Дългият път към дома

Девета глава

Клара и Мирна хванаха сутрешния влак от централната гара на Монреал. Отпуснала глава на страничната облегалка, Клара слушаше тракането на колелата и усещаше познатото успокояващо полюшване. Взираше се през прозореца, докато преминаваха покрай гори, поля и самотни ферми.

Много пъти бе пътувала в тази посока. Отначало сама, когато посещаваше колежа по изкуствата в Торонто. Голямото приключение. После бе придружавала Питър на негови изложби в града. Винаги негови, никога нейни. Престижни събития с оценяващи комисии, на които творбите му бяха избрани да участват. Седяла бе до него, държала го бе за ръка. Развълнувана от успехите му.

Днес влакът й се струваше едновременно познат и чужд. Питър го нямаше.

Отражението на Мирна в прозореца се бе втренчило в нея. Клара се обърна към приятелката си:

— Какво има?

— Искаш ли Питър да се върне?

Мирна отдавна имаше желание да зададе този въпрос, но не намираше подходящ момент. Сега обаче й се струваше удачно. — Не знам.

Не че Клара не можеше да отговори. Имаше не един, а много отговори.

Когато се събуждаше сама в леглото, искаше Питър да се върне.

Докато рисуваше в ателието си, не го искаше.

В компанията на приятели в бистрото или на вечеря у някой от тях въобще не усещаше липсата му.

Но когато се хранеше сама на чамовата маса, когато заспиваше сама нощем, понякога му говореше. Разказваше му как е минал денят й и се преструваше, че той е до нея. Че го е грижа.

После угасяше лампата и се обръщаше на другата страна. А Питър започваше да й липсва още повече.

Дали искаше да се върне?

— Не знам — повтори. — Помолих го да си тръгне, защото вече не го беше грижа за мен, вече не ме подкрепяше. Не защото мен не ме беше грижа за него.

Мирна кимна. Знаеше всичко това. Доста бяха разговаряли по темата през изминалата година. Сближаваха се все повече и повече, докато Клара разкриваше кътчетата на душата си.

Беше доверила на Мирна всичко спотаено и добре прикрито, всичко, което жените не биваше да чувстват и никога, по никакъв повод да показват.

Отчаяната привързаност, страховете, гнева. Ужасната и болезнена самота.

— Ами ако никой никога повече не ме целуне по устните? — запитала се бе Клара на глас в един зимен следобед, докато обядваха заедно пред камината.

Мирна познаваше този страх. Знаеше всичките страхове на Клара, защото самата тя ги изпитваше. И го бе признала на приятелката си.

През годината, докато дните растяха, приятелството им се задълбочаваше. Нощите се отдръпваха, страховете на двете жени — също. И самотата им бе започнала да отшумява.

„Искаш ли Питър да се върне?“

Мирна бе задала на Клара въпроса, който самата тя се боеше да си зададе.

Върху стъклото на прозореца, на фона на безкрайната гора, едрата жена виждаше призрачния си образ.

— Ами ако му се е случило нещо? — Клара сякаш говореше на гърба на седалката пред себе си. — Вината ще бъде моя.

— Не — възрази Мирна, — ти си го помолила да замине. Какво е направил след това си е било изцяло негов избор.

— Но ако беше останал в Трите бора, нямаше да е в опасност.

— Освен ако е имал среща в Самара.

— Самара ли? — извърна се Клара и се втренчи в приятелката си. — Какви ги приказваш?

— Съмърсет Моъм — отговори Мирна.

— Да не ти е лошо? — попита художничката.

— Моъм е използвал тази стара притча в една от пиесите си — обясни Мирна. — Не забравяй, че чета по цял ден. Знам всякакви малко известни неща. Имам късмет, че не работя в пекарната на Сара.

Клара се разсмя.

— Просто искам да го намеря. Да се уверя, че е добре. После мога да си продължа живота.

— С него или без него?

— Мисля, че ще реша, когато го видя.

Мирна леко потупа ръката на Клара.

— Ще го намерим.

Когато пристигнаха в Торонто, се настаниха в хотел „Роял Йорк“. Мирна си взе душ и на излизане от банята завари приятелката си пред лаптопа.

