Дългият път към дома

Двайсет и четвърта глава

Гамаш се събуди рано в непознатото легло, а през прозореца отвън долитаха непознати звуци.

Дантелената завеса леко се издуваше, сякаш си поемаше дъх, а после се отпускаше. В свежия въздух, който нахлуваше в стаята, се долавяше непогрешимият мирис на голям воден басейн.

Арман погледна ръчния си часовник, който бе оставил на нощното шкафче.

Нямаше шест, а слънцето вече се беше вдигнало.

За разлика от Бовоар, който спеше дълбоко в съседното легло с лице, заровено във възглавницата, и леко отворена уста. Гамаш много пъти бе виждал тази гледка и знаеше, че за Ани е ежедневие.

Какво нещо е любовта, каза си Гамаш, тихо се измъкна от постелята и се зае с приготовления за деня, като спря за миг пред дантелената завеса, дръпна я настрани и надзърна навън. Когато предишната вечер най-накрая бяха заспали под меките завивки, отдавна бе минало полунощ. Гамаш нямаше представа какво ще види през прозореца и с изненада установи, че от спалнята му се разкрива гледка към ламаринените покриви на Шарлевоа и към река Сейнт Лорънс отвъд тях.

След като си взе душ и се облече, тихо слезе по стълбите и излезе на улицата.

Денят се къпеше в пастелни краски. Всичко сияеше в нежни сини и розови тонове под лъчите на утринното слънце. Туристите спяха в пансионите и хотелите. Само неколцина местни жители бяха на крак и почти цялото градче принадлежеше на Гамаш. Нямаше никакво усещане за пустота в това място, а по-скоро за очакване. Сякаш се готвеше за раждането на нов и ярък ден.

Но не веднага. Засега бе тихо. Всичко бе възможно.

Гамаш си намери пейка наблизо, седна, бръкна в джоба си и извади книжката. Неизменната му спътница.

Зачете. След няколко страници затвори тънкото томче, отпусна едрата си длан върху корицата и така почти закри заглавието. Както реката се криеше зад старите къщи. Само загатната. Беше там, но не се виждаше цялата.

„Балсам в Галаад“.

Притисна затворената книга между дланите си и както всяка сутрин от оттеглянето си насам, се замисли за последните ръце, които я бяха затваряли.

„… греховната душа да опрости.“

Имаше ли опрощение за онова, което бе сторил преди осем месеца в гората край Трите бора? Не за самото убийство. Не за отнемането на живот. А за чувствата, които бе изпитал. И за факта, че бе отишъл там с намерението, дори е надеждата, да го направи.

Mens rea. Разликата между непредумишлено и предумишлено убийство. Намерението. Mens rеа. Виновен ум. Греховна душа.

Сведе поглед към книгата.

Как ли щеше да се почувства предишният й собственик, ако бе разбрал за постъпката му?

Арман Гамаш бе почти сигурен, че знае отговора.

Обърна гръб на реката, на каменистия бряг, на контейнеровозите, на китовете, които се плъзгаха под повърхността. Огромни и невидими.

Гамаш тръгна обратно към дома на Марсел Шартран.

— Стори ми се, че чух някой да излиза — обади се от верандата Шартран, когато видя наближаващия си гост. — Как спахте?

— Отлично.

— Сигурно сте свикнали с непознати легла — предположи домакинът и подаде на Гамаш чаша кафе, от която се издигаше пара в свежия утринен въздух.

— Така е — призна бившият главен инспектор. — Но малко са толкова удобни, колкото вашите. Merci.

Вдигна чашата в жест на благодарност към Шартран.

— Un plaisir. Искате ли да разгледате галерията?

Гамаш се усмихна.

— Много.

Чувстваше се като дете, което е получило безплатен билет за „Дисниленд“.

Шартран отключи и светна лампите. Гамаш отиде в центъра на помещението и се спря. С известно притеснение осъзна, че му иде да заплаче.

Тук, около него, бе неговото наследство. Неговата страна. Неговата история. Но и много повече от това. На стените бе душата му. Извадена.

Ярко боядисаните къщи. Червени и горчиченожълти. Димът, който се издигаше от комините. Камбанариите на църквите. Зимните картини, снегът по клоните на боровете. Конете и шейните. Мекото сияние на прозорците в нощта.

Човекът с маслената лампа. Тръгнал по пътечката, утъпкана в дълбокия сняг. Към своя дом в далечината.

Гамаш се обърна. Беше обграден. Потопен. Но не се давеше, а изплуваше на повърхността. Покръстен.

Въздъхна. Погледна Марсел Шартран, който стоеше до него. И неговите очи изглеждаха насълзени. Така ли се чувстваше всеки ден?

Това ли бе неговата пейка над селото? И той ли бе изненадан от радост всеки ден?

— Питър Мороу идваше често — проговори Шартран. — Просто да поседи. И да погледа картините.

Да поседи и да погледа.

