Дългият път към дома

Шеста глава

— На първо време трябва да разберем защо Питър е заминал.

Гамаш и Бовоар седяха от едната страна на чамовата маса в кухнята на Клара, а Клара и Мирна — срещу тях. Гамаш бе сключил длани и ги бе отпуснал върху плота. До него седеше Жан Ги с бележник и химикалка, готов да записва. Несъзнателно се бяха върнали към старите си роли и навици, след като повече от десет години бяха провеждали разследвания заедно.

Бовоар бе донесъл лаптопа си и се бе свързал с интернет чрез телефонната линия, в случай че им потрябваше да проверят нещо. Протяжните музикални тонове при набирането на всяка цифра бяха изпълнили кухнята. Последвал бе пронизителен писък, сякаш интернет бе живо същество и свързването с него му причиняваше болка.

Бовоар стрелна бившия си шеф с предупредителен поглед. „Моля ви, за бога, не отново!“

Гамаш се ухили. Всеки път, когато използваха комутируемия достъп в Трите бора — а това беше единственият начин да се свържат с интернет, понеже никакъв друг сигнал не стигаше до закътаното село — главният инспектор напомняше на Жан Ги, че едно време дори достъпът през телефонната линия им се бе струвал като чудо. А не досада.

— Спомням си… — започна Гамаш и Бовоар веднага се опули. По-възрастният мъж срещна погледа на някогашния си подчинен и се усмихна.

Но когато се обърна към Клара, изражението му стана сериозно.

Художничката си пое дълбоко дъх и направи решителната крачка.

Започваше се. Поставено бе началото на издирването.

— Знаете защо — отвърна Клара. — Аз го изгоних.

— Оиi — съгласи се Гамаш, — но защо го направи?

— От известно време нещата между нас не вървяха добре. Както знаете, кариерата на Питър някак си буксуваше, докато моята…

— … излетя в космоса — довърши Мирна.

Клара кимна.

— Знаех, че Питър има проблем е това. Мислех си, че в крайна сметка ще преодолее ревността и ще се радва на успеха ми, както преди време аз се радвах на неговия. Опитваше се. Преструваше се. Но виждах, че не е искрен. А отношенията ни, вместо да се подобряват, все повече се влошаваха.

Гамаш слушаше. Години наред Питър Мороу бе по-изтъкнатият творец в семейството. Дори бе един от най-известните художници в Квебек. И в цяла Канада. Доходите му бяха скромни, но им стигаха. Той издържаше семейството.

Рисуваше много бавно, мъчително изпилваше всеки детайл, а Клара сякаш бълваше по картина на ден. Друг бе въпросът дали тези картини можеха да минат за изкуство.

Творенията на Питър бяха изящни етюди от композиционна гледна точка, докато в платната, които излизаха от ателието на жена му, нямаше нищо изящно.

Клара изненадваше с буйната си фантазия. Творбите й бяха динамични, живи, понякога забавни, а понякога просто стъписващи. Нейните „Вагини воини“, серията с гумените ботуши, телевизорите курви…

Дори Гамаш, който бе любител на изкуството, трудно проумяваше повечето й произведения. Но можеше да разпознае радостта, когато я види, а творбите на Клара преливаха от радост. Чисто удоволствие от творческия процес. Устрем. Втурване. Търсене. Изследване. Прекрачване на граници.

Тогава бе дошъл и пробивът: „Трите грации“.

Един ден Клара за пореден път бе решила да опита нещо различно. Смяташе да нарисува портрет, а моделите й бяха три възрастни съседки. Приятелки.

Беатрис, Кай и Емили. Същата Емили, която бе спасила Хенри и която бе предишният собственик на къщата на семейство Гамаш.

Трите грации. Клара ги бе поканила в дома си, за да й позират.

— Може ли? — попита Гамаш и посочи с жест ателието й.

Художничка се изправи:

— Разбира се.

Четиримата излязоха от кухнята и отидоха в ателието. Миришеше на презрели банани и на бои, но имаше и един странно вълнуващ и привлекателен дъх — на терпентин.