— Отбелязах по-големите художествени галерии — рече Клара през рамо и кимна към разгънатата върху леглото карта. — Утре можем да ги обиколим.

Мирна подсуши с кърпа мократа си коса и седна на леглото, за да разгледа знаците X и кръгчетата, надраскани върху картата.

— Смятам, че трябва да започнем от брата и сестрата на Питър — предложи Клара. — Офисът на Томас е близо до улица „Янг“. Имаме среща в четири. А в пет и половина Мариана ще дойде в бара на хотела да пийнем по нещо.

— Не си си губила времето — отбеляза Мирна. Изправи се и надзърна към лаптопа на Клара, за да види в какво се е зачела. — Нещо интересно?

Внезапно млъкна.

Най-отгоре на страницата бе изписано „У. Съмърсет Моъм“.

— „Един слуга отишъл на пазара в Багдад — зачете Клара от екрана, с гръб към приятелката си. — В навалицата се блъснал в някаква старица. Когато се обърнала, що да види — Смъртта.“

— Клара — промълви Мирна. — Не съм…

— „Смъртта го погледнала и му се заканила, а слугата се уплашил и избягал. Отишъл право при господаря си и му разправил как срещнал Смъртта на пазара. Казал му, че трябва да се махне от града, за да избегне съдбата си. Търговецът му дал коня си, слугата го яхнал, пришпорил го и препуснал с все сила към Самара, където си мислел, че Смъртта няма да го намери.“

— Не знам защо изобщо споменах…

Художничката едва забележимо направи жест с ръка и Мирна замлъкна.

— „По-късно господарят също отишъл на пазара и се натъкнал на Смъртта — продължи да чете Клара. — Попитал я защо се е заканила на неговия слуга, а тя му отвърнала, че не е искала да го уплаши. Просто била смаяна.“

Клара се обърна и се вторачи в Мирна.

— Довърши историята. Знаеш какъв е краят.

— Въобще не биваше да казвам…

— Моля те — настоя Клара.

Накрая Мирна тихо проговори:

— Смъртта рекла: „Бях смаяна, че го виждам в Багдад, понеже довечера имам среща с него в Самара“.

— Получи ли снимката на Питър? — попита Гамаш главен инспектор Лакост.

Oui. Изпратих я на колегите в град Квебек — отвърна младата жена. — Обещаха да проверят. Разпространила съм я и до всички участъци в мрежата на Sûreté du Québec, както и до полицейските служби в Париж, Флоренция и Венеция. Помолих ги да проследят откъде и как се е придвижвал. Минала е почти година оттогава, така че не очаквам кой знае какво, но трябваше да опитам.

Гамаш се усмихна. Много хора го мислеха за луд или зашеметен от болкоуспокояващите, когато за свой наследник и ръководител на прочутия отдел за разследване на убийства бе посочил инспекторка на трийсет и няколко години. Но бе надделял. И никога, нито за миг, не се бе усъмнил в решението си да се спре на Изабел Пакост.

— Добре.

Тъкмо се канеше да приключи разговора, когато си спомни.

— А, и Дъмфрийс. Би ли проверила и при тях, ако обичаш?

— Разбира се. Бях забравила.

Гамаш затвори телефона и го потупа с пръст. После седна пред компютъра си и се свърза с интернет.

Отвори гугъл и написа в търсачката „Дъмфрийс“.

— Е, не беше особено полезен — обобщи Мирна. — Винаги ли е такъв?

Излязоха от асансьора и се озоваха във фоайето на „Ти Ди Банк Тауър“. Мирна поспря за миг, за да се полюбува на творението на Мис ван дер Рое. Светлина и височина. Противоположност на затвореното, тясно и схлупено местенце, което бяха оставили на 52-рия етаж.

Томас Мороу бе висок, елегантен и изискан мъж. В известен смисъл можеше да се каже, че е живо въплъщение на самото здание. Като се изключи фактът, че в него нямаше нищо просторно и светло.

Небостъргачът бе повече от това, което се виждаше на пръв поглед. Томас Мороу бе по-малко.

— Дори по-зле — призна Клара. — Струва ми се, че заради твоето присъствие беше малко по-любезен от обичайното.