Господ бе свидетел, че самият Гамаш неведнъж бе правил същото, но съчетанието от тези думи и тонът, с който бяха произнесени, пробуди в него спомен. Но не стар. Беше близко до повърхността. И Гамаш успя да го улови.

Още някой бе казал за Питър, че е седял и е гледал. Когато е бил дете.

Мадам Фини, майка му. Разказала бе на Гамаш, че малкият Питър прекарвал часове наред в съзерцание. Гледал стените. Картините. Опитвал се колкото може да се приближи до онези образи. Да стане едно с гения, който вижда света по този начин и го рисува с чувствата си.

Плавните щрихи и линии се сливаха и масивните къщи се превръщаха в земя, в дървета, в хора, в небе и облаци. Които докосваха масивните къщи.

И всичко това разцъфваше в ярки и радостни цветове. Но не измислени нюанси, защото Гамаш виждаше същите багри, когато погледнеше през прозореца на галерията. Нямаше нужда да бъдат доукрасявани. Измисляни. Идеализирани.

Кларънс Ганьон бе видял истината. И не я бе уловил, а я бе освободил.

Малкият Питър също мечтаел за свобода. Картините по стените на онзи мрачен дом били неговото бягство. Тъй като не можел да влезе в тях, направил най-близкото, което било възможно.

Станал художник. Напук на роднините си. В едно обаче семейството му постигнало успех: изтръгнало яркостта и творческия плам от душата му и така творбите му останали привлекателни, но предсказуеми. Безопасни. Лишени от цвят.

Гамаш не откъсваше очи от картините по стените на галерия „Ганьон“. Жизнените цветове. Завихрените и плавни щрихи на четката. Пейзажите, които пресъздаваха не само външни, но и вътрешни светове.

Питър бе съзерцавал същите тези творби. А после бе изчезнал.

За миг Арман Гамаш се зачуди дали Питър не е успял да се докосне до магията, която толкова отчаяно търсеше, и не е влязъл в някоя от картините.

Наведе се по-близо до една от тях и се вгледа в човека с фенера. Дали това бе Питър, който се тътреше към дома?

Усмихна се. Не, разбира се. Намираше се в Бе Сен Пол, не в „Зоната на здрача“.

— Това ли е била причината Питър да дойде в Бе Сен Пол? — посочи Гамаш картините по стените на галерията.

Шартран поклати глава.

— Мисля, че това беше бонус, но не и истинската причина.

— А коя беше тя?

— Като че ли търсеше някого.

— Някого?

— Някого или нещо. Или и двете. Не знам — призна Шартран.

— Защо не ни казахте снощи?

— Въобще не се бях замислял. Питър бе просто познат, нищо повече. Поредният художник, който бе дошъл в Шарлевоа с надеждата да намери вдъхновение. С надеждата, че онова, което е вдъхновило тези творби — посочи с жест произведенията на Ганьон по стените, — може да вдъхнови и него.

— Надявал се е музата на Ганьон да го споходи и да му помогне — предположи Гамаш.

Шартран потъна в кратък размисъл.

— Мислите ли, че е мъртъв? — попита накрая.

— Мисля, че е много трудно човек да изчезне просто ей така. Много по-трудно, отколкото ни изглежда — рече Гамаш. — Поне докато не опитаме.

— И как става?

— Има само един начин. Трябва да си тръгне от този свят.

— Тоест да умре?

— Да, и това би свършило работа, но имам предвид друго — да се оттегли напълно от обществото. На някой далечен остров. Дълбоко в гората. Да живее с плодовете на земята.

Шартран изглеждаше притеснен.

— Да се присъедини към комуна?

— Е, повечето комуни в наши дни са лишени от простота. — Гамаш изгледа домакина си изпитателно. — Какво имате предвид?

— Когато Питър дойде за първи път в галерията, попита за някакъв човек на име Норман. Нямах никаква представа кого търси, но му обещах да разпитам.

— Норман ли? — повтори Гамаш. Името му звучеше познато. — Какво научихте?

— Нищо полезно.

— Но все пак разбрахте нещо, нали? — настояваше Гамаш.

— Имало човек, който създал колония на художници в гората, но не се казвал Норман, а Ноу Ман.

— Номан?

— Ноу Ман.

Втренчени един в друг, двамата мъже повтаряха почти едно и също.

Накрая Шартран го написа на лист хартия и Гамаш кимна. Разбираше, но това само го озадачаваше още повече.

Ноу Ман?

Клара и Мирна слязоха няколко минути по-късно, а след тях се появи и Жан Ги.

— Ноу Ман? — попита Мирна.

Тръгнали бяха от галерията и вървяха по тясна уличка към квартално кафене, където щяха да закусят.

— Ноу Ман — потвърди Шартран.

— Ама че странно! — възкликна Клара.

Бовоар не разбираше защо е изненадана. Повечето художници, които бе срещал, минаваха далеч отвъд границите на странното. За тях странното бе консервативно. Въпреки буйната си, пълна с хранителни остатъци коса и серията „Вагини воини“ Клара можеше да мине за една от по-нормалните.

