Дългият път към дома

Трийсет и пета глава

— Хм — изсумтя Гамаш.

Слънцето вече залязваше, а засега пътуването им вървеше сравнително гладко. Не ги бе застигнала бурята, която бе предрекъл пилотът.

Когато чу гласа на Гамаш, Жан Ги насочи поглед към бившия си началник. До момента се бе взирал в прозореца. Не през него, а в него. В собственото си отражение.

— Какво има? — попита Бовоар.

Гамаш вдигна очи от смартфона и погледна зет си. Рибарската шапка от мушама веднага привлече вниманието му. Сложена бе накриво, намествана и натъкмявана през последния половин час така, че да изглежда сякаш Жан Ги просто я е грабнал от куката и я е нахлупил набързо на главата си, когато капитанът изкрещя: „Фонтан! Фонтан!“.

— Много ти ходи, друже.

— Бил ли си някога в открито море, Били? — попита насмешливо Бовоар.

— Какво толкова намират в теб по-възрастните жени? — зачуди се Гамаш.

Бовоар свали шапката и я сложи на коляното си.

— Според мен осъзнават, че не ги приемам като старици, а просто като човешки същества.

Гамаш знаеше, че наистина е така.

— Както няма да гледам на Ани като на старица. Макар че ще остареем. Един ден.

Гамаш се надяваше и това да е истина. Погледна Бовоар, седнал на пейката до него, и си го представи след няколко десетилетия. С Ани на дивана. Край камината в техния бъдещ дом в Трите бора. Стари и побелели, потънали в четивата си. Ани и Жан Ги. Техните деца. И внуците им.

В дните на единството.

Както самият той и Рен-Мари се наслаждаваха на своето единство. Докато не се бе случило това.

Бовоар посочи смартфона в ръката на Гамаш.

— Какво става?

— Pardon?

— Може би четяхте някакво съобщение? — предположи Жан Ги.

— A, oui. От участъка в Бе Сен Пол. Полицейските кучета са открили нещо.

Бовоар се намести на твърдата пейка така, че да погледне право в лицето на някогашния си началник.

— Труп?

— Не още. Метална кутия, подобна на онази, в която пристигнаха платната на Питър, а вътре в нея — картонени листове, навити на руло. Празни. Но по тях имало някакъв прашец.

— Хероин? Кока?

— Капитан Надо е поръчала лабораторен анализ.

Гамаш се загледа в прозорците и водните пръски по тях. Вече беше тъмно и можеше да види само осветената кърма на Loup de Меr. Дали комуната наистина бе действала като нелегална лаборатория за метамфетамини? Може би изкуството е било прикритие за разпространението на наркотици?

— Знаем, че хероинът и кокаинът в Квебек се доставят с кораби — отбеляза Бовоар. — Почти невъзможно е да бъде пресечен трафикът им.

Гамаш кимна.

— Да предположим, че разтоварват наркотиците в Бе Сен Пол и ги транспортират до комуната на Ноу Ман в гората…

— Това обяснява защо са се устроили в гората — продължи Бовоар, — а не са избрали място с изглед към реката като другите художнически колонии. Не са искали гледка, а уединение и възможност да бъдат предупредени, ако някой приближи.

— Ноу Ман разпределя и опакова. Люк Вашон изпраща на юг под прикритието на картините на Ноу Ман. Навити на рула в онези тубуси.

Река Сейнт Лорънс не беше само пулсираща транспортна артерия, но и канал. За всякакви видове нелегални дейности, сред които и разпространението на дрога.

— Може би самият Ноу Ман е пуснал слуховете, че общността му е секта — рече Бовоар. — Искал е да държи настрана любопитните погледи. Но тогава онзи полицай започнал да ги наблюдава, Ноу Ман пуснал кепенците и се преместил още по-надалеч. В Табакен. По-изолирано място. Повече спокойствие. По-малка вероятност да привлече нечие внимание.

Гамаш се размърда. Станало му бе неудобно на твърдата пейка.

Не си правеше илюзии. Ако Ноу Ман наистина се бе забъркал в такива дейности в Табакен, щяха да си имат ужасно много неприятности, когато пристигнат.

Страховете и предположенията, които се бяха зародили още в Трите бора, сега започваха да придобиват форма. И да се приближават. Така се случваше, когато човек се осмели да пристъпи в реалния живот.

