Дългият път към дома

Трийсет и седма глава

Следобеда прекараха разделени. Всеки се опитваше да преживее бурята по свой начин.

Арман Гамаш се натъкна на Клара в каютата на мъжете, така наречената адмиралска каюта. Донесла бе супа и хляб за Шартран, който все още спеше на тясната койка. В купата не бе останала кой знае колко супа — повечето се бе изплискала, докато Клара я носеше.

Бурята вече вилнееше с пълна сила. Брулеше кораба. Мяташе го насам-натам, а хората в него политаха ту към едната, ту към другата стена, без каквото и да било предупреждение.

— Тъкмо идвах да проверя как е. Много ли е зле? — прошепна Гамаш, вкопчен в рамката на вратата.

— Не. Просто тежък случай на морска болест.

Клара сложи хляба на нощното шкафче, но задържа супата. Нямаше смисъл да оставя купата, защото след секунди вече щеше да е на пода. Или върху Шартран.

Художничката се изправи, но преди това положи ръка върху челото на спящия мъж. На пипане бе като риба треска, а на вид — като долно бельо. Подобрение. Премести широката си длан върху гърдите му. Само за миг.

Оставиха Шартран и със залитане се добраха до панорамната палуба. Реката бе разпенена и кипяща. Палубите отвън — залети.

Клара седна на пейка до прозореца, а Гамаш се настани до нея. Както седяха всяка сутрин в Трите бора. Като непознати, които чакат автобус.

Художничката държеше скицник и кутия е моливи в скута си, но не ги отваряше.

— Ще рисуваш ли? — попита я Гамаш.

— Не. Просто се чувствам в безопасност, като ги държа.

Клара галеше с палец металния моливник така, сякаш беше броеница. Стискаше скицника в ръка като библия.

Една вълна се плисна в прозореца и двамата се отдръпнаха. Но плексигласът не поддаде. Седяха мълчаливо. Онова напрегнато мълчание в лицето на бурята, което мореплавателите през вековете познаваха много добре.

Гамаш се вгледа в профила на Клара, докато тя наблюдаваше как вълните се разбиват в брега. Хвърлят се върху скалите. Износват ги. Заглаждат ги.

Погледът й бе спокоен и съсредоточен. Попиваше всяка подробност. От физичния и от метафизичния свят.

— Не е ли особено жестоко? — попита, все така вторачена в брега. — Да използваш изкуството като начин да убиеш.

— Виждал съм и по-лошо — отвърна й Гамаш.

Ред бе на Клара да се вгледа в неговия профил. Вярваше на думите му.

— Имах предвид, че е ужасно някой да използва срещу теб това, което обичаш — рече художничката.

— Разбрах какво имаш предвид.

Loup de Меr се наклони и разтресе. Двамата залитнаха напред, като едва успяха да се задържат на пейката.

— Страхливец — произнесе Клара.

— Моля?

— Норман. Страхливец е. Не е видял резултатите. Не му се е наложило да се изправи лице в лице с последствията от делата си. Просто е наръсвал азбеста, изпращал е картините по пощата и после си е живеел живота. Малодушно.

— Повечето убийства са такива — каза Гамаш. — Извършват ги слаби хора или пък силни хора в момент на слабост. Но почти никога не се изисква смелост.

— Почти никога?

Гамаш запази мълчание.

Клара извади от джоба си бонбон против кашлица и го сложи на пейката между тях.

— Има ли някой, когото би убил, ако не се налага да се сблъскваш с последиците? — попита художничката. — Ако можеше просто да натиснеш това — тя посочи бонбона против кашлица — и човекът да умре. Би ли го направил?

Гамаш впери поглед в малкото бяло квадратче.

— А ти? — попита бившият детектив и отново вдигна очи.

— О, да, всякакви хора, по цял ден. Тази сутрин ми идеше да убия Мирна, когато се забави твърде дълго във ваната…

— Имате вана?

— Казвам го метафорично — побърза да уточни Клара, а леко озадаченият Гамаш потъна в размишления за вани. Художничката продължи да изрежда: — Рут. Критиците на изобразително изкуство. Оливие, когато ми сервира твърде малък кроасан. Рут. Галеристите, които обръщат повече внимание на друг творец.

— Рут.

— Да, и нея — съгласи се Клара.

— Би ли се изкушила да натиснеш бонбона заради Питър?