Клара включи осветлението и стаята оживя. От стените и стативите ги гледаха лица. Едно от платната бе покрито с чаршаф и напомняше на детската представа за призрак. Художничката бе скрила последната си творба.

Гамаш мина покрай покритата картина и прекоси ателието, като се опитваше да не се разсейва от останалите портрети, които сякаш го наблюдаваха.

Спря пред голямото платно в дъното на помещението.

— След нея всичко се промени, нали? — посочи той картината.

Клара кимна, докато се взираше в творбата си.

— Да, за добро или зло. Знаете ли, че идеята беше на Питър? Не за конкретната тема, но постоянно ме ръчкаше да спра да правя инсталации и да пробвам да рисувам. Като него. Така и направих.

Четиримата се загледаха в трите възрастни дами, изобразени на платното.

— Реших да ги нарисувам — рече Клара.

— Oui — съгласи се Гамаш. Беше очевидно.

— Не — възрази художничката с усмивка, — всъщност планът ми бе да ги изрисувам. Да нанасям боите направо върху тях. Трябваше да са голи. Беатрис щеше да бъде в зелено. Сърдечната чакра. Кай щеше да бъде синя. Гърлената чакра. Много говореше.

— До посиняване — потвърди Мирна.

— А Емили щеше да бъде виолетова — продължи Клара. — Коронната чакра. Единението с Бог.

Бовоар тихо изписка, все едно се бе свързал с интернет чрез модем. Гамаш пренебрегна звука, макар че усети как по-младият мъж завъртя очи.

Клара се обърна към Бовоар:

— Знам, шантаво е. Но бяха готови да опитат.

— И какво стана, боядисахте ли ги? — попита Жан Ги.

— Ами тъкмо се канех, когато установих, че няма да ми стигне виолетовото, а не можех да оставя Емили изрисувана наполовина. Щях да ги отпратя, но тогава Емили предложи просто да им нарисувам портрет. Не изгарях от желание. Никога не бях правила портрети.

— Защо? — попита Гамаш.

Клара се замисли.

— Предполагам, че ми е изглеждало много старомодно. Нищо авангардно. Нищо революционно.

— Значи сте били готова да рисувате върху хората, вместо да нарисувате хората? — уточни Бовоар.

— Именно. Доста креативно, нали?

— Може и така да се каже — отвърна Жан Ги и после промърмори под носа си нещо, което прозвуча като merde.

Гамаш отново се обърна към платното. Познаваше лично и трите жени, но портретът им, нарисуван от Клара, винаги го поразяваше. Бяха стари. Уморени. Сбръчкани. Дрехите им бяха удобни и практични. Ако погледнеше всяка от тях поотделно, човек не би видял нищо впечатляващо.

Но взети заедно? Онова, което Клара бе успяла да улови, спираше дъха.

Емили, Беатрис и Кай се протягаха една към друга. Не се вкопчваха. Тези жени не бяха удавници. Не бяха залепени една за друга.

И трите се смееха, а на откритите им лица бе изписано удоволствието от това, че са заедно.

С първия си портрет Клара бе успяла да пресъздаде близостта.

— Значи е била грешка? — попита Бовоар, като посочи картината.

— Ами може и така да се каже — потвърди Клара.

— Какво каза Питър, когато я видя? — поинтересува се Гамаш.

— Каза, че е много хубава, но че трябва да поработя върху перспективата.

Арман усети как в него се надига гняв. Това бе вид убийство. Питър Мороу се бе опитал да убие не жена си, а нейното творение. Явно бе съзрял гениалността на картината и се бе опитал да я съсипе.

— Според вас знаел ли е тогава какво ще последва? — попита Бовоар.

— Не знам дали някой е можел да предвиди — рече Клара. — Самата аз не знаех.

— Мисля, че е подозирал — намеси се Мирна. — Погледнал е „Трите грации“ и е видял вестготите на седмия хълм. Знаел е, че целият му свят ще се преобърне.

