разшириха от любопитство, след което той зареди прикачените файлове.

Набързо прегледа снимките и поклати глава с леко разочарование. Не разбираше много от изкуство, но можеше да разпознае лайно, когато го види. Радваше се, че от „Епъл“ още не са разработили технология, която да изпраща миризми на разстояние.

И все пак. И все пак. Имаше нещо особено в една от снимките. Канадецът, който му бе казал, че е пенсиониран следовател от отдел „Убийства“, не бе поискал от него да оценява качествата на творбите. Просто искаше да му каже дали някое от местата му изглежда познато.

Не, не можеше да ги разпознае. Честно казано, дори не приличаха на „места“. Само цапаници с крещящи бои.

С изключение на една. Освен крещящите бои в нея имаше още нещо.

— Ей, Дъг! — Стюарт повика с жест един свой познат. — Ела да видиш нещо.

Дъг взе телефона и се опита да фокусира погледа си върху него, но явно изпитваше затруднения.

— К’во е туй, дявол го взел?

— Изглежда ли ти познато?

— Прилича ми на мигрена.

Мъжът подхвърли телефона към Стюарт.

— Погледни го пак, задник такъв! — настоя полицаят. — Мисля, че знам къде е това място.

— Място ли? — Дъг взе устройството и отново се вторачи н него. — На този свят? Горките хора.

— Не само че е на този свят, ами е на няколко километра оттук.

— Нафиркал си се — изсумтя Дъг, но все пак продължи да изучава снимката. Изведнъж се ококори и погледна Стюарт. — Размишлението, човече.

— Ами да — кимна полицаят. — И аз така си помислих. Онова, космичното.

На следващата сутрин Стюарт стана рано и пропътува десет километра на север. Слънцето тъкмо се бе издигнало над хоризонта и разпръскваше мъглата, когато мъжът паркира и слезе от колата си.

Преобу се с гумени ботуши и взе мобилния си телефон. Докато разглеждаше снимките, които бе изпратил Гамаш, Стюарт закрачи през тревата.

Когато се отдалечи от пътя, теренът рязко се спусна надолу и мъжът се озова в дере, където се стелеше мъгла. Облякъл би пуловер, но внезапно съжали, че не е по-дебел и плътен. Освен това му се прииска да не беше тръгвал сам.

Стюарт не можеше да се похвали с развинтено въображение. Не повече от който и да е друг келт. Но докато стоеше в дере то, всички цветове около него избледняха, кръвта се отцеди от лицето му и го споходиха таласъмите от приказките, които му бе разказвала баба му по майчина линия. Спомни си предупрежденията, които бе чувал от дядо си по бащина линия.

Древните призраци, злите духове и душите, които не бяха намерили покой, се спуснаха към него. Изпиха всички цветове от околния свят и го обградиха в гъстата мъгла.

„Я се стегни — смъмри се Стюарт. — Приключвай бързо и ще се върнеш точно навреме за кафето и сандвича с пържен бекон.“

Самата мисъл за сандвич с бекон го разведри и мъжът отново тръгна през мъглата, като на всяка стъпка внимателно опипваше с крак земята пред себе си.

Задържа образа на сочния сандвич в ума си подобно на някакъв талисман. На амулет. Заместител на разпятието, което баба му бе носила едно време.

Спря се за миг и извади телефона си, за да изпрати съобщение на онзи от Квебек.

„Това е космично“ — написа, но стигна само дотам.

Подметката му се хлъзна върху напоената с роса трева. Той размаха ръце в кръг като витла, сякаш се опитваше да се върне назад във времето. Преди злополучната стъпка. Преди пристигането тук. Преди въобще да реши, че трябва да дойде на това забравено от бога място.

Десният му крак поддаде. После и левият. Разпери ръце и айфонът му политна настрани — гмурна се в мъглата, където попадна в лапите на призраците. За части от секундата Робърт Стюарт увисна във въздуха. Летеше.

Тогава се стовари толкова силно на земята, че всичкият въздух излезе от белите му дробове. Образи и усещания се разбъркаха и сляха, докато мъжът се плъзгаше, търкаляше и премяташе надолу по склона. Загубил всякаква ориентация, отчаяно се опитваше да се вкопчи в нещо и да се задържи. Но наоколо нямаше друго освен мокра и хлъзгава трева.

Стюарт летеше стремително надолу. Къде ли щеше да свърши? В дънера на някое дърво? Отвъд ръба на стръмна скала?

Но тогава — също така внезапно, както и бе започнало — всичко свърши. Отне му само миг да осъзнае, че е спрял да се движи. Усещаше главата си замаяна, очите му блуждаеха, тялото и мозъкът му сякаш бяха на различни места.

Стюарт лежеше неподвижно. Това беше краят.

В миг го обзе паника. Не беше краят.

Очите му се ококориха. Устата му зяпна.

Не можеше нито да помръдне, нито да си поеме дъх. Парализиран. Стръкчетата трева точно пред погледа му изглеждаха толкова огромни. Разбра, че това ще е последното нещо, което ще види. Дървета от трева.

Умираше. Със счупен врат. С вътрешни кръвоизливи. Щеше да издъхне в това дере. Нямаше да го открият дни наред. Седмици. А когато най-после някой го намереше, щеше да е неузнаваем. Виждал бе достатъчно такива трупове и ги смяташе за уродливи. Самият той скоро щеше да стане уродлив.

Разбира се, щяха да го погребат с почести. С шотландското знаме върху ковчега. Скърбящата му вдовица, приятелите и колегите му щяха да пеят „Цветето на Шотландия“. Безутешно щяха…

Внезапно в дробовете му нахлу въздух. Изпълни ги. После мъжът успя да издиша. Протяжен и болезнен стон.

Вдиша. Издиша. Сграбчи тревата. Меката, сочна трева. Можеше да се движи. Дишаше.

Музиката стихна. Погребението можеше да почака. Животът му още не бе приключил.

Робърт Стюарт лежа дълго. Поемаше въздух и после издишваше. Отправил поглед нагоре към призрачната мъгла, която скриваше синьото небе.

Надигна се бавно. Изправи се на треперещите си крака, сякаш току-що се бе сдобил с тях. И се озърна.

Никога не бе стъпвал на това място. То сякаш съществуваше по свои собствени правила. В своя реалност, в свое време и пространство. По силата на живота и смъртта. Или по-скоро смъртта, а после живота. Това място първо убиваше, а после съживяваше.

Стюарт гледаше смаяно света, в който се бе спуснал. Отвъден свят. Подземен свят.

На няколко метра нагоре по склона забеляза айфона си. Добра се до него и започна да снима. Опитваше се да запечата гледката пред очите си. Но чак когато по-късно разгледа кадрите, осъзна, че е невъзможно снимка да пресъздаде видяното.

Творбите на онзи художник обаче го бяха сторили. Или поне се бяха приближили. Изведнъж картините вече не му се струваха чак толкова странни.