— Да го убия? Имало е моменти, когато ми се е искало да го няма — рече тя. — Не просто да се махне от Трите бора, а изобщо да го няма. За да спра да мисля за него. Да спра да се надявам и може би дори да спра да го мразя. Или да го обичам. Ако го нямаше, щях да се справя. Може би.

— Не си искала да е мъртъв — успокои я Гамаш. — Искала си да спре да те боли.

Художничката сведе поглед към бонбона върху пейката.

— Понякога съм си пожелавала да е мъртъв. Искала съм го, но в същото време съм се ужасявала от подобна мисъл. Това би било непоносим край на нашия съвместен живот. Но поне ще е край.

Клара се огледа и зърна палубата, залята с речна вода. Металния корпус на кораба. Надигащите се вълни и пустия бряг отвъд тях.

Толкова различни бяха от спокойното и улегнало село. От техния дом. Ателиетата им, градината, двата стола и отпечатъците от чаши, които приличаха на преплетени пръстени.

Вече си налагаше да мисли за „своя“ дом. Когато говори за него, да казва „моя“ дом. Но не беше само неин. Беше техен дом. Просмукан от присъствието им.

Питър й липсваше толкова много, че имаше чувството, че ще умре от мъка.

Трябваше да разбере как се чувства той.

Беше почти сигурна, че вече е получила отговор. Мълчанието му казваше всичко. Отсъствието му трябваше да й е достатъчно доказателство. Но не беше. Искаше да го чуе от устата му.

Дали вече не я обичаше? Дали бе изоставил и съпругата си, и Трите бора, за да си намери дом някъде другаде?

Мръсникът нямаше да се измъкне толкова лесно. Трябваше да се изправи срещу нея.

Скъпият, любимият Питър. Трябваше да застанат лице в лице. Да си кажат истината. След това Клара можеше да си отиде у дома.

Гамаш се изправи и внимателно се приближи до прозореца. Дълго време стоя загледан навън, като се държеше за рамката, а корабът се мяташе и клатеше.

— Може ли да дойдеш?

— Не съм сигурна, че ще успея — отвърна Клара и се опита да се изправи между две вълни.

Арман сложи едрата си длан на гърба й и на практика я притисна към прозореца.

— Виждаш ли онова заливче?

— Да.

— Това е Гробището.

Клара събра кураж и отправи поглед към залива, който трябваше да е закътан и спокоен, но вместо това представляваше кипяща бъркотия от водовъртежи. Движението бе напълно различно от безмилостните вълни, които се хвърляха устремено в една посока и блъскаха кораба. Водата в залива вреше така, сякаш някакво създание се гърчеше и въртеше точно под повърхността.

— Подводни скали — обясни Гамаш, макар че събеседничката му не го бе попитала. — Те причиняват този ефект. Ако някой плавателен съд попадне на тях, няма шансове.

Клара усети как кожата й изстива отвътре навън. Побиха я тръпки. Сякаш тялото й искаше да се отдалечи колкото може повече. От смъртоносните водовъртежи. От неприветливия бряг.

— Заради подводните скали ли е потънала „Императрицата на Ирландия“?

Клара бе чела за този инцидент в училище и предполагаше, че са близо до мястото, където се е случил.

— Не, друго природно явление е изиграло роля. Казват, че никъде по света няма такава мъгла. Двата кораба се изгубили в нея.

Нямаше нужда Гамаш да продължава разказа. И двамата знаеха какво се бе случило след това.

През 1914 г. пътническият лайнер „Императрицата на Ирландия“ потънал след сблъсък с друг кораб. В мрака. В мъглата. В тези води. Само за петнайсет минути. Повече от хиляда живота били погубени. Мъже, жени и деца.

Клара погледна размътените води на реката. В тях кипеше и живот, и смърт. Тела гниеха, изгубени в дълбините. Души не бяха дочакали спасение.

— Когато бях малък, баба ми разказваше истории за voyageurs, прокълнати за вечни времена да гребат в небесни канута — спомни си Гамаш. — Понякога се стрелкали надолу, грабвали непослушните деца и ги водели тук.

— В Гробището ли? — попита Клара.

— Не. Още по-надалече. На Île aux démons.

— Острова на демоните — рече Клара. — Този край е направо увеселителен парк.

Гамаш се усмихна.

— Не й вярвах, разбира се. Докато не ми се наложи лично да дойда дотук.

Отправи поглед към брега. Пуст. Никакви признаци на живот.