— Шегуваш се — рече Мирна. Стъпките им отекваха по мраморния под. Часовникът над дългата мраморна рецепция на охраната показваше четири и трийсет и пет. Томас Мороу бе накарал снаха си да чака двайсет минути, а после бе отделил десет минути от времето си за нея и Мирна, преди да премине към по-важни дела от изчезването на своя брат.

— Сигурен съм, че с Питър всичко е наред — казал бе Мороу е усмивка, която не бе успяла да прикрие снизхождението му. — Знаеш го какъв е. Отишъл е някъде да рисува и съвсем е изгубил представа за времето.

Мирна бе запазила мълчание и само бе наблюдавала Томас Мороу. Предполагаше, че мъжът е на малко повече от шейсет години. Седеше с широко разтворени крака и демонстрираше чатала си пред жените. Костюмът му бе прекрасно скроен, а вратовръзката — копринена. Прозорецът бе зад гърба му, което означаваше, че посетителите го виждаха на фона на огромните черни небостъргачи и блещукащата повърхност на езерото, простиращо се в далечината.

Изглеждаше като монарх, обкръжил се със символи на властта, който се надява така да прикрие собствените си слабости.

Клара бе запазила спокойствие.

— Сигурно си прав, но просто искам да разбера дали сте се срещали, когато е бил в града.

Томас бе поклатил глава.

— Не съм и очаквал да ме потърси. По моите стени не висят картини.

С известна гордост бе посочил редицата снимки. На тях нямаше роднини и приятели, а само бизнес постижения, голф трофеи, срещи с известни личности.

Непознати.

— Вероятно е ходил по изложби и галерии — казал бе Томас Мороу. — Попита ли в галериите?

— Добра идея — отвърнала бе Клара с напрегната усмивка. — Благодаря ти.

Мороу бе станал и ги бе изпратил до вратата с думите:

— Радвам се, че ви бях от полза.

С това срещата бе приключила.

— Можеше да свършим същата работа и по телефона — отбеляза Мирна, когато излязоха от небостъргача и ги погълна доменната пещ на лятото в Торонто. Стените на околните сгради излъчваха горещина, която се отразяваше от бетона и се врязваше в тротоара, а над него в тежкия и влажен въздух се стелеше миризмата на размекнат асфалт.

За Мирна тази миризма бе странно успокояваща. Майка й и баба й бяха свързвали с уют и спокойствие аромата на окосена трева, пресни печива и деликатния мирис на чаршафи, съхнали на простора. Поколението на Мирна обаче се успокояваше от промишлени миризми. Размекнатият асфалт означаваше лято. Мехлемът „Вапоруб“ означаваше зима и грижовност. Имаше и „Танг“, и бензинови изпарения, и старо мастило от ксерокс.

Всичко това я успокояваше по причини, които не можеха да бъдат логично обяснени, защото нямаха нищо общо с логиката.

След като бе поживяла известно време в Трите бора, ароматите, които й въздействаха успокояващо, се бяха попроменили. „Вапоруб“ все още й бе сред любимите, но бе започнала да харесва и ненатрапчивия мирис на червеите, които изпълзяваха след дъжд.

— Исках да се видим лично — обясни художничката, докато чакаха да пресекат на светофара с голяма група от потящи се хора. — За да разбера, че не ме лъже и не крие нищо.

— Е, излъга ли те? Според теб виждал ли се е с Питър? Говорил ли е с него?

— Мисля, че не.

Мирна поразсъждава и попита:

— А защо каза онова за стените?

Пред тях се издигаше величествената фасада на „Роял Йорк“ — грамаден анахронизъм в подножието на съвременния град. Мирна почти усещаше вкуса на бирата, от която скоро щеше да отпива.

— Кой знае защо Мороу казват нещо? — отвърна Клара и се спря точно пред входа на старинния хотел. Портиерът, който се потеше в униформата си, държеше едната си ръка върху дръжката на вратата, готов да я дръпне всеки момент.

— Предполагам, че е искал да омаловажи Питър — рече Мирна. — Така е казал, че се интересува повече от изкуство, отколкото от брат си.

— И е бил прав — отбеляза художничката.

— Да пием по една бира — предложи Мирна и се насочи право към бара.