— Защо не се е радвал за Клара? — обърна се Гамаш към Мирна.

— Изпитвал ли си някога завист?

Арман се замисли. Повишавали бяха други хора покрай него, а той бе оставал пренебрегнат. През младежките си години се бе влюбвал в момичета, които го отхвърляха. После започваха да излизат с някой негов приятел, а това нараняваше младото му сърце. Но най-близко до всепоглъщащата и разяждаща завист бе стигал, когато гледаше другите деца с родителите им.

Мразеше тези деца. И да го прости Господ, мразеше родителите си. Защото не бяха до него. Защото го бяха изоставили.

— Все едно да пиеш киселина и да очакваш другият човек да умре — обясни Мирна.

Гамаш кимна.

Така ли се бе почувствал Питър, когато бе погледнал тази картина? Дали тогава бе поел първата глътка киселина? Дали бе усетил как вътрешностите му се сгърчват, когато за пръв път бе зърнал „Трите грации“?

Гамаш добре познаваше Питър Мороу и дори в момента не изпитваше никакво съмнение, че съпругът на Клара я обича с цялото си сърце. А това сигурно още повече бе влошило положението. Обичаше жена си, но мразеше творението й. Питър не желаеше смъртта на Клара, но почти със сигурност искаше картините й да умрат. И бе готов да направи всичко, за да ги убие. С тиха дума, с подмятане или намек.

— Може ли? — Гамаш сочеше през отворената врата на ателието към друга, затворена врата от отсрещната страна на коридора.

— Да — отвърна Клара и тръгна нататък.

Ателието на Питър бе подредено, чисто и спокойно. Създаваше усещане за безметежност на фона на безпорядъка при Клара. Миришеше на бои с лек дъх на лимон. Освежител за въздух, предположи Гамаш. Или лимонов пай с целувки.

По стените висяха ескизи на блестящите и старателно изпълнени творби на Питър. Още в началото на кариерата си художникът бе открил, че ако вземе обикновен предмет и го увеличи многократно, той изглежда абстрактен.

И бе започнал да рисува точно така. Харесваше му фактът, че нещо банално, например част от природата като клонка или листо, може да изглежда абстрактно или неестествено, когато човек го погледне от много близо.

Отначало бе вълнуващо. Неговите свежи и нови картини бяха щурмували и превзели света на изкуството. Но десет-двайсет години по-късно, след безкрайно повтаряне на едно и също…

Гамаш огледа творбите на Питър. Бяха ефектни — на пръв поглед. После започваха да бледнеят. В крайна сметка бяха примери за чудесни чертожнически умения. Човек не би могъл да сбърка картина на Питър Мороу, можеше да я разпознае от километри. Да й се полюбува за минута, а после да продължи нататък. Картините на Питър имаха център, може би дори послание, но им липсваше душа.

Въпреки че по стените на ателието бяха окачени десетки негови творения, стаята създаваше усещане за хлад и празнота.

Гамаш се вгледа в платното пред себе си, но установи, че все още е завладян от картината на Клара. Самият образ на „Трите грации“ можеше да поизбледнее от паметта, но не и усещането, което произведението бе предизвикало у него.

А това дори не бе най-добрата картина на Клара. Оттогава творбите и ставаха все по-въздействащи и дълбоки и пробуждаха все по-силни емоции.

А тези тук? Докато гледаше платната на Питър, Гамаш не чувстваше нищо.

Вероятно кариерата на този художник в крайна сметка щеше да загине, независимо какво се случеше с Клара. Но нейният неочакван и зрелищен възход бе направил неговото падение още по-болезнено.

Тогава обаче нещо бе разцъфнало и бе започнало да расте ли, расте. Завистта му.

Гамаш последва Клара и докато двамата излизаха от ателието, бившият главен инспектор установи, че на мястото на гнева му към Питър се е настанило нещо като съжаление. Горкият човечец, нямал бе никакъв шанс.

— Кога разбра, че всичко е приключило? — попита Арман.