Но знаеше, че не е точно така. Много твари живееха наоколо. Невидими за очите.

— Бих искала да го нарисувам — призна Клара. — Ако някога изобщо бурята утихне.

— Завиждам ти, че можеш да рисуваш — рече Гамаш. — Сигурно ти действа терапевтично.

Ново залитане на кораба ги прикова обратно на пейката.

— Мислиш ли, че имам нужда от терапия?

— Мисля, че всички на този кораб вероятно имат нужда.

Художничката се разсмя.

— Пътешествието на безумците.

Клара проследи с поглед как Гамаш пъхна ръка в най-вътрешния джоб на сакото си. И оттам извади „Балсам в Галаад“.

— Намерих я на нощното шкафче на баща ми — продума бившият детектив и сведе очи към книжката. — В нощта, когато родителите ми загинаха. Тогава бях на девет. Бях безутешен. Не знаех какво да направя, затова отидох в спалнята им. Така бях свикнал да постъпвам всеки път, когато ме беше страх. Покатерих се на тяхното легло и се свих. Зачаках кошмарът да свърши. Да се събудя и да ги видя от двете ми страни. Моите защитници. Но разбира се, сънят изобщо не дойде, така че нямаше и събуждане.

Гамаш замълча за миг, за да се посъвземе. Вълните една подир друга се блъскаха в прозорците отсреща, сякаш реката нарочно се хвърляше към тях. Опитваше се да влезе. Да ги докопа. Или може би се мъчеше да избяга от собствената си буря.

— Загинаха при автомобилна катастрофа. Но както разбрах по-късно, не е била обикновена катастрофа. Когато започнах работа в Sureti, потърсих досието по случая. Не знам защо.

— Искал си да разбереш истината — рече Клара. — Съвсем естествено е.

— Много неща са естествени, но не са добри. Като например азбеста. Това беше като азбест. Разяждаше ме отвътре. Сега ми се иска да не бях поглеждал. Баба ми не ми беше казала, че пиян шофьор е блъснал колата на мама и татко. Той, разбира се, бе оцелял.

Клара гледаше Гамаш. През годините бе чувала гласа му да звучи как ли не. Нежно, учудено, яростно, разочаровано. Предупредително. Но никога огорчено. Досега.

— Както и да е — продължи бившият детектив, като че ли казаното до момента не беше нищо важно. — Намерих тази книжка на нощното шкафче на баща ми. Разделителят е точно там, където го бе оставил той. Взех книгата и я прибрах в една кутия заедно с разни други вещи.

Съкровища от детството. Стари ключове за стари жилища, където отдавна не живееше. Флагчета от състезания, в които бе побеждавал. Един изключително красив кестен. Парче дърво, за което някой го бе уверил, че е от хокейния стик на Жан Беливо. Реликви от светците на детството. Талисмани.

Получил бе и разпятието, което баща му бе носил постоянно — включително и в деня на смъртта си. Искаха да го погребат с него, но баба му го бе взела. Арман не знаеше как и не бе посмял да попита.

Дала му бе кръстчето при раждането на първото му дете — Даниел.

Пазил го бе грижливо и на свой ред го бе предал на Даниел, когато се роди Флоранс.

Но бе задържал тази книжка. За себе си. Прибрана на сигурно място в кутията. Запечатана вътре.

Книгата си стоеше в кутията, но Гамаш никога не я бе докосвал. Понякога изваждаше кутията и я разглеждаше, но не я отваряше.

Докато двамата с Рен-Мари не се преместиха в Трите бора.

Докато не спря да преследва убийци. Изпълнил бе дълга си към душите на мъртвите и душите на прокълнатите. Най-накрая можеше да се отдаде на почивка в малкото селце, сгушено в долината.

Едва тогава беше безопасно да отвори кутията.

Или поне така си мислеше.

От нея се бе разнесъл мирисът на книга и мирисът на баща му. Мускусен, мъжествен. Пропил страниците. Като призрак.

„Има балсам във Галаад — прочел бе през онази първа утрин в градината им, — що рани може да цери.“

Тогава бе изпитал непреодолимо чувство на облекчение. Може би най-сетне можеше да свали бремето от плещите си.

Арман Гамаш отдавна бе заподозрял, че не е пътник в някое от онези омагьосани канута, а самият той е voyageur. Щеше да гребе безспирно до края на дните. Да отнася порочните души. За вечни времена.