Питър Мороу, с неговите закопчани догоре ризи и спокоен характер, почти със сигурност бе най-откаченият от всичките.

— Питър не търсеше Ноу Ман. Опитваше се да открие човек на име Норман — каза Шартран.

— И успя ли? — попита Клара.

— Не и доколкото ми е известно.

Стигнаха до близкото ресторантче и седнаха на една от вътрешните маси. По молба на Гамаш домакинът им ги бе завел в закусвалнята, където Питър понякога се е хранел.

— Oui, знам го — кимна сервитьорката, когато й показаха снимка на Питър. — Яйца с по-препечени филийки. Без бекон. Черно кафе.

Изглежда, одобряваше спартанската му закуска.

— Имал ли е някога компания? — поинтересува се Клара.

— Не, все беше сам — рече жената. — Какво да бъде?

Жан Ги си поръча „Специалитета на пътешественика“: две яйца и всевъзможни видове пържено месо.

Шартран поръча бъркани яйца.

Останалите си взеха палачинки с боровинково сладко и бекон.

Когато сервитьорката се появи с храната, Гамаш я попита дали познава Норман.

— Това име ли е, или фамилия? — попита жената, докато доливаше кафе в чашите им.

— Не знаем.

— Non — отвърна тя и си тръгна.

— Питър казвал ли е откъде познава този Норман? — попита Жан Ги.

Шартран поклати глава.

— Не съм го питал.

— Сещаш ли се за някой Норман сред познатите на Питър? — обърна се Гамаш към Клара. — Може би приятел? Или художник, на когото се е възхищавал?

— Вече мислих — отвърна Клара. — Името не ми говори нищо.

— А какво общо има Ноу Ман? — попита Жан Ги.

— Нищо, предполагам — призна Шартран. — Просто някакъв тип, който е създал колония на художници в околността. Тя не просъществувала дълго и той си заминал. Често се случва. Художниците трябва да изкарват пари и си мислят, че ще свързват двата края, като преподават или се усамотяват. Почти никога не им се получава. — Мъжът се усмихна на Клара. — Колонията е била изоставена много преди Питър да пристигне. А и той не ми изглеждаше от типа хора, които биха се присъединили към такава общност.

— „Най-бързо пътува този, който пътува сам“ — цитира Гамаш.

— Винаги съм се чудила дали е така — рече Мирна. — Може и да е по-бързо, но не е толкова приятно. А и когато стигнеш, какво намираш? Нищо.

Или никой, помисли си Гамаш.

— Клара? Нещо се умълча — отбеляза Мирна.

Художничката се бе облегнала на стола си и на пръв поглед се любуваше на гледката. Но погледът й бе разфокусиран, зареян някъде в далечината.

— Норман — повтори. — Имаше един. — Обърна очи към Мирна. — Професор на име Норман, който преподаваше в колежа по изкуствата.

Мирна кимна.

— Вярно. Професор Маси го спомена.

— Той бе организаторът на „Салона на отхвърлените“ — припомни си Клара.

— Мислиш ли, че става дума за същия човек? — попита Гамаш.

Клара сбърчи вежди.

— Не виждам каква може да е връзката. Питър посещаваше неговия курс, но после обясняваше, че и пет пари не струва. Няма как да е същият човек, нали?

— Може би — замисли се Мирна. — Не беше ли това онзи преподавател, за когото професор Маси каза, че бил изперкал?

— Да. Не ми се вярва Питър да е тръгнал да търси точно него.

— Excuse-moi.

Гамаш се бе заслушал в разговора на двете жени, но сега се изправи, взе телефона си и се отдалечи в едно по-тихо ъгълче. Докато говореше, се обърна и погледна през прозореца. На запад. Разговорът продължи няколко минути, след което той се върна на масата.

— На кого се обади? — поинтересува се Клара.

Жан Ги знаеше още преди бившият му началник да отговори на въпроса. Разбра по езика на тялото, по стойката на Гамаш, по изражението и посоката, в която отправи поглед, докато говореше.

На запад. Към едно селце, сгушено в долина.

Бовоар знаеше, защото самият той се обръщаше натам, когато разговаряше с Ани.

Към дома.

— На Рен-Мари. Помолих я да отиде в Торонто. Да се срещне с бившия ви преподавател, да провери в архива, ако е нужно. Да разбере колкото може повече за този професор Норман.

— Е, можеше и ние да се обадим оттук — рече Мирна. — Щеше да стане по-бързо и лесно.

— Да, но въпросът е деликатен, нямаме право на достъп до архивите. Мисля, че Рен-Мари ще постигне повече, отколкото ако просто позвъним по телефона. Много е добра в извличането на информация.

При тези думи Гамаш се усмихна. Съпругата му бе работила в националните архиви на Квебек в продължение на десетилетия. Събираше информация. Но в интерес на истината много по-добре опазваше познанието в тайна, отколкото го разпространяваше.

И все пак, ако имаше човек, способен да измъкне секретни данни от някоя институция, това беше именно тя.

Гамаш отново погледна на запад и там срещна очите на Бовоар.