— Имаш предвид нашия брак ли? — Клара се замисли. — Може би малко преди да предприема някакви действия по въпроса. Тези неща назряват някъде вътре. Но не можех да бъда сигурна. Струваше ми се невъзможно онова, което усещах от страна на Питър, да е истина. Времената бяха объркващи, случваха се толкова много неща. А Питър винаги ме бе подкрепял.

— Докато ти се проваляше — добави Мирна едва чуто.

Вече бяха отново в кухнята. По стените не висяха картини, но прозорците бяха като произведения на изкуството, чиито рамки ограждаха два пейзажа. Предният прозорец разкриваше гледка към Трите бора, а задният — към градината.

Клара сякаш се канеше да възрази на казаното от Мирна, но не го направи. Вместо това кимна.

— Странно, толкова съм свикнала да защитавам Питър, че го правя и сега. Но ти каза нещо много вярно. Питър никога не е разбирал моето изкуство. Само го понасяше. Не можеше обаче да понася успеха ми.

— Сигурно е било болезнено — обади се Бовоар.

— Беше съсипващо, невъобразимо.

— Не, имах предвид, че е било болезнено за него — уточни младият мъж.

Клара го погледна.

— Може би.

Докато гледаше Бовоар, осъзна, че той вероятно знае какво е да се обърнеш срещу любимите си хора. Да виждаш заплаха в съюзниците и врагове в приятелите си. Да бъдеш изяждан жив. Отвътре.

— Опита ли се да поговориш с него? — попита Гамаш.

— Да, но той винаги отричаше. Казваше, че съм неуверена и твърде чувствителна. И аз му вярвах. — Художничката поклати глава. — Но после стана толкова очевидно, че вече дори аз не можех да го отричам.

— Кога се случи това? — попита Гамаш.

— Мисля, че знаеш. И ти присъстваше. Миналата година, когато открих самостоятелната си изложба в Музея на съвременното изкуство в Монреал.

Върхът на кариерата й. Мечтата на всеки творец. Привидно Питър беше доволен от постижението на своята съпруга, докато я придружаваше на вернисажа. С усмивка на красивото лице. И с камък в сърцето.

Гамаш знаеше, че краят често изглеждаше така — не като усмивка, не и като камък, а като пропастта между двете.

— Да излезем на чист въздух — предложи Мирна и отвори вратата, която водеше към градината. Няколко минути по-късно се присъедини към останалите, понесла поднос със сандвичи и кана студен чай.

Седнаха под сянката на групичка кленове. Четирите дървени градински стола бяха подредени като посоките на компас.

Гамаш се наведе напред, взе си сандвич и после отново се отпусна на облегалката на стола.

— Ти помоли Питър да замине малко след откриването на самостоятелната ти изложба миналата година — припомни и прокара първата хапка с глътка студен чай.

— След един скандал, който продължи цял ден и цяла нощ — уточни Клара. — Бях изтощена и накрая заспах към три сутринта. Когато се събудих, Питър го нямаше в леглото.

— Беше си тръгнал? — попита Бовоар. Младият мъж вече почти бе погълнал своя сандвич с плънка от пастет и сос чътни. Запотената чаша студен чай стоеше на подлакътника на стола му.

— Не. Седеше на пода, облегнат на стената на спалнята, а брадичката му опираше в коленете. Гледаше в една точка. Помислих, че е получил нервен срив.

— Така ли беше? — попита Мирна.

— Предполагам, че нещо такова. Може би по-скоро бе получил прозрение. Каза, че го осенило посред нощ. Разбрал, че никога не ми е завиждал.

Мирна тъкмо беше надигнала чашата си и изпръхтя в нея, като опръска носа си с чай.

— Да, знам — потвърди Клара. — И аз не му повярвах. После продължихме да се караме.

Звучеше смъртно изтощена, докато разказваше за случилото се.

Гамаш я слушаше внимателно.

— Ако не ти е завиждал, тогава къде според него е бил проблемът?