„И сила има на Небето — бе прочел още — греховната душа да опрости.“

Точно това бе имал нужда да чуе. Сякаш собственият му баща му бе проговорил. Обгърнал го бе със силните си ръце, притиснал го бе към себе си и му бе казал, че всичко ще бъде наред.

Можеше да спре.

Оттогава всяка сутрин сядаше на пейката, кацнала на хълма над селото, за кратка задушевна среща с баща си.

— Никога не четеш след разделителя — отбеляза Клара. — Защо?

— Защото не искам да минавам отвъд него. Не искам да изоставям баща си.

Арман вдъхна морския въздух. Затвори очи и леко отпусна глава назад.

Още нещо бе излязло от онази запечатана кутия. Нещо толкова неочаквано, че Гамаш дълго време не можеше да го проумее. И признае.

Бившият детектив премести погледа си върху бонбона за кашлица, който заради люшкането на кораба се бе заклещил между две от дъските на пейката.

— Прочетох протокола за смъртта на родителите ми. — Говореше на бялото драже. — За младежа, който бе оцелял. Бил е непълнолетен. Името му беше заличено.

Клара не знаеше какво да каже, затова си замълча.

— По онова време още карал шофьорския си курс. Седнал зад волана незаконно. Пиян. Бил е с десетина години по-голям от мен. Сега трябва да е на около шейсет и пет. Вероятно още е жив.

Гамаш протегна пръст. Приближи го до бонбона за кашлица дотолкова, че ако корабът се бе надигнал макар и мъничко, пръстът щеше да докосне бялото драже.

Но корабът не се надигаше. Не се спускаше. За момент вълните се бяха укротили.

Гамаш погледна през прозореца. Към брега.

Преминали бяха през Гробището и сега се носеха по реката, все по-близо и по-близо до края на това пътешествие.

Бившият детектив отдръпна ръката си и я отпусна върху книгата. Остави я там.

— Patron.

Бовоар вървеше на зигзаг по нестабилния под като каубой, който тъкмо е слязъл от коня след дълга езда. Зад него Мирна залиташе и се подпираше ту на една пейка, ту на друга.

Гамаш прибра книжката в джоба на сакото си точно когато пристигна Бовоар.

— Директорът се обади. Опитал се да се свърже с вас, но не сте вдигнали телефона.

— В джоба ми е — рече Гамаш. — Не съм го чул.

— Нали питахте къде точно в ателието на Маси са намерили азбест?

— Да. Е?

— Запечатали са помещението и продължават да го изследват, но засега изглежда, че азбестът е концентриран само на едно място.

— В склада ли? — попита Гамаш. — Сигурно Маси е държал там картините на Ноу Ман.

— Не. В дъното на ателието, по една от картините.

Клара смръщи вежди и се съсредоточи. Изглеждаше объркана.

— Но в дъното имаше само една картина. — Пребледня. — Не я видях, за разлика от теб — обърна се към Мирна.

Гамаш усети как сърцето му подскочи така рязко, сякаш някой го бе ударил в гръб. Рен-Мари също бе видяла онази картина. Стояла бе достатъчно близо до нея, за да й се полюбува. И да я вдиша.

— Покрита ли беше с азбест? — попита бившият детектив.

— Не чак покрита. Имало е следи. — Бовоар веднага разбра откъде идваше притеснението. — Само по гърба. Онази учителка беше права. Ноу Ман е наръсил азбеста така, че Маси да го разпръсне, докато борави с картината. Но веществото не представлява опасност за друг човек. Вече не е във въздуха. Не може да се вдиша.

Сърцето на Гамаш се поукроти, но пък умът му запрепуска по-бясно.

— Онази картина — обърна се той към Клара — беше много добра, нали?

— Всъщност аз не я видях, но Мирна — да.

— Чудесна беше — потвърди тъмнокожата жена. — Много по-добра от останалите.

— Но нали беше дело на професор Маси? — учуди се Клара. — Не на Ноу Ман. Как е възможно да е била замърсена е азбест?

Гамаш се отпусна на пейката и се замисли. Всичко се навързваше много добре. Почти. Стига само да пренебрегнеше този въпрос.

Ако Маси бе нарисувал картината, как бе възможно Ноу Ман да я е наръсил с азбест?

Как Ноу Ман бе получил достъп до нея? А всъщност и до азбеста?

— Нещо ни е убягнало — рече Гамаш. — Грешим някъде.