„Храбър човек в храбра страна“. Лесно бе да си храбър, ако и страната е такава. Но какво ставаше, ако не е? Ако е корумпирана, извратена, алчна и потънала в насилие?

И какво ставаше, ако ги очаква? Ако знае, че идват?

— А Шартран? — попита Бовоар. — Той как се вписва?

— Уважаван собственик на художествена галерия с връзки из целия свят? С безупречна репутация? — рече Гамаш. — Нима някой е в по-добра позиция да координира действията им?

Това обясняваше участието на Шартран, но каква бе ролята на професор Маси? Трябваше да е замесен по някакъв начин, иначе защо би отишъл чак в Табакен?

— Да предположим, че Ноу Ман се е забъркал с наркотици още по времето, когато е работел в колежа — разсъждаваше на глас Гамаш. — Да предположим, че Маси го е подозирал, но не е имал доказателства.

Може би както Карлос Кастанеда е твърдял, че пейотът развива въображението, така и професор Норман е пробутвал кока на своите студенти, които нямали търпение да разширят съзнанието си и да пресъздадат резултата върху платното.

— Възможно е това да е била десетата муза — каза Гамаш. — Кокаинът.

Бовоар седеше до него и нервно човъркаше шапката. Тази теория му звучеше по-смислено от приказките за някаква вятърничава, надута и обидена богиня.

Божество, което убива за удоволствие.

А от друга страна — метамфетамини. Или хероин. Или кока. Троицата на смъртоносните наркотици.

Ето кое убиваше за удоволствие.

— Дали Маси е заминал за Табакен, за да се разправи най-накрая с Норман? — попита Бовоар. — Когато е разбрал, че Питър може би е тръгнал натам по следите на Ноу Ман, вероятно е отишъл, за да го защити. От разказите за него останах с впечатлението, че би постъпил така.

Клара и Мирна бяха казали, че възрастният професор им прилича на Гамаш. А бившият началник на Жан Ги бе минал през ада, за да върне своя подопечен оттам. Може би Маси отиваше в Табакен — Магьосника — за да спаси Питър. За да го върне.

Всичко това бе в сферата на предположенията. Но се връзваше.

Телефонът на Гамаш иззвъня и той вдигна.

— Oui, αllό?

— Арман, как е круизът?

— На палубата с басейна сме. Тъкмо танцувахме конга. — Опитваше се да звучи бодро. — Да можеше да видиш каютата ни. Благодарен съм, че по време на онези безконечни кръщенета на деветдесет и седемте ти племенници и племеннички се научих да спя прав. За мой късмет.

— Ще отидеш в ада! — разсмя се Рен-Мари.

Гамаш погледна към носа на кораба, който се надигаше. И спускаше. Мастиленосините вълни бяха станали още по-високи. През последните няколко минути вятърът се бе усилил и сега духаше право в лицата им, сякаш се опитваше да ги изтласка назад. Но Loup de Меr не спираше, а пореше водната повърхност, разцепваше нощта. И се носеше напред, все по-дълбоко в мрака.

Гамаш знаеше накъде отиват, а Рен-Мари не беше много далеч от истината.

Няколко минути побъбриха за случващото се в Трите бора. Докато разговаряха, Арман се обърна на пейката така, че да застане с лице към кърмата. Гледаше назад. Към дома, който бе изоставил.

През нощта Loup de Меr спря на още няколко малки пристанища и разтовари провизии, стока и хора, преди да продължи по пътя си.

До сутринта бяха изминали голямо разстояние по продължение на крайбрежието. Пътища, градчета и гъсти гори бяха вече зад гърба им. Когато пасажерите се събудиха, ги посрещна гледката на сиво небе и скалист бряг, в който се разбиваха вълните.

— Странно място — отбеляза Мирна, когато застана на палубата до Арман и му подаде чаша силен и сладък чай.

Облегнаха се на парапета. Студът не прилягаше на летния сезон. Като че ли бяха изоставили календара. Времето тук се ръководеше от свои собствени правила.

Гамаш отпи от чая си. Свързваше тази запарка с отдалеченото северно крайбрежие на Сейнт Лорънс, където чайниците стояха върху старите печки по цял ден, а изкривени от артрит ръце добавяха още гореща вода и още пакетчета билки, докато чаят не заприличаше на яхния.

Изпил бе литри от тази отвара в кухни из отдалечени рибарски селища по бреговата линия.