— В мен, аз бях проблемът — отвърна Клара. — Завиждаше ми не защото изобразявах на платната си приятелство, любов и надежда, а защото ги изпитвах.

— А той не можеше — довърши Мирна. Клара кимна.

— Онази нощ осъзнал, че цял живот се е преструвал и че е кух отвътре. Затова и картините му били лишени от съдържание.

— Защото самият той е бил лишен — заключи Гамаш.

Малкият кръг, в който седяха, потъна в тишина. Пчелите жужаха, докато кацаха и отлитаха от розите и високите напръстничета. Мухите лазеха по празните чинии и се опитваха да откраднат хрупкавите трошици от сандвичите. Река Бела Бела тихо ромолеше.

Всички размишляваха за един човек, който имаше празнина на мястото на сърцевината си.

— Затова ли замина? — попита Мирна след известно време.

— Замина, защото аз го накарах, но…

Изчакаха я да продължи.

Клара отправи поглед към градината. Останалите я виждаха само в профил.

— Очаквах да се върне. — Изведнъж се усмихна и ги погледна. — Мислех си, че ще му липсвам. Че ще се чувства самотен и изгубен без мен. И че ще осъзнае какво е имал, докато е бил с мен. Мислех си, че ще си дойде у дома.

— Какво точно му казахте на сутринта, когато тръгваше? — попита Бовоар.

Бележникът му бе заел мястото върху подлакътника на стола, където по-рано се намираше празната чиния.

— Казах му, че трябва да си върви, но че ще е добре да се върне след една година, за да видим кой на какъв етап е.

— Точно една година ли казахте?

Клара кимна.

— Извинявам се, че отново се връщаме на това, но е жизненоважно — настоя Бовоар. — Определихте ли дата? Казахте ли „точно една година“?

— Да, точно една.

— Кога трябваше да се върне?

Клара отговори и Бовоар набързо пресметна.

— Според теб Питър разбрал ли те е? — намеси се Гамаш. — Светът му се е разпадал. Възможно ли е да е кимал и да е изглеждало, че разбира, но всъщност да е бил в шок?

Художничката се замисли и отвърна:

— Предполагам, че е възможно, но си говорехме да вечеряме заедно. Планирахме тази вечеря. Не беше просто подхвърляне между другото.

Клара замълча. Спомни си как седеше на същия този стол. Пържолите бяха изпечени. Салатата — приготвена. Виното — охладено.

Кроасаните в хартиения плик стояха на кухненския плот.

А тя чакаше.

— Накъде тръгна Питър в деня, когато замина? — попита Гамаш.

— Към Монреал? При семейството си?

— Според мен не е много вероятно, не мислиш ли? — отговори Клара и Гамаш трябваше да се съгласи, защото познаваше роднините му. Ако Питър Мороу имаше празнина вместо душа, причината бе в семейството му.

— Когато не се върна, ти опита ли се да се свържеш с тях?

— Още не — призна художничката. — Пазех си ги за десерт.

— Имате ли представа какво може да е правил Питър през изминалата година? — попита Бовоар.

— Сигурно е рисувал. Какво друго?

Гамаш кимна. Какво друго? След като бе загубил Клара, в живота на Питър бе останало само едно нещо — изкуството.

— Къде може да е отишъл? — попита Арман.

— Де да знаех.

— Имаше ли място, което винаги е мечтаел да посети?

— Като се има предвид какво рисува, мястото никога не е било от значение — рече Клара.

— Може да рисува навсякъде.

Замълча за момент и потъна в размисли.

— „Ще се моля да пораснеш храбър мъж в храбра страна.“

Обърна се към Гамаш:

— Когато сутринта цитирах тази фраза, всъщност нямах предвид теб. Знам, че си храбър мъж. Говорех за Питър. Всеки ден се моля да порасне. Да стане храбър мъж.

Арман Гамаш се отпусна в стола. Усети допира на затоплените дървени летвички през ризата си. Замисли се къде ли е отишъл Питър. Какво ли е открил.

И дали му се е наложило да прояви храброст.