Когато дойде време за вечеря, готвачите не посмяха да включат фурните и печките, затова всички ядоха сандвичи. И се държаха здраво, докато вълните ставаха все по-високи и широки. Дори опитните моряци изглеждаха напрегнати.

За да се разсеят от мислите за мятащия се кораб, четиримата приятели седяха в столовата и обсъждаха онова, което знаеха. Фактите.

Пътешествието на Питър из Европа. „Градината на космичното размишление“. Каменният заек.

Бовоар пъхна ръка в джоба си и напипа заешкото краче. Там си беше.

Посещението на Питър в Торонто и в колежа по изкуствата. Срещата му с професор Маси.

А след това бе поел към Шарлевоа. Към Бе Сен Пол. Изглеждаше, че е търсел музата. Десетата муза. Неопитомената богиня, която може и да лекува, и да убива. И нейния застъпник. Ноу Ман.

Четиримата премисляха всичко това отново и отново. И отново.

Но така и не можеха да разберат какво им убягва, ако въобще имаше такова нещо.

— Е — заяви Клара, — ще получим отговори утре. Корабът акостира в Табакен на сутринта.

Художничката протегна ръка. От нея висеше масивен ключ.

— Какво е това? — повдигна вежди Бовоар.

— Ключът за нашата каюта — каза Мирна.

— Да го считаме ли за предложение? — попита младият мъж.

— Не плаваме от чак толкова отдавна — отвърна Мирна и дочу гърления смях на Гамаш. — Считайте го за покана. Диванът ни се разтяга и става на легло.

— Но вие ще го ползвате — отбеляза Бовоар.

— Не, ние ще сме в спалнята.

— Спалня?

— Мисля, че се нарича частна каюта — рече Мирна. — Можете да се възползвате и от душа, и от ваната.

— За да се изкъпем метафорично? — обърна се Гамаш към Клара, а тя се изчерви.

Бовоар присви очи и грабна ключа от ръката на художничката.

— Вземете си каквото искате от хладилника — добави Мирна, а сетне двете с Клара тръгнаха на зигзаг обратно към панорамната палуба.

Бовоар прибра ключа в джоба си, при заешкото краче.

С бившия му началник поговориха още известно време, като се върнаха на някои подробности. Въпреки това нищо не им се изясни.

Гамаш се изправи.

— Уморен съм, а и Клара каза нещо много вярно — утре ще стигнем до отговорите.

Двамата мъже се насочиха към капитанската каюта, като преди това се отбиха в адмиралската, за да видят как е Шартран и да си вземат тоалетните принадлежности и чисти дрехи.

Когато отвори вратата на капитанската каюта, Бовоар замръзна на прага.

— Какво има? — попита Гамаш. — Ще се побереш ли вътре?

— Целият флот може да се побере — отвърна Бовоар и отстъпи встрани, за да може и бившият главен инспектор да види.

Кухнята. Полираната трапезна маса. Огромните прозорци. Креслата. Затворената махагонова врата, зад която вероятно беше частната каюта, където спяха Клара и Мирна.

Ето го и разтегателния диван — широко легло, на което имаше чисти и свежи чаршафи, възглавници и завивка.

— Най-красивото нещо, което съм виждал през живота си! — прошепна Бовоар. — Искам да се оженя за тази стая.

— Не и докато аз съм в нея — заяви Гамаш и мина покрай него.

Един след друг се потопиха в пълната догоре вана, от която се плискаше гореща вода. Не се осмелиха да си вземат душ, за да не се подхлъзнат. Когато Бовоар излезе от банята, загърнат с един от пухкавите халати, завари Гамаш вкопчен в ръба на трапезната маса и надвесен над една от картините на Питър.

— Устните — каза Бовоар и застана до бившия си шеф. Устните се мръщеха на мъжете, а мъжете им се мръщеха в отговор.

След като два дни бе плавал по същата тази река, изобразена на картината, Бовоар още по-добре разбираше какво се е стремял да предаде художникът.

Питър бе видял, почувствал и се бе опитал да нарисува постоянно променящото се лице и настроение на реката.

— Все още сме в открито море — отбеляза Жан Ги.

— Но може би сме малко по-близо до брега.

— Е, да, но брегът невинаги е толкова хубаво място — рече Бовоар и с неуверена походка се добра до леглото.

— Вярно е, топ vieux — съгласи се Гамаш. — Отивам да си взема вана.