— Идвал си тук и преди, нали? — попита Мирна.

— Няколко пъти.

— Разследвания?

— Да. Винаги е било трудно в такива затворени общности. Хората от този край са горди и разчитат само на себе си. Доскоро дори нямаха течаща вода и електричество. Никога не са чакали на правителството да им помогне. Нито един от тях не е получавал помощи за безработица, поне доскоро. Даже не би им минало през ума да приемат нещо, което смятат за подаяние. Имат свои собствени закони, правила и кодекс на поведение.

— Звучи като Дивия запад.

Гамаш се усмихна.

— Предполагам, че има нещо общо. Но всъщност не е толкова диво. Тук живеят рибари. Те са различна порода. Морето им е достатъчно „диво“. Когато се приберат у дома, искат само спокойствие. Местните са много любезни.

— И въпреки това убиват.

— Понякога. И те са хора. — Арман погледна Мирна. — Знаеш ли как Жак Картие наричал тази част от брега?

— Изследователят Картие?

— Да, още в началото на XVI век. Когато за пръв път видял това място, го нарекъл „земята, която Бог дал на Каин“.

Мирна осмисляше думите на Гамаш, докато наблюдаваше крайбрежието, където вирееха само странни уродливи дървета. И нищо друго.

— Каин. Първият убиец — рече тъмнокожата жена.

— Толкова неприветлив, толкова враждебен бряг, че подобава само на прокълнатите — каза Гамаш. — Въпреки това…

— Да?

Бившият детектив леко разтегли устни в крива усмивка и се взря в далечния бряг.

— Въпреки това го намирам за едно от най-красивите места на земята. Чудя се какво ли говори това за мен.

— Може би прокълнатите те привличат — предположи Мирна.

— Може би затова прекарах целия си живот в преследване на убийци.

— Бил ли си в Табакен? — попита книжарката.

— Веднъж. Арестувахме стар трапер за убийство. Никога не бе напускал тези брегове. Никога не се бе отдалечавал от капаните си за дивеч. Умря в затвора още преди да започне съдебният процес.

— Горкият човек — рече Мирна. Гамаш кимна в знак на съгласие.

Загледа се в почти неестествено гладките скали, които се издигаха от водата като огромни талази.

— Има хора, които ги тегли към вечно променящото се, вечно приспособяващото се море. Но никога не се установяват. Има и други, които са като скалите и камъните. — Махна с ръка към крайбрежието. — Твърди, но неподвижни.

Погледна Мирна и се усмихна.

— Съжалявам. Май прозвуча романтично.

— Не, изобщо.

Мирна си помисли, че ако се намираха в Монреал, Торонто, Ню Йорк или Лондон, можеше и да е романтично. Но докато стояха надвесени над перилата и се взираха в студените сиви води, твърдите сиви камъни и гъстите сиви облаци, звучеше съвсем на място.

Загледа се в Арман. Дали бе като морето, или като скалите? А тя?

Клара крачеше по тесния коридор, нагаждайки походката си към нарастващото и непредсказуемо клатушкане. Установила бе, че животът на кораба й понася. На Мирна — също.

Но не и на Шартран.

Галеристът цяла сутрин не бе излизал от адмиралската каюта. Клара му бе занесла малко сухи препечени филийки и чаша чай. За пръв път влизаше в „апартамента“ на мъжете и се потресе от вида му. Отсъствието на Шартран бе събудило в нея известни подозрения — зачудила се бе дали не се преструва, че му е лошо. Но след като бе видяла долнопробната, воняща и неудобна каюта, бе разбрала, че само човек, който бере душа, би останал в нея.

Шартран се бе събудил, примигнал бе сънливо и й бе благодарил.

— По-добре си вървете — опитал се бе да се надигне на лакът. — Не искам да ме виждате в такова състояние.

— Ами ако аз бях болна? — попитала бе Клара.

— Щях да се грижа за вас — отвърнал бе той, а бледозеленото му лице бе придобило оранжев оттенък. Ако физиономията на Марсел Шартран беше цветен кръг, щяха да го скъсат на изпита.

Седяха на тясната койка. Клара бе донесла влажна кърпа и гравол.

След няколко минути лекарството започна да действа и художничката видя как клепачите на Шартран натежават, дишането му става по-дълбоко, а кожата му позагубва восъчния си нюанс.