Отвъд широкия прозорец тъмнината бе непрогледна, но на всеки трийсет секунди върху стъклото се стоварваше воден юмрук.

Половин час по-късно Гамаш изгаси лампите и си легна.

— Утре ще пристигнем — продума сънено Бовоар. — Как мислите, ще намерим ли Питър?

— Мисля, че да.

Гамаш се унасяше, докато размишляваше за онова, което ги очакваше.

Изолацията и присъствието на безумец можеха да извадят от строя и най-уравновесения човек, а какво оставаше за човек с разклатена психика. Като Питър.

Почти бе сигурно, че на следващия ден ще открият Питър Мороу, но Гамаш никак не бе уверен, че искат да открият точно този Питър.

Жан Ги се събуди от бледорозовата светлина, която огряваше каютата, и от аромата на кафе. Беше рано. Жените все още спяха дълбоко.

Но Гамаш бе на крак и стоеше край трапезната маса. Взираше се в картините на Питър и си тананикаше нещо под носа.

— Всичко наред ли е, patron? — попита Жан Ги и седна. Нещо не беше съвсем както трябва. Странно.

И тогава осъзна какво. За пръв път от няколко дни Loup de Меr не се накланяше, мяташе и тресеше.

— Out. — Умът и гласът на Гамаш бяха някъде надалеч.

— Движим ли се? — Бовоар надзърна през прозореца.

Бурята бе утихнала, пренесла се бе нагоре по реката. Към Антикости, Сет Ил, град Квебек, а накрая щеше да стигне и до Монреал.

Бовоар стана и тръгна към банята, но пътьом се поспря до масата и видя, че картината на Питър е обърната. Непреодолимата мъка се бе превърнала в лековата радост.

Въпреки това изражението на Гамаш все още бе мрачно.

— Какво има? — попита Бовоар, след като се върна и сложи две чаши силно кафе на масата.

— Merci — благодари му Гамаш все така разсеяно.

А после разказа на Жан Ги какво бе намерил, скрито в картината.

Сред устните, вълните, тъгата и надеждата Гамаш бе зърнал една греховна душа.

Мирна и Клара се събудиха от сноповете слънчева светлина, които проникваха през широките прозорци.

Loup de Меr сякаш въобще не се движеше. Ако не беше вече познатият монотонен шум от двигателите, щяха да си помислят, че корабът е застинал насред реката. Но когато погледнаха през прозореца, Клара и Мирна видяха бреговата линия, която се плъзгаше покрай тях.

Небето се бе прояснило, а реката беше гладка като стъкло. Loup de Меr плаваше в блестящите утринни пастелни краски.

Брегът плавно се издигаше от водата, като че ли самата река се бе вкаменила.

Общото помещение на каютата пустееше. Мъжете бяха излезли.

Жените си наляха кафе и минаха една по една през банята. Сетне се облякоха и се качиха на палубата, където намериха Гамаш, Бовоар и Шартран, облегнати на парапета.

— По-добре ли сте? — попита Клара и се приближи до собственика на галерията. Изглеждаше блед, но кожата му бе изгубила зеленикавия си нюанс.

— Много по-добре. Съжалявам, че не ви бях особено полезен, нито пък бях приятна компания.

Клара се усмихна, но забеляза, че Гамаш и Мирна внимателно наблюдават Шартран. Досещаше се какво си мислят. Същото, което и на нея й минаваше през ума.

Възстановяването на Марсел Шартран бе чудотворно и внезапно. Толкова дълго време се бе чувствал зле. Но бе „възкръснал“ точно преди да пристигнат в Табакен.

Клара знаеше, че галеристът наистина страда от морска болест. Но може би не му беше чак толкова лошо, колкото изглеждаше.

Сега петимата стояха подпрени на парапета, a Loup de Меr плаваше покрай брега в почти зловещо спокойните води.

Мирна отмести погледа си към Арман. Докато останалите бяха загледани в брега, Гамаш бе обърнат напред. Не се взираше в онова, което бе наоколо или вече бяха подминали, а натам, където отиваха.

Като мореплавател. Част от екипажа. Но в тази ясна утрин Гамаш най-много олицетворяваше истинската си природа. Следовател от отдел „Убийства“. В „земята, която Бог дал на Каин“.

Мирна осъзна, че макар денят да започваше с поразително спокойствие, почти сигурно щеше да завърши със смърт.