Остави го да полегне и го зави с одеяло.

— Не си отивайте — прошепна той. И затвори очи.

Клара се спря за миг на вратата, а след това излезе.

Резултатите от анализа на веществото в заровената метална кутия пристигнаха следобед.

Гамаш и Бовоар четяха с нарастващо недоумение.

В крайна сметка се бе оказало, че не е хероин. Не беше и кокаин.

— Как е възможно? — питаше Бовоар, смръщил вежди. — Правилно ли прочетох?

Гамаш също бе прегледал доклада два-три пъти. Първия път набързо мина през познатия формуляр, докато не стигна до съответния ред. И там спря, сякаш се бе блъснал в стена.

Върна се отначало и прочете по-внимателно. Но заключението в доклада си беше все същото.

Прахообразната субстанция в кутията не беше с фармацевтичен произход. Представляваше естествено вещество. Но не от най-приятните.

Азбест.

Двамата мъже вдигнаха очи от екрана и впериха поглед един в друг.

— Какво означава това? — попита Жан Ги.

Гамаш се изправи.

— Виж какво ще успееш да откриеш за азбеста.

— Добре.

Бовоар се справяше отлично с издирването на факти. Проследяваше, анализираше, подреждаше ги по местата им. Не като робот, а като умел и старателен следовател.

Гамаш остави Бовоар с лаптопа в салона и отиде в свързочния възел на кораба, където му разпечатаха доклада на хартия. После се качи на палубата, а там намери Клара и Мирна да разговарят, седнали на една пейка.

— Притеснявам ли ви? — попита той.

— Не, но изглеждаш малко притеснен — рече Мирна и потупа мястото до себе си.

Гамаш седна и им разказа за най-новото откритие.

— Азбест? — изненада се Клара. — Възможно ли е да е от естествен произход? Имам предвид, че в Квебек се намират мини за азбест, нали?

— Oui. Дори има градче, което се казва Азбестос — потвърди бившият детектив. — В близост е до такава мина. Но е много далеч оттук. Азбестът е бил намерен във вътрешността на тубуси, подобни на онзи, в който пристигнаха по куриер платната на Питър.

— Как се е озовал в тях? — поинтересува се Клара.

— Въобще откъде се е взел този азбест в наши дни? — добави Мирна. — Мислех си, че е бил отстранен и унищожен още преди няколко десетилетия.

— Бил е — каза Гамаш. — Клара, в годината след завършването ти в колежа по изкуствата са правили ремонт, за да почистят азбеста.

— Спомням си, че чух за нещо такова — потвърди художничката.

— Навсякъде правеха такива ремонти — отбеляза Мирна. — Работех в една болница, където намериха азбест в стените. Някога са го използвали като материал за изолация. Разбира се, никой не го е смятал за опасен. По онова време. Но когато е станало ясно, че е опасен, се наложило да го отстранят. Голяма каша.

— Голяма каша — съгласи се Гамаш.

— Но как се е оказал заровен на някаква поляна в Шарлевоа? — попита Клара.

— В тубус за пощенски пратки — рече Мирна.

Тримата отправиха поглед към крайбрежието и чайките, които се носеха по въздушните течения. Движенията им ставаха все по-хаотични с нарастващото непостоянство на ветровете. Самите чайки сякаш се изненадваха и надаваха крясъци, когато вихрите ги подмятаха насам-натам.

Гамаш ги наблюдава известно време, а след това погледна към небето. Беше мрачно и сиво. Нито ясно, нито застрашително.

— Excuse-moi — продума той.

Влезе на завет и се обади в колежа. Директорът потвърди, че в съответствие с канадските закони и разпоредби още през осемдесетте години са били извършени ремонтни работи.

— Възможно ли е някой да е взел от азбеста? — попита Гамаш.

Настъпи мълчание.

— Това е било преди моето време, така че не мога да кажа със сигурност, но знам, че няма как работниците да са оставили купчини азбест тук-там. А дори да са го направили, защо човек би взел нещо, което може да го убие?

Арман Гамаш, бившият началник на отдел „Убийства“ и Sûreté, знаеше какъв е отговорът.

За да убие. Затова би го взел.

Загледа се през прозореца към чайките, които се спускаха и издигаха, а понякога политаха и назад, сякаш запратени от силна ръка.

Това бе предвестник и Гамаш го знаеше. Първи признаци. Нещо се задаваше.